Постинг
23.11.2013 19:50 -
СКАЗАНИЕ ЗА АСТИКА 13-19 песен
ПЕСЕН ТРИНАЙСЕТА
Разказ за това как е загинал бащата на Джанмеджая цар Парикшит.
Сута каза:
Потомъкът на Панду, добрият Парикшит, достоен за рода си по дело и по вид,
на дядо си се метна — ламтеше да ловува. Излезе ли в гората, тежко-горко томува,
в когото се прицели такъв стрелец небивал, било то антилопа, глиган или пък бивол.
Улучи антилопа веднаж и с лък на кръста заброди да я дири нашир и длъж из гъста
гора, тъй както Шива, пронизал лопатар за жертвения огън пред божия олтар.
За първи път се случи на царя Парикшит ловът да се изплъзне така недоубит.
И тоя знак бе лошо знамение, което показваше, че скоро ще иде на небето.
Преследвайки лова си, потънал в пот и прах, попадна на краварник и там видя монах —
отшелник беден, който се хранеше със пяна, на сучещи телета по бърните събрана.
Измъчен, морен, гладен, докосвайки с лъка си отшелника, задума ловецът думи къси:
— Брамине, аз съм царят. Улучих антилопа. Не си ли я съгледал или пък чул да тропа?
Отшелникът обаче не щя да се обърне, събирайки си пяна по телешките бърни —
такъв му бе обетът, отдаден с клетва богу: мълчание да пази, и пазеше го строго.
Но царят се ядоса. Повдигна мъртва змия, на старческото рамо с лъка си закрепи я.
А старецът — ни дума. Ни лоша, ни добра. Засрамен тръгна царят към гъстата гора.
За столицата своя потегли с крачки бавни. Отшелникът стоеше на място, без да шавне.
Синът на тоз отшелник се казваше Шрингин. Живееше момчето в дома на друг брамин —
наставник негов мъдър. И както всяка рожба, минаваше понявга баща си да спохожда.
И днес така направи, но срещна свой връстник на име Криша, който веднага скочи с вик
и смях към него: — Слушай, достойни ми Шрингине, проклетата ти гордост ще трябва да загине.
С баща си все се пъчиш и с неговата слава, но днеска мъртва змия врата му увенчава.
Когато ний, децата на другите брамини, говорим, ти ще пазиш мълчание, Шрингине.
Защото сме достойни. А ти кажи какво си, щом гледаш мълчаливо баща ти труп да носи.
Макар че по характер момчето беше благо, гневеше се понявга. И тука овладя го
велика ярост. Викна: — Кажи ми всичко, Криша Каква е тая змия? — Сега ще ти опиша.
И Криша му разказа историята срамна Изслуша го момчето, от гняв и болка пламна. ПЕСЕН ЧЕТИРИНАЙСЕТА
Продължение на разказа. Юношата Шрингин
проклина Парикшит да загине от ухапването
на змийския цар.
Сута каза:
С кръвясали от ярост очи момчето клето замръзна право, сякаш подпираше небето.
За малко се ослуша — вода наблизо блика. Докосна я и ядно проклятие извика:
— Престъпният и грешен властител, който прави постъпки, позорящи достойните каурави,
и който не зачита жреците белокоси,
а мята мъртва змия, отшелник да я носи —
от змия да загине, и то от най-голяма: Такшака да го прати след седем дни при Яма.
Отиде при баща си Шрингин и го завари с умрялата гадина върху плещите стари.
Отново разгневи се на царя и изплака:
— Проклех злодея, тате. След седем дни Такшака
при Яма ще го прати. От змия да загине тоз, който мята змии по честните брамини.
Вместо да се зарадва, отшелникът печално отвърна му: — О сине, това не е похвално.
Монахът не проклина, а знае да прощава. В имотите на царя и в царската държава
живеем всички ние под негова закрила, която от безбройни злини ни е спасила.
Без царската защита отшелникът не може спокойно да последва внушението боже.
В делата благородни и святи имат, сине, еднакъв дял царете с усърдните брамини.
Цар Парикшит ни пази тъй както подобава на цар, и то достоен за дядовската слава.
Без друго гладен, морен, не знаейки за моя обет да не говоря, извърши царят тоя
неволен грях и с него законите потъпка,
но аз не го проклинам за днешната постъпка.
Неопитен и нервен, ти зина, та прокле го. Неправедно постъпи, Шрингине, спрямо него. ПЕСЕН ПЕТНАЙСЕТА
Последици от проклятието на Шрингин.
Сута каза:
Засегна се момчето и рече: — Нека даже и грях да съм извършил,, но знай: каквото каже
синът ти, па макар и неопитен и млад, не се шегува — дума не взема той назад.
Бащата каза: — Зная, че истината свята говориш и че сила тя влива ти в словата.
До днеска тая сила не ти е изменила — проклятието твое ще има пълна сила.
Но даже и на възраст, синът се поучава от татко си — да стане достоен за прослава,
А ти при туй си малък — дете си пред баща си, макар и да се учиш при святите монаси.
Дори велики духом изпадат в гняв свиреп, така че що остава, момчето ми, до теб.
Сърцето ти е, сине, младежко и припряно, затуй ще те наставям, дорде е още рано.
Живей, храни се с билки, с гулии и треви, смирявай си сърцето, момче, не се гневи.
Гневът от нас успява в минута да отнеме светата добродетел, градена много време.
Смирените последвай. Макар привидно слаби, светът е техен — нивга не ги посичат саби.
Прощавай, обуздаван страстта си и накрая ще имаш място близко до бога Брама в рая.
И аз каквото мога, сега ще сторя с миром — на царя тъй ще кажа: — О царю мой, намирам,
че моят син от младост, незрял за ум и разум, детински е изсипал връз тебе гняв напразен.
Повика свой послушник браминът и го прати да иде с тия думи във царските палати.
Когато се събраха придворните и сума съветници край трона, послушникът задума:
— О царю на царете, във твоята държава живее постник, който по святост надвишава
пресвятите брамини. Връз него метна ти умряла змия. Кротък, мъдрецът ти прости.
Ала синът му, царю, синът му прокълна те — след седем дни Такшака при Яма да те прати.
Не знаеше бащата, затуй не обузда
сина си. Днес е късно. За страшната беда
ме прати да ти кажа, та знаейки за нея, живота си да вардиш, о царю, от злодея.
Послушникът завърши. Владетелят след тая ужасна вест за свойта постъпка се разкая.
И двойно натъжи го, и двойно огорчи вестта, че оня постник заклет бил да мълчи.
Измъчваше се царят не толкоз от уплаха за свойта смърт, а дето обидил бе монаха.
На пратеника каза да иде при мъдреца с покана, че го вика владетелят в двореца.
А после всички свои съветници събра, способен да приеме идеята добра,
отдето и да иде, щом в полза е за трона. Поръча да иззидат дворец върху колона,
усилена охрана отвсякъде да пази,
та змия да не може при царя да пролази.
Препълни се дворецът от лекари с лекарства. Монаси надойдоха от най-далечни царства,
които пеят мантри — срещу отрова химни. Не можеше и вятър да влезе, щом му скимне.
Така укри се царят и своята държава по старому започна оттам да управлява.
След седем дни Кашапа — лечител, най-добрия от всички, който може от най-отровна змия
човека да избави, узнал, че днес Такшака на царя ще посегне, потегли, без да чака.
Помисли: „Ще избавя невинния владетел, богатство ще получа, ще сторя добродетел“.
Вървеше тъй мъдрецът, вглъбен във свойта цел, но срещна го Такшака, сега коварно взел
лика на стар отшелник, и рече му: — Защо си забързал, о брамине, какво насам те носи?
Кашапа каза:
Такшака ще ухапе владетеля ни днеска,
та аз ще го лекувам от смъртната му треска.
Владетелят, потомък на славните пандави, достоен е, брамине, от смърт да се избави.
Такшака каза:
Че как ще го избавиш? От мен лекарство няма. Това съм аз, Такшака — съюзникът на Яма.
Кашапа каза:
Ти тровиш, аз лекувам отровените хора, Познанието-сила е моята опора. ПЕСЕН ШЕСТНАЙСЕТА
Такшака ухапва Парикшит.
Такшака каза:
Щом можеш да лекуваш ухапване, Кашапа, това дърво пред тебе тогава ще ухапя,
да видя с твоите химни и баяния разни ще може ли от пепел отново да порасне.
Кашапа каза:
На пепел направи го със твоята отрова, дървото ще разлисти след туй корона нова.
Сута каза:
Език заби Такшака в смокинята и тя от корена догоре веднага запламтя.
— Е — рече царят змийски, — мъдрецо, помогни й, върни я към живота чрез твоите магии.
Кашапа поизчака и каза му, зашепил от гаснещата клада все още топла пепел:
— Науката, Такшака, надмогва всяка змия! Смокинята пониква. О царю, погледни я.
Порасна стръкче, после листенце затрепери., а после и корона — зелена, едропера.
Такшака рече: — Виждам, че с формули свещени умееш да надвиваш такива като мене.
Но питам те, мъдрецо, кажи каква награда очакваш ти от царя, обречен да пострада
от мене и да иде във царството на Яма? Та аз ще ти предложа награда по-голяма.
Лечителю, върни се — за теб е по-добре: и без това на царя е писано да мре.
Не ще помогнат твоите магии и митарства, а гръмката ти слава по всички земни царства
и даже в трите свята това ще помрачи, тъй както ясно слънце, лишено от лъчи.
Кашапа каза: — Искам да стана аз богат. Платиш ли ми по царски, обръщам се назад,
отивам си и няма дори да стъпя там. Такшака каза: — Двойно богатство ще ти дам.
Замисли се Кашапа. Чрез силата си свята на врач и прорицател намери, че съдбата
на царя е решена — не ще я възпрепятства. И тръгна си обратно с големите богатства —
награда от Такшака. Към столичната крепост потегли царят змийски, нагърчен от свирепост.
Разбра по пътя още, че пази там голяма охрана и ще трябва единствено с измама
да мине край жреците, кадещи билки димни и пеещи неспирно срещу отрова химни.
Тогава група змии превърна в беловласи брамини и им каза: — Отивайте, монаси,
и царя поздравете, приведени одве, цветя му подарете, вода и плодове.
Отидоха и царят не сети се, че в тия подаръци се крие губителна магия.
Изпрати ги и свика придворните: — Елате да вдигнем плодовете на тия старци святи.
Сановниците взеха, след тях и Парикшит. Изскочи дребен червей, в плода на царя скрит,
С очичките си черни владетеля погледна. Гадинката нищожна, на цвят червеномедна,
повдигна царят с пръсти и рече тъй: — На запад отблясъците сетни на слънцето се стапят
и вече се не плаша от змийската отрова. Но нека да се сбъдне речта на оногова —
ще кръстим тоя червей Такшака, о велможи, и той да ме ухапе, та в гроб да ме положи.
Съветниците царски, с подбуда от самата съдба, единодушно приеха му шегата.
На шията си царят положи посред смях гадинката и рече: — Изкупих своя грях.
Но в миг смехът му весел в безумие премина, че беше близо царят до своята кончина.
Нищожната гадинка превърна се на змия, огромна по размери, защото бе самия
Такшака. Увъртя се по царевото тяло и в гривните си яки пристегна го изцяло.
Владетелят угасна сред гърчове напразни, които всъщност бяха от присмеха му спазми.
Съветници, придворни, министри и велможи изплашени забиха глави, кой дето може.
Над тях Такшака литна и те полека-лека загледаха след него. Оставил бе пътека,
разделяща на равни полвини небесата, тъй както път си правят жените на косата.
Но хукнаха отново сред паника безумна — от змийската отрова дворецът в огън лумна.
Додето се избавят от буйните пожари, палатът рухна, сякаш връз него гръм удари.
И нейде там отдолу в руините зарит, лежеше, неизбягнал съдбата, Парикшит.
Съветниците царски, брамините и жреца изпратиха достойно до оня свят мъртвеца.
И жителите градски, събрани до един, решиха цар да бъде по-малкият му син.
И младият владетел, на име Джанмеджая, възкачи се на трона. По-мъдър цар не зная. ПЕСЕН СЕДЕМНАЙСЕТА
Джанмеджая решава да изгори змиите.
Сута каза:
Към злобните влечуги възпламнал от омраза, повика Джанмеджая придворните и каза:
— На клада ще ги хвърля, ала преди да почна, желая да изслушам историята точна
за татковата гибел, макар да е печална.
В противен случай няма аз кладата да пална.
Съветниците мъдри с усърдие голямо напълно справедливо възхвалиха баща му:
— Родителят ти, царю, човек с душа открита, обичаше народа и беше му защита.
Пазител непреклонен на четирите касти,
не даваше да пламнат сред тях размирни страсти.
Не цар със добродетел, присъща на владетел, а всъщност царят беше самата добродетел.
Към него никой нийде не хранеше омраза, към никого и царят омраза не показа.
Подкрепяше сираци, вдовици, инвалиди, не давайки на никой злодей да ги обиди.
Красив като Луната, пътуваща по свода, баща ти беше, царю, любимец на народа.
Потомък бе последен на славните каурави, затуй, каквито после добри дела да прави,
не можеше съдбата по други път да тласне — че Парикшит туй значи: „човекът, който гасне“.
Воюваше със меча, когато се налага,
а вечно и успешно срещу шестте ни врага,
а именно: гневливост, скъперничество, леност, чрезмерна похотливост, пиянство и надменност.
И тъй шейсет години, додето свърши срока, предвиден от съдбата. И змията жестока
тогава го ухапа. Това му беше края.
И ти дойде на трона, о царю Джанмеджая.
Макар и още малък, превърна се в опора на цялата държава и всичките й хора.
Отвърна Джанмеджая: — В рода ни всеки цар добро е вършил, бил е обичан господар,
но искам аз за тоя подробности да зная. Кажете ми, велможи, а кой е чул оная
беседа на Кашапа и злобния Такшака, когато те били са сами сред пущинака?
Такшака е подкупил лечителя с пари, та той да не отиде баща ми да цери,
и оня се е върнал — така поне твърдите.
Но кой е бил свидетел на всичко в дън горите?
Придворните тогава направиха поклони и казаха: — Отгоре в смокиновите клони
един човек си чупел за огъня дърва. Кашапа и Такшака не знаели това.
От змийската отрова дървото запламтяло, а вътре, то се знае, и неговото тяло
превърнало се в пепел. След туй го съживила на мъдрия Кашапа лечителната сила,
когато и дървото поникнало отново.
Та всичко туй узнахме от неговото слово.
Разказахме ти всичко, о лъве сред царете. Сега стори каквото сърцето те подсети.
От мъка Джанмеджая сурово се навъси, ръцете си закърши и пръстите в яда си.
Очите му, подобни на лотосови листи, зарониха надолу поточета сребристи.
Съвзе се. После каза: — Изслушайте какво е и после изпълнете решението мое:
предлагам ви веднага и при това на всяка цена да се накаже престъпника Такшака.
Защото, ако беше ухапал той баща ми и просто да си иде, а не с пари да мами
лечителя Кашапа, не щеше да загине баща ми посред пепел и дворцови руини.
Безспорно би го вдигнал от треската Кашапа. Такшака му попречи, горен от злоба сляпа.
Защото той не губи и нищо не печели от туй, дали са живи, или пък са умрели
ухапаните, щом е изпълнил спрямо тях проклятието. Те са платили своя грях.
Но своя грях Такшака тепърва ще плати. Убил чрез огън, нека връз огън запламти! ПЕСЕН ОСЕМНАЙСЕТА
Съветът на змиите.
Сута каза:
Васуки, царят змийски, след майчината клетва повика всички змии, та с тях да се съветва
за средство да избягнат предречената клада, че пламне ли, родът им завинаги пропада.
Той каза им: — О змии, различни клетви има, но има между всички една необорима:
проклятие от майка. И знайте — няма начин гневът да ви не стигне, когато той е майчин.
И днеска, щом си спомня за клетвата на мама, която произнесе в присъствие на Брама,
сърцето ми трепере. И Брама не възпре я, което значи — гибел очаква ни от нея.
Но нека да помислим, додето има време,
с какво да подпомогнем нещастното си племе,
та жертвеният огън на царя Джанмеджая изцяло да пропадне или поне накрая.
Така и боговете направиха съвет на времето, когато издирваха навред
Изчезналия огън, и бяха упорити — откриха го накрая, че свети в пещерите.
След тия думи почна на змиите съветът. Един през друг мълвяха каквото се досетят:
— Добре е да отидем във образ на брамини при царя Джанмеджая, да кажем: „Приеми ни
молбите, не изгаряй нещастните влечуги.“ Но тутакси връз тия нахвърляха се други,
минаващи за умни във змийската държава:
— Съветници ще станем на царя и тогава,
когато ни попита да почва ли да пали приготвената клада, ще кажеме: „Едва ли.“
И пречки ще посочим и разни светотатства, ще кажем, че самата съдба го възпрепятства.
И той ще го отложи. А още по-добре е жреца да ухапем. Когато той умре
и няма кой да води край кладата обряда, тогава, то се знае, и кладата отпада.
Ще трябва да ухапем и който му помага. По тоя път целта ни постига се веднага.
Но други възразиха: — Идея неразумна, а също и опасна в главите ваши хрумна.
Убийството не носи добро, а злото няма предел, когато някой убие жрец на Брама.
В нещастието трябва едно да ни теши и то е — чистотата на нашите души.
А всяка беззаконност, насилие и смут света събарят само, съзиждан с много труд.
— На облаци да станем — мълвяха други змии, връз огъня да ливнем порой, та да измие
и помена му даже. — А най-добре ще бъде жреците да издебнем, та техните съсъди
потайно да задигнем. — Четвърти закрещяха:
— Да плъзнем сред народа, вселявайки уплаха
и както ний умеем, по змийски безпощадни, да хапем безразборно каквото ни попадне.
— Обрядните предмети със тор да оскверниме, тогава ще изгубят свещеното си име.
— Жреци да станем царски. От царя такси скъпи ще вземем и ще бъде принуден да постъпи
тъй, както пожелаем, попаднал в наша власт.
— Каква ти власт е тая — просъска други глас.
В басейна да го вържем, когато гол се къпе, тогава власт над него ще имаш, брате скъпи.
И учените змии след всичките поуки предложиха накрая на своя цар Васуки:
— Разсъдихме, решихме, че други изход няма, освен да се изпрати във царството на Яма
с отрова Джанмеджая. Решихме го, защото, умре ли Джанмеджая, умира с него злото
творение, гласящо смъртта на всички змии. Каквото заповядаш, това ще сторим ние.
Към своя повелител погледнаха с надежда,
но той поклати тъжно глава: — Не ми изглежда
разумна нито тая възможност, ни оная. Какво да се направи, самият аз не зная
и туй ме мъчи много, защото аз съм царят — последиците тежки връз мен ще се стоварят.
Тогава Елапатра, една премъдра змия, им каза: — Тоя огън е наша орисия,
съдбата го предвижда и нищо не гаси го — не можем да отхвърлим всевечното й иго.
Самият Джанмеджая ако поиска даже, от кладата не може и той да се откаже.
Нещастие съдбата за нас е отредила, ще трябва да подирим от нея и закрила.
Когато нашта майка ядосана прокле ни,
от страх се бях пригушил на нейните колени
и чух, че боговете възкликнаха: — О Брама, не сме видели друга жестокост по-голяма.
Освен самата Кадру, коя ли майка може така да няма милост. Защо, кажи ни, боже,
не я възпря, когато децата си проклина? Отвърна богът Брама: — Не спрях я по причина,
че змиите са вредни и тяхното гъмжило в невиждани размери се беше умножило.
Но само злите змии ще си намерят края на жертвения огън на царя Джанмеджая.
Смъртта си ще избягнат смирените, добрите. А кой ще ги избави? Един от мъдреците,
известен по земята на младо и на старо, надмогнал всички страсти, наречен Джараткару,
ще има син — Астика, и той ще спре обряда, избавяйки добрите от жертвената клада.
Безсмъртните тогава от Брама пожелаха да чуят за жената, която от монаха
ще трябва да зачене, та син да му роди, спасител-прекратител на змийските беди.
И каза богът Брама коя ще е жената — на двамата еднакви ще бъдат имената.
Монахът Джараткару ще вземе за съпруга жената Джараткару, не ще приеме друга.
— Да бъде тъй — решиха и тръгна всеки бог, а също тъй и Брама, към райския чертог.
Това дочух тогава. И тъй, Васуки, царю, сега до тебе виждам сестра ти Джараткару.
Отдай я, щом потърси отшелникът девойка, с която да направят спасителната двойка.
Зарадваха се много нещастните влечуги, а радостта на царя надмина всички други.
Сестра си Джараткару със грижи огради, каквито тя не беше сънувала преди.
И прати съгледвачи да следват по петите аскета Джараткару: — При мен да дотърчите,
когато пожелае мъдрецът да се жени — въпрос е да сме живи или пък изгорени. ПЕСЕН ДЕВЕТНАЙСЕТА
Джараткару среща прадедите си и решава да се ожени.
Шонак каза:
Ти рече, о мъдрецо, че бил е Джараткару известен по земята на младо и на старо.
На що се е дължала голямата му слава? А името му нещо дали не означава?
Сута каза:
Да, „джара“ значи нещо, което се смалява,
а „кару“ пък — суровост. Монахът имал здрава
снага и много едра, но с пости непрестанни смалявал я, додето за името си стане
достоен най-подире. А също и жената на име Джараткару е праведна и свята.
Но слушай за монаха. Той беше вечен странник. Нощуваше, където го свари слънчев заник.
Във извори свещени топеше живи мощи и в подвизи, каквито не са видени още.
Изсъхнал, както бива на някой дъб кората, намери Джараткару дедите си в гората.
Висяха те над пропаст, държейки се едва за тънко снопче суха проскубана трева.
Едно стъбленце само крепеше ги, а мишка, от ямата излязла, гризеше тая нишка.
Отиде Джараткару при тях и ги попита: — Защо сте окачени над бездна страховита
и само жалко стръкче крепи ви, а и него със острите си зъби гризачката гризе го.
Останало е малко и вий ще полетите към зейналата яма надолу със главите.
С какво да ви избавя от тая участ клета? Едната четвъртина или едната трета
от моите заслуги, или пък, ако щете, изцяло ви ги давам — чрез тях се избавете.
Отвърнаха дедите: — Недей се и опитва, светецо, да помогнеш чрез пост и чрез молитва.
И ние сме аскети и с подвизи такива богати сме, но вече родът ни си отива.
А който без потомство останал е, пропада във ада, та и ние увиснахме над ада.
Надвеси ни съдбата и оттогаз насетне
не може вече нищо в ума ни да просветне,
затуй не те познахме, а сигур твойта слава се носи по земята и нека продължава.
Достоен си за нея, защото ни почете,
от мъките ни трогнат. Изслушай ни, аскете.
Монаси бяхме ние и спазвайки най-строго обетите, творяхме дела угодни богу.
Добре, но не родихме, за разлика от други, достатъчно потомци. От нашите заслуги
остана тънка нишка, но все едно, я няма, че скоро ще се скъса над зиналата яма.
Синът ни Джараткару единствен продължава рода ни, ала колко животец му остава.
И той пустинник стана, изучи всички веди, чрез своя аскетизъм до пропаст ни доведе.
Жена не си подири, деца не си роди, а ето че погубва и своите деди.
Случайно ако нейде го срещнеш, о блажени, кажи му да намери жена и се ожени.
Защото, о брамине, разкъсаното снопче
от стръкчета, в които над бездната се вкопчи
родът ни и увисна, това са влакънцата на нашто родословно растение — децата.
А мишката, това е безмилостното време, което ги прегризва. Не можем да го спреме.
Прегризало е всички. Остана ни едничка, и то наполовина проядена тревичка.
Синът ни Джараткару. Последната надежда. Увиснахме на него. Но времето изглежда,
че в царството на Яма бездетен ще го прати, защото мисли само дела да върши святи,
а всъщност е безчувствен човек и малодушен, на уставите само и догмите послушен.
Отшелничество, пости, молитви, книги, химии в другите велики дела на несравними
е това — да си родител. Тъй думат всички хора. Кажи на Джараткару, на нашата опора,
че трябва, за да бъдат дедите му спасени, жена да си намери, дете да му зачене.
Отвърна им монахът през сълзи: — Аз съм тук, самият Джараткару, виновният ви внук.
О праотци, жестоко сина си накажете,
уж праведник, а всъщност най-грешен от мъжете.
Възкликнаха дедите: — Съдбата е добра, че тука те доведе. Защо не си избра
жена до днеска, сине, та прати ни над ада? — Защото смятах в рая да ида за награда,
задето съм надвивал желания и страсти.
Но тук като ви срещнах и зърнах над каква сте
погибел закрепени, отвръщам своя разум
от всеки подвиг, който с аскетство е белязан.
Жена ще си намеря, но искам на жената и на мъжа да бъдат еднакви имената,
което да показва, че не десница мъжка ще търси за опора у мен и за издръжка,
а както милостиня на просяка се дава, така при мене идва. И взел я бих тогава.
А друга не желая. — След тия свои думи заскита Джараткару по сборища и друми.
Но нийде не намери съпруга Джараткару, че тялото му беше съсухрено и старо.
Отчаян най-подире в гората, в гъсталака се мушна Джараткару и викна, та заплака;
— Дедите си погубих. Горко ми, о, горко ми. Дочуйте ме, о птици, животни, насекоми.
Което е подвижно, което се не движи, да чуе, да помогне на тежките ми грижи!
Заклет аскет доскоро, от кът на кът се местя и търся да намеря девойка за невеста
по воля на дедите, че адът ще ги глътне, понеже съм последен и свършва с мен родът ни.
Комуто се намира за женене мома, при мене да я прати, че цялата земя
обходих, а невеста да найда все не мога. На просяка отдайте съпруга, ради бога.
Да носи мойто име, но без да се осланя на мене — че съм беден и няма да я храня.
Да дойде като лепта към моята просия. Пратете я, о твари. Към всички ви вопия.
Веднага с тия думи агентите-влечуги дотичаха при царя. Васуки, щом дочу ги,
сестра си издокара с най-хубави премени и тръгна за монаха в гората да я жени.
Разказ за това как е загинал бащата на Джанмеджая цар Парикшит.
Сута каза:
Потомъкът на Панду, добрият Парикшит, достоен за рода си по дело и по вид,
на дядо си се метна — ламтеше да ловува. Излезе ли в гората, тежко-горко томува,
в когото се прицели такъв стрелец небивал, било то антилопа, глиган или пък бивол.
Улучи антилопа веднаж и с лък на кръста заброди да я дири нашир и длъж из гъста
гора, тъй както Шива, пронизал лопатар за жертвения огън пред божия олтар.
За първи път се случи на царя Парикшит ловът да се изплъзне така недоубит.
И тоя знак бе лошо знамение, което показваше, че скоро ще иде на небето.
Преследвайки лова си, потънал в пот и прах, попадна на краварник и там видя монах —
отшелник беден, който се хранеше със пяна, на сучещи телета по бърните събрана.
Измъчен, морен, гладен, докосвайки с лъка си отшелника, задума ловецът думи къси:
— Брамине, аз съм царят. Улучих антилопа. Не си ли я съгледал или пък чул да тропа?
Отшелникът обаче не щя да се обърне, събирайки си пяна по телешките бърни —
такъв му бе обетът, отдаден с клетва богу: мълчание да пази, и пазеше го строго.
Но царят се ядоса. Повдигна мъртва змия, на старческото рамо с лъка си закрепи я.
А старецът — ни дума. Ни лоша, ни добра. Засрамен тръгна царят към гъстата гора.
За столицата своя потегли с крачки бавни. Отшелникът стоеше на място, без да шавне.
Синът на тоз отшелник се казваше Шрингин. Живееше момчето в дома на друг брамин —
наставник негов мъдър. И както всяка рожба, минаваше понявга баща си да спохожда.
И днес така направи, но срещна свой връстник на име Криша, който веднага скочи с вик
и смях към него: — Слушай, достойни ми Шрингине, проклетата ти гордост ще трябва да загине.
С баща си все се пъчиш и с неговата слава, но днеска мъртва змия врата му увенчава.
Когато ний, децата на другите брамини, говорим, ти ще пазиш мълчание, Шрингине.
Защото сме достойни. А ти кажи какво си, щом гледаш мълчаливо баща ти труп да носи.
Макар че по характер момчето беше благо, гневеше се понявга. И тука овладя го
велика ярост. Викна: — Кажи ми всичко, Криша Каква е тая змия? — Сега ще ти опиша.
И Криша му разказа историята срамна Изслуша го момчето, от гняв и болка пламна. ПЕСЕН ЧЕТИРИНАЙСЕТА
Продължение на разказа. Юношата Шрингин
проклина Парикшит да загине от ухапването
на змийския цар.
Сута каза:
С кръвясали от ярост очи момчето клето замръзна право, сякаш подпираше небето.
За малко се ослуша — вода наблизо блика. Докосна я и ядно проклятие извика:
— Престъпният и грешен властител, който прави постъпки, позорящи достойните каурави,
и който не зачита жреците белокоси,
а мята мъртва змия, отшелник да я носи —
от змия да загине, и то от най-голяма: Такшака да го прати след седем дни при Яма.
Отиде при баща си Шрингин и го завари с умрялата гадина върху плещите стари.
Отново разгневи се на царя и изплака:
— Проклех злодея, тате. След седем дни Такшака
при Яма ще го прати. От змия да загине тоз, който мята змии по честните брамини.
Вместо да се зарадва, отшелникът печално отвърна му: — О сине, това не е похвално.
Монахът не проклина, а знае да прощава. В имотите на царя и в царската държава
живеем всички ние под негова закрила, която от безбройни злини ни е спасила.
Без царската защита отшелникът не може спокойно да последва внушението боже.
В делата благородни и святи имат, сине, еднакъв дял царете с усърдните брамини.
Цар Парикшит ни пази тъй както подобава на цар, и то достоен за дядовската слава.
Без друго гладен, морен, не знаейки за моя обет да не говоря, извърши царят тоя
неволен грях и с него законите потъпка,
но аз не го проклинам за днешната постъпка.
Неопитен и нервен, ти зина, та прокле го. Неправедно постъпи, Шрингине, спрямо него. ПЕСЕН ПЕТНАЙСЕТА
Последици от проклятието на Шрингин.
Сута каза:
Засегна се момчето и рече: — Нека даже и грях да съм извършил,, но знай: каквото каже
синът ти, па макар и неопитен и млад, не се шегува — дума не взема той назад.
Бащата каза: — Зная, че истината свята говориш и че сила тя влива ти в словата.
До днеска тая сила не ти е изменила — проклятието твое ще има пълна сила.
Но даже и на възраст, синът се поучава от татко си — да стане достоен за прослава,
А ти при туй си малък — дете си пред баща си, макар и да се учиш при святите монаси.
Дори велики духом изпадат в гняв свиреп, така че що остава, момчето ми, до теб.
Сърцето ти е, сине, младежко и припряно, затуй ще те наставям, дорде е още рано.
Живей, храни се с билки, с гулии и треви, смирявай си сърцето, момче, не се гневи.
Гневът от нас успява в минута да отнеме светата добродетел, градена много време.
Смирените последвай. Макар привидно слаби, светът е техен — нивга не ги посичат саби.
Прощавай, обуздаван страстта си и накрая ще имаш място близко до бога Брама в рая.
И аз каквото мога, сега ще сторя с миром — на царя тъй ще кажа: — О царю мой, намирам,
че моят син от младост, незрял за ум и разум, детински е изсипал връз тебе гняв напразен.
Повика свой послушник браминът и го прати да иде с тия думи във царските палати.
Когато се събраха придворните и сума съветници край трона, послушникът задума:
— О царю на царете, във твоята държава живее постник, който по святост надвишава
пресвятите брамини. Връз него метна ти умряла змия. Кротък, мъдрецът ти прости.
Ала синът му, царю, синът му прокълна те — след седем дни Такшака при Яма да те прати.
Не знаеше бащата, затуй не обузда
сина си. Днес е късно. За страшната беда
ме прати да ти кажа, та знаейки за нея, живота си да вардиш, о царю, от злодея.
Послушникът завърши. Владетелят след тая ужасна вест за свойта постъпка се разкая.
И двойно натъжи го, и двойно огорчи вестта, че оня постник заклет бил да мълчи.
Измъчваше се царят не толкоз от уплаха за свойта смърт, а дето обидил бе монаха.
На пратеника каза да иде при мъдреца с покана, че го вика владетелят в двореца.
А после всички свои съветници събра, способен да приеме идеята добра,
отдето и да иде, щом в полза е за трона. Поръча да иззидат дворец върху колона,
усилена охрана отвсякъде да пази,
та змия да не може при царя да пролази.
Препълни се дворецът от лекари с лекарства. Монаси надойдоха от най-далечни царства,
които пеят мантри — срещу отрова химни. Не можеше и вятър да влезе, щом му скимне.
Така укри се царят и своята държава по старому започна оттам да управлява.
След седем дни Кашапа — лечител, най-добрия от всички, който може от най-отровна змия
човека да избави, узнал, че днес Такшака на царя ще посегне, потегли, без да чака.
Помисли: „Ще избавя невинния владетел, богатство ще получа, ще сторя добродетел“.
Вървеше тъй мъдрецът, вглъбен във свойта цел, но срещна го Такшака, сега коварно взел
лика на стар отшелник, и рече му: — Защо си забързал, о брамине, какво насам те носи?
Кашапа каза:
Такшака ще ухапе владетеля ни днеска,
та аз ще го лекувам от смъртната му треска.
Владетелят, потомък на славните пандави, достоен е, брамине, от смърт да се избави.
Такшака каза:
Че как ще го избавиш? От мен лекарство няма. Това съм аз, Такшака — съюзникът на Яма.
Кашапа каза:
Ти тровиш, аз лекувам отровените хора, Познанието-сила е моята опора. ПЕСЕН ШЕСТНАЙСЕТА
Такшака ухапва Парикшит.
Такшака каза:
Щом можеш да лекуваш ухапване, Кашапа, това дърво пред тебе тогава ще ухапя,
да видя с твоите химни и баяния разни ще може ли от пепел отново да порасне.
Кашапа каза:
На пепел направи го със твоята отрова, дървото ще разлисти след туй корона нова.
Сута каза:
Език заби Такшака в смокинята и тя от корена догоре веднага запламтя.
— Е — рече царят змийски, — мъдрецо, помогни й, върни я към живота чрез твоите магии.
Кашапа поизчака и каза му, зашепил от гаснещата клада все още топла пепел:
— Науката, Такшака, надмогва всяка змия! Смокинята пониква. О царю, погледни я.
Порасна стръкче, после листенце затрепери., а после и корона — зелена, едропера.
Такшака рече: — Виждам, че с формули свещени умееш да надвиваш такива като мене.
Но питам те, мъдрецо, кажи каква награда очакваш ти от царя, обречен да пострада
от мене и да иде във царството на Яма? Та аз ще ти предложа награда по-голяма.
Лечителю, върни се — за теб е по-добре: и без това на царя е писано да мре.
Не ще помогнат твоите магии и митарства, а гръмката ти слава по всички земни царства
и даже в трите свята това ще помрачи, тъй както ясно слънце, лишено от лъчи.
Кашапа каза: — Искам да стана аз богат. Платиш ли ми по царски, обръщам се назад,
отивам си и няма дори да стъпя там. Такшака каза: — Двойно богатство ще ти дам.
Замисли се Кашапа. Чрез силата си свята на врач и прорицател намери, че съдбата
на царя е решена — не ще я възпрепятства. И тръгна си обратно с големите богатства —
награда от Такшака. Към столичната крепост потегли царят змийски, нагърчен от свирепост.
Разбра по пътя още, че пази там голяма охрана и ще трябва единствено с измама
да мине край жреците, кадещи билки димни и пеещи неспирно срещу отрова химни.
Тогава група змии превърна в беловласи брамини и им каза: — Отивайте, монаси,
и царя поздравете, приведени одве, цветя му подарете, вода и плодове.
Отидоха и царят не сети се, че в тия подаръци се крие губителна магия.
Изпрати ги и свика придворните: — Елате да вдигнем плодовете на тия старци святи.
Сановниците взеха, след тях и Парикшит. Изскочи дребен червей, в плода на царя скрит,
С очичките си черни владетеля погледна. Гадинката нищожна, на цвят червеномедна,
повдигна царят с пръсти и рече тъй: — На запад отблясъците сетни на слънцето се стапят
и вече се не плаша от змийската отрова. Но нека да се сбъдне речта на оногова —
ще кръстим тоя червей Такшака, о велможи, и той да ме ухапе, та в гроб да ме положи.
Съветниците царски, с подбуда от самата съдба, единодушно приеха му шегата.
На шията си царят положи посред смях гадинката и рече: — Изкупих своя грях.
Но в миг смехът му весел в безумие премина, че беше близо царят до своята кончина.
Нищожната гадинка превърна се на змия, огромна по размери, защото бе самия
Такшака. Увъртя се по царевото тяло и в гривните си яки пристегна го изцяло.
Владетелят угасна сред гърчове напразни, които всъщност бяха от присмеха му спазми.
Съветници, придворни, министри и велможи изплашени забиха глави, кой дето може.
Над тях Такшака литна и те полека-лека загледаха след него. Оставил бе пътека,
разделяща на равни полвини небесата, тъй както път си правят жените на косата.
Но хукнаха отново сред паника безумна — от змийската отрова дворецът в огън лумна.
Додето се избавят от буйните пожари, палатът рухна, сякаш връз него гръм удари.
И нейде там отдолу в руините зарит, лежеше, неизбягнал съдбата, Парикшит.
Съветниците царски, брамините и жреца изпратиха достойно до оня свят мъртвеца.
И жителите градски, събрани до един, решиха цар да бъде по-малкият му син.
И младият владетел, на име Джанмеджая, възкачи се на трона. По-мъдър цар не зная. ПЕСЕН СЕДЕМНАЙСЕТА
Джанмеджая решава да изгори змиите.
Сута каза:
Към злобните влечуги възпламнал от омраза, повика Джанмеджая придворните и каза:
— На клада ще ги хвърля, ала преди да почна, желая да изслушам историята точна
за татковата гибел, макар да е печална.
В противен случай няма аз кладата да пална.
Съветниците мъдри с усърдие голямо напълно справедливо възхвалиха баща му:
— Родителят ти, царю, човек с душа открита, обичаше народа и беше му защита.
Пазител непреклонен на четирите касти,
не даваше да пламнат сред тях размирни страсти.
Не цар със добродетел, присъща на владетел, а всъщност царят беше самата добродетел.
Към него никой нийде не хранеше омраза, към никого и царят омраза не показа.
Подкрепяше сираци, вдовици, инвалиди, не давайки на никой злодей да ги обиди.
Красив като Луната, пътуваща по свода, баща ти беше, царю, любимец на народа.
Потомък бе последен на славните каурави, затуй, каквито после добри дела да прави,
не можеше съдбата по други път да тласне — че Парикшит туй значи: „човекът, който гасне“.
Воюваше със меча, когато се налага,
а вечно и успешно срещу шестте ни врага,
а именно: гневливост, скъперничество, леност, чрезмерна похотливост, пиянство и надменност.
И тъй шейсет години, додето свърши срока, предвиден от съдбата. И змията жестока
тогава го ухапа. Това му беше края.
И ти дойде на трона, о царю Джанмеджая.
Макар и още малък, превърна се в опора на цялата държава и всичките й хора.
Отвърна Джанмеджая: — В рода ни всеки цар добро е вършил, бил е обичан господар,
но искам аз за тоя подробности да зная. Кажете ми, велможи, а кой е чул оная
беседа на Кашапа и злобния Такшака, когато те били са сами сред пущинака?
Такшака е подкупил лечителя с пари, та той да не отиде баща ми да цери,
и оня се е върнал — така поне твърдите.
Но кой е бил свидетел на всичко в дън горите?
Придворните тогава направиха поклони и казаха: — Отгоре в смокиновите клони
един човек си чупел за огъня дърва. Кашапа и Такшака не знаели това.
От змийската отрова дървото запламтяло, а вътре, то се знае, и неговото тяло
превърнало се в пепел. След туй го съживила на мъдрия Кашапа лечителната сила,
когато и дървото поникнало отново.
Та всичко туй узнахме от неговото слово.
Разказахме ти всичко, о лъве сред царете. Сега стори каквото сърцето те подсети.
От мъка Джанмеджая сурово се навъси, ръцете си закърши и пръстите в яда си.
Очите му, подобни на лотосови листи, зарониха надолу поточета сребристи.
Съвзе се. После каза: — Изслушайте какво е и после изпълнете решението мое:
предлагам ви веднага и при това на всяка цена да се накаже престъпника Такшака.
Защото, ако беше ухапал той баща ми и просто да си иде, а не с пари да мами
лечителя Кашапа, не щеше да загине баща ми посред пепел и дворцови руини.
Безспорно би го вдигнал от треската Кашапа. Такшака му попречи, горен от злоба сляпа.
Защото той не губи и нищо не печели от туй, дали са живи, или пък са умрели
ухапаните, щом е изпълнил спрямо тях проклятието. Те са платили своя грях.
Но своя грях Такшака тепърва ще плати. Убил чрез огън, нека връз огън запламти! ПЕСЕН ОСЕМНАЙСЕТА
Съветът на змиите.
Сута каза:
Васуки, царят змийски, след майчината клетва повика всички змии, та с тях да се съветва
за средство да избягнат предречената клада, че пламне ли, родът им завинаги пропада.
Той каза им: — О змии, различни клетви има, но има между всички една необорима:
проклятие от майка. И знайте — няма начин гневът да ви не стигне, когато той е майчин.
И днеска, щом си спомня за клетвата на мама, която произнесе в присъствие на Брама,
сърцето ми трепере. И Брама не възпре я, което значи — гибел очаква ни от нея.
Но нека да помислим, додето има време,
с какво да подпомогнем нещастното си племе,
та жертвеният огън на царя Джанмеджая изцяло да пропадне или поне накрая.
Така и боговете направиха съвет на времето, когато издирваха навред
Изчезналия огън, и бяха упорити — откриха го накрая, че свети в пещерите.
След тия думи почна на змиите съветът. Един през друг мълвяха каквото се досетят:
— Добре е да отидем във образ на брамини при царя Джанмеджая, да кажем: „Приеми ни
молбите, не изгаряй нещастните влечуги.“ Но тутакси връз тия нахвърляха се други,
минаващи за умни във змийската държава:
— Съветници ще станем на царя и тогава,
когато ни попита да почва ли да пали приготвената клада, ще кажеме: „Едва ли.“
И пречки ще посочим и разни светотатства, ще кажем, че самата съдба го възпрепятства.
И той ще го отложи. А още по-добре е жреца да ухапем. Когато той умре
и няма кой да води край кладата обряда, тогава, то се знае, и кладата отпада.
Ще трябва да ухапем и който му помага. По тоя път целта ни постига се веднага.
Но други възразиха: — Идея неразумна, а също и опасна в главите ваши хрумна.
Убийството не носи добро, а злото няма предел, когато някой убие жрец на Брама.
В нещастието трябва едно да ни теши и то е — чистотата на нашите души.
А всяка беззаконност, насилие и смут света събарят само, съзиждан с много труд.
— На облаци да станем — мълвяха други змии, връз огъня да ливнем порой, та да измие
и помена му даже. — А най-добре ще бъде жреците да издебнем, та техните съсъди
потайно да задигнем. — Четвърти закрещяха:
— Да плъзнем сред народа, вселявайки уплаха
и както ний умеем, по змийски безпощадни, да хапем безразборно каквото ни попадне.
— Обрядните предмети със тор да оскверниме, тогава ще изгубят свещеното си име.
— Жреци да станем царски. От царя такси скъпи ще вземем и ще бъде принуден да постъпи
тъй, както пожелаем, попаднал в наша власт.
— Каква ти власт е тая — просъска други глас.
В басейна да го вържем, когато гол се къпе, тогава власт над него ще имаш, брате скъпи.
И учените змии след всичките поуки предложиха накрая на своя цар Васуки:
— Разсъдихме, решихме, че други изход няма, освен да се изпрати във царството на Яма
с отрова Джанмеджая. Решихме го, защото, умре ли Джанмеджая, умира с него злото
творение, гласящо смъртта на всички змии. Каквото заповядаш, това ще сторим ние.
Към своя повелител погледнаха с надежда,
но той поклати тъжно глава: — Не ми изглежда
разумна нито тая възможност, ни оная. Какво да се направи, самият аз не зная
и туй ме мъчи много, защото аз съм царят — последиците тежки връз мен ще се стоварят.
Тогава Елапатра, една премъдра змия, им каза: — Тоя огън е наша орисия,
съдбата го предвижда и нищо не гаси го — не можем да отхвърлим всевечното й иго.
Самият Джанмеджая ако поиска даже, от кладата не може и той да се откаже.
Нещастие съдбата за нас е отредила, ще трябва да подирим от нея и закрила.
Когато нашта майка ядосана прокле ни,
от страх се бях пригушил на нейните колени
и чух, че боговете възкликнаха: — О Брама, не сме видели друга жестокост по-голяма.
Освен самата Кадру, коя ли майка може така да няма милост. Защо, кажи ни, боже,
не я възпря, когато децата си проклина? Отвърна богът Брама: — Не спрях я по причина,
че змиите са вредни и тяхното гъмжило в невиждани размери се беше умножило.
Но само злите змии ще си намерят края на жертвения огън на царя Джанмеджая.
Смъртта си ще избягнат смирените, добрите. А кой ще ги избави? Един от мъдреците,
известен по земята на младо и на старо, надмогнал всички страсти, наречен Джараткару,
ще има син — Астика, и той ще спре обряда, избавяйки добрите от жертвената клада.
Безсмъртните тогава от Брама пожелаха да чуят за жената, която от монаха
ще трябва да зачене, та син да му роди, спасител-прекратител на змийските беди.
И каза богът Брама коя ще е жената — на двамата еднакви ще бъдат имената.
Монахът Джараткару ще вземе за съпруга жената Джараткару, не ще приеме друга.
— Да бъде тъй — решиха и тръгна всеки бог, а също тъй и Брама, към райския чертог.
Това дочух тогава. И тъй, Васуки, царю, сега до тебе виждам сестра ти Джараткару.
Отдай я, щом потърси отшелникът девойка, с която да направят спасителната двойка.
Зарадваха се много нещастните влечуги, а радостта на царя надмина всички други.
Сестра си Джараткару със грижи огради, каквито тя не беше сънувала преди.
И прати съгледвачи да следват по петите аскета Джараткару: — При мен да дотърчите,
когато пожелае мъдрецът да се жени — въпрос е да сме живи или пък изгорени. ПЕСЕН ДЕВЕТНАЙСЕТА
Джараткару среща прадедите си и решава да се ожени.
Шонак каза:
Ти рече, о мъдрецо, че бил е Джараткару известен по земята на младо и на старо.
На що се е дължала голямата му слава? А името му нещо дали не означава?
Сута каза:
Да, „джара“ значи нещо, което се смалява,
а „кару“ пък — суровост. Монахът имал здрава
снага и много едра, но с пости непрестанни смалявал я, додето за името си стане
достоен най-подире. А също и жената на име Джараткару е праведна и свята.
Но слушай за монаха. Той беше вечен странник. Нощуваше, където го свари слънчев заник.
Във извори свещени топеше живи мощи и в подвизи, каквито не са видени още.
Изсъхнал, както бива на някой дъб кората, намери Джараткару дедите си в гората.
Висяха те над пропаст, държейки се едва за тънко снопче суха проскубана трева.
Едно стъбленце само крепеше ги, а мишка, от ямата излязла, гризеше тая нишка.
Отиде Джараткару при тях и ги попита: — Защо сте окачени над бездна страховита
и само жалко стръкче крепи ви, а и него със острите си зъби гризачката гризе го.
Останало е малко и вий ще полетите към зейналата яма надолу със главите.
С какво да ви избавя от тая участ клета? Едната четвъртина или едната трета
от моите заслуги, или пък, ако щете, изцяло ви ги давам — чрез тях се избавете.
Отвърнаха дедите: — Недей се и опитва, светецо, да помогнеш чрез пост и чрез молитва.
И ние сме аскети и с подвизи такива богати сме, но вече родът ни си отива.
А който без потомство останал е, пропада във ада, та и ние увиснахме над ада.
Надвеси ни съдбата и оттогаз насетне
не може вече нищо в ума ни да просветне,
затуй не те познахме, а сигур твойта слава се носи по земята и нека продължава.
Достоен си за нея, защото ни почете,
от мъките ни трогнат. Изслушай ни, аскете.
Монаси бяхме ние и спазвайки най-строго обетите, творяхме дела угодни богу.
Добре, но не родихме, за разлика от други, достатъчно потомци. От нашите заслуги
остана тънка нишка, но все едно, я няма, че скоро ще се скъса над зиналата яма.
Синът ни Джараткару единствен продължава рода ни, ала колко животец му остава.
И той пустинник стана, изучи всички веди, чрез своя аскетизъм до пропаст ни доведе.
Жена не си подири, деца не си роди, а ето че погубва и своите деди.
Случайно ако нейде го срещнеш, о блажени, кажи му да намери жена и се ожени.
Защото, о брамине, разкъсаното снопче
от стръкчета, в които над бездната се вкопчи
родът ни и увисна, това са влакънцата на нашто родословно растение — децата.
А мишката, това е безмилостното време, което ги прегризва. Не можем да го спреме.
Прегризало е всички. Остана ни едничка, и то наполовина проядена тревичка.
Синът ни Джараткару. Последната надежда. Увиснахме на него. Но времето изглежда,
че в царството на Яма бездетен ще го прати, защото мисли само дела да върши святи,
а всъщност е безчувствен човек и малодушен, на уставите само и догмите послушен.
Отшелничество, пости, молитви, книги, химии в другите велики дела на несравними
е това — да си родител. Тъй думат всички хора. Кажи на Джараткару, на нашата опора,
че трябва, за да бъдат дедите му спасени, жена да си намери, дете да му зачене.
Отвърна им монахът през сълзи: — Аз съм тук, самият Джараткару, виновният ви внук.
О праотци, жестоко сина си накажете,
уж праведник, а всъщност най-грешен от мъжете.
Възкликнаха дедите: — Съдбата е добра, че тука те доведе. Защо не си избра
жена до днеска, сине, та прати ни над ада? — Защото смятах в рая да ида за награда,
задето съм надвивал желания и страсти.
Но тук като ви срещнах и зърнах над каква сте
погибел закрепени, отвръщам своя разум
от всеки подвиг, който с аскетство е белязан.
Жена ще си намеря, но искам на жената и на мъжа да бъдат еднакви имената,
което да показва, че не десница мъжка ще търси за опора у мен и за издръжка,
а както милостиня на просяка се дава, така при мене идва. И взел я бих тогава.
А друга не желая. — След тия свои думи заскита Джараткару по сборища и друми.
Но нийде не намери съпруга Джараткару, че тялото му беше съсухрено и старо.
Отчаян най-подире в гората, в гъсталака се мушна Джараткару и викна, та заплака;
— Дедите си погубих. Горко ми, о, горко ми. Дочуйте ме, о птици, животни, насекоми.
Което е подвижно, което се не движи, да чуе, да помогне на тежките ми грижи!
Заклет аскет доскоро, от кът на кът се местя и търся да намеря девойка за невеста
по воля на дедите, че адът ще ги глътне, понеже съм последен и свършва с мен родът ни.
Комуто се намира за женене мома, при мене да я прати, че цялата земя
обходих, а невеста да найда все не мога. На просяка отдайте съпруга, ради бога.
Да носи мойто име, но без да се осланя на мене — че съм беден и няма да я храня.
Да дойде като лепта към моята просия. Пратете я, о твари. Към всички ви вопия.
Веднага с тия думи агентите-влечуги дотичаха при царя. Васуки, щом дочу ги,
сестра си издокара с най-хубави премени и тръгна за монаха в гората да я жени.
Няма коментари
Търсене
Блогрол
1. ПАРАЛЕНА РЕАЛНОСТ
2. spectator-bg.
3. http://smoloko.com/
4. Андромеда Нео Нула
5. universalnite1neo
6. Религия-maranatha
7. Митът за Холокоста
8. get
9. Как бяха измислени “волжките българи”.
10. gepard96
11. memoriabg.com
12. История-Записки колымчанина
13. rebellion
14. Портос
15. Terra Byzantica
16. история
17. Нео Нула
18. bainiki
19. dbs
20. За Буквите,Числата и Времето...
21. windowsnikolai
22. mominasylza
23. shtaparov
24. автор: jedidiah
25. Ламбо
26. Логик
27. ezdra
28. Древните
29. Илюминати
30. netsky
2. spectator-bg.
3. http://smoloko.com/
4. Андромеда Нео Нула
5. universalnite1neo
6. Религия-maranatha
7. Митът за Холокоста
8. get
9. Как бяха измислени “волжките българи”.
10. gepard96
11. memoriabg.com
12. История-Записки колымчанина
13. rebellion
14. Портос
15. Terra Byzantica
16. история
17. Нео Нула
18. bainiki
19. dbs
20. За Буквите,Числата и Времето...
21. windowsnikolai
22. mominasylza
23. shtaparov
24. автор: jedidiah
25. Ламбо
26. Логик
27. ezdra
28. Древните
29. Илюминати
30. netsky
