След падането на Търново през 1393 г. борбата срещу тур­ските поробители продължила. Фактически от турското нахлу­ване на Балканите в 1352 г. до Освобождението през 1878 г. съп­ротивата не преставала. Първите 50 години от османското нах­луване били най-кървавите и българите дали най-много жертви във войните с турците. Тази героична саможертва на българите спасява до голяма степен Източна Европа от опасността да по­падне под турска власт, тъй като задържа турците по-дълго вре­ме на Балканския полуостров в стремежа им да овладеят и под­чинят новите територии.
По време на турското робство българите вдигат 14 големи въстания и участват в над 50 похода на християнски държави срещу турците.
По-важни от тези събития са:
- походът на воеводата Стефан Елеазар в 1402 г.
- въстанието на Шишмановци в 1405 г.
- въстанията на богомилите в 1413 г.
- походите на Владислав III Варненски в 1443-1444 г.
- походите на Георги Кастриот (Скендер бег) 1443-1467 г.
- въстанието в Прилепско в 1564 г.
- въстанието на войниганите в Панагюрище 1575 г.
- Търновското въстание в 1595 г.
- бунтът на поп Мартин в Русенско 1637 г.
- Търновското въстание в 1686 г.
- Чипровското въстание в 1688 г.
- Марино въстание в Търново през 1700 г.
- участие на софиянци в Австро-турската война от 1737 г.
- гръцко-българската завера в 1821 г.
- Знеполското въстание в 1830 г.
- Берковското въстание в 1835 г.
- Върбановото въстание в 1837 г.
- Пиротското въстание в 1838 г.
- Априлското въстание в 1876 г.
- Илинденско-Преображенското въстание в 1903 г.

Всички тези въстания и походи са добре обобщени в книга­та на Й. Йосифов за българските въстания (72). Той дава и под­робни данни от съществуващите документи за българските жер­тви, турските зверства сред мирното население, избиванията, не­посилните данъци, налагани от евреите бирници, и Геноцидът, извършван над българите.
Йосифов отбелязва и предателската роля на сърбите, вене­цианците и генуезците, които провалят втория поход на Владис­лав III Ягело (Варненчик) през 1444 г.; очевидно по указания на Синедриона, отново в играта се включват еврейските банкери от Венеция:
„… Папа Евгений IV не бил доволен от постигнатите резул­тати и затова Владислав III нарушава мирния договор и през пролетта на 1444 г. отново настъпва – този път в Северна Бълга­рия. Той минава Дунав при Оршова, превзема Видин, Никопол, Шумен, Калиакра, Каварна и обсажда Варна. Към войските му се присъединяват нови хиляди доброволци от Северна Бълга­рия. Всички земи между Балкана и Дунав биват освободени. Но в най-решителния момент, когато Владислав е бил пред Варна и освобождението на Северна България се решавало, сърбите, ве­нецианците и генуезците изменят, като венецианците и генуезците със своята флота прекарали войските на султан Мурад II от Азия през Босфора и Черно море за Варна, а сръбския деспот Юрий Бранкович не искал да си разваля приятелството със сул­тана и не позволил на българите в Македония начело със знаме­нития Георги Кастриот (Скендер бег) да се присъединят към Вла­дислав… “ (72).
Редица историци отбелязват изключително подлата роля на, която играят венецианските евреи банкери и евреите в Конс­тантинопол по отношение завладяването на Балканите и по-спе­циално България от турците. Те изиграват и ключова роля за падането на Константинопол в 1453 г.
„… Венеция се стремяла с всички средства да опази своето място в търговския обмен на Източното Средиземноморие, за да съхрани застрашените си владения и да разшири господство­то и влиянието си в други балкански земи. Затова тя непрекъс­ната лавирала между Унгария, османците и Генуа и използвала разединението и затрудненията на онези балкански страни, към които отдавна насочвала домогванията си… “ (66).
Повече от очевидно е тясното сътрудничество на евреите -търговци и банкери, и особено евреите роботърговци, които оце­нили потенциала за печалба в разрастващата се Османска им­перия. Евреите всячески подпомагали този процес за утвържда­ване властта на турците, естествено за сметка на поробените народи, които били ограбвани и унищожавани тотално!
Николай Станишев отбелязва: „… Обезглавяването на бъл­гарския народ продължава през цялото четиринадесето столе­тие – с меч, чрез заточаване, или „чрез договор“ (васалитет), т.е. временно самозапазване, което завършва пак с меч или заточва­не, а понякога с потурчване.
Обезглавяването на българския народ продължава и през петнадесетото столетие, по времето на големите турски между­особици, когато българите направили първите бунтове и опити за въстания…
Целенасочено голяма част от българската аристокрация би­ла ликвидирана и само малка част успяла да се укрие в провин­цията или да емигрира в чужбина.
Обезглавяването и обезкървяването на българския народ продължило през цялото робство, след всеки бунт, след всяко безнадеждно въстание. Същевременно турските завоеватели за­почнали да настаняват в българските земи – средището на Полуострова, големи количества свое население и по този начин обезсилвали още повече България…“ (135).
Както вече споменахме, евреите спомогнали и за падането на последната християнска крепост и убежище на православие­то – Константинопол, който бил завладян от турците. В това пъклено дело и предателство участвали най-вече венецианските и генуезки банкери евреи, както посочват редица автори, при това с еврейски произход (53, 56).
Дейвид Дюк*, бивш американски сенатор, в своята книга „Еврейският въпрос през очите на американеца“ директно по­сочва, че още през XIII в. византийските евреи подържали оку­пационните армии на турците, а през XV в. подържали турците и при последното завоевание – Константинопол. Той обяснява, че по същия начин и по същите причини евреите са поддържали и завоюването на Южна Испания от сарацините. След окупацията на мюсюлманите, те били в управляващото правителство (53).
Еремеев и Мейер* потвърждават, че предателството в Кон­стантинопол дошло от предградието Галата, което било офи­циално венецианска и генуезка колония и където живеели мно­го еврейски търговци и митничари. Те помогнали на турците да прекарат по суша до залива „Златния рог“ над 70 кораба, необходими за решителния щурм на града, и снабдявали оку­паторите с провизии (56, 67). Никола Ватен посочва, че търгов­ците от Галата запазили един двусмислен неутралитет, доста­вяйки и на едната, и на другата страна провизии и сведения -нещо типично за евреите винаги да работят като двойни аген­ти и да извличат печалба от войната („Двама се карат – тре­тият печели“) (67).
От своя страна Рънсиман посочва, че операцията по прев­земането на Константинопол била стимулирана активно от лич­ния лекар и съветник на султан Мехмед II – италианския евреин Джакомо ди Гаета*. Той посъветвал султана при щурма на гра­да да се използва артилерия (нещо ново тогава) и установил връз­ка с унгарския инженер Урбан – специалист по леенето на топо­ве (123).
След падането си Константинопол пострадал силно и бил разграбен и частично разрушен. Турските войски не влезли един­ствено в Галата, където имало и доста синагоги!… Симптома-чно е, че нападението над Константинопол започва на Велик­ден или на еврейската Пасха, като очевидно с този красноречив знак някой от Синедриона символично искал да каже нещо на православните християни!… Тази зловеща символика сполучли­во се допълва от османския хронист Мехмед Нешри (106), който при описването на битката за Константинопол казва, че „копия­та на газиите (бойци за вярата) понесени като Мойсеев жезъл, се чинили на тираните неверници седмоглави змейове… „
При превземането на Константинопол безвъзвратно били унищожени и разрушени множество християнски църкви (и ни­то едно синагога!), а най-красивите и внушителни от тях, като „Св. София“ например, били превърнати в джамии. Изгорени били множество безценни библиотеки и ръкописи и поругани и осквернени редица християнски ценности и реликви. По същия начин турците и техните наставници – евреите, действали и в България. Според Куев турците, а по-късно и гръцките фана-риоти, командвани от Цариград (Константинопол, Истанбул) целенасочено първо унищожавали културните средища и кни­жовните ценности, преди всичко български ръкописи и книги. „Сякаш целта е да се заличи от лицето на земята всичко чуждо, всичко немохамеданско, всичко българско, всичко християнс­ко. Във връзка с посещението си в Търново през 1838 г. френс­кият пътешественик Ами Буе пише, че там мохамеданите са унищожили всичко, което би напомняло за българската народ­ност. А казаното от Ами Буе за Търново важи и за много други градове, села и области у нас и изобщо на Балканския полуос­тров… “ (82).
Куев описва също, че много манастири, църкви и книгохра­нилища по време на турското робство били опожарени и хиляди български ръкописи и старопечатни книги били унищожени и безвъзвратно загубени за народа ни. Това се случвало и по вре­ме на многобройните бунтове и въстания на българите срещу османската власт. Пострадали много и манастирите в Атон („Света гора“), сред които българският манастир „Зограф“.
Според Куев систематично и организирано унищожение на българските писмени паметници започва от втората поло­вина на XVIII в., когато цариградският патриарх Самуил успя­ва да закрие през 1766 г. сръбската Ипекска патриаршия и на следващата 1767 г. и българската Охридска архиепископия. От друга страна, той нарежда да се горят българските и славянс­ките книги и да се служи в черквите само на гръцки. Тази зада­ча се възлага на калугерите таксидиоти от Атон, които биват изпращани по различни краища на Балканския полуостров. Ня­кои специалисти приемат не без основание, че гръцките фана-риоти с подмолните си действия са унищожили в този по-къ­сен период много повече български писмени паметници, от­колкото турците (82).
По този повод Иван Селимски пише следното: „Те, фанариотите, дори дирят навсякъде и в манастирите, и в черквите, и в частните къщи да открият остатъци от стари съчинения, които като някогашните книги на уж неблагочестивите ни прадеди, не са свещенни, а са противни на нашата православна религия, та ги хвърлят в огъня. Така подобно нещо се случи и в мое време в Стара Загора по заповед на фанариота Иларион, търновски мит­рополит. Поради подобните безбожни постъпки на гръцките вла­дици не е било възможно да се запазят досега освен твърде мал­ко части от най-скъпоценните остатъци на нашата предишна сла­ва, които остатъци тук-таме се намират в тъмнината… “ (82).
След османското нашествие повечето големи български кни­гохранилища и библиотеки били унищожени. Една малка част от това безценно духовно богатство била спасена, главно чрез изнасяне в чужбина – основно в Румъния, Молдова и Русия. В един по-късен период чужди агенти слагат ръка на някои от оце­лелите в България и в Атон ръкописи. В това дело се включват лицата Арсений Суханов, лорд Роберт Кързон, Павел Йосиф Ша-фарик* (1815-1876 г.), Порфирий Успенски (1804-1885 г.), Алек­сандър Феодорович Гилфердинг* (1831-1872 г.), Вукол Михайвич Ундолски (1815-1864 г.) и други „изследователи“, които слагат ръка на стотици безценни средновековни ръкописи (82).
Физическото и духовно унищожение на българите в Осман­ската империя вървели ръка за ръка. Една от най-страшните гав­ри била системата на еничерите (от турското „йени чери“ – „но­ва войска“), която би могла да се роди само в нечий чифутски болен мозък.
Накратко еничерите били християнски и най-вече българс­ки момчета, взимани насила и отвличани на възраст 12-14 годи­ни. Те били потурчвани и предавани за обучение в религиозен ислямски фанатизъм от представителите на дервишкия орден на бекташите и задължени да спазват устава му, включително и обет за безбрачие! Така, изтръгнати от своята културно-религи-озна среда, лишени от родствени връзки, се превърнали в затво­рена военна каста и лична гвардия на султаните. Предназначе­нието им било главно да водят нападателни войни, но с тяхна помощ султаните можели да ограничават своеволието на спахи­ите и да държат в покорство населението на завоюваните стра­ни (56).
Според Еремеев и Майер* (56) първият пехотен корпус на еничерите бил сформиран по времето на султан Орхан (1324­1360 г.); Нешри обаче твърди, че това е станало по времето на следващия султан Мурад (1360-1389 г.) (106). Така или иначе е ясно, че еничерските корпуси се формират след нахлуването на турците на Балканския полуостров. В следващите векове ениче-рите стават основната ударна сила на Османската империя и зловещ инструмент на терора върху българите и всички христи­яни от завоюваните територии. С въвеждането на еничерската система се постигнали едновременно няколко цели – използвал се чужд човешки ресурс за водене на война в полза на империя­та; създавала се ефикасна „бойна машина“, заредена с ислямски религиозен фанатизъм, която унищожавала собствения си на­род; покорените народи били смачквани психически, че са кла­ни от свои; чрез безбрачието на еничерите се обезкървявала и намалявала популацията на българите. Може да се каже, че за­мисълът на „болния мозък“, въвел системата, бил зловещ, праг­матичен и антихристиянски от всяка гледна точка.
За редовното попълване на еничерските корпуси, които дос­тигали до 100 хиляди души, бил въведен така нареченият кръвен данък (девширме), който бил ужас за майките и бащите на бълга­рите. От османски и чужди източници става ясно, че девширмето се събирало през няколко години (три, пет, седем) в зависимост на нуждите на империята от „пушечно месо“. Според европейски свидетелства 20% от подрастващото мъжко поколение, тоест всяко пето момче било откъсвано от българския народ, за да бъде загу­бено безвъзвратно. От съхранените източници личи, че тази страш­на тегоба имала не само количествена, но и качествена страна. В султанските заповеди, издавани при акциите за събирания, вина­ги се подчертавало, че трябва да се събират не какви да е младе­жи, а „най-добрите“, „най-красивите“, „най-умните“. Това показ­ва, че чрез девширмето централната власт подбирала най-перс­пективната част от подрастващите, за да ги включи в своята во­енна и административна организация, не само за да ги отнеме, но и да ги противопостави на българския народ. Показателен е фак­та, че от 48 велики везири, управляващи империята между 1453 и 1635 г., 22 били славяни (между които и българи), гърци и албан­ци, преминали в исляма чрез девширмето (66).
След няколкогодишно предварително обучение и „проми­ване на мозъка“ в мюсюлманска среда, еничерите научавали тур­ски език и целенасочено им се променяла ценностната система и религиозното и народностното им самосъзнание. После след­вал и вторият подбор и те влизали в турските казарми, където за кратки срокове ги превръщали в жестоки и кръвожадни чудови­ща, лишени от общочовешки добродетели. Така те ставали съ­вършени машини за убиване, чийто единствен житейски смисъл била фанатичната преданост към исляма и вярната служба на султана. Тази жестока система, измислена вероятно от евреи, се оказала в повечето случаи напълно резултатна и ефикасна (66).
Тук отново ще се върнем върху ролята на евреите в Осман­ската империя, за да осмисли българският читател, а и всички други, че всъщност 500 години българите са били под турско-еврейско робство – нещо, което никога не трябва да се забравя!
Ето какво казва Варшавски по този въпрос: „По време на турското владичество евреите винаги са били най-близки помощ­ници на турските данъчни чиновници, на чиновниците в поли­цията и доставчици на най-хубавите български момичета за турците и разкривачи на заговори против турското иго. Особено роля евреите са играли в турското управление, където са си пос­тавяли за задача да пречат за развитието на националните чувс­тва у подрастващите поколения. Само благодарение на техните подлости е продължило тъй дълго турското иго!…“ (30).
Вече изяснихме, както посочва и Вайнберг* (29), че има гене­тична връзка между турците и евреите – ашкенази (хазарските ев­реи). От османските хроники и изворов материал се вижда, че множество ръководни постове в Османската империя са заети от хора с еврейски имена: Израил (син на Селджук); Якуб (Яков); Челеби (син на султан Мурад, вероятно от еврейката Кера Тама­ра*); Исак бей (управител на скопския Санджак); Ментешеоглу Якуб (Яков) бей, Гермияноглу Якуб бей; Исхак (Исак) бей (владетел на граничните области със Сърбия); Исхак паша (водач на гвардия­та и анадолската войска); Сюлейман (Соломон) (син на Карама-ноглу Ибрахим в двора на Мехмед II); Якуб Ахи (големец от Бур-са); Якуб бей (лекар и везир при двора на султан Мехмед II); Якуб бей (син на Сюлейман шах от династията Гермияноглу); Давуд (Давид) паша (бейлербей на Анадола при Мурад II); Ебу Исхак (основател на дервишки орден); Загарджи Якуб (военоначалник на Мехмед I); Исхак паша (велик везир 1470 г.); Исхак Факъх (дип­ломат); Кяфир Исхак (военоначалник на Узун Хасан 1471 г.); Са­ра Хатун (майка на Узун Хасан 1471 г.); Якуб бей Фирузоглу (ко­мендант на крепостта Анкара) и много други (106).
Евреите били истинските господари в Османската империя, независимо дали става въпрос за ислямизирани евреи (така на­речените „дьонмета“ – „ренегати“, подобни на мараните в Ев­ропа), или откритите евреи. И едните, и другите се подчинявали само на своите си закони („Талмуда“) по еврейската схема „дър­жава в държавата“. Естествено всички тези евреи от край време били организирани на масонски принцип в тайни общества и ложи, които винаги били контролирани от Синедриона, който по това време (XV – XVI в.) претърпява „златен век“ в „новия Вавилон“ – Цариград (Константинопол) (5).
Доказателство, че по това време в Цариград се е намирал Синедрионът, са запазените писма и кореспонденция от 1489 г. между равина на юдеите от Арл (Франция) и В.С.С. В.Ф.Ф. -княз на юдеите в Константинопол. В тези писма представителят на Синедриона в Константинопол дава ясни стратегически ука­зания как френските „възлюблени братя на Мойсей“ да разлагат устоите на обществото и да унищожават християните по всяка­къв начин, използвайки икономически, политически и духовни (разцепление в църквата и вярата) средства (39). По-късно по­добни планове и стратегия се срещат почти дословно и в извес­тните „Протоколи на ционските мъдреци“ от края на XIX век.
Множество източници, включително и еврейски, посочват какво огромно влияние са имали евреите в Османската импе­рия; ето някои от тях:
„… В Северна Африка, Египет и Османската империя евре­ите се радват на почти пълна религиозна и икономическа свобо­да в продължение на няколко века. Макар че християните смя­тат турците за бич на християнския свят, турската политика спря­мо евреите в продължение на много години прилича на полити­ката на бившата Ислямска империя (Арабския халифат)….“ (41).
„… Но може би най-добрият ислямски пример е държавата,
в която еврейското положение бе по-добро от всякъде другаде в
Изтока, от падането на Персийската империя – Отоманската им-
перия, особено по времето на нейния апогей през XVI в…………………. При такъв режим ролята на евреите в собствената им сфера бе съв­сем аналогична на тази на еничерите в тяхната. Ето защо поло­жението на евреите бе най-добро при режима – политически най-откъснат от народите, които управляваше…“ (161).
„… Това високо за времето си равнище на образование, въп­реки преобладаването на схоластичния елемент в него, създава редица преимущества на еврейската върхушка, позволявайки й да установи близки отношения с върховете на турската гос­подстваща класа. Лекарите на султана и на неговите приближе­ни били главно евреи; пак от еврейските среди се набирали съ­ветници по финансови и търговски дела…“ (114).
Очевидно след превземането на Константинопол от турци-те с помощта на евреите, започва новият „златен век“ на Синед-риона, който се установил в новата столица на Османската им­перия. Редица източници посочват, че именно към края на XV век и следващите десетилетия са белязани с масови преселения на евреи от цяла Европа в пределите на Османската империя. Това е ставало с личните разпореждания на султаните и тяхното обкръжение и, разбира се, по препоръка на равините.
Според свидетелства на Ана Комнина еврейската община в Константинопол е била доста голяма още преди падането на града под турска власт. Еврейският квартал бил разположен меж­ду манастира „Св. Пантелеймон“ и стената на Фера. Много ев­реи са живели и в предградието Галата заедно с генуезки и вене­циански търговци (55).
Още след превземането на Константинопол от турците, по­ради голямото обезлюдяване на града, султан Мехмед II (1451 -1481 г.) разпоредил да го заселят с евреи търговци и занаятчии, богати византийски семейства от провинцията и др. Според Неш-ри първите нови жители на Истанбул били от населението на Ак Сарай, някои еврейски семейства от Бурса, гърци от Морея и Егейските острови, а по-късно дошли преселници и от други ма­лоазиатски градове (106).
Така постепенно Цариград, ставайки отново столичен цен­тър, този път на новата империя, възвърнал старите си позиции на търговско и административно средище и в него също така процъфтявала и търговията с роби-християни от новите земи. Синедрионът и неговите агенти, къде задкулисно, къде директ­но, взимали участие в управлението на Османската империя, ко­ято била идеалният инструмент за унищожението на изконния враг на евреите – християните.
Според Дейвид Дюк* „…Владетелите на многонационалните държави често използвали евреите като управляващи, защото те знаели, че евреите никога няма да се смилят над неевреи. Ев­реите ставали отлични събирачи на данъци (бирници). Те имали добра финансова проницателност и главната черта на всички бирници – отсъствие на жалост спрямо данъкоплатците.
В мюсюлманския свят доказателство за използването на ев­реите като управляващи могат да служат примери по времето на арабското завоевание и управление на Испания, VIII-XI век; при управлението на Фатимид в Тунис през X век; в Мароко през XIII-XV век; по време на монголското управление на Ирак и през XVI век в Османската империя…“ (53).
С особени привилегии в империята се ползвали ислямизи-раните евреи, така наречените „дьонмета“ (от турски – „ренега­ти“), които формално изповядвали исляма, а тайно следвали юдейския закон („Тората“ и „Талмуда“). Дьонметата, както ще видим по-нататък, били кръвожадни тирани и със садистично удоволствие и последователност тероризирали християните. Те изиграли една от най-зловещите роли в провеждането на Гено­цида и Холокоста срещу българите и арменците.
Според Варшавски споменатият при кланетата в Търново (1393 г.) Челеби Нафталион* бил някакъв далечен роднина на султан Баязид, което е твърде показателно (30).
През 1470 г. Лудвиг Богатия, херцог на Ландсхут (Бавария), изгонил евреите от своите зами. Раби Меир Алеви* от Нюрн-берг ги довел във Видин и Никопол и те се заселили там. След 1492 г. по покана на султан Баязид II (1481-1512 г.) от Испания и Португалия започват да пристигат изгонените от тези страни евреи – сефаради. От Испания и Португалия с кралски декрет са изгонени 300 хиляди евреи. Те са водени от кралския ковчежник Исак Абраванел*, който се застъпва за тях пред испанския крал и шефа на светата инквизиция Торкемада*. От тези евреи сефаради над 90 хиляди се заселват в големите градове на Османска­та империя. Самият Абраванел* се установява в Италия, където работи за краля на Неапол, а по-късно като съветник на Венеци­анския дож… “ (41).
В публикувания през 1743 година от цариградския равин Йо­на анонимен труд се споменава за еврейски общини в Пловдив и Стара Загора (от 1344 г.); Никопол и Силистра (от 1477 г.); в Па­зарджик (1510 г.); и други (101). Такива общини имало също в Кюс­тендил, София, Видин, Търново, Самоков, Плевен, Варна и Русе.
През турското робство евреите се концентрирали главно в Цариград, Солун, Смирна и Одрин. През 1478 г. Цариград наб­роявал 9517 мюсюлмански домакинства срещу 5162 християнс­ки и 1647 еврейски, или общо 16 362. Преброяването от 1488­1489 г. показва в Цариград и Галата присъствие на 9776 христи­янски и еврейски семейства, което представлява около 40 000 души (113). През XVI в. обаче евреите в Цариград са вече около 30 000* и имали 44 синагоги (51)!…
В Солун евреите съставлявали над 50% от населението на града. След изгонването им от Испания и Италия в града се нас­таняват 15000 евреи, които образуват нови самостоятелни квар­тали. По този начин от 1550 до 1912 г. евреите представляват от 30 до 50% от населението на Солун, който наред с Цариград, с около 100 хиляди евреи, се превръща в духовен център на бал­канското еврейство, наричан „майка на Израел“, „балкански Еру­салим“, „втори Ерусалим“ и т.н. През 1913 г. градът наброява 153 525 души, от които 61 439 евреи, 45 867 мюсюлмани, в това число и няколко хиляди ислямизирани евреи дьонме, 39 956 гър­ци и 6263 българи (154).
На базата на документи и анализи на съществуващи източ­ници, Господинова (39) твърди, че през XV и XVI в. Синедрио-нът и „князът на евреите в изгнание“ се намирали в Цариград, а по-късно се преместват в Солун; според авторката те са се мес­тили непрекъснато от единия в другия град и обратно съгласно нуждите и заговорите на тайната им власт.
Еврейската авторка Рут Самуелс* посочва ясно какви при­вилегии са ползвали евреите в Османската империя и как са участвали в управлението и политиката на страната: „… Някои от немските евреи се преселват в Турция още преди испанските и португалските си събратя. Център на еврейския живот и търгов­ска дейност става Солун, в северната част на покорената от турците Гърция.
Става въпрос само за мъжко население (т.нар. нуфузи), данъкоплатци, отразени в регистрите.
Турските власти са доволни от идването на еврейските тър­говци, банкери и лекари от Испания и с готовност се възползват от опита и връзките на тези имигранти за укрепването на импери­ята си. През XVI в. евреите заемат високи постове в Османската империя и нерядко са назначавани за дипломати и съветници на султана. Международните им връзки и познанията им в областта на финансите спомагат за развитието на турската търговия.
Сякаш се е върнал Златният век на мюсюлманска Испания, пренесен далеч на изток. Посланици евреи са изпратени от Кон­стантинопол (по-късно Истанбул) при европейските владетели. Един от тях Шломо Ашкенази* (по професия лекар) допринася за сключване на мирния договор между Турция и Венеция през 1574 година. Той обещава на Венеция турска помощ в случай на война с Испания. Точно по това време във Венеция надвисва заплахата от прогонване. Шломо Ашкенази*, който е турски пос­ланик във Венеция, постига отмяна на вече издадения указ. Благодарение на усилията му еврейската общност във Венеция е спа­сена…“ (125).
Дейвид Дюк* посочва причините венецианците да искат из­гонване на евреите. В документи от XVI в. се посочва, че венеци­анските аристократи от това време гледали на еврейското лихварство като на средство за използване и унищожаване на граж­даните на Венеция и други градове от еврейската престъпна кли­ка. Венецианските власти въвели съответните ограничения вър­ху икономическата дейност на евреите и установили максимал­на 5-процентна ставка върху заемите, отпускани от лихварите и банкерите (53).
Йосеф Наси* от банкерското семейство Мендес, действа­що в Португалия и Италия, станал финансов съветник на сул­тан Сюлейман I (1520-1566 г.), а след неговата смърт служил сина му Селим II. За своите заслуги Йосеф (Йосиф) Наси* издигнат за херцог на остров Наксос в Егейско море. Друг егов подарък е старинният град Тверия в Ерец-Израел, къде­то някога са живели и преподавали учителите на законите на „Талмуда“ (125).
Антонов обръща внимание, че „Наси“ е титлата на предсе­дателя на Синедриона. Следователно освен пръв съветник и ми­нистър на султана Йосиф Наси* е и глава на световното еврейс-тво по това време, което обяснява огромните му международни връзки и влияние. Опирайки се на други източници, Антонов под­чертава, че не непразно според плановете на подготвяните от гърците и българите въстания първо е трябвало да бъде убит Йосиф Наси* като главен враг на балканските народи (5).
С разширяване броя на проучваните документи и източни­ци (османски, еврейски, български, гръцки, венециански, френс­ки и др.) в геометрична прогресия нарастват и фактите, че евре­ите са участвали пряко и в управлението на Османската импе­рия на най-висше ниво. Следователно те носят и съответната тежка отговорност и вина наравно с турците, за геноцидната по­литика на империята, най-вече срещу българите! Османският вла­детел – султанът, управлявал държавата си с помощта на един висш сановник: великия везир. От четиридесет и седем велики везири, които се изреждат между 1453 и 1623 г. десет са с ев­рейски произход! (67)
Начело на всички турски евреи стоял върховният равин („ха-хам баши“)*, който бивал утвърждаван на тази длъжност от сул­тана. Този равин, като представител на еврейството, имал пра­вото да заседава в държавния съвет на Турция (51). Стратеги­ческите задачи обаче се поставяли и решавали както винаги от тайното еврейско правителство – Синедриона, който действува на принципа „държава в държавата“. Именно Синедрионът из­действал в Османската империя еврейските въпроси да се реша­ват от равинския съд. Според Израел Шахак*: ,,… В Отоманската империя властта на равинските съдилища била изключително сил­на и същевременно най-гибелна и зловредна…“ (161). Действието на тези еврейски съдилища отделно от османската юрисдикция доказва особените привилегии, от които са се ползвали „бого-борците“ в рамките на държавата.

*През началото на XIX в. главен равин на турското еврейство („хахам ба-ши ) в Османската империя е бил X. Биджарано*, родом от гр. Стара Загора (101). Очевидно той се явява далечен роднина на партизанина комунист Санто Биджера-но (Биджарано)*, баща на министърката Лидия Сантова Шулева (Биджерано)* от правителството на Симеон Сакскобургготски (Кобург-Кохари)* и еврейската про-ционистка партия НДСВ!…
В допълнение на казаното до тук ще цитираме няколко френ­ски и английски пътеписи за Балканите от XV-XVIII в. и немски пътеписи от XVI в., както и някои важни венециански документи от XVI-XVII в., отнасящи се до българската история и ролята на евреите в Османската империя:
1) Дневникът на Ханс Дерншвам за пътуването му до Ца­риград през 1553-1555 г.:
„… Турският султан не взима десятък от евреите. Тях не ги пленяват и продават като християните (става въпрос за кръвния данък и поробване)… „
„… Евреите са разузнавачи „и на двете страни“, тоест на Турция и на собствената страна (винаги действат като двойни агенти и шпиони)… „
„… Щом от някоя страна прогонят евреите, те винаги идват в Турция, налитат като паразити и говорят немски, италиански, испански, португалски, френски, чешки, полски, гръцки, турски, сирийски, халдейски и още много езици… „
Авторът споменава също, че евреите работят като богати лихвари, винари, търговци на сукно, гъша мас, скъпоценни ка­мъни и златни изделия. Описва множество синагоги, а също та­ка и потурчени евреи (дьонмета) и евреи-християни (марани) -готови на всичко, включително и на разбойничество. Евреите в Турция носели жълти чалми и народът често ги наричал „хав-рут“ – воняща мърша!… (55).
2) Пиер Белон (1547 г.):
Търговията в Турция е в еврейски ръце. Те откупуват данъците в империята“. Авторът споменава за евреин лекар на султана и че повечето от лекарите в империята са евреи (55).
3) Никола де Николе (1551 г.):
… В Турция има много евреи, главно в Константинопол и други градове. Те се занимават с търговия. Най-богатите дюкя­ни и магазини са притежание на евреи… Най-често те са управи­тели и преводачи; занимават се с лихварство… „
Николе ги нарича „ненавистен народ“, „изпълнен с всякак­ва злоба, измама, лъжа и лукаво изнудвачество“ (55).
4) Робер дьо Дрьо (1665-1669 г.):
„… В Солун е единственият еврейски съд… “ (55).
5) Дьолакроа:
„… Солун наброява 30 хиляди евреи и има 22 синагоги. Ев­реите тук държат търговията и са умели производители на сук­но…“ (55).
6) Франсоа Пуквил (1798-1801 г.):
„… Посредниците в митницата са само евреи… “ (55).
7) Гийом Антоан Оливие (90-те години на XVIII в.):
„… Евреите са фанатизирани и вършат всякакъв вид търго­вия и всички занаяти. Някои са лекари, драгомани (управители) или търговски посредници; нито един не е земевладелец… Бога­тите са лихвари, комисионери, банкери или търговци. Турските митничари ги използват, за да оценяват стоките и да събират таксите… “ (55).
8) Мери Монтегю (1717 г.):
„… Забелязах, че повечето богати търговци са евреи. Тези хора имат невероятна власт в тази страна. Имат повече приви­легии от самите турци и тук са се образували значителна общ­ност със свои закони. Поели са цялата търговия на империята, отчасти благодарение на здравия съюз между тях, но главно по­ради ленивия нрав и липсата на трудолюбие сред турците. Все­ки паша си има евреин, който е негов homme d’affaires. Той има Достъп до всичките му тайни и върти цялата му търговия. Не може да се сключи сделка, да се получи рушвет или да се прода­де стока, без да мине през ръцете им. Евреите са лекари, управи­тели и преводачи на всички знатни мъже. Може да прецените колко е изгодно това за народ, който никога не е пропускал да се възползва и от най-малките предимства. Намерили са тайната да се направят толкова необходими, че са сигурни в покрови­телството на двореца, каквото и правителство да е на власт. До­ри английските, френските и италианските търговци са прину­дени да им поверяват работите си за уреждане, въпреки че раз­бират хитростите им, но без тях не може да се уреди никаква търговска сделка. И най-дребният търговец от тях е твърде ва­жен, за да бъде пренебрегнат, защото цялата общност се грижи за неговите интереси така усърдно, както за най-главния от чле­новете си. Мнозина са извънредно богати, но внимават това да не се забелязва много от другите, въпреки че в къщите си живеят в най-голям разкош и великолепие… “ (55).
9) Арменски пътеписи за Балканите ХУГ-ХГХ в.
Симеон Тбир Лехаци (1608-1620 г.):
„… В Цариград има 40000 еврейски, 40 000 гръцки, 10 000 арменски къщи. Турските нямат брой… Хуга Инджеджиян (1789-1800 г.):
„… В София има еврейски търговци; евреите си имат и си­нагога. Производството на платове в Солун е дело главно на евреите. В града има повече от 36 синагоги, сред които най-за­бележителна е тази на кастилските евреи. Подържат се и две еврейски училища… “ (55).
10) Уилям Лийк (1805-1807 г.):
„… Евреите в Солун са потомци на изгонените от Испания евреи. Час от тях са приели мюсюлманството… Наричат ги „mamins“ (дьонмета). Събирачът на данъци в Солун и брат му – министърът Хасан Аджик*, са мамини (ислямизирани ев­реи)… “ (55).
11) Джон Бърбъри (1664-1666 г.):
„… Евреите в Турската империя са свободни да изповядват вярата си. Търговията с роби в Цариград е в ръцете на евреите.
Те купуват млади и хубави жени, обучават ги да шият, танцуват, пеят и свирят на няколко инструмента и след това ги продават на богатите турци за забавления… “ (55).
12) Пиетро Брагадин (1526 г.):
… Султанът има на заплата 1000 бомбардиери (артилерис­ти), между които около 700 християни – немци, евреи и т.н… “ (45).
13) Бернардо Навагеро (1553 г.):
„… Тези четири двореца се пълнят всеки път с роби, когато
има война по суша и по море – със синове на християни. Това са
българи, унгарци, трансилванци………….. , въобще всякакви християни с изключение на арменци, които заедно с евреите, турците не могат поради завещанието на своя пророк (Мохамед) да ги направят роби…“ Същият автор дава и подробни сведения за еничерската система. (45).
14) Доменико Тревизано (1554 г.) – дава сведения за насил­ствено отвличане на синове на християни за еничери и „кръвния данък“ (девширме) (45).
15) Якопо Рагацони (1571 г.):
Голяма част от тази държава се обитава от християни, кои­то са измъчвани жестоко от турците по един невероятен начин и повечето са така бедни и потиснати, че не се осмеляват да пов­дигнат очи, за да погледнат лицето на един турчин… “ (45).
16) Джанфранко Морозини (1585 г.):
„… В империята живеят и много евреи и може да се каже, че това е тяхната страна…“ (45).
17) Лоренцо Бернардо (1592 г.):
„… Сега еничерите са загубили репутацията си на селянду­ри и мизерници. Поради бедността си са съгласни да служат на всекиго – на евреи и други търговци, докато преди честта им не позволяваше по-ниска служба от охрана на посланици… Освен платената войска, която е на брой 250 000 души и повече, султа­нът има в Европа и една неплатена войска, която се нарича „войс­ка на авантюристите“ (башибозук). Специалната им задача е да се движат 2-3 дни преди основната войска в страната на врага, палейки и избивайки всичко по пътя си. Тези бойци нямат точен брой, защото мнозина се присъединяват към тях поради жела­нието си да се награбят с плячка… “ (45).
18) Матео Зане(1594 г.):
Говори за голямото обезлюдяване в равнините области на България вследствие избиването на българите от турците и ос­таналите живи, креещи в непрекъснато робство (45).
19) Марино Кавали (1560 г.):
„… Първо трябва да отбележа, че днес търговските ни опе­рации в Константинопол поради евреите са намалени много… Нашите търговци са 10-12 къщи (търговски къщи), които с не­малко усилия търгуват с посредничеството на евреите… “ (45).
20) Стефан Герлах (1574 г.) – мисионер и дипломат:
„… Евреите и еврейките са много добре поставени в двора на султана и много добре приети поради магьосническото из­куство, на което учат султаните. Султанските лекари са също евреи. Доктор Соломон*, чийто брат Паулус* е във Виена, е на такава почит при Мехмет паша, че има право да търгува из цяла Турция хиляди гулдени без мито. Той е посредник между пашата и венецианските търговци при сключване на мир, за което полу­чава голямо възнаграждение. Дон Йозеф Нахи* е направен от султана херцог на остров Наксос. Султанът Селим II държи на него и яде само, което Йозеф* му приготвя. Султанът дори праз­нува еврейския сабат (събота). Казват, че когато майка му роди­ла дъщеря, еврейката акушерка поставила на нейно място един еврейски син и ги сменила (намек, че Селим е по рождение евре­ин!). Въпреки внушенията на главния везир Рустам паша, Сю­лейман не изгонва евреите от Турция (май 1575 г.).
В еврейските гробища в Цариград има различни по форма и размери еврейски надгробни плочи със староеврейски надпи­си. Гробовете са разкошни: един надгробен камък струва 80-90 дуката. Тези дни немските евреи обрязват 70-годишен мъж, кой­то става евреин. Той извиква „Исусе!“, а евреите му казали: „Ако искаш да бъдеш евреин, не трябва да викаш Исус.“ В Цариград трябва да има 10 000 евреи, които преди това са били християни (вероятно марани, криптоюдеи – бел. моя, Г В.). Само Иозеф повежда със себе си 500 християни (марани), повечето от които са испанци и португалци… (55).
Всички тези документи и свидетелства на очевидци говорят статъчно красноречиво и не е нужно даже да бъдат коменти­рани за да ни стане ясна картината в Османската империя и кой очно е провеждал Геноцида и тероризирал българите по всяка­къв начин 500 години!…
Голям брой автори като Димитри Кицикис (75), Дейвид Дюк* (56), Израел Шахак* (161), Джон Бърбъри (45), М. Варшав­ски (30), Лютостански (55), Анна Рошковска (114) и други посоч­ват че в Османската империя монополът върху търговията с роби е бил съсредоточен изцяло в еврейските роботърговци. Те снабдявали с красиви българки харемите на султана и пашите, както и повечето владетели и богаташи от Близкия изток. Жил Венщайн изтъква, че търговията с роби била важно импортно перо, наред с други стоки, и носела големи печалби, особено от белите роби, внасяни от Европа (главно Балканите) и Кавказ (67); същото се потвърждава и от Кицикис, който подчертава, че то­зи вид търговия е съсредоточен в ръцете на евреите. Един роб през XVI век струвал в Турция между 1000 и 4000 акчета и лесно можем да си представим какви печалби извличали еврейските роботърговци от мъките на българите!……..
Особено тежка била участта на онези българи, които били продавани като роби – гребци на галерите в Османския флот*. Те били оковавани с вериги към палубата, за да не се бунтуват. Много от тях умирали от изтощение, болести и недохранване още в първите месеци от заточението си на галерите. Най-ужас­но било по време на буря в открито море или по време на мор­ска битка, когато корабът бивал потопяван от неприятеля – те­зи нещастници, тъй като били приковавани към кораба, потъвали в морските дълбини заедно с него без никакъв шанс за
спасение!.. (45).
*По това време (XVI в.) един от великите адмирали (капудан паша) на Бая-зид II, бил Хайредин Барбароса* (1466-1546 г.), чието истинско име било Хъзър (Хазар*). Баща му бил от остров Лесбос и се наричал Якуп (Яков*), а майка му Каталина. Братята на Хъзър се казвали Исхак (Исак), Оруч и Илиас. Барбароса „Червенобрадия“) построява големия османски флот от галери в 1533 г. (75).
Правилата за търговия с роби са заложени още в еврейски­те религиозни книги на „Стария завет“ и са надлежно разтълку­вани в предписанията на зловещата книга „Талмуд“. Ето какво пише по този въпрос Израел Шахак*: „…В параграф 322, който се занимава със задължението робът неверник да бъде поробен завинаги (докато робът евреин следва да бъде освободен след 7 години), е дадено следното тълкуване: А в корените на това ре­лигиозно задължение (лежи фактът), че евреите са най-добрият от човешките видове, създадени да познаят своя Творец и да го почитат, и заслужават да притежават роби, които да им слугу­ват. А ако нямат роби от другите народи, те би трябвало да заробят свои братя, които по този начин да бъдат в състояние да служат на Господ, благословен да бъде Той…“ (161).
Въоръжени с подобна расистка философия, канонизирана при това в религиозните книги на юдаизма, евреите приемат за правилно и морално от тяхна гледна точка поробването на бъл­гарите и всички хора по света, и най-вече християните! Съгласно „Талмуда“ другите народи не трябва да се смятат за хора, а са наричани гои („жертвени животни“)!…
По време на турско-еврейското робство българите били об­ложени от властите с всевъзможни непосилни данъци: поголо­вен данък (джизие, или харадж), личен данък (испенче), позем­лен данък (ресми чифт), десятък (юошур), случайни такси (бад-у хава), данък върху овцете (адети агнам), военни данъци (авариз-и дивание), данък пасища, извънредни данъци под формата на контрибуции и принудителен труд (ангария) и кръвния данък (девширме) за набиране на еничери. При събирането на всички тези данъци от българите особено активни били евреите. Съг­ласно съществуващите документи еврейската мафия откупува­ла правата да събира тези данъци от българите и другите под­чинени и поробени поданици на империята. Естествено при съ­бирането на данъците чифутите арендатори си слагали горница и изсмуквали и последните спестявания на българите, като ги довеждали до разорение или гладна смърт, добре описани в хро­никите и преданията на очевидци (66).
Различните финансови постъпления, както и приходите от експлоатацията на мини, солници и други дейности, не се съ­бирали пряко от султанските чиновници: Портата предпочита­ла (или била принуждавана – бел. моя, Г. В.) да даде под аренда както данъчните вземания, така и приходите от разработката на някои имоти.
Данъчният арендатор носел арабското име „амил“. Той трябвало да удостовери своята платежоспособност посредст­вом един или няколко гаранти (кефил), които рискували да зап­латят с живота си или в най-добрия случай със свободата си неговата недобросъвестност. Счетоводството на арендата се контролирало от кадията, а по-късно от един инспектор (мю-фетиш)… “ (67).
В своите изследвания акад. Николай Тодоров от БАН под­чертава дейността на еврейските лихвари и предприемачи като водещи при откупуването и събирането на данъците от раята (българите и др.) в Османската империя:
„… Не по-малко значителна е дейността на евреите като от-купници на държавни мукатаи, която била непосредствено свър­зана с тяхната търговска дейност. Мукатаата е типична стопан­ска финансова единица, обособена от постъпленията срещу да­дено държавно събиране – данък, такси, глоби, приходи от сол­ници, мини и пр. Тя била създадена за улеснение на финансова­та власт, която изграждайки системата на мукатааите, осигуря­вала прибирането на държавните приходи, като при това се ос­вобождавала от риска, свързан с постъпленията, които зависели от колебанията на цените, движението на населението и пр.
Естествено предприемачът на даденото събиране също из­вличал полза от тази сделка, тъй като разчитал, а твърде често и реализирал немалка печалба срещу вложения капитал… Харак­терно е, че обикновено откупниците разполагали със значител­ни капитали, които влагали в рискованото, но често доходно от­купуване на държавните приходи. От взаимоотношенията меж­ду тях и османската власт се вижда, че отделни нейни предста­вители, макар и неофициално, упражнявали влиянието си, а по­някога и открит натиск, за да фаворизират един или друг откуп-ник, дори във вреда на фиска. Тази тяхна намеса, която едва ли е била безкористна, подчертава влиянието на някои представите­ли на търговско-лихварския капитал върху финансовите дела на Османската империя…“ (114).
От проучванията на документите става ясно каква огромна финансова власт е имала еврейската мафия, която е монополи­зирала почти всички важни дейности в областта на търговия, събиране на данъци, лихварство, контрол на пазарите и дори сеченето на монети, което те взимали под аренда от султана, Често представителите на еврейския търговско-лихварски капи­тал използвали централната власт за нелоялна конкуренция и дори физическо унищожение на конкурентите си – българи, гър­ци, арменци и др. в тази сфера (114).
Контролът по данъчните вземания и цялата финансова дей­ност на империята били предоставени на баш дефтердаря (бук­вално „главен пазител на регистрите“ или главен ковчежник на султана). Обикновено тази важна държавна служба се заемала и контролирала от евреи и агенти на Синедриона. Баш дефтерда рят бил и член и на Султанския съвет (Диван) и взимал участие при определянето на цялостната политика на империята.
Българските данъкоплатци често били в невъзможност да пла щат непосилните данъци и се принуждавали да вземат неизгодни заеми от евреи лихвари, което често завършвало с разорение и фи­нансов крах. Еремеев и Майер* пишат по този въпрос следното:
„… Раята, като не можела да плати задълженията си, при­бягвала по принуда към услугите на лихварите. Лихварството-придобило през този период (ХУ1-ХУП в.) голям размах. Значи­телна част от селските жители (основно българи – бел. моя, Г.В.) изпаднала в дългово робство, залагайки къщите, добитъка и зе­мята си… “ (56).
Двамата автори изтъкват, че в края на XV и началото на ХУП в. основният данък джизие нараснал значително от 20-25-та на 140, а бирниците по места прибирали по някога до 400 – 500 акчета. Извънредните данъци също се увеличили мно­гократно (56).
Така чрез данъците, лихварските дейности и тоталния кон­трол върху търговията, чифутите кръвопийци заробвали допъл-телно българите и изсмуквали като паразити последните жи­вителни сили на народа!
Дейвид Дюк*, цитирайки книгата на Стенфорд Шоу „Евре­ите в турската република“, подчертава факта, че евреите специа­лно разработили система от търговски закони в Турция, изгод­ни за еврейските банкери и търговци. Той добавя и обобщава: Поддръжниците на доктрината за расово превъзходство на евреите (талмудистите) се явяват врагове на всички народи и всички нации, тъй като те се стремят да отричат правото за съблюдаване на собствените интереси и правото за самосъхра­нение за всички останали народи, освен своя собствен. Тяхната окончателна победа ще доведе до пълна загуба на свобода и даже унищожение на уникалната идентичност на всички наро­ди на земята…“ (53). Добре го е казал американският сенатор, който най-добре познава сатанинските и разрушителни въжде­ления на своите сънародници от еврейски произход!…
На фона на турско-еврейския данъчен произвол, тровещ жи­вота на българското население, трябва да посочим, че редица евреи в Османската империя били привилегировани и се осво­бождавали от данъци, както посочва в своето изследване Снеж-ка Панова – „Еврейската община в българските земи през XVI-XVIII век“:
„… Твърде чести били протестите и против освобождаване­то на някои лица от данъчно облагане. По стар обичай, въведен по-късно със силата на закон, в еврейските общини равините и Учителите били освобождавани от всякакви данъчни задълже—- . От данъци се освобождавали освен това пряко от властта някои лица, приближени на султанския двор – лекари, превода­чи и др. Всички те произхождали от най-имотните слоеве и ос­вобождаването им от данъци ставало за сметка на бедните. И в този случай общината в лицето на равина отстоявала интереси­те и правата на тази върхушка в еврейското общество… “ (114).
Изследванията на Тодоров и Панова отново потвърждават че евреите в Османската империя са били организирани на ма­сонски принцип като „държава в държавата“ и това е било насо­чено преди всичко срещу интересите, живота и здравето на бъл­гарите.
Голям удар срещу духовността на българите бил извършен и от гръцките фанариоти, които подобно на евреите действали като шпиони и агенти на турците. Както вече обяснихме, те сис­тематично унищожавали българската книжнина и култура и пра­вели всичко възможно за погърчването на българите. Те унищо­жили българската патриаршия в Охрид и издействали от турс­ките власти българското духовенство да е подчинено на вселен­ския патриарх в Цариград, чиято резиденция се намирала в квар­тала „Фенер“ (оттам името „фанариоти“), редом с еврейските синагоги.
Фанариотите наложили и богослужението в българските църкви да се провежда на гръцки език – нещо, срещу което се борели и миряните, и българското духовенство. Ето какво пи­ше за техните разрушителни действия Иван Селимински (1799­1867 г.):
„… Най-сетне турската власт унищожи независимия и авто­кефален патриаршески престол на България, като го предаде в ръцете на вселенския Константинополски патриарх. Тогава бъл­гарската свещена йерархия бе заменена с гръко-фанариотска. Та­зи нова йерархия е не само вярна на турската политическа сис­тема, но побърза с вълчи апетит да ограби българския народ… Фанариотите си служеха с тези две средства: лъжата и терора. Фанариотските владици, които имаха за пример варварската тур­ска власт, се надпреварваха един друг, за да я задминат… Благо­дарение на интригите, съветите и най-вече на съдействието на фанариотския клир нашият народ получи три важни и смърто­носни рани от турското варварство. Дълбокият мрак на неве­жеството се разпростря по целия български хоризонт. От този потоп с голям риск се спасиха малко български манастири, в които съществува богослужение на български език, свещената писменост за българите и малки остатъци от извършеното от нашите прадеди, както и хрисовулите на българските царе, за­чени с голям труд от благоговейните монаси от унищожител­ни поток на фанариотите йезуитски архиереи.
Всичко това даваше по-голяма сигурност на турците и те покойно и без всякакъв страх си служеха с честта, имота, вяра­та, с децата и живота на народа така, както си искаха. Защото голямото невежество превръща човека в животно, прави го роб, робството го поставя в реда на животните, да чувства само физически нужди, които той едва задоволява, и то твърде ми­зерно…“ (104).
Поставени в тази ненормална обстановка на Геноцид, те­рор, поробване, духовно унищожение и Холокост (пожертване за чужди интереси), българите непрекъснато се борели за свое­то освобождение от робството, налагано им от турци, евреи и гърци. Всички бунтове и въстания на българите били потушава­ни с огън и меч и най-вече с талмудистка старозаветна отмъсти-телност. Българската кръв се леела като река и от ятагана на поробителя не бил пожален никой – стар или млад!
Друг метод, при който се използвал изключително много терор от страна на турците, било системното и целенасочено ислямизиране на местното население – така нареченото „потур-чване“. С това се целяло окончателното претопяване на българи­те в турския етнос. Тази насока в дейността на управляващата върхушка се утвърдила като една от основните линии във вът­решната политика на империята (66).
Първите ислямизирания започват още от XIV век, като ма­сови такива са отбелязани в началото на XVI век, когато започ­ва и масовото нахлуване на еврейски елементи в Османската империя! Летописният разказ за първото масово помохамедан-чване в Родопите ни пренася в тези мрачни времена на насилие:
„… Тогава се вдигна самият Селим с голям гняв против България в лето Христово 1522 г. (по-точно 1515 г.), разори
Тракия от Адрианград до Средец (град София), а един кайма-кан с 46-хилядна татарска войска разсипа цялата страна пок­рай Дунав и Стара планина, от Черно море да Видин. В Маке­дония пък той изпрати своя везир с 33-хилядна войска. Като започна от Драма, той потурчи всичко чак до Босна: тогава потурчил Доспат планина, Еспино (Чепино), Крупник, Коча­ни… В някаква кратка немска история се среща за този Селим. че когато разорил българската земя, много народ, млади юно­ши и красиви девойки, избрал и насила ги похитил и ги събрал в Едрене (Одрин) и ги записал еничери, т.е. на турски език „но­ви ученици“, и ги отвели в турската войска до 325 хиляди мла­ди юноши потурчени. Само от мъжки пол били толкова, а от женски – кой знае?…“ (121).
Ислямизацията била системно провеждана от органите на османската централна и местна власт, от армията, духовните и религиозните институти в продължение на пет века. Поробите­лят създал широка система от средства, форми, механизми в методи за религиозна и етническа асимилация на българите. Та­зи система включвала: масови, групови и индивидуални насилс­твени помюсюлманчвания; кръвния данък (девширме); робст­вото; привличането на българи като домашна прислуга, исля-мизация на малолетни деца и юноши; принудителни женитби (ежедневното насилствено помохамеданчване на български де­войки); преселения (депортация) в Мала Азия; лъжесвидетелст­во от страна на мюсюлманин, че дадено лице е изявило желание да се ислямизира или е поругало мюсюлманската вяра; опро­щаване на нарушители на закона след приемане на исляма от тях; раздаване на служби и длъжности; подпомагане на бедни и немощни нови мюсюлмани; включване в различни османски во­енни организации – спахийството, еничерството, яя (селяни пе­хотинци), мюселеми (свободни селяни конници), акънджии (удар­на конница); юруци и др., в които се извършвала не само смяна­та на религията, но и силно езиково и етническо въздействие върху ислямизираните (136).
Османските регистри дават сведения за ислямизирането й отиди села в Силистренско, Шуменско, Разградско, Търговищ­ко, Габровско, Великотърновско, Ловешко и др.
Всички тези потурчвания били съпроводени с големи кръ­вопролития и жестокости спрямо българското население:
- През 1515 г. в София бил изгорен жив на клада (типичен Холокост) младия български занаятчия от Кратово Георги, за­щото отказал да приеме исляма (66).
- В 1633 г. в село Голямо Райково е убит насила изпрате­ният да учи за ходжа Милян, а сестра му Милица отвлекли за кадъна.
- В началото на XVI век Чепино на Костантово по донос на гръцкия фанариот и пловдивски митрополит Гаврил (Хасан ходжа) заповядал на еничерите да изколят и потурчат всички първенци и попове. След това Хасан ходжа наредил на потурна-ците да разрушат всички църкви от Костенец до Станимака (Асе­новград) – 33 манастира и 218 църкви“ (121).
- В 1620 г. (по-точно 1670 г.) султан Мехмед води война с Пелопонес начело на 150-хилядна войска. На връщане под страх от смъртно наказание потурчват всички български села в Че-пинското корито, Пловдивско и в Гюмюрджинско. Само в Плов­дивско потурчените села били 74. Всички, които не се подчини­ли, били изклани за назидание (121).
- Великият везир Мехмед Кюпрюлю в 1661 г. като потур-чил чепинските християни, заминал за Разлог, за да продължи делото. При потурчването в Разлог един негов агент помак, приел исляма в Цариград, тероризирал якорудските християни с ду­мите: „Хайде, хайде, какво чакате още, та не приемете добро­волно исляма? Или чакате да видите пред вас да се търкалят човешки глави, та тогава да се потурчвате ?… “ (121).
- В 1669 г. при царуването на султан Мехмед IV в Смолян-ско и Кръстогорието (Средните Родопи) с огън и меч турците потурчили населението на селата Виево, Смолен (днешен Сми-лян), Упорово (Влахово), Бяла река, Подвис, Витлово (Рудозем), Езерово (Смолян), Беловидово (Златоград) и др. Тези, които се противопоставяли – една част били изклани, а други избягали в горите. Избити били мъже, жени и деца. Много вдовици и мало­летни сирачета според свидетелствата на монаси бегълци били „застигнати от турските пълчища и подложени на най-мръсни деяния, които може да извърши само потъналият в невежество турчин“! По-късно турците залавят и избягалия епископ Виса-рион Смоленски и десет негови хора, като ги подлагат на нечо­вешки мъчения. Епископа го събличат гол и с клещи късат пар­чета живо месо от тялото му; след това го били с железни пръч­ки, докато загубил съзнание. Когато се свестил, турците го муш­кали с ножове и режели късове от тялото му, като турили на главата му нажежена пирустия и се гаврели с него. Накрая го убили и обезобразили с камъни (121).
- През 1705 г. става насилствено помохамеданчване в Сред­ните Родопи. „Дошлите турци се ползваха с големи права. Те се настаниха в християнските къщи, гонеха християнското населе­ние, усвоиха имота му и заграбиха много жени и девици. Мнози­на непокорни избиха, а други избягаха в горите“. От гладната зима, която дошла след това, мнозина умрели от глад (121).
- През 1720 г. в с. Райково (Ср. Родопи) по донос на Селим ходжа са изклани като добитък 200 души по-видни райковци, тъй като отказали да сменят вярата си (121).
Онези българи, които насилствено приемали исляма, били държани изкъсо и следени от турците и евреите. Не било допус­кано никакво отстъпничество от исляма. Тези, които се отказва­ли от него, били наказвани сурово: мъжете със смърт, жените с доживотен затвор или продаване в робство. Както свидетелства Ханс Дерншвам, те били наричани „муртад“ (отстъпник) или „муртадли“ и „ако не ги изгарят или не ги продават завинаги за оковаване на кораб или галера, започват да ги заставят да вър­шат престъпления или предателства“ (43).
Редица българи, които били убити заради отказа им да при­емат исляма или след като били насила помюсюлманчени, се отказали от него, били канонизирани от православната църква като новомъченици. Това се вижда от написаните жития на Гео­рги Софийски, Георги Нови Софийски, Никола Нови Софийски,
Ангел Битолски, Мъченик Димо, Дамаскин Габровски, Иван Бъл­гарина, Анастасий Струмишки, Злата Мъгленска, Лазар Българ­ски, Лука Одрински, Игнатий Старозагорски, Онуфрий Габровс­ки Иван Нови Търновски, Константин Софийски, Димитър Сли­венски и др. (136).
Тези мъченици за вярата били убивани от турците по най-дивашки и варварски начин: чрез изгаряне на клада, отсичане на главата с брадва, убиване с камъни, обесване, провесване на чен­гел, набиване на кол и посичане със сабя или ятаган.
На изключително много репресии, геноцид, етническо про­чистване и унищожение били подлагани българите при всеки бунт, подкрепа на християнски поход или въстание. Турците се страхували от организираната съпротива и потушавали българ­ските въстания с необикновена жестокост.
При похода на Владислав III Ягело и Янош Хунияди през 1443 г., след като кръстоносците напуснали София, османците устроили кървава разправа с непокорните и обезглавили влади­ката. Султанът наредил раята и войнуците (войнигани – воени­зирани християни) от близките краища, да бъдат избивани, а иму­ществата им да бъдат разграбвани (66).
След двата похода на Янош Хунияди, вследствие на турс­ките репресии, през Дунава във Влашко се прехвърлили 12 000 българи заедно с добитъка и покъщнината си. В източниците от втората половина на XVI в. са отбелязани масови изселвания от българските земи поради непосилни дългове и лихви, налагани от еврей