Ха­рак­тер­на фун­к­ция на Аза ка­то Поз­на­ва­тел е от­ра­зя­ва­не­то на не-Аза в се­бе си (ка­то в ог­ле­да­ло). Как­то ед­на чув­с­т­ви­тел­на плас­тин­ка при­е­ма лъ­чи свет­ли­на, из­п­ра­ща­ни от пред­ме­ти­те, и про­ме­ня под тях­но вли­я­ние своя хи­ми­чес­ки със­тав (ка­то по то­зи на­чин се по­лу­ча­ват об­ра­зи на пред­ме­ти­те), та­ка е и с Аза от­към стра­на­та зна­ние по от­но­ше­ние на всич­ко вън­ш­но. Не­го­ви­ят но­си­тел е ед­на сфе­ра, вър­ху ко­я­то Азът при­е­ма от не-Аза от­ра­зе­ни­те лъ­чи на Ед­но­то Аз. Та­ка вър­ху по­вър­х­ност­та на та­зи сфе­ра се по­я­вят об­ра­зи – от­ра­же­ние на то­ва, ко­е­то Той не е. Поз­на­ва­те­лят в пър­ви­те стъп­ки на сво­е­то осъз­на­ва­не не по­лу­ча­ва зна­ние за са­ми­те не­ща. Той опоз­на­ва са­мо об­ра­зи­те, въз­п­ро­из­ве­де­ни в не­го­вия но­си­тел от дей­ност­та на не-Аза, ко­и­то са са­мо фо­тог­ра­фии на вън­ш­ния свят. Ето за­що умът, кой­то е но­си­тел на Аза ка­то Поз­на­ва­тел, е срав­ня­ван с ог­ле­да­ло, в ко­е­то се виж­дат об­ра­зи­те на всич­ки пред­ме­ти, пос­та­ве­ни пред не­го. Ние не по­лу­ча­ва­ме зна­ние за са­ми­те не­ща, а са­мо впе­чат­ле­ни­я­та вър­ху на­ше­то съз­на­ние; не пред­ме­ти­те, а об­ра­зи­те им са то­ва, което на­ми­ра­ме в ума си. Как­то ог­ле­да­ло­то из­г­леж­да та­ка, ся­каш пред­ме­ти­те са в не­го, но те­зи ви­ди­ми пред­ме­ти са са­мо об­ра­зи, илю­зии, при­чи­не­ни от лъ­чи­те свет­ли­на, от­ра­зе­на от пред­ме­ти­те, а не са­ми­те пред­ме­ти, та­ка и умът в сво­е­то поз­на­ние за вън­ш­на­та все­ле­на поз­на­ва са­мо илю­зор­ни­те об­ра­зи, а не са­ми­те не­ща.

 Те­зи об­ра­зи вър­ху но­си­те­ля Поз­на­ва­те­лят виж­да ка­то пред­ме­ти, но то­ва не е ни­що дру­го, ос­вен ед­но въз­п­ро­из­веж­да­не в се­бе си. Ана­ло­ги­я­та с ог­ле­да­ло­то и упот­ре­ба­та на ду­ма­та “от­ра­же­ние” в пред­ход­ния па­раг­раф са мал­ко не­точ­ни в слу­чая, за­що­то ум­с­т­ве­ни­ят об­раз е ед­но въз­п­ро­из­веж­да­не, а не от­ра­же­ние на пред­ме­та, кой­то го пре­диз­вик­ва. Ма­те­ри­я­та на ума на­ис­ти­на при­е­ма фор­ма, упо­до­бя­ва­ща пред­ме­та, пос­та­вен от­п­ред, ко­я­то на свой ред се въз­п­ро­из­веж­да от Поз­на­ва­те­ля. Ко­га­то ви­до­из­ме­ни се­бе си по по­до­бие на един вън­шен пред­мет, то­га­ва се каз­ва, че той знае то­зи пред­мет, но в раз­г­леж­да­ния слу­чай, то­ва, ко­е­то той знае, е са­мо об­раз, по­лу­чен от пред­ме­та в не­го­вия но­си­тел, а не са­ми­ят пред­мет. А то­зи об­раз не е съ­вър­ше­но ко­пие на пред­ме­та по при­чи­на, на ко­я­то ще се спрем в след­ва­ща­та гла­ва.

 “Но” – мо­же да се по­пи­та – “та­ка ли ще е ви­на­ги? Ни­ко­га ли ня­ма да зна­ем не­ща­та та­ки­ва, как­ви­то са са­ми по се­бе си?” Та­ка сти­га­ме до иде­я­та за същ­нос­т­но­то раз­ли­чие меж­ду съз­на­ни­е­то и ма­те­ри­я­та, в ко­я­то то ра­бо­ти, и имен­но то­ва раз­ли­чие мо­же да да­де от­го­вор на важ­ния, пос­та­вян от чо­веш­кия ум. Ко­га­то съз­на­ни­е­то след дъл­га ево­лю­ция раз­вие спо­соб­ност­та да въз­п­ро­из­веж­да в се­бе си всич­ко, съ­щес­т­ву­ва­що вън от не­го, то­га­ва об­вив­ка­та-ма­те­рия, в ко­я­то то е ра­бо­ти­ло, от­па­да и съз­на­ни­е­то (ко­е­то е зна­ние) отъж­дес­т­вя­ва своя Аз с всич­ки Аз, сред ко­и­то се раз­ви­ва, и въз­п­ри­е­ма ка­то не-Аз са­мо ма­те­ри­я­та, свър­за­на ед­нак­во с всич­ки Аз по­от­дел­но. То­ва е де­нят “Бъ­ди с нас!” – сли­ва­не­то, ко­е­то е три­ум­фът на ево­лю­ци­я­та, ко­га­то съз­на­ни­е­то знае се­бе си и дру­ги­те и знае дру­ги­те ка­то да е са­мо­то то. По­ра­ди еди­но­съ­щи­е­то се пос­ти­га пъл­но зна­ние и Азът ре­а­ли­зи­ра то­ва чу­дес­но със­то­я­ние, в ко­е­то при­ли­ка­та не се из­губ­ва и па­мет­та съ­що, но къ­де­то от­дел­ност­та се сто­пя­ва и Поз­на­ва­тел, Поз­на­ва­е­мо и Поз­на­ние са ед­но.

 Имен­но ве­ли­чес­т­ве­на­та при­ро­да на Аза, ко­я­то раз­ви­ва­ме в се­бе си чрез нат­руп­ва­не на поз­на­ния с вре­ме­то, тряб­ва да изу­чим доб­ре, за да вник­нем в при­ро­да­та на ми­съл­та, ка­то е не­об­хо­ди­мо да ви­дим яс­но илю­зор­на­та стра­на, да из­пол­з­ва­ме илю­зи­я­та, за да я над­мог­нем. И та­ка, не­ка из­с­лед­ва­ме се­га как зна­ни­е­то – връз­ка­та меж­ду Поз­на­ва­те­ля и Поз­на­ва­е­мо­то – въз­ник­ва, ко­е­то ще ни по­мог­не да си изяс­ним как­ва е при­ро­да­та на ми­съл­та.

Поз­на­ва­тел, Поз­на­ва­е­мо и Зна­ние

Има ед­на ду­ма “треп­те­ние”, или “виб­ра­ция”, ко­я­то нав­ли­за все по­ве­че и по­ве­че в тер­ми­но­ло­ги­я­та на за­пад­на­та на­у­ка, за­е­май­ки клю­чо­во мяс­то в нея та­ка, как­то е за­е­ма­ла дъл­го вре­ме в на­у­ка­та на Из­то­ка. Дви­же­ни­е­то е ко­ре­нът на всич­ко. Жи­во­тът е дви­же­ние, съз­на­ни­е­то е дви­же­ние. И то­ва дви­же­ние, въз­дейс­т­ва­що на ма­те­ри­я­та, е треп­те­ние. Ед­но­то, Ця­ло­то мо­же да се оп­ре­де­ли ка­то неп­ро­мен­ли­во, не­под­виж­но или ка­то аб­со­лют­но дви­же­ние, за­що­то в Ед­но­то от­но­си­тел­но дви­же­ние не мо­же да има. Са­мо ко­га­то има ди­фе­рен­ци­ра­ност – на­лич­ност на от­дел­ни час­ти, мо­же да бъ­де мис­ле­но то­ва, ко­е­то на­ри­ча­ме дви­же­ние – про­мя­на­та по от­но­ше­ние на мяс­то, пос­ле­до­ва­тел­ност и вре­ме. Ко­га­то Ед­но­то ста­не Мно­го, то­га­ва се по­я­вя­ва дви­же­ни­е­то. Щом е рит­мич­но, пра­вил­но, то е здра­ве, съз­на­ние, жи­вот и об­рат­но – не­рит­мич­но, неп­ра­вил­но ли е дви­же­ни­е­то, то е бо­лест, не­съз­на­ние, смърт . За­що­то жи­во­тът и смърт­та са близ­на­ци, ро­де­ни по един и съ­щи на­чин от дви­же­ни­е­то, ко­е­то е про­я­ва.

 Ко­га­то Ед­но­то ста­не Мно­го, дви­же­ни­е­то въз­ник­ва по не­об­хо­ди­мост. Ето за­що, ко­га­то Вез­де­съ­що­то се про­я­ви ка­то от­дел­ни час­ти­ци, пос­то­ян­но­то дви­же­ние тряб­ва да пред­с­та­ви вез­де­същ­ност, или, ка­за­но по друг на­чин, тряб­ва да от­ра­зи та­зи вез­де­същ­ност (да бъ­де не­ин об­раз) в ма­те­ри­я­та. В същ­ност­та на ма­те­ри­я­та е от­дел­ност­та, как­то в та­зи на ду­ха е един­с­т­во­то. И ко­га­то близ­на­ци­те из­п­лу­ват от Ед­но­то, по­доб­но на кай­ма­ка в мля­ко­то, от­ра­же­ни­е­то на вез­де­същ­ност­та на то­ва Ед­но в мно­жес­т­ве­ност­та на ма­те­ри­я­та е без­с­пир­но и без­ко­неч­но дви­же­ние. Аб­со­лют­но­то дви­же­ние – при­със­т­ви­е­то на вся­ка дви­же­ща се еди­ни­ца във вся­ка точ­ка на прос­т­ран­с­т­во­то във все­ки мо­мент – е тъж­дес­т­ве­но с по­кой, но по­кой са­мо от глед­на точ­ка на ма­те­ри­я­та, не и от та­зи на ду­ха. От глед­на точ­ка на ду­ха вез­де­съ­що е Ед­но­то, а от глед­на точ­ка на ма­те­ри­я­та – Мно­го­то.

 То­ва без­к­рай­но дви­же­ние се про­я­вя­ва в ма­те­ри­я­та, да­ва­ща му из­раз, ка­то рит­мич­ни дви­же­ния, виб­ра­ции, при ко­е­то вся­ка Джи­ва, или от­дел­на еди­ни­ца съз­на­ние, е от­де­ле­на от всич­ки дру­ги Джи­ви пос­ред­с­т­вом тън­ка об­вив­ка от ма­те­рия. Вся­ка Джи­ва по-на­та­тък се въп­лъ­тя­ва, об­ли­ча се в раз­лич­ни дре­хи от ма­те­рия. Ко­га­то те­зи дре­хи от ма­те­рия треп­тят, те пре­да­ват сво­и­те треп­те­ния на об­к­ръ­жа­ва­ща­та ги ма­те­рия и тя ста­ва пос­ред­ник, чрез кой­то треп­те­ни­я­та се пре­да­ват на­вън. То­зи пос­ред­ник пре­да­ва на свой ред треп­те­ни­я­та на “дре­хи­те”, об­ви­ва­щи дру­га Джи­ва, ко­е­то ка­ра та­зи Джи­ва да треп­ти в уни­сон с пър­ва­та. С та­зи по­точ­ност от треп­те­ния, за­ро­ди­ли се в ед­на Джи­ва, пре­да­де­ни на ма­те­ри­ал­на­та й об­вив­ка, от нея – на пос­ред­ни­ка, кой­то е я за­о­би­ка­ля, а от не­го – на дру­га об­вив­ка и от та­зи об­вив­ка – на Джи­ва­та, ко­я­то е в нея, ние по­лу­ча­ва­ме ве­ри­га­та треп­те­ния, чрез ко­я­то един поз­на­ва дру­ги­го. Вто­ра­та Джи­ва поз­на­ва пър­ва­та, за­що­то я въз­п­ро­из­веж­да в се­бе си и та­ка из­пит­ва оно­ва, ко­е­то из­пит­ва и пър­ва­та. И все пак има ня­как­ва раз­ли­ка, за­щото вто­ра­та Джи­ва пред­ва­ри­тел­но е в със­то­я­ние на треп­те­ние и ней­но­то със­то­я­ние след по­лу­ча­ва­не на тла­съ­ка от пър­ва­та не е прос­то пре­пов­та­ря­не на то­зи тла­сък, а сме­си­ца от ней­но­то соб­с­т­ве­но ин­ди­ви­ду­ал­но треп­те­не и оно­ва, ко­е­то я дос­ти­га от­вън, ето за­що ре­зул­та­тът не е аб­со­лют­но точ­но въз­п­ро­из­веж­да­не. Бли­зост­та с об­ра­за на пър­во­из­точ­ни­ка ста­ва все по-пъл­на и по-пъл­на, но ця­лос­т­на­та при­ли­ка с не­го все не ни се уда­ва, до­ка­то сме в об­лек­ла­та си.

 Та­зи пос­ле­до­ва­тел­ност от треп­те­ния се наб­лю­да­ва чес­то в при­ро­да­та. Пла­мъ­кът нап­ри­мер е един цен­тър на треп­те­ния в ете­ра, ко­и­то на­ри­ча­ме топ­ли­на. Те­зи виб­ра­ции, или топ­лин­ни въл­ни, при­веж­дат окол­ния етер в треп­те­не, а той от своя стра­на пре­диз­вик­ва по­доб­ни треп­те­ния в ете­ра на ед­но пар­че же­ля­зо, на­ми­ра­що се наб­ли­зо. Не­го­ви­те час­ти­ци за­поч­ват да виб­ри­рат под вън­ш­ния им­пулс и та­ка же­ля­зо­то ста­ва го­ре­що ка­то са­мо на свой ред ве­че из­лъч­ва топ­ли­на. Ето как да­де­ни виб­ра­ции пре­ми­на­ват от ед­на Джи­ва в дру­га и как всич­ки съ­щес­т­ва са вза­им­но свър­за­ни пос­ред­с­т­вом та­зи мре­жа от връз­ки.

 Раз­лич­ни­те ви­до­ве треп­те­ния във фи­зи­чес­ка­та при­ро­да на­зо­ва­ва­ме с раз­лич­ни име­на (ед­ни на­ри­ча­ме свет­ли­на, дру­ги – топ­ли­на, тре­ти – елек­т­ри­чес­т­во, чет­вър­ти – звук и т.н.), и все пак всич­ки те са от ед­но ес­тес­т­во, всич­ки те са на­чи­ни на дви­же­ние на ете­ра (зву­кът съ­що пър­во­на­чал­но е етер­но треп­те­не), ма­кар че се раз­ли­ча­ват по чес­то­та­та на треп­те­не­то и по ха­рак­те­ра на въл­ни­те. Мис­ли, же­ла­ния и де­ла – ак­тив­ни­те про­я­ви на зна­ние, во­ля и енер­гия в ма­те­рия – са все от ед­но ес­тес­т­во, т.е всич­ки те са треп­те­ния, но се раз­ли­ча­ват в про­я­ва­та си по­ра­ди своя раз­ли­чен ха­рак­тер. Има пос­ле­до­ва­тел­ност от треп­те­ния с оп­ре­де­лен ха­рак­тер в оп­ре­де­лен род ма­те­рия, ко­я­то на­ри­ча­ме ми­съл-треп­те­не. Дру­га ед­на пос­ле­до­ва­тел­ност се на­ри­ча же­ла­ние-треп­те­не, тре­та – дей­ност-треп­те­не. Всич­ки те­зи име­на оз­на­ча­ват из­вес­т­ни на­лич­ни фе­но­ме­ни в при­ро­да­та. Съ­щес­т­ву­ва вид етер, чи­и­то треп­те­ния, ко­га­то е при­ве­ден в дви­же­ние, дейс­т­ват на на­ши­те очи; то­ва дви­же­ние на час­ти­ци­те на­ри­ча­ме свет­ли­на. Има и един мно­го по-фин етер, чи­и­то треп­те­ния се схва­щат от ума; то­ва дви­же­ние на час­ти­ци­те на­ри­ча­ме ми­съл. Ние сме за­о­би­ко­ле­ни от ма­те­рия с раз­лич­на сте­пен на плът­ност и на­и­ме­но­ва­ме дви­же­ни­я­та спо­ред то­ва, как ни дейс­т­ват, спо­ред то­ва, как им от­го­ва­рят раз­лич­ни­те ор­га­ни на на­ши­те плът­ни и фи­ни те­ла. Наз­ва­ни­е­то “свет­ли­на” да­ва­ме на оне­зи дви­же­ния, ко­и­то дейс­т­ват вър­ху око­то; наз­ва­ни­е­то “ми­съл” – на дви­же­ни­я­та, ко­и­то дейс­т­ват вър­ху друг един ор­ган – ума. “Виж­да­не” има, ко­га­то свет­ли­на-ете­рът меж­ду да­ден обект и на­ши­те очи е при­ве­ден в треп­те­не; “мис­ле­не” има, ко­га­то ми­съл-ете­рът меж­ду да­ден пред­мет и на­шия ум е при­ве­ден в треп­те­не. Ед­но­то не е с ни­що по­ве­че или по-мал­ко мис­те­ри­оз­но от дру­го­то. Ко­га­то ще го­во­рим за ума, ще ви­дим, че из­ме­не­ни­я­та в под­ред­ба­та на не­го­ва­та ма­те­рия се при­чи­ня­ват от уда­ри­те на ми­съл-въл­ни и че при кон­к­рет­но об­раз­но мис­ле­не, ние из­пит­ва­ме още вед­нъж пър­во­на­чал­ни­те тла­съ­ци от­вън. Поз­на­ва­те­лят про­я­вя­ва сво­я­та дей­ност чрез те­зи треп­те­ния и всич­ко, на ко­е­то те мо­гат да от­го­во­рят, т.е. всич­ко, ко­е­то мо­гат да въз­п­ро­из­ве­дат, е зна­ние. Ми­съл­та е въз­п­ро­из­веж­да­не в ума на Поз­на­ва­те­ля на оно­ва, ко­е­то той не е – не-Аза; тя е кар­ти­на, по­лу­че­на от сме­се­но­то въз­дейс­т­вие на раз­лич­ни въл­ни-треп­те­ния; тя на­ис­ти­на е един об­раз. Ед­на част от не-Аза треп­ти и ко­га­то Поз­на­ва­те­лят за­поч­ва да треп­ти в от­го­вор, та­зи част ста­ва Поз­на­ва­е­мо­то. Треп­те­не­то на ма­те­ри­я­та меж­ду тях пра­ви въз­мож­но Зна­ни­е­то, тъй ка­то ги пред­с­та­вя един на друг. Та­ка въз­ник­ва и се под­дър­жа ве­ри­га­та Поз­на­ва­тел, Поз­на­ва­е­мо и Зна­ние.

ГЛА­ВА II

Тво­ре­цът на заб­лу­да­та

“Ста­нал рав­но­ду­шен към се­тив­ни­те пред­ме­ти, лю­боз­на­тел­ни­ят тряб­ва да тър­си Гос­по­да­ря на се­ти­ва­та, Ми­съл-Съз­да­те­ля, кой­то съз­да­ва заб­лу­да­та.”

“Умът е ве­ли­ки­ят уби­ец на Ре­ал­ност­та.”

 Та­ка е пи­са­но в един от от­къ­си­те, при­ве­де­ни от Бла­ват­с­ка в “Кни­га на Злат­ни­те пра­ви­ла” – та­зи чу­дес­на по­е­ма в про­за, един от най-от­б­ра­ни­те ней­ни по­да­ръ­ци за све­та. На­ис­ти­на, ня­ма дру­го по-из­ра­зи­тел­но наз­ва­ние за ума от то­ва – “тво­рец на заб­лу­да”.

 Умът не е Поз­на­ва­те­лят и тряб­ва ви­на­ги вни­ма­тел­но да се раз­г­ра­ни­ча­ва от не­го. Мно­го от заб­луж­де­ни­я­та и труд­нос­ти­те, ко­и­то из­мъч­ват из­с­ле­до­ва­те­ля, про­из­ли­зат от то­ва, че той не от­чи­та раз­ли­ка­та меж­ду то­зи, кой­то знае, и ума – не­го­во­то сред­с­т­во за дос­ти­га­не на зна­ни­е­то. Все ед­но да не се пра­ви раз­ли­ка меж­ду скул­п­то­ра и не­го­во­то дле­то.

 Умът в ос­нов­ни ли­нии е двойн­с­т­вен и ма­те­ри­а­лен, тъй ка­то е със­та­вен от об­вив­ка фи­на ма­те­рия, на­ре­че­на при­чин­но тя­ло плюс ма­нас (аб­с­т­рак­тен ум) и от об­вив­ка по-гру­ба ма­те­рия, на­ре­че­на ум­с­т­ве­но тя­ло плюс ма­нас (кон­к­ре­тен ум), ка­то са­ми­ят ма­нас е от­ра­же­ние в ат­мич­на­та ма­те­рия на то­зи ас­пект на Аза, кой­то е зна­ние. То­зи ум ог­ра­ни­ча­ва Джи­ва­та, ко­я­то с раз­ши­ря­ва­не на се­бе­съз­на­ни­е­то на­ми­ра се­бе си ог­ра­ни­че­на от­в­ся­къ­де. Как­то ня­кой, ко­га­то за пос­ти­га­не­то на из­вес­т­на цел си сла­га де­бе­ли ръ­ка­ви­ци, от­к­ри­ва, че ръ­це­те в тях из­губ­ват го­ля­ма част от чув­с­т­ви­тел­ност­та си, от де­ли­кат­ност­та при до­кос­ва­не, от спо­соб­ност­та си да дър­жат дреб­ни не­ща и че в тях е спо­со­бен да дър­жи са­мо го­ле­ми пред­ме­ти и да усе­ща гру­би до­кос­ва­ния, по съ­щия на­чин и Поз­на­ва­те­лят усе­ща се­бе си, ко­га­то се об­ле­че в дре­ха­та на ума. В слу­чая Поз­на­ва­те­лят е ръ­ка­та, а умът – ръ­ка­ви­ца­та.

 В след­ва­щи­те па­раг­ра­фи ще све­дем из­пол­з­ва­не­то на наз­ва­ни­е­то ум са­мо за оз­на­ча­ва­не на кон­к­рет­ния ум – ум­с­т­ве­но тя­ло плюс ма­нас.

 Умът е ре­зул­тат от ми­на­ла мис­лов­на дей­ност и пос­то­ян­но се ви­до­из­ме­ня от нас­то­я­ща­та мис­лов­на дей­ност. Той е не­що точ­но и оп­ре­де­ле­но с да­де­ни спо­соб­нос­ти и не­у­ме­ния, сил­ни и сла­би стра­ни – пос­лед­с­т­вия от ак­тив­ност в ми­на­ли жи­во­ти. Той е та­къв, ка­къв­то сме го съз­да­ли; ние мо­жем да го про­ме­ним са­мо пос­те­пен­но; не мо­жем да пре­о­до­ле­ем не­дос­та­тъ­ци­те му чрез уси­лие на во­ля­та, не мо­жем да го пре­неб­рег­нем, ни­то от­вед­нъж да от­с­т­ра­ним не­съ­вър­шен­с­т­ва­та му. Та­къв, ка­къв­то е, той е наш, ед­на част от не-Аза, ко­я­то е прис­по­со­бе­на и офор­ме­на за на­ша соб­с­т­ве­на упот­ре­ба и са­мо чрез не­го мо­жем да зна­ем.

 Всич­ки ре­зул­та­ти от мис­лов­на­та дей­ност, ко­я­то сме из­вър­ш­ва­ли в ми­на­ло­то, са в нас и със­тав­ля­ват на­шия ум; все­ки ум при­те­жа­ва свое соб­с­т­ве­но със­то­я­ние на треп­те­не и се на­ми­ра в неп­ре­къс­на­то дви­же­ние, т.е. пред­с­тав­ля­ва ед­на пос­ле­до­ва­тел­ност от неп­ре­къс­на­то сме­ня­щи се кар­ти­ни. Вся­ко впе­чат­ле­ние, ид­ва­що от­вън, се от­пе­чат­ва вър­ху то­ва ве­че съ­щес­т­ву­ва­що и дейс­т­ва­що къл­бо, ка­то на­лич­ни­те треп­те­ния про­ме­нят но­воп­рис­ти­га­щи­те, но и са­ми­те те съ­що се из­ме­нят от тях. Ре­зул­та­тът сле­до­ва­тел­но не е точ­но въз­п­ро­из­веж­да­не на но­ви­те треп­те­ния, а сме­си­ца от тях и ве­че съ­щес­т­ву­ва­щи­те. Да си пос­лу­жим за при­мер пак със свет­ли­на­та. Ако дър­жим пар­че чер­ве­но стък­ло пред очи­те си и гле­да­ме зе­ле­ни пред­ме­ти, те ще ни се сто­рят чер­ни. По­доб­но не­що ще се по­лу­чи и ако наб­лю­да­ва­ме син пред­мет през жъл­то стък­ло. Един цве­тен пос­ред­ник при всич­ки слу­чаи ще съз­да­де впе­чат­ле­ние за цвят, раз­ли­чен от то­зи на пред­ме­та, гле­дан с прос­то око. До­ри ко­га­то гле­дат на не­ща­та с прос­то око, от­дел­ни­те хо­ра виж­дат ня­как раз­лич­но, за­що­то и са­мо­то око ви­до­из­меня треп­те­ни­я­та, ко­и­то по­лу­ча­ва, при то­ва мно­го, мно­го по­ве­че, от­кол­ко­то мно­зи­на си пред­с­та­вят. Вли­я­ни­е­то на ума ка­то пос­ред­ник, чрез кой­то Поз­на­ва­те­лят по­лу­ча­ва впе­чат­ле­ния за вън­ш­ния свят, на­по­до­бя­ва в го­ля­ма сте­пен вли­я­ни­е­то на цвет­но­то стък­ло вър­ху цве­то­ве­те на пред­ме­ти­те, гле­да­ни през не­го. Поз­на­ва­те­лят е до­тол­ко­ва не­съз­на­те­лен за то­ва вли­я­ние на ума, кол­ко­то е и един чо­век за раз­ли­чи­я­та в цве­то­ве­те на пред­ме­ти­те, ко­и­то стък­ла­та пре­да­ват, ако е наб­лю­да­вал све­та един­с­т­ве­но през чер­ве­но, жъл­то или дру­го ня­как­во стък­ло.

 На­ши­те раз­би­ра­ния за све­та щя­ха да са твър­де раз­лич­ни, ако бях­ме в със­то­я­ние да го поз­на­ва­ме та­къв, ка­къв­то е до­ри са­мо във ви­ди­ма­та му фор­ма, без ви­до­из­ме­не­ни­я­та, ре­зул­тат от треп­те­ни­я­та на ума. То­ва не е не­въз­мож­но, но е въз­мож­но са­мо за дос­та нап­ред­на­ли­те в ов­ла­дя­ва­не­то на ума. Треп­те­ни­я­та на ума мо­гат да бъ­дат ту­ши­ра­ни, ка­то съз­на­ни­е­то се от­д­ръп­не от тях – то­га­ва вся­ко въз­дейс­т­вие от­вън ще въз­п­ро­из­ве­де точ­но ко­пие на се­бе си, ка­то треп­те­ни­я­та ще си съв­па­дат и по ка­чес­т­во, и по ко­ли­чес­т­во, нес­ме­се­ни с треп­те­ни­я­та, при­над­ле­жа­щи на наб­лю­да­те­ля. Дру­ги­ят на­чин, по кой­то то­ва мо­же да ста­не, е ка­то съз­на­ни­е­то се на­со­чи и про­ник­не наб­лю­да­ва­ния пред­мет, не­пос­ред­с­т­ве­но пре­жи­вя­вай­ки по то­зи на­чин не­го­ви­те треп­те­ния. И в два­та слу­чая се пос­ти­га ед­но ис­тин­с­ко поз­на­ние за пред­ме­та. Иде­я­та в све­та на но­у­ме­ни­те, на ко­я­то е из­раз да­де­на фор­ма (тя­ло), съ­що мо­же да бъ­де поз­на­та, но са­мо от съз­на­ние, ра­бо­те­що в при­чин­но­то тя­ло, нес­пъ­ва­но от кон­к­рет­ния ум или от по-плът­ни­те но­си­те­ли.

 Да при­е­мем за ис­ти­на фак­та, че обик­но­ве­но поз­на­ва­ме един­с­т­ве­но соб­с­т­ве­ни­те си впе­чат­ле­ния за не­ща­та, а не са­ми­те не­ща – ос­вен в по­со­че­ни­те слу­чаи, – кой­то е от го­ля­мо зна­че­ние за по­ве­де­ни­е­то ни в жи­во­та. Осъз­на­ва­не­то на то­зи факт ни да­ва урок по сми­ре­ние и пред­паз­ли­вост, как­то и го­тов­ност да се вслуш­ва­ме в но­ви идеи. Ние гу­бим ин­с­тин­к­тив­на­та си си­гур­ност, че сме пра­ви в наб­лю­де­ни­я­та и зак­лю­че­ни­я­та си, и се на­у­ча­ва­ме да се вглеж­да­ме пър­во в се­бе си пре­ди да осъж­да­ме дру­ги­те.

 Не­ка да си пос­лу­жим с ед­на илюс­т­ра­ция, за да ни ста­не по-яс­но ка­за­но­то до­тук.

 Сре­ща­ме ли­це, чи­я­то чес­то­та на треп­те­не е та­ка­ва, че до­пъл­ва на­ша­та соб­с­т­ве­на. Ко­га­то се срещ­нем, енер­ге­тич­но се из­раз­ход­ва­ме един в друг, по­ра­ди ко­е­то не се ха­рес­ва­ме вза­им­но, не виж­да­ме ни­що в от­с­рещ­ния и все­ки от нас се чу­ди за­що еди-кой-си счи­та то­зи за ос­т­ро­у­мен, ко­га­то ние го на­ми­ра­ме за край­но глу­пав. В по­до­бен слу­чай, ако аз лич­но съм пос­тиг­на­ла мал­ко по­ве­че се­бе­съз­на­тел­ност, не бих се чу­ди­ла. Вмес­то да смя­там дру­гия за глу­пав, бих мог­ла да се по­пи­там: “Как­во ми лип­с­ва, че не мо­га да от­го­во­ря на не­го­ви­те треп­те­ния? Ние и два­ма­та треп­тим и ако аз не мо­га да схва­на не­го­вия жи­вот и ми­съл, то е за­що­то не мо­га да въз­п­ро­из­ве­да не­го­ви­те треп­те­ния. За­що тряб­ва да го съ­дя, ако не мо­га до­ри да го поз­на­вам, до­ка­то не про­ме­ня се­бе си до­тол­ко­ва, че да бъ­да в със­то­я­ние да го въз­п­ри­е­ма?” Ние не мо­жем да про­ме­ним мно­го дру­ги­те, но мо­жем да про­ме­ним мно­го се­бе си и би тряб­ва­ло неп­ре­къс­на­то да се ста­ра­ем да раз­ши­ря­ва­ме въз­п­ри­ем­чи­вост­та си. Тряб­ва да ста­нем ка­то бя­ла­та свет­ли­на, ко­я­то съ­дър­жа в се­бе си всич­ки цве­то­ве и не из­к­ри­вя­ва ни­то един, за­що­то ни­то един не от­х­вър­ля; ко­я­то при­те­жа­ва спо­соб­ност­та в се­бе си да от­го­во­ри на всич­ки. До­кол­ко сме се приб­ли­жи­ли до та­зи бе­ло­та мо­жем да съ­дим по си­ла­та си да от­к­лик­ва­ме на най-раз­лич­ни ха­рак­те­ри.

Ум­с­т­ве­но тя­ло и ма­нас

Не­ка се­га да се спрем вър­ху ус­т­ройс­т­во­то на ума ка­то ор­ган на съз­на­ни­е­то от­към не­го­ва­та стра­на Зна­ние и да ви­дим как­во е то­ва ус­т­ройс­т­во, как сме съз­да­ли ума си в ми­на­ло­то и как мо­жем да го про­ме­ним в нас­то­я­ще­то.

 Умът ка­то жи­вот е ма­нас, а ма­нас е от­ра­же­ние на поз­на­ва­тел­на­та стра­на на Аза – Азът ка­то Поз­на­ва­тел – в ато­мич­на­та ма­те­рия на тре­то­то (ум­с­т­ве­но­то) по­ле.

 Умът ка­то фор­ма има две стра­ни, обус­ла­вя­щи по раз­ли­чен на­чин дей­ност­та на ма­нас, ко­га­то съз­на­ни­е­то ра­бо­ти на ум­с­т­ве­но­то по­ле. Те­зи две стра­ни се дъл­жат на нат­ру­па­на­та в по­ле­то ма­те­рия, прив­ле­че­на от ато­мич­ния треп­тящ цен­тър. Та­зи ма­те­рия, спо­ред ней­на­та при­ро­да и при­ло­же­ние, на­ри­ча­ме ум­с­т­ве­на или мис­лов­на ма­те­рия. Тя за­е­ма ед­на об­шир­на об­ласт от Все­ле­на­та, ко­я­то про­ник­ва ас­т­рал­на­та и фи­зи­чес­ка­та ма­те­рия, и съ­щес­т­ву­ва в се­дем под­раз­де­ле­ния, по­доб­но на ма­те­ри­я­та, със­тав­ля­ва­ща фи­зи­чес­ко­то по­ле. Тя въз­п­ри­е­ма глав­но треп­те­ни­я­та, ид­ва­щи от­към страна­та Зна­н и е на Аза, ко­я­то й на­ла­га своя спе­ци­фи­чен от­пе­ча­тък.

 Пър­ва­та и най-вис­ша стра­на на ума ка­то фор­ма е на­ре­че­на при­чин­но тя­ло. При­чин­но­то тя­ло е със­та­ве­но от ма­те­рия на пе­то и шес­то под­по­ле­та на ум­с­т­ве­но­то по­ле, ко­и­то от­го­ва­рят на по-фи­ни­те ете­ри на фи­зи­чес­ко­то по­ле. То е сла­бо раз­ви­то у бол­шин­с­т­во­то хо­ра в нас­то­я­щия етап на раз­ви­тие, тъй ка­то е без­чув­с­т­ве­но за ум­с­т­ве­ни въз­дейс­т­вия, от­п­ра­ве­ни от вън­ш­ни пред­ме­ти. Ето за­що на пър­во вре­ме мо­жем да го ос­та­вим нас­т­ра­на. Всъщ­ност то е ор­ган за аб­с­т­рак­т­но мис­ле­не.

 Вто­ра­та стра­на се на­ри­ча ум­с­т­ве­но тя­ло и е със­та­ве­на от мис­лов­на ма­те­рия, при­над­ле­жа­ща на че­ти­ри­те по-нис­ки под­по­ле­та на ум­с­т­ве­но­то по­ле, ко­и­то от­го­ва­рят на най-нис­кос­то­я­щия етер и на га­зо­об­раз­но­то, теч­но­то и твър­до­то със­то­я­ние на ма­те­ри­я­та във фи­зи­чес­ко­то по­ле. То­ва да­ва ос­но­ва­ние да го на­ре­чем плът­но ум­с­т­ве­но тя­ло. Ум­с­т­ве­ни­те те­ла се де­лят на се­дем ве­ли­ки ос­нов­ни ти­па, все­ки от ко­и­то об­х­ва­ща фор­ми от всич­ки сте­пе­ни на раз­ви­тие, а те от своя стра­на се усъ­вър­шен­с­т­ват и раз­ви­ват съ­об­раз­но съ­щи­те за­ко­ни. Да се раз­бе­рат и при­ло­жат те­зи за­ко­ни оз­на­ча­ва да се за­ме­ни бав­на­та ес­тес­т­ве­на ево­лю­ция с бър­зо нап­ред­ва­не пос­ред­с­т­вом це­ле­на­со­че­на дей­ност. Ето ка­къв е дъл­бо­ки­ят сми­съл от тях­но­то изу­ча­ва­не.

Из­г­раж­да­не и раз­ви­тие
на ум­с­т­ве­но­то тя­ло

Не­об­хо­ди­мо е яс­но да се схва­не на­чи­нът, по кой­то съз­на­ни­е­то из­г­раж­да сво­и­те но­си­те­ли, за да мо­же ефек­тив­но да бъ­де из­пол­з­ва­на ежед­нев­на­та въз­мож­ност да го при­ла­га­ме за пос­ти­га­не­то на вис­ши це­ли в жи­во­та си. Буд­ни или спя­щи ние неп­ре­къс­на­то гра­дим сво­и­те ум­с­т­ве­ни те­ла, за­що­то треп­тей­ки, съз­на­ни­е­то въз­дейс­т­ва на за­о­би­ка­ля­ща­та ни мис­лов­на ма­те­рия и най-мал­ки­ят не­гов тре­пет, дъл­жащ се до­ри на най-пре­ход­на ми­съл, прив­ли­ча в ум­с­т­ве­но­то тя­ло час­ти­ци мис­лов­на ма­те­рия и из­х­вър­ля дру­ги от не­го. То­ва се дъл­жи на треп­те­ни­я­та що се от­на­ся до но­си­те­ля, но не би­ва да се заб­ра­вя, че в са­ма­та същ­ност на съз­на­ни­е­то е да мис­ли пос­то­ян­но за не-Аза ка­то го от­х­вър­ля и по то­зи на­чин неп­ре­къс­на­то се се­бе­ут­вър­ж­да­ва. Съз­на­ни­е­то се със­тои от про­ме­ня­що­то се ут­вър­ж­да­ва­не и от­х­вър­ля­не – “Аз съм то­ва” и “Аз не съм то­ва”; не­го­во­то дви­же­ние при­чи­ня­ва прив­ли­ча­не и от­б­лъс­к­ва­не в ма­те­ри­я­та, ко­е­то на­ри­ча­ме виб­ра­ция. Окол­на­та сре­да при­е­ма те­зи виб­ра­ции и та­ка слу­жи ка­то пос­ред­ник за въз­дейс­т­вие вър­ху дру­ги съз­на­ния.

 Фи­ност­та или гру­бост­та на прив­ле­че­на­та ве­че в тя­ло­то ма­те­рия, за­ви­си от чес­то­та­та на треп­те­ни­я­та, пре­диз­ви­ка­ни от съз­на­ни­е­то. Чис­ти­те и въз­ви­ше­ни мис­ли имат ви­со­ка чес­то­та на треп­те­не и мо­гат да въз­дейс­т­ват са­мо на фи­на­та мис­лов­на ма­те­рия. По-гру­ба­та ос­та­ва не­до­кос­на­та, за­що­то е нес­по­соб­на да треп­ти с не­об­хо­ди­ма­та бър­зи­на. Ко­га­то по­доб­на чис­та ми­съл ка­ра ум­с­т­ве­но­то тя­ло да треп­ти, час­ти­ци гру­ба ма­те­рия се из­х­вър­лят от тя­ло­то и тях­но­то мяс­то се за­е­ма от по-фи­ни час­ти­ци. По то­зи на­чин в със­та­ва на ум­с­т­ве­но­то тя­ло вли­за по-оду­хот­во­ре­на ма­те­рия. И об­рат­но – ло­ши­те, или не­чис­ти, мис­ли прив­ли­чат в ум­с­т­ве­но­то тя­ло час­ти­ци по-гру­ба ма­те­рия, под­хо­дя­щи за тех­ния из­раз и из­х­вър­лят на­вън час­ти­ци по-фи­на.

 Та­ка те­зи треп­те­ния на съз­на­ни­е­то пос­то­ян­но из­х­вър­лят от тя­ло­то един вид ма­те­рия и я за­мес­т­ват с друг. От то­ва след­ва из­во­дът, че от ви­да ма­те­рия, с ко­я­то в ми­на­ло­то сме гра­ди­ли на­ше­то ум­с­т­ве­но тя­ло, за­ви­си и спо­соб­ност­та ни да въз­п­ри­е­ма­ме мис­ли, ид­ва­щи от­вън. Ако ум­с­т­ве­ни­те ни те­ла са из­г­ра­де­ни от фи­на ма­те­рия, гру­би и не­чис­ти мис­ли ня­ма да на­ме­рят при­ем у нас и не би­ха мог­ли да ни при­чи­нят вре­да; об­рат­но­то, ако са из­г­ра­де­ни от гру­ба ма­те­рия, те ще се вли­я­ят от вся­ко ми­на­ва­що зло и ще ос­та­ват не­до­кос­ва­ни и не­об­ла­го­де­тел­с­т­ву­ва­ни от доб­ри мис­ли.

 Ко­га­то срещ­нем чо­век с въз­ви­ше­ни мис­ли, не­го­ви­те мис­лов­ни виб­ра­ции пре­диз­вик­ват треп­те­ния в съ­от­вет­на­та ма­те­рия на на­ше­то ум­с­т­ве­но тя­ло, ко­и­то раз­мес­т­ват и до­ри из­х­вър­лят на­вън ня­кои от най-гру­би­те му час­ти­ци, за да мо­же то ка­то ця­ло да виб­ри­ра в уни­сон. До­кол­ко ще раз­бе­рем то­зи чо­век, как ще го въз­п­ри­е­мем, за­ви­си мно­го от на­ша­та ми­на­ла мис­лов­на дей­ност, обус­ла­вя­ща и пол­за­та за на­ше­то ду­хов­но из­рас­т­ва­не, ко­я­то мо­жем да из­в­ле­чем от об­щу­ва­не­то си с не­го. Ние не мо­жем да мис­лим вмес­то друг ня­кой; чо­ве­кът до нас мо­же да мис­ли са­мо със свои мис­ли, ко­и­то при­чи­ня­ват съ­от­вет­но виб­ра­ции в ум­с­т­ве­на­та ма­те­рия око­ло не­го. Те­зи виб­ра­ции вли­я­ят вър­ху нас, пре­диз­вик­вай­ки в на­ши­те ум­с­т­ве­ни те­ла срод­ни треп­те­ния, ко­и­то от своя стра­на въз­дейс­т­ват на съз­на­ни­е­то ни. Ако ня­кой по­же­лае да дос­тиг­не с ми­съл на­ше­то съз­на­ние, мо­же да нап­ра­ви то­ва са­мо ка­то пре­диз­ви­ка ми­съл-треп­те­ния в ум­с­т­ве­но­то ни тя­ло.

 Не ви­на­ги оба­че та­ко­ва вна­ся­не на треп­те­ния от­вън во­ди до не­пос­ред­с­т­ве­но раз­би­ра­не. По­ня­ко­га въз­дейс­т­ви­е­то на­по­до­бя­ва то­ва на слън­це­то, дъж­да и поч­ва­та вър­ху се­ме­то, за­ро­ве­но в зе­мя­та. На пър­во вре­ме то ся­каш не от­го­ва­ря на тях­но­то вли­я­ние, но вът­ре в не­го все пак е на­ли­це един не­за­бе­ле­жим тре­пет на вът­ре­шен жи­вот, кой­то ще ста­ва все по-си­лен и по-си­лен, до­ка­то оду­ше­вя­ва­щи­ят жи­вот про­бие нак­рая об­вив­ка­та на се­ме­то и пус­не ко­рен и стъ­бъл­це. Та­ка е и с ума. Съз­на­ни­е­то треп­ти ед­ва за­бе­ле­жи­мо вът­ре в се­бе си пре­ди да бъ­де спо­соб­но да да­де ка­къв­то и да би­ло вън­шен от­го­вор на ока­за­ни­те му въз­дейс­т­вия; по съ­щия на­чин, ко­га­то още не сме в със­то­я­ние да раз­бе­рем ня­кой бла­го­ро­ден мис­ли­тел, у нас все пак има ед­но не­съз­на­тел­но треп­те­не, пред­те­ча на съз­на­тел­но­то въз­п­ри­е­ма­не. Ние сме се до­кос­на­ли за мал­ко до бо­га­тия мис­ло­вен жи­вот, на кой­то той е из­ра­зи­тел; за­ро­ди­ши­те на мис­ли­те са про­бу­де­ни и съ­дейс­т­ват за ево­лю­ци­я­та на на­ши­ят ум.

 Раз­ви­ти­е­то на ума мо­же да бъ­де до из­вес­т­на сте­пен под­по­мог­на­то от­вън, но по-съ­щес­т­ве­на е дей­ност­та на на­ше­то соб­с­т­ве­но съз­на­ние, и ако ис­ка­ме да при­те­жа­ва­ме сил­но, жиз­не­но, ак­тив­но и спо­соб­но да въз­п­ри­е­ма въз­ви­ше­ни мис­ли ум­с­т­ве­но тя­ло, тряб­ва уси­ле­но да ра­бо­тим над не­го, за­що­то соб­с­т­ве­ния ни ум се гра­ди от нас с