Блогът на budha2 :: Паралелните светове- първа част

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

08.11.2013 17:24 - Паралелните светове- първа част

Автор: budha2 Категория: Други

Прочетен: 521 Коментари: 0 Гласове:

В последно време доста често ни се налага да чуваме за съществуването и проявите на т. нар. „паралелни светове”. Паралелните светове обикновено се споменават като нещо, което се разбира от само себе си, без каквито и да било разяснения и уточнения. Просто се казва, че това са прояви на същностите от паралелните светове, като това се определя до голяма степен от факта, че самите автори на тези изказвания често не разбират физическия смисъл на тези твърдения и отнасят към тази категория всичко онова, което не се побира в рамките на традиционните общоприети възгледи.

Ако анализираме общоприетите понятия: “пространство”, “време”, “материя”, “поле”, “взаимодействие” и др., върху които се основават фундаменталните науки, то лесно можем да забележим, че те представляват комплекс от определени условности. Когато ние използваме тези понятия, ние, изглежда, предполагаме, че под тях се подразбират конкретни физически явления, но в действителност изобщо не е така.

1. Взаимодействия

Още от часовете по физика в училище знаем, че разноименните заряди се привличат, а едноименните заряди се отблъскват. Физиците обясняват този факт с взаимодействието на електромагнитните полета, като под „поле” те разбират онази област от пространството, в която се проявяват тези взаимодействия. Предполага се, че съществуват четири вида взаимодействия: гравитационно, електромагнитно, слабо и силно. Последните разновидности се проявяват само на вътрешноядрено ниво и на много малки разстояния, макар че по интензивност тези взаимодействия няколко пъти превъзхождат гравитационните и електромагнитните взаимодействия.

Предполага се, че съществуват някакви неизвестни сили, които действат между физическите тела на разстояние, и които ние можем не само да наблюдаваме, но и да описваме и изчисляваме математически. Тази концепция се оказа много удобна, тъй като се създаде впечатление, че тя дава отговори на много от въпросите. По този начин полетата се сдобиха с привидна конкретност, която се възприема като определена физическа същност.

След това започнаха да се появяват такива производни понятия като “полеви структури”, “полеви образувания”, “полеви форми на живот” и др. При това изобщо не се вземаше предвид, че самото определение “поле” представлява само условно обозначение на нещо, което не ни е известно. По този начин едно неизвестно се обяснява с помощта на друго неизвестно, защото в представите ни има голяма доза субективност, тъй като те в повечето случаи се формират въз основа на зрителните ни възприятия. Ние си представяме света такъв, какъвто го виждаме.

На практика ние свеждаме понятието “пространство” до онези условности, които са свързани със закономерностите на разпространение и възприятие на електромагнитните взаимодействия. Именно така се формират и метричните ни представи за пространството, понятията за праволинейност, изкривеност и т. н. Затова възприеманото от нас пространство може условно да се нарече “светлинно” или “оптично”, като може да се предположи, че съществуват и други пространства, основаващи се върху други видове взаимодействия, например, гравитационни.

Когато светлинен лъч преминава близо до мощни гравитационни образувания, той се изкривява, или както обикновено се казва, получава се „изкривяване на пространството”. Във формулите на Фрийдмън, които отразяват тези закономерности, има дори коефициент „К”, който отразява изкривяването на пространството. Затова ако внимателно наблюдавате някаква звезда, която се движи към слънчевия диск, то ще можете да видите как тя сякаш „подскача” при приближаването си към Слънцето и преминаването покрай него. Това става поради факта, че изкривяването на светлинния лъч се променя, когато той е близо до Слънцето. Изкривяването е сравнително малко, тъй като Слънцето има много малка плътност (1,41 г/см^3). Във Вселената обаче има тела с гигантска плътност - до 10^14 г/см^3 (например, неутронните звезди). Когато светлинният лъч преминава близо до такива тела, той не само че се изкривява, но и след като направи пълно завъртане около планетата, се затваря сам в себе си. Ако ние застанем на повърхността на такова небесно тяло и гледаме право пред себе си, то ще можем да видим тила си. С увеличаване плътността на тялото, въздействието върху светлинния лъч ще се увеличи още повече. По този начин, ако застанем на върха на някое възвишение на тази планета, ще ни се струва, че се намираме в дълбока яма, тъй като когато гледаме право пред себе си, ние ще виждаме земята пред очите си, заради изкривяването на светлинните лъчи.

Много често изкривяването на светлинните лъчи може да се наблюдава при преминаването им през различни среди. Всички сме виждали как се „изкривява” лъжичката в чаша чай. Когато сутрин наблюдаваме появяването на Слънцето над хоризонта, то всъщност е все още невидимо, но светлинните лъчи заобикалят Земята (както и заради нееднородната плътност по време на залеза).

По този начин зрителното възприятие невинаги отразява действителността. В същото време ние подсъзнателно предполагаме, че съществува някакво „идеално” или „истинно” пространство и се опитваме да приведем наблюденията ни в съответствие с тези представи.

Ние обаче можем да получим представа за заобикалящия ни свят не само въз основа на електромагнитните взаимодействия, в резултат на които се появява светлината, но и въз основа на други взаимодействия, например, гравитационни. Ние, например, можем да си представим „гравитационно” пространство, което по своите характеристики няма да съвпада със „светлинното” пространство. Що се отнася до споменатото по-горе „истинно” пространство, то съществуването му също не е доказано. Изглежда, че самото понятие „пространство” не може да се разглежда извън характеристиките и възможностите на конкретния субект, който се опитва да го оцени, тоест „пространството” не е обективно, а субективно понятие.

Всяко физическо тяло или среда се състои от молекули, а те, от своя страна, се състоят от атоми. В центъра на атома има ядро, около което се движат електрони, масата на които е не по-голяма от 0,1% от масата на атома. Всички тези геометрични параметри на атомите са добре известни и могат да се намерят в справочниците по физика. Диаметърът на атома, например, е 10 000-100 000 пъти по-голям от диаметъра на ядрото, затова ако мислено увеличим ядрото до размерите на топка за тенис, то разстоянието между съседните ядра в кристалната решетка на метала ще се окаже повече от километър. По този начин всяко физическо тяло, което притежава определена форма и твърдост, в крайна сметка представлява участък от пустота, в който на безкрайно големи разстояния се намират определени материални тела. Все пак те могат да се нарекат по този начин само условно, тъй като тези тела също се състоят от неутрони и протони, а всичко останало е пустота. По този начин се стига до парадоксална ситуация. Светът се състои от множество твърди тела, които притежават конкретна форма, твърдост и непроницаемост, но в същото време представляват пустота.

Кое тогава определя възможността за съвместно съществуване на подобни качества и свойства? Такова несъответствие става възможно заради проявите на електромагнитните взаимодействия между ядрата, които чрез гигантските си сили успяват да задържат ядрата в определена взаимовръзка. Тези взаимодействия не позволяват на ядрата на атомите да се приближават или отдалечават едно от друго, или да проникват в тялото, нарушавайки цялостната му структурата.

По този начин всяко физическо тяло или среда, които се състоят от атоми, представляват комплекс от определени взаимодействия, които се проявяват в определен участък от пустотата. Структурата на такова тяло (или среда), както и характерът на взаимовръзките му с други тела (или среди) се определят от вида на действащите взаимодействия и тяхната интензивност.

Вече сме споменавали, че природата на тези взаимодействия все още не е добре изяснена, макар че се изказват предположения, че всички разновидности на тези взаимодействия имат обща природа. Неслучайно от доста дълго време човечеството се опитва да разработи теорията за единно поле. Науката постепенно започва да си изяснява основополагащата истина, която е ключова за разбирането на основите за строежа на света.

Когато говорим за взаимодействия, ние подразбираме определени взаимовръзки, които съществуват в материалните образувания и са достъпни за нашите възприятия. По този начин, от гледна точка на предела на осъзнаваната размерност, са възможни различни форми на възприятие на един и същ материален обект, в зависимост от комплекса от измерения, въз основа на който се формират достъпните за познанието предели. Тук много ясно се определя различието между обективната реалност и формата на нейното възприятие от страна на конкретен човек.

Нашите представи за заобикалящия ни свят се формират върху възприятието на електромагнитните взаимодействия („светлинно пространство”). Нека си представим обаче някакви същества (да ги наречем условно „гравитоници”), които вместо добре познатото ни оптично зрение притежават някакви други сетива, с помощта на които те могат да „виждат” само гравитационните взаимодействия, които, както знаем, могат безпрепятствено да проникват през много непрозрачни за оптичния лъч среди.

Гравитационните взаимодействия обаче, макар че притежават висока проницаемост, също могат да се екранират в определена степен. За пример за това може да послужи аномалията при колебанието на махалото на Фуко по време на слънчеви затъмнения. Сравнително голямата гравитационна маса на Луната до някаква степен пречи на гравитационното въздействие, което Слънцето оказва върху предметите, намиращи се на повърхността на нашата планета. По този начин става ясно, че материалните тела не притежават абсолютна проницаемост по отношение на гравитационните взаимодействия, макар че този ефект значително отстъпва на възможността за екраниране на светлинния лъч. Представите на гравитониците за заобикалящия ни свят ще бъдат съвсем различни от нашите. До някаква степен тези представи ще наподобяват рентгенови снимки, на които се виждат не само контурите на предметите, но и вътрешното им съдържание. Тази аналогия, разбира се, е много далеч от действителността, но ни позволява поне донякъде да си представим онова, което ще виждат гравитониците. Те ще виждат онова, което ние не виждаме и обратно.

По този начин, за да разберем физическата същност на „паралелните светове”, трябва преди всичко да направим ясно разграничение между понятията „съществуват” и „проявяват се”, което далеч не е едно и също. Може да се съди само за това, че паралелните светове по някакъв начин „се проявяват” във възприемания от нас свят, т.е. въздействат върху сетивата ни непосредствено или с помощта на технически средства и се осъзнават от нас. Всичко, което се намира извън тези рамки, дори ако то обективно съществува, не може да бъде признато.

Това обаче не изключва принципиалната възможност за формиране на различни видове възприятия на обективната реалност от страна на субекти с различна способност за възприемане на информация, т.е. такива, които притежават различни сетива. Да предположим, че определен субект възприема само видимата част на спектъра, а друг – рентгеновата част на спектъра (под субект може да се разбира и техническо устройство, което преобразува една форма на възприятие в друга). Тези два субекта, разбира се, ще имат различни представи за един и същ предмет. Единият ще вижда онова, което не вижда другият, и обратно. По този начин сякаш се осъществява възприятие в различни проекции на едно и също тяло.

Следователно, контактите с паралелните светове са възможни само въз основа на определени общи взаимодействия. За по-голямо удобство при излагане на хипотезата ни, ще обозначим известните разновидности на взаимодействията със следните букви: Г - гравитационни, Е - електромагнитни, С - слаби и Я - силни (ядрени). По този начин целият комплекс от тези взаимодействия може условно да се обозначи като ГЕСЯ-комплекс.

Той е характерен и задължителен за всички познати на нас физически тела. Може да се предположи обаче, че цялото многообразие на веществата във Вселената не се изчерпва с това. Не е изключено, че материята може да се образува и на основата на някакви други комплекси от взаимодействия, които не са ни известни. Това, разбира се, е само предположение, но нека допуснем например, че съществуват тела, формирани въз основа на взаимодействия А, В, С, Д. Тези тела по никакъв начин няма да си взаимодействат с телата и средите, построени въз основа на комплекса ГЕСЯ. Освен това тези тела могат да съществуват съвместно в едно и също пространство, без да издават присъствието си по никакъв начин Следователно, в едно и също пространство по принцип може да има множество независимо съществуващи паралелни светове, които по никакъв начин не са свързани помежду си. В пространството, в което ние живеем, също има подобни паралелни светове, които съществуват съвместно с нашия свят и почти с нищо не издават присъствието си. На пръв поглед може да ви се стори, че всички тези разсъждения носят чисто теоретичен характер и не представляват практически интерес, но това изобщо не е така. Могат да се дадат примери, при които може да се допусне, че паралелните светове наистина съществуват и дори могат да се фиксират с помощта на технически средства.

Както е известно, спектралната чувствителност на фотоматериалите се отличава от спектралните характеристики на човешките очи, затова фотоапаратът понякога може да заснеме онова, което очите ни не виждат. Известни са много случаи, когато на снимките се виждат необикновени образувания, които не могат да се видят с невъоръжено око. Такива снимки често се публикуват в литературата по уфология. Нещо подобно понякога се получава при снимките, направени на места, където е имало полтъргайст или са работили екстрасенси. На някои кадри могат да се видят тъмни и светли образувания, които не могат да се обяснят и които определено не се дължат на някакви дефекти при заснемането.

В повечето случаи подобни образувания не намират обяснение и се възприемат като някакви нематериални образувания. В действителност обаче на снимките са заснети материални структури, които реално съществуват и се проявяват във вид на електромагнитни взаимодействия, но в онази част на спектъра, която не може да се види с невъоръжено око. Тук обаче може да се прояви и друг ефект, върху който трябва да се спрем по-подробно.

Може да се допусне, че в някои случаи паралелните светове могат да си взаимодействат по определен начин, т. е. да са свързани във вид на общи или близки взаимодействия.

По този начин в един и същ комплекс от взаимодействия може да има най-различни съчетания на взаимодействия. Например, в един комплекс взаимодействията могат да бъдат Г, Е, С, Я, а в друг - Е, В, С, Д, т. е. и в двата комплекса се проявява общо взаимодействие от типа Е. В този случай са възможни определени ПРОЯВИ на единия свят в другия. Това, разбира се, са само теоретични разсъждения, които се основават върху предположителни съждения, но все пак по този повод могат да се изкажат някои съображения, които се основават върху експериментални данни.

Ако предположим, че съществуват някои общи взаимодействия, които се проявяват в паралелните светове, то би трябвало да съществуват и някакви носители на тези взаимодействия. Да предположим, че тези носители могат да се окажат някакви частици, които притежават необичайни свойства. Природата на тази необичайност е напълно разбираема. Тъй като такива образувания ще принадлежат на чужд свят, то тогава те ще притежават някои уникални свойства, които не са характерни за образуванията от нашия свят, и освен това тези необичайни свойства ще се проявяват и в нашия свят.

Оказва се, че подобно нещо е познато на хората, или поне може да се предположи, че е познато. Това са елементарни частици, наречени неутрино, които са били открити за първи път през 1953 година. Вече са известни три различни разновидности на тези частици. Те се отличават с голяма стабилност и почти не си взаимодействат с веществото, като свободно преодоляват всякакви прегради и разстояния. При преминаването на неутрино през вещество с обикновена плътност, дължината на пътя до хипотетичното непосредствено стълкновение с частиците на веществото възлиза на 100 000 000 млрд. км.

Тази изключителна проницаемост на неутрино ни позволява да предположим, че може би си имаме работа с някакви „чужди” или „съвместими” светове, които могат да се проявяват в съседните светове, според нашите разбирания. Може би неутриното, както и други подобни, но все още неизвестни на нас елементарни частици, ще ни позволят да се докоснем до непознати за нас светове и да разберем онова, което иначе никога няма да можем да опознаем непосредствено. Всичко, което беше казано за неутриното, разбира се, носи само условен, предположителен характер.

2. Многомерност

Преди появата на микроскопа човечеството не е знаело за съществуването на бактериите и микробите, макар че във всекидневието си хората постоянно са се сблъсквали с резултатите от тяхната дейност. Както човекът, така и най-малките биологични образувания обаче представляват еднородни структури, които се основават върху едни и същи разновидности на физическите взаимодействия. В такива случаи подобни структури са познаваеми и изискват само разширяване на разделителната способност на онези сетива и средства, с които ние разполагаме. Без съмнение, много тайни все още остават скрити за нас, и разкритието им ще стане възможно благодарение на усъвършенстването на нашия мозък (в качеството му на механизъм за обработка на получената информация), както и на техническите средства, с които ние разполагаме.

Все пак всичко онова, което на хората им предстои да опознаят в рамките на възприемания от нас триизмерен свят, не може да се разглежда като проникване в паралелен свят. Съществуването на паралелни светове е принципиално възможно само при съвместното съществуване на многомерността на пространството и времето, и невъзприеманите от нас взаимодействия, или комбинацията от тези два фактора.

Вероятността за съществуването на паралелни светове може да бъде обоснована и от позицията на физическата многомерност. Обяснението на този феномен от тази гледна точка обаче изисква преди всичко разглеждането на концепцията за физическата многомерност на пространството и времето.

В продължение на цели хилядолетия Вселената се представя във вид на някакъв гигантски аквариум, в който съществува целият материален свят, като всички физически тела са обемни, т. е. триизмерни, а четвъртата координата е времето. Времето е единно и еднопосочно за цялата Вселена. И точно в този четириизмерен континуум се разглеждат всички процеси, които протичат в природата.

Развитието на науката поставя под съмнение справедливостта на такъв мироглед. Ние все по-често се сблъскваме с явления и факти, които не се побират в тесните рамки на четириизмерното разбиране за света. Всички опити да се сведат тези „проклети” факти до общоприети концепции и обяснения винаги са се оказвали безплодни. Все по-настойчиво се налага необходимостта от коренно преразглеждане на познатите и привични мирогледни концепции, както и от създаване на нова теоретична база, с чиято помощ да могат да се обяснят повечето от разкритите несъответствия. Търсенето на такива решения е започнало още в средата на XIX век и получава по-нататъшно развитие в концепцията за многомерност на пространството и времето. Нека изложим накратко същността на тази концепция.

В геометрията размерността на пространството се определя от броя на взаимноперпендикулярните прави, които могат да се прекарат от една точка. Според Евклид, такива прави могат да бъдат само три, което съответства на триизмерното пространство. За формиране на четвърто измерение трябва да се построи четвърти перпендикуляр от същата точка, но как ще стане това? Според нашите представи, това е просто невъзможно, и това знае всеки ученик!

Концепцията за многомерността обаче предполага, че това е възможно, но ние просто не можем да си го представим, заради ограничеността на въображението ни. Възможно е заобикалящото ни пространство да е запълнено с множество независимо съществуващи, паралелни материални светове, между които контактите са невъзможни. Ние казваме за такива светове, че те „съществуват съвместно”, но не се „проявяват един в друг”.

Нека обаче подходим към тези явления от малко по-различна позиция. Все пак всички материални тела представляват многомерни образувания, но ние можем да възприемаме само техните триизмерни проекции.

Тъй като непосредственото възприятие не позволява да се познае многомерността, то не ни остава нищо друго освен да направим косвени изследвания. В основата на тези изследвания стои предположението, че закономерностите, които се проявяват в нисшите измерения, ще важат и при преход към висшите, непознати за нас, измерения. Разкриването на такива закономерности ще служи за потвърждение на факта, че съществуват висши измерения.

Трите пространствени измерения са ни много добре познати. Те се формират върху следните понятия (фиг.1): Точка – тя няма измерения. Това е нуламерна система. Когато преместваме точката, се образува Линия. Това е едномерна система, която има само едно измерение - дължината. При преместване на линията се образува Плоскост - двумерна система. При преместване на плоскостта се образува Обем - тримерна система.

Можем да си представим, че светът се състои от множество образувания, които са взаимосвързани помежду си и образуват единно цяло, което, от своя страна, обединява цялата, според нашите разбирания, жива и нежива материя. Способността ни за възприемане на околната среда е много ограничена и позволява да се осъзнава само незначителна част на това всеобщо НЕЩО във вид на отделни, несвързани една с друга, триизмерни проекции, които се разкриват пред нас като природни образувания, отделни предмети, растения, животни, хора и т.н.

Тези ограничения се определят от нашата способност да възприемаме само тесен спектър от електромагнитни взаимодействия („светлинно пространство”), както и от способността ни за обработка на получената информация. Използването на технически средства само разширява възможностите ни, но не променя принципиалната им основа.

От изложеното следва, че представите ни за заобикалящия ни свят не отразяват цялото му многообразие, като по-голямата част от информацията за него остава извън пределите на нашето възприятие. Затова повечето неща, които стават около нас, си остават скрити и непознати. Тези „непознати” за нас неща обаче често активно се проявяват във възприемания от нас свят, дори понякога в такива форми, които поставят изследователите в трудно положение и водят до разсъждения за паралелни светове. Освен това тези предположения не се появяват при тях във връзка с необяснимостта на природата на полетата, взаимодействията и повечето парадокси на квантовата физика. - автор Ю. А. Фомин