Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.11.2013 19:39 - СКАЗАНИЕ ЗА АСТИКА 7-12 песен
Автор: budha2 Категория: Други   
Прочетен: 494 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 23.11.2013 19:44


                                                                                                                                                                           ПЕСЕН СЕДМА
Боговете се подготвят за битка с Гаруда.

Сута каза:
Тогава на небето сред божите чертози явиха се поличби, вещаещи угрози.
На жезъла на Индра — прославения, дето светкавиците пали, помръкна острието.
За страх и за почуда се случваше по пладне звезда на небосвода да лумне и да падне.
Не беше рядка гледка сред общата тревога оръжие за битка да вдига бог на бога.
Такова нещо — своите да удряш като вражи, не стана през войната със демоните даже.
Бог Индра към земята не прати дъжд, а кръв. Небето грее синьо, а трясва гръм такъв,
какъвто не издава дори и буря лете. Слана попари всички венци на боговете.
Вихрушка извъртя се, отвред праха подгони и почна да го сипе по божите корони.
С короните помръкна, с венците им повяхна осанката и даже самата слава тяхна.
Попита Индра своя наставник Брихаспати:
— Защо и кой в небето нещастие допрати?
Не виждам вража сила да иде, а пък гледам, че бедствия обсипват чертозите ни вредом.
— Ти сам ги предизвика, когато подигра се, безгрижно лекомислен, с пигмеите-монаси.
Задава се бедата, от миг на миг по-близка: орлицата Гаруда, способна както иска
вида си да променя, пристига да ни вземе амритата и ние не можем да я спреме.
Смутен тогава Индра намери боговете, оставени на стража, и каза им: — Пазете
Гаруда да не вземе напитката насила. А неговата сила да знаете, че смила
каквото се изпречи. — И всеки воин с ловка ръка започна мигом за битка подготовка.
Облякоха се в брони от злато изковани. Метален кръг се сключи — напитката да брани,
начело с Индра. Всеки нарамил беше пика или пък меч размахал, от който огън блика.
Просветваха секири, стърчаха боздугани, по силата и ръста на воина подбрани.
Войска такава нийде не може да се срещне: съставена изцяло от воини безгрешни.
Решителни стояха, за битката готови. Лицата им пламтяха, подобно на огньове.
И цялото им войнство, от слънцето огряно, блестеше, сякаш беше от общ метал изляно.                                                                                                                                                                                                                  ПЕСЕН ОСМА
Грехът на Индра към отшелниците-пигмеи.

Шонак каза:
Какво е сбъркал Индра? Каква му е вината, та тръпне пред Гаруда, родена от Вината?
Защо такава силна уплаха го обхвана? Кажи ми, щом го има разказано в Пурана.
Сута каза:
Описва се в Пурана простъпката на бога. Сега ще ти я кажа накратко, както мога.
Жадуваше Кашапа за рожба. Затова запали жертвен огън и тръгна за дърва.
Помагаха му всички край огъня да шета: пустинниците святи, монасите-джуджета,
и даже Индра вдигна на своите рамена вързоп дърва с размери на цяла планина.
Не му тежеше никак, вървеше с лека стъпка, та дребните монаси без малко с крак не стъпка.
Големи като палец, те бяха и постали — на пост и на молитва живота си отдали.
Към огъня понесли единствено листо, с голямата си тежест измъчваше ги то,
защото бяха влезли във кален отпечатък от кравешко копито, не можейки оттатък
да минат. Индра прихна и почна да се смее, прекрачвайки отгоре над жалките пигмеи.
Но тая гордост — рожба на сляпата му сила — дотолкова дълбоко ги беше разгневила,
че нещо предприеха, което разтревожи всесилния властител и повелител божи.
Над жертвения огън възливайки масла, в молитвите си всяко джудженце възжела:
— За мъст над бога Индра съдбата тъй да стори, че по-могъщ от него да дойде Индра втори.
Да има страшен образ, да може да го сменя. Да може да се движи по цялата вселена
по-бързо и от мисъл. И още тоя ден
чрез наште святи химни да бъде той роден.
Уплашеният Индра помоли за защита Кашапа и светецът пигмеите попита
дали са произнесли такваз благословия.
— Да бъде както кажеш — отвърнаха ония.
Кашапа им задума: — Най-мъдри на земята, бог Индра е създаден да властва в трите свята
по заповед на Брама. Недейте иска втори, че значи туй на Брама властта да се оспори.
Но тъй като сте святи самите и не бива изречената дума от вас да е лъжлива,
ще има втори Индра, и с по-голяма сила, но той да бъде птица-орлица огнекрила.
Смилете се над Индра, о праведници святи, самият той да моля за милост ме изпрати.
Отвърнаха: — Молитви за втори властелин отправяхме, а ти пък се молеше за син.
И нека да се сбъднат чрез твоя син и двете молитви — той да бъде дори от боговете
по-силен. — И тогава, изкъпана, жената на мъдрия Кашапа — богинята Вината,
до него приближи се в най-подходящо време, когато у жените пониква плод от семе.
И каза й Кашапа: — Ще бъдеш ти честита. Ще имаш двама сина. Светът ще ги почита.
Внимателно носи ги: единият от наште потомци ще се слави сред тварите летящи
тъй както богът Индра в селенията божи. И птичия си образ да сменя той ще може.
На Индра каза: — Моите потомци ще изпратя при тебе да ти бъдат помощници и братя.
Не ще изтръгне никой на твойта власт юздите. А ти недей обижда с надменност мъдреците,
защото притежават оръжието слово,
а словото наказва от всичко най-сурово.
Замина богът Индра спокоен към небето, че първото му място остава неотнето.
Вината с двама сина сдоби се, от които единият остана със тяло неразвито —
на слънцето предвестник, в зори се появява А другият — Гаруда. За неговата слава
сега ще ти разкажа, потомъко на Бригу Изслушай ме, а после на други разкажи го.                                                                                   ПЕСЕН ДЕВЕТА
Битката на Гаруда с боговете.

Сута каза:
Събраната от Индра войска великолепна, съгледала Гаруда, уплашена потрепна.
И воините даже заудряха в заблуда по своите другари, а не върху Гаруда.
Метяха ги крилата, разкъсваше ги клюнът. От ноктите прегърнат, от клюна му целунат,
загиваше веднага тоз, който се противи. Да може да разпръсне останалите живи,
Гаруда като вятър крилете си размята
и вдигна прах, та с него затули трите свята.
В мъгла потъна всичко и божата армада не можеше да вижда врага и да напада.
Бог Индра заповяда и в миг вихрушка бурна, изпратена от бога на вятъра, се втурна
и облака разпръсна. Връз птицата от всяка посока боговете се втурнаха в атака.
Притисната натясно, тя писъци нададе, напомнящи за екот от облачни грамади.
Самата като облак се вдигна над главите на воините божи, които страховити
захвърляха отдолу към нея боздугани
и дискове, със форма на слънце изковани.
Гаруда не потрепна, посрещайки пороя от копия и пики, а с ноктите и своя
всесилен клюн громеше и гонеше врага си подобно облак, който не дъжд, а кърви ръси.
Небесната армада напълно бе разбита. Гаруда се отправи към делвата с амрита.
Но там пламтеше огън. Раздухваха го хали. Самото слънце сякаш от него се подпали.
Стъписан пред пожара, тогава царят-птица, комуто са дарени крила за колесница,
отвори многобройни уста по свойто тяло,[1] изпи реките земни. В небето запламтяло
водата им изсипа и огънят угасна. Тогава тази птица грамадна и ужасна
смали се в златна птичка — да влезе във онази потайна клетка, дето амритата се пази.                                                                                                  ПЕСЕН ДЕСЕТА
Гаруда се завръща при змиите с амрита.

Сута каза:
Промуши се Гаруда до мястото с амрита тъй както в океана пенлив поток връхлита,
тъй както лъч небесен в отверстие се стрелва. Но беше недостъпна жадуваната делва.
Пред нея се въртеше огромен кръг с ножове, които бяха остро наточени — готови
на късове да срежат по-бързо от бръсначи тоз, който се опита оттатък да прекрачи.
Сред спиците Гаруда намери цепнатина, смали си още малко размерите и мина.
Оттатък колелото стояха двойка кобри
на стража, без да мигнат с очите си злокобни.
На всяка из устата кълба от огън бликат, сред огъня проблясва светкавица — езикът.
Погледне ли те само коя да е от тях,
на пепел те превръща. Затуй засипа с прах
очите им Гаруда и хищниците слепи додето да прогледнат, телата им разцепи.
Стремително се втурна, амритата открадна, събори колелото и литна — пак грамадна,
блестяща като слънце, отнасяща амрита на змиите, обаче сама не я опита.
Гаруда срещна Вишну, летейки по небето. Всевишният властител доволен бе, задето
Гаруда не изгълта амритата веднага — макар и похитител, изгода в туй не влага.
— Поискай дар от мене — му рече Нараяна. Гаруда каза: — Искам над тебе да застана.
Безсмъртен нека бъда и вечно млад, но тия неща да ги получа, амрита без да пия.
А ти какво желаеш? — И Вишну тая птица избра си да го вози наместо колесница.
Лика й нарисува бог Вишну-Нараяна
на своя флаг и рече: — Над мене ти застана.
Тогава богът Индра, обхванат от полуда след сторената кражба, настигайки Гаруда,
гърмящия си жезъл връз птицата стовари. Засмя се само царят на хвъркащите твари:
— Мъдреца аз почитам, от костите на който, властителю небесен, направено е твойто
оръжие гръмливо, но моите пера
за него са преграда. — Всевишният разбра,
че тук се крие сила, каквато втора няма, и каза: — Птицо, нека другари бъдем двама.
Кажи ми, покажи ми каква е твойта сила. Гаруда рече: — Инак не бих се съгласила,
защото не подхожда дори и на герои самички да говорят за подвизите свои,
но щом си ми приятел и питаш за добро, узнай, че мога даже с единствено перо
земята да повдигна, а също трите свята, и тебе с твоя жезъл, о бог на божествата.
И мога да ви нося, летейки из простора, където си поискам, не сещайки умора.
— Признавам твойта сила — отвърна Индра. — Нека приятели да бъдем от тоя ден довека.
Но щом не ти е нужна амритата, върни я, че станат ли безсмъртни творения ония
влечуги, то тежко ни. — Не мога да я дам — отвърна му Гаруда. — Но ти вземи я сам,
когато им я връча, преди да са отпили от нея и добили безсмъртие и сили.
— Добре — отвърна Индра. — Сега кажи в отплата какво да те дарувам, тъй както брат на брата.
Гаруда си припомни тогава за вината на змиите, които от майка му Вината
направиха робиня, и каза: — Нямам други молби, предай ми само дара да ям влечуги.
Бог Индра съгласи се и птицата узна какво ще трябва вече да дири за храна.
Отлитна и намери на Кадру синовете:
— Донесох ви амрита, сега се изкъпете,
а после се напийте, щом искате, до гуша. Съсъда ще оставя върху тревата куша.
Получихте каквато желаехте отплата, от днеска си възвръща Вината свободата.
Безчислената паплач на радостните змии отиде да се моли. Додето се измие
и свърши както трябва постъпките обрядни, бог Индра бе сполучил съсъда да открадне.
Влечугите, разбрали, че сигур божествата наказват ги за нещо, заблизаха тревата,
където бе стояла съдината с амрита,
с надеждата да лизнат поне по капка скрита.
Тревата беше остра и змиите я триха така с езици алчни, че чак ги раздвоиха.
И днеска са такива. А кушата се счита растение свещено след допира с амрита.
А птицата Гаруда се радва на прослава и с майка си Вината в гората обитава,
където непрестанно влечугите избива за радост и утеха на майката щастлива.                                                                                                       ПЕСЕН ЕДИНАЙСЕТА
Как змията отшелник Шеша стана крепител на земята.                                                                                                                                                               Шонак каза:
За змийското потомство, от Кадру прокълнато, изслушах, разказвачо. Но питам те, когато
научиха, че висне проклятие зловещо да бъдат изгорени, не сториха ли нещо?
Сута каза:
Отшелник стана Шеша и постеше за божа угода, сякаш беше без тяло — само кожа.
Влечугите напуснал, изникваше навред по сборищата святи, достойни за аскет.
Ядеше само въздух, живееше в хралупи, готов чрез още мъки блаженство да изкупи.
Усърдния пустинник съгледа богът Брама и каза му: — О Шеша, суровост тъй голяма,
макар и да е свята, обижда съществата. Кажи какво отдавна тежи ти на душата.
Покаяникът Шеша отвърна тъй на бога:
— О боже, моите братя са грешни и не мога
да гледам как открито безсилният, под иго, на силния се кланя, а тайно клевети го.
Убивам свойто тяло — когато го напусна, да нямам нищо общо със тая паплач гнусна.
Отвърна Брама: — Зная, че змийското потомство прославя се начесто със свойто вероломство.
От майка прокълнати, над вас опасност тегне, но знай, че всички змии тя няма да засегне.
За тях не се измъчвай. Кажи каква награда от мене ще поискаш, че с право ти се пада
отплата, о светецо, с добри дела погълнат. Желанията твои от мен ще се изпълнят.
Отвърна Шеша: — Тъкмо това ми е награда: далеч от злите, диря за своя дух отрада.
Владетелят на всички творения възпря го:
— О Шеша, ти си длъжен да сториш общо благо.
Нареждам ти: поддържай с главата си земята, защото нестабилна подрипва и се мята
с гори, с полета, с къщи, с морета, с океани. Подпри я — неподвижно на място да застане.
— Да бъде тъй, о Брама, баща на съществата. Приемам. Постави ми земята на главата.
— Вмъкни се ти под нея — бог Брама отговори. — Отверстие земята сама ще ти отвори.
И слезе под земята крепителката-змия. И права оттогава с главата си крепи я.
Застана неподвижна земята ни — богиня, изправена сред морска синееща пустиня.                                                                                                  ПЕСЕН ДВАНАЙСЕТА
Нова опасност надвисва над змиите.

Приключенията на Утанка. Кражбата на обеците.
Утанка уговаря цар Джанмеджая да изтреби змийския род.
Шонак каза:
Научих много нещо, мъдрецо, но не зная влечугите защо е преследвал Джанмеджая,
тоз тигър сред царете, та искал е дори
на жертвен огън всички до крак да изгори?
Сута каза:
Търпение се иска. Поемата велика
до подвига ще стигне, извършен от Астика.
Но слушай постепенно, глава подир глава, какво и как се случи и где преди това.
Животът благонравен и мъдрата беседа прославиха по всички земи брамина Веда.
Живееха в дома му троица ученика. Веднъж на път потегли мъдрецът и повика
Утанка — най-добрия, и дълго го наставя домашните да гледа и всичко да доставя.
С усърдие Утанка и с преданост присъща се грижеше за всичко в учителската къща,
Но сбраха се жените от къщата и взеха за него да намекват, че искала утеха
самотната съпруга. Най-подходящо време било за госпожата сега да вземе семе.
Отвърна той: — Не мога да сторя туй, непитал дали ми разрешава премъдрият учител.
Мъдрецът се завърна и както се полага, за всичко се научи от хората веднага.
Утанка той прегърна и тъй му рече: — Сине, достойно си ми служил през толкова години.
В отплата, ученико, аз пускам те оттука да тръгнеш по земята към своята сполука.
— И аз да дам в отплата, мъдрецо, позволи ми, голямата си обич и таксите дължими.
По образа премъдър премина тъмна сянка:
— Не искам да ми плащаш, а още стой, Утанка.
Послуша го Утанка и ден и друг остана, но караше да дирят на таксите замяна —
подарък или нещо за къщата да стори. Дотегна на мъдреца и той му отговори:
— Отивай при жена ми и питай я, младеж, Каквото тя заръча, това ще донесеш.
Жената на мъдреца, когато го изслуша, отвърна: — Ученико, иди при цар Пауша.
Опитай се от него да вземеш обеците, безценните, с които царицата се кити.
И връщай се обратно, че тук след четри дена ще има празник. Искам да бъда украсена
със тях и да завижда край мене който мине, особено жените на другите брамини.
На път пое Утанка. Съгледа той с уплаха — огромен бик на пътя, огромен мъж го яха.
Ездачът се обърна към него с гръмък вик:
— Утанка, я опитай тора на моя бик.
Утанка се отказа. Кому храна такава
се нрави. Оня вика: — Изяж го без забава.
Не ти желая злото, да знаеш, момко млади — учителят ти също на времето го яде.
Тогаз момчето хапна и пийна от това, което бе излишно за бичите черва.
Потегли пак и скоро намери се пред трона на цар Пауша — воин, защитник на закона.
Приветства го и рече: — Освен с благословия, с молба пред тебе падам, о царю, изпълни я.
Отвърна цар Пауша: — Наслада няма друга по-хубава — да сториш на свят човек услуга.
Каква ти е молбата, кажи, човече святи?
— Предай ми обеците, украса на жена ти.
Тях иска вместо такса учителят ми Веда. Учуден цар Пауша послушника изгледа:
— Царицата попитай във нейните покои, тя може да изпълни желанията твои.
Отиде там Утанка, но стаята голяма напразно заоглежда — царицата я няма.
Завърна се и рече: — За цар и храбър воин измамата, Пауша, е белег недостоен.
Покоите са празни. — Спомни си, момко мил — Пауша го попита, — дали си се умил.
Нечистият не може царицата да види, а не че някой иска сега да те обиди.
От вярност не желае жена ми да се мерне
пред хората, по външност или по мисли скверни.
Припомни си Утанка и нищо не укри:
— След ядене по пътя се мих надве-натри.
— Видя ли, млади момко. Законите забрави — не бива да се мием вървейки или прави.
Засрами се Утанка, поука той си взе: с лице към изток седна, изми ръце, нозе.
С вода беззвучна после грижливо се изкъпа, в приятната й влага потъвайки до пъпа.
Три пъти пийна. Дважди лицето си изтри. В покоите тогава царицата откри.
Когато го съгледа, изправи се честита:
— Какво за теб да сторя? — любезно го попита.
— Свали си обеците. За тях пристигнах тука. Учителят ги иска в отплата за наука.
Царицата си рече, че тоя момък строен изглежда по обноски за всеки дар достоен.
Доволна обеците свали си, но преди момчето да ги вземе, тя го предупреди:
— Към тях стреми се царят на змиите Такшака. Внимателно носи ги, че инак зло те чака.
— Такшака, господарко, не може ме надви — отвърна й Утанка и тръгна да върви.
Забърза да зарадва съпругата на Веда. По пътя си внезапно един монах съгледа,
Ту виждаше го ясно, ту в някаква мъглява и призрачна осанка, която се стопява.
Когато чу наблизко вода да блика свежа, остави обеците на камъче младежа
и почна да се мие, решил да не повтаря немарата, която изложи го пред царя.
А скитникът това и очакваше — веднага отмъкна обеците и втурна се да бяга.
Утанка беше пъргав и с няколко подскока се метна връз крадеца наблизо до потока.
Но оня се превърна в ръцете му на змия и шмугна се в земята — иди, че улови я.
Пред зейналата дупка, погълнала злодея, Утанка не застана, а скочи вътре в нея.
Защото тая змия не беше като всяка — а царят повелител на змиите — Такшака.
Преследвайки го долу в подземните недра, послушникът Утанка пред две тъкачки спря.
Тъчаха те, вглъбени над работата своя, и черни нишки с бели редуваха в разбоя.
Зад тях пък шест момчета въртяха колело, разбирайки без грешка кому е ред дошло.
Видя и конник едър — осанката му цяла сияеше. Утанка въздаде им възхвала:
Хвала ви, шест момчета, безспир кръга въртящи с дванайсет спици. Ничком покланям се пред ваште
старания. Тъкачки, хвала ви, че тъчете на хората съдбите, а и на световете.
Хвала на тоз владетел с осанка величава, че правдата сред много лъжи той отличава,
и не на колесница, ами на кон се мята — синът на океана, властител в трите свята!
Мъжът му рече: — Момко, възхвалата ме трогна. Кажи, с какво желаеш пък аз да ти помогна?
— Над змиите да властвам! Такшака да догоня!
— Добре. Духни тогава през задника на коня.
Момчето го послуша. Веднага щом задуха, от ноздрите, устата, ушите и търбуха
на коня лумна огън и тъмен дим заплава, та всеки кът опуши на змийската държава.
Уплаши се Такшака в бърлогата си доле. Излезе с обеците, — Вземи си ги — замоли.
Макар че ги получи, посърна огорчен Утанка, щом се сети, че празничният ден
е днеска, а до къщи е толкова далече.
— На моя кон метни се — великият му рече.
И само след минута намери се Утанка в учителската къща. Нещастната стопанка
пред свойто огледало изкъпана седеше, за празнична разходка косата си да реше.
Но де ги обеците? Към бедното момче проклятие понечи от яд да изрече.
Но ето че го зърна да иде с обеците на царската съпруга. Самите те. Самите!
Пое ги госпожата. — Едва не те проклех. Но щастие си имал. Желая ти успех.
— Добре дошъл, Утанка — учителят му рече.
— Защо се тъй забави? — Такшака ми попречи.
Побягна с обеците във змийската държава. Подгоних го. Съгледах тъкачки две тогава.
Кои са те, вглъбени над работата своя
и черни нишки с бели редуващи в разбоя?
Видях и шест момчета, въртящи колело
с дванайсет спици. Туй пък какво ще е било?
Учителю премъдри, кажи ми кой е оня огромен мъж, комуто грамаден бе и коня?
И кой е този, който ми викна с гръмък вик: „Утанка, я опитай тора на моя бик.
Не ти желая злото, да знаеш, момко млади — учителят ти също на времето го яде“.
Послушах го. Очаквам умението твое — мъдрецо, разтълкувай поред кое какво е.
— Добре. Узнай кои са тъкачките в разбоя: движението — тая, оная пък — покоя.
Творението — тая, оная пък — законът, та белите им нишки и черните се гонят.
Момчетата — това са сезоните, шестте. А всяка спица — месец. Дванадесет са те.
А пък мъжът е Индра. Бог Индра бе и оня върху бика на пътя. Бикът, а също коня
е слонът Айравата — на слоновете цар, когото Индра яха — всесветски господар.
Торът му е амрита — безсмъртие дарява, затуй те върна читав от змийската държава.
Приятел ми е Индра и силата му свята била ти е закрила. Поемай по земята,
младежо, обходи я от края чак до края и щастие да найдеш и радост ти желая.
И пак пое Утанка на път, решил на всяка цена да отмъщава жестоко на Такшака.
Пристигна в Хастинапур, където Джанмеджая царуваше, и рече: — Властителю, желая
все тъй да побеждаваш в сраженията смело,
но ти край тях забравяш да свършиш друго дело,
по-важно и голямо, каквото подобава,
о първи сред царете, на царската ти слава.
— Народа си съм бранил в труда да е спокоен, и воинската каста — с дълга на първи воин.
Но щом е нужно, сине, да сторя нещо ново, готов съм да изслушам премъдрото ти слово.
— Ти трябва да изпълниш, о царю, дълг синовен. Баща ти от Такшака злодейски бе отровен.
Пресветлият владетел, невинно чист без друго, когато го ухапа проклетото влечуго,
на късове сдроби се, тъй както се сдробява от гръм ударен дънер сред някоя дъбрава.
Такшака го извърши, че дивата му сила с неимоверна гордост го беше упоила.
Дошло е време вече, о цар ю Джанмеджая.
да палнеш огън жертвен и там да хвърлиш тая
отровна сган пълзяща и царя й Такшака — възмездие синовно баща ти да дочака.
А и на мен услуга ще сториш ти, че тази гадина продължава жестоко да ме мрази
и сума пречки стори, за да не дам награда на моя поучител, каквато му се пада.
Възпламна Джанмеджая тогаз от ярост дива, тъй както жертвен огън, когато се налива
топено масло в него. Съветниците свика и всичко за баща си узна от ученика.                         



Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: budha2
Категория: Други
Прочетен: 6678389
Постинги: 4190
Коментари: 1127
Гласове: 1559
Календар
«  Август, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31