Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.11.2013 22:39 - Властта на ДНК над времето
Автор: budha2 Категория: Други   
Прочетен: 1076 Коментари: 1 Гласове:
0



                                                         image                                                                                                                                          Една от основните теми в световните духовни традиции е измамната природа на времето, както и една от целите на духовните водачи е да разрушат неговата магия, която ограничава съзнанието на последователите им. Някога един индийски духовен учител казал на послушниците си:

Вие сами сте се затворили в клетката на времето и пространството и принуждавате съществуването си да протича в ограничения обхват на живота и в обема на тялото. В тази самоналожена илюзия се крият корените на всичките ви конфликти: живот и смърт, болка и наслада, надежда и страх. За да изчезнат тези проблеми, трябва първо да изчезне илюзията. – Но как да го сторим? – попитал един послушник. Учителят отвърнал: – Вие сте заловени в този свят като риби в мрежа. Но всички мрежи имат дупки. Намерете дупка, избягайте през нея и ще видите какво е всъщност реалността.

Мрежата на времето очевидно е пълна с такива дупки.Тя изглежда обективно реална, но е много възможно да е само предразсъдък на съзнанието ни. Великият мъдрец Шанкара, който е един от най-забележителните индийски философи, е написал:

„Хората остаряват и умират, защото виждат, че другите хора остаряват и умират.“

Но ако Шанкара е прав, то стареенето не е фиксиран биологичен процес. То е само сбор от възприятия, които сме почерпили отнякъде, вкарали сме ги в телата си и сме им придали физическа форма.                                                                                                             Странната на пръв поглед идея на Шанкара, че стареем, защото наблюдаваме как другите стареят, може да се окаже напълно състоятелна. Тя бе потвърдена частично от един забележителен експеримент, проведен в края на седемдесетте от Харвардския факултет по психология.

Екипът, ръководен от професор Елен Лангър, едва ли е имал предвид твърдението на Шанкара. Те са искали да проверят дали старостта е необратим процес, каквото е общоприетото схващане.

Официалното становище на Националния институт по старостта е, че няма надежден метод за възстановяване на младостта, включително медикаменти, диета, упражнения или мисловни техники.

Въпреки че това становище се подкрепя от огромен брой изследователи, екипът на Лангър хранел някакви съмнения, че старостта е дело на съзнанието и тя може да бъде преодолява от самото съзнание.

За да проверят хипотезата си,те провели експеримент, който започнал с обява в един бостънски всекидневник, че се търсят мъже на възраст над седемдесет и пет години, които желаят да отидат на едноседмична почивка, като всички разходи са платени. Подходящите доброволци били качени на автобус, който ги оставил в луксозната обстановка на едно провинциално имение в Нова Англия.                                                                                                                                                                                                                                          След като пристигнали в изолирания курорт, мъжете се озовали в обстановка, която пресъздавала всекидневието отпреди двадесет години. Вместо списания от 1979 г. по вестникарските будки имало броеве на „Лайф” и „Сатърдей Ивнинг Пост” от 1959 г. По радиото пускали музика от същата година и политическите предавания били посветени на събитията и личностите от този период.

По телевизията вървели обръщения на президента Айзенхауер, последвани от „Анатомия на убийството”, който спечелил „Оскар” през 1959 г. Освен тези подробности било направено всичко възможно всеки да се чувства, изглежда, говори и действа така, сякаш е с двадесет години по-млад.

Всички трябвало да разговарят изключително в сегашно време, сякаш 1959 г. е днес („Мислиш ли, че Кастро ще стане марионетка на Хрушчов?”). Разговорите за семейството, приятелите и работата също не трябвало да излизат от тази граница. Децата им все още били у дома или учели в колеж, професионалните им кариери били в разцвета си. Всеки бил донесъл със себе си своя снимка отпреди двадесет години, която била показана на групата.

По време на тази седмица на преструвката контролната група от други седемдесет и пет годишни мъже също говорела за събитията през 1959-та,но в минало, а не в сегашно време. Кастро, Мики Мантъл, Айзенхауер и Мерилин Монро били такива, каквито ги било направило времето. По радиото вървяла музика от 1979 г., вестниците пишели за последните новини и филмите били най-съвременни.

Лангър измерила видимото остаряване на всички мъже преди, по време на и след тази почивка.В края на седмицата измерванията при групата от 1959 г. показали удивителни резултати. Паметта и координацията на крайниците им се подобрили забележимо. Те били по-активни и се нуждаели от по-малко помощ (вместо да чакат, сами вземали храната си и почиствали след себе си).

Подобни промени са обичайни за всеки, който си почива. Но в случая става въпрос за обратимост на необратимите признаци на старостта. Независими наблюдатели, на които били показани снимки на мъжете преди и след експеримента, оценили видимата възраст на първата група като средно три години по-ниска.

Измерванията на ръцете показали, че пръстите им действително са станали по-гъвкави и ставите са възвърнали част от подвижността си. Мъжете от тази група седели по-изправени на столовете си, ръцете им били по-силни и дори виждали и чували по-добре.

При контролната друга група също били налице подобни промени, но в далеч по-малка степен, а по отношение на гъвкавостта на пръстите показателите дори се били влошили за една седмица.

Лангър смята, че някои от тези положителни промени се дължат на факта, че мъжете са имали повече свобода, отколкото в домовете си. Отношението към тях е било като към нормални петдесет и пет годишни хора, за които е напълно естествено да носят сами куфарите си или да избират какво да вечерят.

Мнението им се зачитало по време на груповите дискусии и никой не ги обявявал за сенилни, което може би им се е случвало в обичайния живот. По този начин те направили преход от непълноценно към пълноценно съществуване, или живот с бодрост, откритост за нови идеи и умствена свежест. Защо обаче групата от 1959-та се е справила значително по-добре от тази от 1979-та? Възможно ли е подобрението да е настъпило в резултат на онова, което са виждали?

Ако перифразираме мъдростта на Шанкара, когато не виждаш как останалите стареят, ти също не остаряваш. Участниците в експеримента на Лангър са били особен вид пътешественици във времето, които са се завърнали при самите себе си. Ние смятаме, че времето е извън нас, но във всеки един миг то е и вътре в нас, пакетирано под формата на спомени.

Споменът е пътешествие във времето, дори когато не напускаш стола

Съзнанието успява да бъде на две места, като едновременно пътува във времето и остава в настоящето. Старците, които са се върнали в 1959 г., са били неизменно свързани с 1979 година – четели са стари списания, но през тази седмица ги е валял същият дъжд, както и останалите жители на Бостън. Затова илюзията за фиксирано време е била частично размита. Но експериментът може да бъде доведен по-далеч.

Ако изгубя условноститеи не виждам как останалите стареят, сигурно винаги ще остана двадесетгодишен, макар че както всички ще изпитвам нормалния ход на времето. Защо да не поговорим за моето време и вашето време? Часовникът на стената отмерва безстрастно секундите и минутите, но вътрешният ни часовник притежава точно толкова интелигентност, колкото и мозъкът, в който е разположен.

След дългогодишни изследвания през последното десетилетие учените локализираха биологичния часовник, който управлява ритмичното функциониране на тялото, като например заспиването и събуждането, храненето, жаждата, телесната температура, кръвното налягане, растежа и цикличното отделяне на множество хормони.

Едно малко клетъчно ядро в хипоталамуса, наречено надхиазматично ядро, регулира всички тези зъбни колела и дирижира ритъма от двадесет и осем дневния менструален цикъл до тричасовия цикъл на отделяне на хормона на растежа. Дори непрекъснатите химични реакции във всяка клетка, които протичат за хилядни части от секундата, също се подчиняват на главния часовник на тялото.

Употребата на думата часовник подвежда, защото ние можем да се освободим от тиктакащите механични устройства и да управляваме потока на времето вътре в себе си. Огладняването, нуждата от сън и дишането не зависят от външните часовници.

Когато са подложени на силен стрес, някои жени отлагат месечния си цикъл(възможно е да не осъзнават, че са направили този избор, но телата им очевидно реагират на специфични мозъчни сигнали, породени от емоциите на жената).

В по-драстичните случаи на жени, страдащи от раздвояване на личността, е възможно всяка от тези личности от женски пол да има отделен месечен цикъл.

Една жена с три личности и три цикъла не притежава три вътрешни часовника. Това, което всъщност притежава, е по-добър контрол над времето, отколкото е обичайната представа.

Тази огромна свобода на избора понякога може да ни изиграе лоша шега, когато става въпрос за ритми, които не бива да се нарушават – самолетната умора при смяната на часовите пояси временно нарушава основния ни цикъл на сън, както и десетки по-малки цикли, които зависят от него.

Но самият факт, чевремето и съзнанието могат да бъдат едно и също, навежда на мисълта, че е възможна пълна свобода и бягство от бездушните часовници към една реалност,където всяка секунда е живот.

Лъчът на времето

За физиците концепцията за персонално време е чиста измислица.За физиката пространство-времето е фундамент на съществуването и времето се подчинява на закони, които не зависят от съзнанието. Физиците използват термина лъч на времето, с който отбелязват, че ходът на събитията е еднопосочен и необратим.

Стивън Хокинг например използва примера за счупената стъклена чаша. Когато чашата се удари в пода, тя се разпръсва на стотици парчета и никога повече няма да бъде цяла. На същия закон се подчиняват кубчетата лед в чая, които никога вече няма да се групират. Старите коли се разпадат на части и ръждива ламарина и никога няма да станат нови.

На теория счупената чаша може да се възстанови, като се изчислят точните сили, запратили всяко едно парче в пространството. Съдината ще бъде отново цяла, ако всяка траектория се обърне. От математическа гледна точка непокътнатата чаша е само една счупена чаша с уравнения, обърнати в обратната посока, и преобразуването на едната в другата може да се извършва безкрайно.

Но в реалния свят това преобразуване се забранява от лъча на времето.В мига, когато чашата се разбие, времето я отнася и повече не я връща в същия вид. Ако законът наистина е такъв, то най-разумният избор е да му се подчиним, както го правят топлината, светлината и всички тела и форми на енергия във вселената.

Но персоналното време, вашето време, изобщо няма нищо общо. Наместо да се движи еднопосочно, то отива напред, когато се тревожим за бъдещето, и се връща назад, когато си припомняме миналото. „Времето не е просто път - пише Джон Фаулз. – То е и стая.” Ние наричаме тази стая памет, място, където можем да седнем и да се потопим в миналото.

Персоналното време може да бъде и живо и мъртво

Преди няколко десетилетия археологически екип откри в една египетска пирамида глинена делва с пшенични зърна. Зърната били засети и за всеобщо учудване след няколко седмици поникнали, независимо от двете хиляди години принудителен сън. Ако се опитате да си представите това събитие от гледна точка на самите зърна, то би изглеждало като събуждане.

Докато зърната са спели, времето е било мъртво и не е причинявало промяна или разложение. Изминалите двадесет века с нищо не се отличават от един сезон, защото изтеклото време не е съдържало живот. То е било мъртво, или спящо време, заключено в семената, очаквайки докосването на живота.
image
Мястото, където е било заключено това време, е ДНК на пшеницата.За нас тя също е хранилище на време под формата на генетична памет. Никой нямаше да оцелява дори след най-обикновена простуда или каквато и да е друга болест, ако в паметта на тимусната жлеза не се пазеше информация отпреди милиони години за всички антитела, способни да се справят с вирусите и бактериите.

Имунната система е енциклопедия на всички болести, от които са боледували предшествениците ни. Хиляди поколения са измирали от треска и чума, за да живеем ние с вас. Науката все още не забелязва магическата страна на ДНК. Представете си, че стоите в празна стая със спираловидна стълба, която се издига точно пред вас.

Тя е дървена и много прилича на стълбите в старите колониални къщи и църкви. Докато се възхищавате на съвършената й изработка,става нещо странно.Стълбата бавно се завърта и се разцепва на две, точно по средата, сякаш от горе до долу се е отворил невидим цип. Двете части се отделят и застават една срещу друга.
                                                                                                                              Сега забелязвате нещо, което дотогава е убягвало от вниманието ви. Двете стълби са заобиколени от облак фини стърготини. Той е безформен, но в него се забелязват отчетливи потоци.

Изведнъж облакът започва да доизгражда двете половини на стълбата, да добавя нови стъпала, перила и колони, докато пред очите ви се оформят две завършени стълби, които по нищо не се отличават от оригиналната.

ДНК се държи точно по този свръхестествен начин.Всеки път, когато тялото трябва да изработи нова клетка (необходимост, която възниква милиони пъти в минута), молекулата на ДНК се разделя на две. Това става точно така, както при въображаемата стълба: първо оригиналната двойна спирала се разделя по дължина и за момент клетката остава без действаща ДНК.

След товаДНК достроява двете половини с материал от безформения бульон от органични вещества и образува две копия на първоначалната молекула.

Най-удивителното в този процес НЕ е неговата сложност

Въпреки че трите милиарда генетични бита биват възстановявани с идеална точност във всяка клетка, най-удивителното е, че този процес се извършва от неживи неща. Молекулата на ДНК, подобно на дървената стълба е нежива. Тя е изградена от най-обикновени водородни, въглеродни, кислородни и азотни молекули, които също са неживи.
image
Същите молекули изграждат бучката захар, капката нефт, влакното торф.Нито едно от тези неща не извършва току-що описания процес. Как тогава тези неживи и инертни молекули са се научили да изграждат витата стълба, която е милиони пъти по-съвършена от всичко, което е създавала човешката ръка?

Отговорът е, че ДНК всъщност не е нежива.Тя е живата памет на неживите неща. Тази памет не съществува в изграждащите я въглеродни, водородни или кислородни атоми. Ако съществуваше, то бучката захар също щеше да е жива. В основата си ДНК е една материална маска, зад която се намира едно богато, но абстрактно съзнание.
                                                                                                                            Да разгледаме властта, която ДНК има над времето.За човешкото око фотографските кадри, които се сменят със скорост двадесет и четири в минута, представляват филм, защото мозъкът ни регистрира бързата последователност на образите като непрекъснато движение.

За конската муха това е чиста илюзия, тъй като нейното око е устроено така, че тя вижда черните пространства между всеки кадър – мозъкът на конската муха вижда поредица от неподвижни диапозитиви. От друга страна, охлювът възприема само по един нов образ на четири секунди и затова ще пропусне три четвърти от филма.

Той вижда само някакъв миш-маш от откъслечни образи (ако сте достатъчно бързи да откъснете една роза под носа на охлюва, той ще помисли, че цветето се е стопило във въздуха). Ами ако и пред очите ни има такива създания, които самото ни око просто не може да види?

При всяка жива твар конфигурацията на ДНК е различна, което означава, че е различно съзнанието му, а оттам и представата за времето. ДНК е като разпределителна гара между вечността и всички форми на живот, които населяват времето.

За всеки жив вид ДНК отрязва от времевия континуум неговите парчета от време в зависимост от уникалното му съзнание и отредената продължителност на живота. Времето на човека, времето на конската муха, времето на охлюва – всеки отрязък е различен.

Още по-впечатляващ е контролът, който ДНК упражнява над посоката на времето.Например фактът, че ни израства трети кътник, е част от наследството, което ДНК пренася от миналото. ДНК трябва да отива и в бъдещето, за да знае, че този зъб ще се появи последен, чак след дванадесетата ни година.

Същата ДНК, заложена в утробата, знае какви процеси трябва да протекат в тялото дори след години или десетилетия. Нашите гени знаят едновременно как да втвърдят меките черепни кости на бебето и как да компенсират загубата на калций при седемдесетгодишния старец.

Взаимната връзка между времето и живота е далеч по-сложна, отколкото си я представяме

Пресметнато е, че всяка секунда в тялото протичат около 6 милиарда химични реакции. Те се контролират от вездесъщата ДНК. В разписанието няма пропуски, колкото и да са отдалечени една от друга във времето и пространството.

Ако тези взаимозависими реакции оставаха неизменни във времето, то клетъчните биолози скоро щяха да имат пълното обяснение за начина, по който ДНК управлява протичането на живота.

Има обаче и четвърто измерение, в което всяка клетка се подчинява на съдбата си: животът на кожната клетка е един месец, докато невронът със същите генетични заложби живее колкото нас самите. Много е трудно да си представим начина, по който гените контролират тези толкова разнообразни срокове на живот.

В структурата на нашите гени е заключено едно малко безвремие и без-пространство, където можем да пребиваваме така, както рибарят присяда на брега, за да хвърли въдицата си в реката.

В това безвремие ние сме остарели преди юношеството, оплешивели сме, преди да ни е поникнала коса, и изпускаме последния си дъх преди да сме поели първия при раждането.

Аз-ът отвъд времето

Щом ДНК има такава безспорна власт над времето, ние трябва да се възползваме от нея.Ако се вгледате в пейзажа на времето, ще откриете, че правите граници изчезват и остават само вечността и безвремието. Всички духовни традиции, всяка по свой начин, се опитват да убедят човечеството, че безвремието е далеч по-реално от всяко събитие, протекло във времето.

Въпреки това ние продължаваме да стоим в хватката на времето, както физически, така и душевно. Всеки трябва да търси своя спасителен изход и в нашия век той не винаги е вярата. Един от най-влиятелните теоретици на квантовата физика от първите десетилетия на двадесети век, Ервин Шрьодингер, стига до концептуален пробив, който е по силите на малцина:

„Въпреки че обикновеният разум не го вижда, вие – и всяка друга жива твар – сте едно цяло в цялото. Затова вашият живот не е просто част от цялата вселена, в определен смисъл той е цялото.”

Твърдението е немислимо за изолираното его.Как е възможно личността да е цялото, което означава всичко живо, и едновременно да е това, което е, индивид със собствени идеи и спомени? Въпреки че нашият свят се подчинява на времето, признаците, че сме свързани с по-голямата реалност на всичко във всичко са многобройни.

Видният японски невробиолог д-р Таданобу Цунода в продължение на четиринадесет години изследва функциите на лявото и дясното мозъчно полукълбо.

В ствола на човешкия мозък е разположен превключващ механизъм, който позволява доминиращо влияние на лявото мозъчно полукълбо, когато говорим, смятаме и извършваме логически съждения, и доминиращо дясно полукълбо, когато се занимаваме с музика, разпознаваме форми, търсим подобия или вършим каквато и да е дейност, свързана с емоции. (Става въпрос за временно превключване, а не за постоянно ляво или дясно доминиране, за каквото се говори през последните години.)

Цунода разработва нов метод за картографиране на този превключващ механизъм. Методът се основава на звукова обратна връзка с време на закъснение и много наподобява наблюдение на мозъка на човек, който, говори и слуша собствения си глас.

Били разкрити множество деликатни механизми на превключването между лявото и дясното полукълбо, но най-забележителен се оказал следният факт: оказало се, че полукълбата превключват, когато слухът регистрира звук с честота, кратна на възрастта (т.е., ако сте на четиридесет години, броят на трептенията в секунда се дели на четиридесет).

Още по-странен се оказал доказаният при тридесет доброволци факт, че продължително доминиране на едното полукълбо настъпва на рождения ден на индивида. Хората с доминиращо ляво полукълбо за известен период стават дясно доминирани и обратно. Явлението възникнало при повече от половината доброволци, а при някои се наблюдавало три последователни години.

Д-р Цунода предполага, че отговорът на тези загадки се крие във възможната връзка между мозъка и завъртането на земята около слънцето, фазите на луната и другите космически часовници.

„Връзката с космическата активност предполага наличието на един миниатюрен космос в човешкия мозък – пише Цунода. – Но цивилизацията е заличила нашата способност да възприемаме този космос.“

Западната култура ще приеме доста резервирано това бедно на факти твърдение, но още древните индийски мъдреци са заявили:

Както е в макрокосмоса, така е в микрокосмоса, Както е в атома, така е във вселената, Както е в човешкото съзнание, така е в съзнанието на космоса.

С други думи, вие не можете да се намирате някъде във вселена, която е извън вас.Шрьодингер твърди:

„Вие сте част от безкрая, вечно съществование… Затова можете да легнете на Майката Земя с твърдото убеждение, че сте едно цяло с нея и тя с вас. Вие сте толкова солиден и толкова неуязвим, колкото е тя – всъщност хиляди пъти по-солиден и по-неуязвим.”

Този извод не е плод на бродене из мистиката.Шрьодингер е приемал съвсем сериозно хипотезата, че възприятията на личността, или аз-а, са първичен фактор във Вселената.

В наши дни всичко това изглежда много смътно и съмнително

Ние отъждествяваме живота с молекулите на ДНК и пренебрегваме факта, че всяка молекула ДНК е една и съща в секундата преди смъртта и в секундата след нея. Времето съществува дотолкова, доколкото ние искаме да се състезаваме с него. Смисълът е там, където и както го виждаш.

Вие можете да разглеждате екрана на телевизора под микроскоп и да виждате произволни колебания на фосфоресциращите елементи, но можете да се отдръпнете и да видите, че тези колебания оформят картина. Редът и смисълът зависят от гледната точка, те са продукт на съзнанието. Разликата между гледните точки е само в перспективата, а не в нещото, което наблюдаваме.

Ако погледнете през прозореца и познаете дърветата, небето и облаците, това не означава автоматично, че възприятието ви е правилно или погрешно. Възможно е да имате шизофренни халюцинации, също така е възможно да изживявате най-дълбокото просветление на древните индийски мъдреци. Всеобхватният смисъл на това изживяване е на границата между абсурда и божественото.

Смисълът е, че в едно и също съзнание се съдържа всичко.Когато достигнем ново ниво на осъзнаване, ние създаваме нов свят. Да живееш в епоха на съмнения, не е непременно проклятие. Търсенето на истината е приключение, дори когато успехът не идва веднага. Алберт Швайцер пише:

„Желание за свобода! Изследвай всичко около себе си, стигни до границите на човешкото познание и винаги ще откриеш нещо необяснимо в края. То се нарича живот.”

Природата е огледало. Този, който гледа, вижда в него себе си. Възможно е точно тук да се крие отговорът на загадката. Веднъж един индийски мъдрец поискал от послушниците си да изпълнят следното духовното упражнение:

Долепете палците и показалците си. Палецът ли докосва показалеца, или показалецът докосва палеца? И двете, нали? Веднъж палецът е изследователят, който усеща, а следващия път е изследваният. А сега, задайте си въпроса: „Кой го променя от изследовател в изследван?”

За да контролирате тази операция, вие трябва да сте над нея.Вие сте по-големи от изследователя и от което и да е изживяване. Но каквито и да сте, вие ще бъдете само над нещата, които познавате сега.

Какво е съзнанието, ако не изследователят, този който знае?Какво е тялото, ако не изследваният, познаваемото? Ако съм способен да прехвърлям вниманието си от едното на другото, тогава трябва да има едно аз, което няма да изпитва ограниченията на двойствеността съзнание-тяло.

Но да откриеш това АЗ не е просто. Не можем да го видим, защото то е в очите ни, не можем да го чуем, защото е в ушите ни, не можем да го докоснем, защото е в пръстите ни. Какво ни остава? Само гласът, който нашепва: „Премини отвъд.“                                          Източник: http://www.lifehack.bg/lifehealth/novata-predstava-za-vremeto/                            



Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. refab - Написаното почти няма стойност, ...
05.11.2013 23:00
Написаното почти няма стойност, освен като спекулативно умозрително "гъделичкане и самогъделичкане" на фантазно настроените хора.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: budha2
Категория: Други
Прочетен: 6002224
Постинги: 4190
Коментари: 1145
Гласове: 1517
Календар
«  Юни, 2019  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930