Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.11.2013 20:54 - Геноцидът и Холокостът над българите: „Падането на Старата Велика България (VII-VIII в.) и Второто българско царство“ от ГЕОРГИ ВОЙНОВ – част 1
Автор: budha2 Категория: Други   
Прочетен: 1149 Коментари: 0 Гласове:
0



                                                                 image                                                                                                         През VI-VII век с Византия граничи една друга процъфтя­ваща империя, създадена от българите – Старата Велика Бълга­рия. Тя се простира от Каспийско море до Долния Дунав и да­леч на север. Старата Велика България, както подсказва и името й, не се появява изневиделица, като плод на някакво внезапно хрумване или бърза миграция. Това фактически е източната част на империята на кан Атила (443-453 г.), която се простирала от горното течение на р. Рейн до Индия. След нейния разпад част от синовете на Атила със своите хора се заселват в земите на днешна България. Най-малкият му син Ирник, който продължа­ва династичния клон на Дуло, се установява в Малка Скития (Добруджа). По-късно част от българите се концентрират в Се­верното Причерноморие и установяват своята столица в тър­говския център Фанагория (Крим).
Край Кавказ и в земите на скитите още от древността бъл­гарите изграждат множество градове и културни центрове, за които споменават редица антични автори (19, 66). Старата Ве­лика България била процъфтяваща империя, тъй като в състава й освен многобройните български племена влизали също сар-мати, буртаси, алани, савири, скити, масагети, хуни и др. Всички тези родствени на българите племена били обединени под ве­щото ръководство на българските владетели, които поддържа­ли жива традицията на най-древната държавност, която може да бъде проследена най-малко до III-то хилядолетие пр. Хр.
Просперитетът на българската империя в Северното При-черноморие бил обусловен от факта, че българите контролира­ли няколко важни търговски пътища и събирали съответните да­нъци и мита за това. Един от тези пътища било крайното разк­лонение на „Пътя на коприната“, осигуряващ търговията Изток-Запад още от античността. Освен него българската админист­рация контролирала и движението на стоки по големите реки Днепър, Днестър, Дунав и Волга, по които в Източна Европа вървяла търговията Север-Юг. Особено важен такъв път бил то­зи по река Днепър, известен като „пътя на варягите“, по който стоките от Византия, Украйна и гръцките колонии се транспор­тирали към Скандинавските страни на север.
Връхна точка в развитието си Старата Велика България дос­тига при владетеля кан Кубрат (605-665 г.), който бил покръстен и получил образованието си в Константинопол.
Тук обръщаме внимание, че българите приели християнст­вото много по-рано, отколкото се предполага. Една част то трако-българите в Мизия, Тракия и Македония били покръстени още преди гърците – директно от апостолите. Друга част в Кавказ се покръства заедно с арменците в III в. Това се споменава в кни­гата „История на страната Алуанк“ на арменския хронист Мов-сес Каланкатуаци (Дасхуранци) VII в. Каланкатуаци посочва, че християнството в Кавказ е въведено от св. апостол Фадей и не­говия ученик епископ Елиша.
Християнин бил и българският кан Атила, който бил пок­ръстен от св. Лупа. Вождът на българите – утигури Грод (Горд) също бил християнин. Той бил покръстен и награден богато от самия византийски император Юстиниян (527-565 г.)(18).
Всъщност така нареченото покръстване на българите при княз Борис I се явява петото поред. Това е много важно да се отбележи, защото този факт обяснява много неизследвани досе­га моменти от българската история.
Ранното покръстване на българите директно от апостолите обяснява защо тяхното християнство е православно, защото то­ва е изначалното неопетнено и истинско Христово учение! От тук става ясно защо противниците на българския дух така ярос­тно са се стремили да го унищожават през вековете – една тен­денция, която продължава и в наши дни. Геноцидът и Холокос­тът срещу българите започва точно в този момент, в който те приемат изначалното християнство и душмани на българите ста­ват именно апологетите на Антихриста, богоборците и носите­лите на тъмните сили. Колкото и това да се отрича, е повече от ясно, че в основата на българския Геноцид и Холокост стоят както материални, така и духовни причини. Тези духовни причи­ни почиват на окултен (езотеричен) принцип и са свързани с ре­лигиозна нетърпимост спрямо българите, верска омраза и ра­систка по своята същност идеология, чужда на християнския мо­рал, чийто изразители са били българите.
В повечето български учебници по история империята Ста­ра Велика България не е посочена като държавна формация, а като някакъв случаен племенен съюз. Тази теза се поддържа глав­но то руски учени и такива с еврейско-хазарски произход като Павел Йосиф Шафарик*, Константин Иречек*, Геза Фехер*, как­то и от повечето български учени от тоталитарния период, като. акад. Димитър Ангелов, проф. Василка Тъпкова – Заимова*, акад. Васил Гюзелев, проф. Илчо Димитров, проф. Александър Фол*, проф. Андрей Пантев и други подобни манипулатори и фалши­фикатори на българската история.
Авторът Станислав Станилов (19) изтъква, че през послед­ните години се е появила една тенденция за омаловажаване на държавата Стара Велика България за сметка на създалия се по-късно Хазарски каганат, под чийто удари тя се разпада. В това отношение той посочва с критични бележки трудовете на А. В. Комар, Светлана Плетньова, М. И. Артамонов и някой други. В заключение авторът сполучливо намеквайки за исто­рически фалшификат, казва: „…Никакви скъпи формули и из­дания обаче не могат да сътворят истина, която не съществува. Хазарската „мода“ ще премине, както са преминавали всички подобни „моди“, а за някои от нейните „рицари“ ще остане само срамът!… “ (19) са спорни и несъстоятелни, ценното в неговите изследвания е, че обръща внимание върху някои важни факти, свързани с българо-хазарската граница и намесата на хазарите в обществено-политическите отношения в региона и най вече между Бълга­рия и Византия. Разпространението на властта на хазарите над Приазовието и източен Крим неизбежно довело до установя­ване на тесни контакти с Византийската империя. В края на VII – началото на VII в. Хазарският каганат се оказал в центъра на политическите интриги на Византия, насочени главно срещу България.
*Всички отбелязани със звездичка имена в книгата са на хора с еврейски про­изход.
В 711 г. хазарите помогнали да бъде завладян императорс­кият трон в Константинопол от кримския арменец Вардан, по­лучил при възкачването си на престола името Филип. Така Ка-ганатът придобил ценен съюзник в борбата с Арабския халифат и бил сключен договор между Византия и Хазария за разделяне на Крим между двете държави (61). Интересно е да се отбележи хазарското влияние във Византия още по времето на предишния император Юстиниян II, издигнат на престола с помощта на кан Тервел (695-714 г.). Съпругата на Юстиниян II, императри­цата, била сестра на хазарския каган Ивузир. Този династичен брак оказвал голямо влияние във византийския двор и опреде­лено бил насочен срещу българите.
От „Джагфар Тахиръ“ (63), както и от други източници, ста­ва ясно, че „черните българи“ на Бат Боян запазват властта си над управляваните земи в Северното Причерноморие почти до началото на IX в. Те били полунезависими и плащали данък на хазарите заедно с волжките българи, които се изтеглили на се­вер. Разликата в политическо отношение между едните и други­те се състояла в следното: „черните българи“ приели хазарския васалитет и освен че плащали данъци, извършвали и погранич­на повинност, свързана с охрана на границите на Хазарския каганат. Освен това техните владетели загубили правото да носят титлите кан (хан) и каган. Волжките българи начело с кан Кот-раг били по-независими и плащали само данъци и то само из­вестно време, до отслабването на военната мощ на Хазария след войните с Арабския халифат. След това те се съюзили с халифата срещу хазарите и престанали да плащат данъци на изедниците.
Освен че били причина за разпада на Стара Велика Бълга­рия, хазарите със своите действия дълго време тероризирали българите от съседните им две български държави, всячески се намесвали във вътрешните им работи и провеждали политика на изтребление и Геноцид. В отговор на това хрониките отбеляз­ват яростната съпротива на българите и българската аристок­рация, които ненавиждали хазарите и ги наричали „кучета“.
Особено много се влошило положението на българите в Хазарския каганат в началото на IX в., когато управляващата вър­хушка приела като официална религия юдаизма. Ето какво пише по този повод известният украински автор Едуард Ходос* (153): „…Евреите са пришълци в Хазарския каганат. Те се настаняват в град Итил (днешен Астрахан), където имало процъфтяваща тър­говия и международен пазар. Тук се извършвала посредническа търговска дейност между Азия и Европа, Арабския Халифат и Византия, между Индия и Китай и зараждащата се още Древна Рус. Особена стока за еврейските търговци били робите, които били наричани „сакалиби“ (т.е. славяни). Много авторитетни из­следователи директно отбелязват, че в основни линии именно от хазарската търговия с роби били първоначално натрупани круп­ните (разбирай „мръсни“ – бел. моя, Г В.) еврейски капитали.
Местната хазарска върхушка приела юдейската религия и постепенно се юдеизирала. Много скоро юдаизмът станал господарстваща религия в Хазарския каганат и това определило по-нататъшната му политика. На острова срещу столицата, близо до днешния Астрахан, бил построен „Белия храм“ (в древноруските летописи „Белая Вежа“).
Хазарският каганат просъществувал няколко столетия, до­като в лятото на 965 г. руският княз Светослав разбил хазарите и разрушил столицата им, а еврейският елит се преселил в Хазар-ския (еврейски) квартал в Киев, където е и сега!…
Според повечето учени причината за разгрома на Хазарс-кия каганат била, че хазарите, бидейки силна държава, проявили необмислена и късогледа „демокрация“, изразяваща се в духов­на разюзданост, падение на нравите и междуособици. Разгро­мът също бил свързан с прекалените апетити на юдеите и не­далновидната им политика, след като завладели властта с по­мощта на „мръсни капитали“. След завземането на властта те престанали въобще да мислят за икономическото развитие и от­бранителната способност на държавата. Прекратили се вътреш­ните политически и икономически връзки, станало израждане на обединяващата национална идея. Държавата загинала. Изчезна­ло и названието на народа, който я населявал. И останала една дума, етимологията на която е неразривно свързана с хазарите -„хазер“, което в превод на идиш означава „инородец“ (чужденец), „свиня“. Сравнете „хазер“ и „хазар“. Разлика в една буква, а ка­къв голям смисъл! Жалко, че хазарите не забелязали кога една буква била сменена с друга. Неразумен все пак народ“ (153).
Сполучливо го е казал Едуард Ходос*, който най-добре си познава сънародниците и техните подли и деструктивни нрави, разрушили не една държава, в това число и собствената им. Не случайно старите българи са казвали: „Който копае гроб други му – сам пада в него!“
След разпадането на хазарската държава хазарските евреи (евреите ашкенази) се разпръсват постепенно из цяла Европа и на Балканите. Те носели със себе си и своето пагубно вероуче­ние „Талмуда“, което представлява и основната им религиозна доктрина, ако това изобщо може да бъде наречено религия. Съг­ласно тази разрушителна, реакционна, агресивна и расистка док­трина юдеите талмудисти се смятат за висша раса, на която е предопределено (незнайно от кого, може би от Сатаната или Лу-цифер) да управляват света. „Талмудът“ учи юдеите, че всички останали друговерци и особено християните (и най-вече правос­лавните) са „гои“ (говеда за заколение), а не хора. С други думи спрямо „гоите“ не важат десетте божи заповеди от „Стария за­вет“ и те могат да бъдат подлагани на всевъзможни мъчения, робска експлоатация и безмилостно изтребление. „Талмудът“ е подчертано антихристиянска книга, състояща се от 17 големи тома, проповядващи патологична омраза към друговерците и невероятни богохулства към Бога-Творец и Исус Христос! Не случайно пълните текстове на „Талмуда“ никога не са превеж­дани на друг език, освен на еврейски (иврит или идиш). С пълно основание изследователи и богослови смятат юдейския талму-дизъм за сатанинско учение, подвластно на тъмните сили. Фак­тите изложени в различни източници го доказват по недвусмис­лен начин! Потърпевши са българите и цялото човечество (39).

Падането на Второто българско царство



След разцвета на българската държава (по същество импе­рия), която съперничела на Византия и последвалата я Латинска империя, постепенно през XIII и ХГУв. в България започва едно феодално раздробяване. Това довежда до значително отслабва­не на централната власт, оказало се впоследствие фатално за страната (нещо като днешния глобалистки лозунг: „По-малко държава и по-голяма автономност на общините и регионите“, т.е. старата максима „Разделяй и владей!“)… Това, разбира се, става под влиянието на външните врагове на България – най-вече Византия и един по-страшен вътрешен враг, внедрен неза­белязано и нанесъл удар върху традиционната религия и морал­ните устои на българското общество.
През 13-14в. в. особено се развили занаятите и търговия­та в България, а също и външната търговия. През Константино­пол, Солун, Дубровник и Венеция в България се появяват евреи – търговци, спекуланти и международни мошеници*, които за­почват да експлоатират българите (30, 66). Чрез подкупи те вли­зат под кожата на владетелите и болярите и зловредното им вли­яние започва да прониква и да разлага обществото. Цар Иван Александър (1331-1371 г.) дал на венецианците грамота за сво­бодно търгуване и те плащали мито 3% за внос и износ и имали голяма колония във Варна към 1352 г. Редица данни говорят, че в споменатите четири града имало значително присъствие на евреи, а в Константинопол и Венеция – представители на Синедриона (тайното правителство на юдеите).
„Думата „мошенник“ идва от популярното еврейско име Моше (Мойсей), така че когато се говори за мошеници, почти в 90% от случаите става въпрос за евреи.
Като изключим чисто материалните стимули на евреите да експлоатират като паразити и да унищожават дадена държава, случаят с България и българите е малко по-специален като от­ношение и почива на религиозна омраза и талмудистки расизъм, така характерен за „богоборците“ (израилтяните)(39). Евреите и особено тяхната върхушка (равините и висшата класа) изпитват една характерна ненавист към друговерците и православните християни. Като представители на най-чистото християнство и подчертано неподатливи на всякакви сатанински учения и сек­ти, българите са номер едно в „черния списък“ на юдеите.* В духовен план българите се явяват като антипод на юдеите и това обяснява защо са толкова мразени от тях.
В началото на XIV в. евреите започнали да разширяват сво­ето влияние в България и да се промъкват към властта. Така например един от палачите на служба при Тодор Светослав (1300­1321 г.) бил евреин. Той участвал в екзекуцията с удушаване на цар Чака (1300 г.), извършена в Търново. Особено се засилило пагубното еврейско влияние по времето на цар Иван Алексан­дър, който имал нещастието в 1340 г. да се разведе със съпруга­та си Теодора и да се ожени за еврейката Сара*, която привидно се покръстила и получила християнското име Теодора. От този брак имал двама синове – Иван Шишман и Иван Асен, и три дъщери – Кера Тамара, Кераца и Десислава. С този безумен акт Иван Александър закопава България и я прави лесна плячка за задкулисните игри на Синедриона и последвалото разпокъсва­не на царството и падането на България под турско иго, про­дължило 500 години (66)!
Първия удар юдеите нанесли срещу православното христи­янство. Ето какво пише по този повод М. Варшавски (проф. Вла­димир Владикин) (30):
„…След идването на апостолите Павел и Варнава на Бал­канския полуостров, България станала център и разсадник на православната вяра. Нейните манастири се превърнали във висши школи, подготвящи държавници и пастири за разпростране­ние и укрепване на Христовата вяра…
„Изследванията на Йордан Вълчев и Светлозар Попов показват, че вероятно Исус Христос е произхождал от древните българи, населяващи пр. н. е. Близкия изток. Ето още една причина за омраза!

От всички балкански народи българите в най-голяма сте­пен се отличавали с усърдие и възприемайки християнската ре­лигия, стигали дори до фанатизъм. На това явление обърнал вни­мание Синедрионът, който винаги се е стремял да унищожи, обез­сили и насочи по лъжлив път учението на Исуса Христа.
В ХШ в. членове на Синедриона са били всички венецианс­ки евреи и банкери. Благодарение на капитала*, съсредоточен в техните ръце, те добили голямо влияние и сила. Дори турският султан е бил напълно зависим от тях и станал верен изпълнител на всички заповеди на Синедриона. Но както винаги, юдеите про­карвали своята политика задкулисно. Те ръководели политичес­ките събития, а сами оставали в сянка. Тази политика на вене­цианските банкери юдеи през царуването на Иван Александър била съдбоносна за България.
Гръцки и френски литературни източници свидетелстват, че Иван Александър бил женен за еврейката Сара*, дъщеря на един венециански банкер, и че този брак бил устроен от юдеите с единствената цел да отслаби християнската вяра в България, населението на която било напълно предано.
Сара-Теодора* била таен агент на Синедриона и посте­пенно подготвяла България за турското робство (гр. лет. XIV в., т. III, стр. 81). В историята на християнството на Балкани­те тя изиграла почти същата роля както Попея**, само че в друга форма. Нейните наемни агенти със средствата на вене­цианските търговци разпространявали между народа слухо­ве, че Исус Христос е само мит, че не е имало никакво Възк­ресение, а че това е измислено от поповете, които проповяд­вайки тази лъжа, живеят и се наслаждават за сметка на трудещите се маси (гр. лет. XIV в., т. III, стр. 92; Енциклика на Бонифаций IX, римски папа).
*Този капитал бил натрупан от търговията с роби и спекулативни мръсни сделки във Византия и Европа.
**Попея Сабина – съпруга на императора тиранин Нерон. Тя приела юдаизма и била агент на Синедриона. Участва в заговора за подпалването на Рим и изби­ването на християните (39).


Злите семена били посети и дали плодовете си в скоро вре­ме. Постепенно вярата започнала да отслабва, появил се разв­рат, пиянство, започнал да процъфтява материализмът. Развле­ченията, противни на нравствения дух, се поощрявали. Цар Алек­сандър бил безсилен да предприеме каквото и да било против жена си, понеже зад гърба й стояла злата могъща сила на Си-недриона. Станало е нужда дори той да се помири с разделяне­то на държавата си на три области, което безспорна го е унищо­жавало, но което е било дело на тъмните сили, решили да разло­жат държавата“ (30).
Известният руски автор Григорий Климов в книгата си „Бо­жият народ“ определя евреите като „секта от дегенерати, която в продължение на 3000 години трови човечеството и като рако­во образование смуче жизнените му сокове“!… В случая с Бълга­рия евреите отново предприемат изпитаните си масонски и сек-тантски методи, за да разединят нацията и да я подложат на турско-чифутски Геноцид!
Вследствие на подмолните действия на Сара-Теодора* и Синедриона в посочения период в страната се появяват редица сек­ти: варлаамитство, богомилство, гностицизъм, адамитство, „жи-довстващи“ („приятели на евреите“) и др. Целта на всички тях била целенасочен удар срещу православното християнство.
За да се пребори със сектите, през 1355 г. църквата свиква специален събор в Търново, на който сектантите официално са осъдени от Теодосий Търновски и разобличени от него. Въпреки строгите мерки, взети на събора в Търново срещу еретиците, сектите, стимулирани с еврейското злато, продължавали да про­цъфтяват. Най-опасна била сектата на „жидовстващите“, която открито изповядвала антихристиянски възгледи и членовете й (предимно евреи) практикували черна магия (66).
Привържениците на тази ерес отхвърляли официалната, при­ета на Никейския събор основна догма на християнската рели­гия за двойната природа на Исус Христос като „съвършен бог“ и „съвършен човек“, приел плът от Богородица“ (Дева Мария) и слязъл на земята заради спасението на човечеството. Като раз­пространители на подобно неверие към основната догма за Христос-богочовека в житието на Теодосий Търновски се обвиняват живеещите в българската столица по времето на Иван Алексан­дър евреи. Освен това пак според разказа на житиеписеца евре­ите „хулели божествените храмове и приносимото в тях и се от­насяли с безчестие към свещениците и монасите“ (66).
Тази разрушителна ерес се прехвърляла и сред представи­телите на православното население. Такива еретици, изказващи разрушителни антицърковни възгледи, били например Фудул и Пиропул, за които се споменава в допълненията към „Борило-вия синодик“, и които проповядвали в Търново вероятно по вре­мето на патриарх Евтимий (т. е. между 1375 и 1393 г.). Разпрост­раняваните от тях възгледи напомнят твърде много за ереста на „жидовствстващите“. „Те тъпчеха – се казва в синодника – икона­та на пречистата Богородица, занимаваха се с различни магии, нападаха с различни хули архиереите и иноците, оскверниха све­щените църкви и животворния кръст, чрез който бяхме белязани за избавлението, показаха и много други безчинства“ (66).
На фона на тези тревожни събития, в България през Хв. се появила величавата фигура на патриарх Евтимий. Той правел всичко възможно да се бори с еретиците и сектите и имал голя­мо влияние и сред народа, и сред болярите. Дори цар Иван Алек­сандър му симпатизирал и го смятал за свой довереник, като му подарил един манастир. Евтимий станал опасен противник на юдейското влияние и царицата Сара-Теодора* неведнъж се мъ­чила да го привлече на своя страна. Когато нейните опити не се увенчали с успех, тя съобщила за това на Синедриона и послед­ният употребил всички сили да оклевети проповедника, за да сведе цялата му дейност до минимум (Енц. на Урбан VI, римски папа, стр. 4) (30).
Сара-Теодора* не е действала самостоятелно, тя е разпо­лагала с мощно еврейско обкръжение и множество агенти на Синедриона. Доказателство за горното е наличието по това вре­ме на цял еврейски квартал във Велико Търново и пак там се е намирала и най-голямата и красива синагога на Балканите, в махалата „Френкхисар“ съгласно запазени сведения от христия­нските летописи (122).
Подмолната дейност на евреите започнала да дава резул­тати. За да постигнат целта си, те насъскват България и Визан­тия една срещу друга и в момента, когато двете държави са от­слабени, включват основното си оръжие срещу християнството – турците! Използвайки междуособните войни между двете хрис­тиянски държави, турците от Османското емирство в периода 1326-1327 г. последователно завладяват в Мала Азия Бурса, Ни-кея и Никомидия. С това почти цялата византийска част на Ма­ла Азия попаднала в ръцете на турците. През 1342 г. във Визан­тия станали вътрешни размирици и избухнала гражданска вой­на, в която с войски се намесил и цар Иван Александър. От тази война спечелили турците и техните подстрекатели и зли гении -юдеите. Ето какво пише М. Варшавски за този период: „…Тогава венецианските банкери – евреи упражнявали политически и фи­нансов натиск върху Отоманската империя и за да не допуснат България да се развива по-нататък, снабдили Турция с материа­лни средства да води война, за да разори православната страна. Изпълнявайки всички нареждания на евреите и ползвайки се от техните услуги, Турция на свой ред решила да разшири Отоман­ската империя за сметка на християнските държави“ (30).
В 1352 г. турците превзели крепостта Цимпе на Дарданелите, а в 1354 г. и великия брод – Галиполи. Това се приема за начало на турското нашествие на Балканите. Със съдействието на Сара-Теодора* турците нахлули в Тракия и завзели Родосто, Бая-Ески, Люле-Бургас и Одрин и сключили с България дого­вор, който им давал юридическо право да организират в Тракия бойни отряди за по-нататъшни походи в християнските страни, а България била задължена да им оказва активна подкрепа.
Сключвайки този неизгоден договор, цар Иван Александър разчитал, че апетитът на турците ще бъде задоволен от заетите области и че останалата част от България ще бъде спасена (30, 135). Той обаче си направил криво сметките „без кръчмаря“ (Синедриона). Под натиска на жена се Сара-Теодора* цар Иван Александър направил поредната фатална грешка и вместо да обяви първородния си син Иван Срацимир за престолонаследник той разделя царството на две. На Иван Срацимир дава западната част, известна като Видинско царство, което обаче е незначително по територия. Основната част – Търновското царство, той дава на Иван Шишман – първородния син на еврейката- Сара-Теодора*. Както отбелязва Станишев (2): „За пръв път в българската история, един цар разделя царството си, като някаква частно-правна собственост. Иван Александър изоставил напълно старото западно българско крило…“ (135).
След този безумен акт, инспириран от злия гений на царя -Сара-Теодора, България фактически се разпада на пет части -Видинско царство, Търновско царство, Карвунско царство, Влаш­ко царство и Западна част (Македония), която се състои от мно­жество васални княжества. Така първата част от плана на Си-недриона по отношение на разрушаването на християнските дър­жави – България и Византия, бил осъществен!
Започвайки от 1354 г. нататък, турците предприели масови нахлувания през Дарданелите в Тракия и на Балканите. Има све­дения, че турските войски са прехвърляни с кораби и средства на венецианските евреи. Авторът Дейвид Дюк*, цитирайки С. Шу, ни дава следната информация: ,,… В XIII в. византийските евреи поддържали окупационните армии на турците… В XIV в. те поддържали завладяването на Константинопол от османски­те турци, което станало с помощта на евреите… “ (53).
Тук е очевидно, че двете групи на Синедриона – във Визан­тия и във Венеция, са изпълнявали общ план и са действали съг­ласувано. От различни източници става ясно, че по това време тайното еврейско правителство в сянка – Синедрионът, по всяка вероятност се е намирало в Константинопол. Преди това то е било във Вавилон и Испания. Така или иначе в завладения от турците Константинопол Синедрионът изживява втория „зла­тен век“ и това е отразено в редица документи, както ще видим по-нататък (5, 39, 55). След това Синедрионът последователно се мести в Полша (XVII в.), Амстердам (XVIII в.), Лондон (XIX в.) и Ню Йорк (XX в.), където е и досега!… (5).
В своите задълбочен изследвания Мълвина Господинова смята, че богоборческата еврейска секта на фарисеите има зас­луга и за други ключови събития станали в периода преди тур­ското нахлуване на Балканите и във Византия и фактически под­готвили почвата за унищожителния удар срещу православие­то:
„…Проследявайки богоборството на фарисеите през епоха­та на Средновековието, ще се спрем по-подробно на три основ­ни исторически факта, чийто последици са не само изключител­но устойчиви във времето, но са и ярко доказателство за война­та на богоборците срещу Христовата църква и християнската държавност. Това са: създаването и подържането на исляма; Ве­ликата схизма (1054 г.) и така наречените кръстоносни походи; завладяването на православните балкански държави и Византия от турците мюсюлмани“ (39).
Анализът на събитията показва, че ислямът се появява към VII в. на базата на древното езичество и фарисейския юдаизъм. Колкото и парадоксално да звучи, евреите определят на исляма особена роля в богоборческата си стратегия за борба с христия­нските народи. Те използват турците и мюсюлманите като ма­ша в стратегията си – „да убиеш с чужд нож“!…
През 1355 г., разтревожени от увеличаващите се турски нахлувания, България и Византия сключват съюз за борба с общия враг. Този съюз обаче закъснял, а вътрешните врагове и еврейс­ките агенти на Синедриона правели всичко възможно да заси­лят противоречията и да отслабят двете държави.
В 1363 г. султан Мурад се настанил в Одрин и го направил изходна точка за по-нататъшното турско разширение. Последо­вателно в ръцете им паднали Димотика, Цурулум, Аркадиопол, Пловдив и Боруй.
От сведенията на османския хронист Сеадеддин, както и от други данни, се вижда, че настъплението на османските турци в
Тракия през периода 1359 – 1364 г. било съпроводено с големи разорения. Силно пострадали Пловдив, Боруй, Сливен, а някои по-малки селища, като Венец и Сотирград, изчезнали напълно! Разорението се съпровождало от масови поробвания, от отвли­чане на множество пленници, които били отвеждани впоследст­вие в Мала Азия. Сеадеддин отбелязва, че след превземането на Лозенград османските войници отвели със себе си „невероятно красиви робини българки“ (66). Тези робини били продавани ка­то животни на пазарите в Близкия изток от търговци на роби -евреи, които държали монопол в тази дейност.
В завладените области турците прокарвали политика на унищожение на живата сила на противника. Провежданото ет­ническо прочистване се правело с цел заграбване на територия и материални блага и разчистване на жизнено пространство за нахлуващите от Мала Азия пълчища. Продължавала и полити­ката на заселване на мюсюлмани в завзетите територии и наста­няване на турски гарнизони в големите градове. В разглежда­ния период в Тракия трайно се заселили над 10 000 мюсюлма­ни, дошли от малоазийските емирства Бига, Айдън и Карасу и продължавали да прииждат нови и нови заселници от турски произход (66).
След като цар Иван Шишман (1371-1393 г.) сяда на престо­ла в Търново, подстрекавай от майка си, той започва да води самостоятелна политика, различна от тази на по-големия му брат Иван Срацимир (1356-1396 г.) във Видинското царство. Двамата са в конфликт и почти не подържат връзки. Отделна политика водят и останалите части на разпокъсаната българска държава – Добруджанското деспотство и княжествата в Югозопадна Бъл­гария и Македония. Този тъжен факт за разделянето на Бълга­рия отбелязва и немският рицар Шилтбергер, участник в похода на унгарския крал Сигизмунд срещу турците през 1396 г.: „…Аз бях в три страни, които и трите се казваха България (Ри1§геу) -отбелязва Шилтбергер. Първата лежи там, където се преминава от Унгария през Железни врата, и столицата й се казва Видин. Другата България лежи срещу Влашко и столицата й се казва
Търново. Третата България лежи там, където Дунав се влива в
морето, и столицата й се казва Калиакра………. “ (66).
Възползвайки се от тази раздробеност на България и сла­бостта на Византия, турците преминават в решителна офанзива за овладяване на Балканския полуостров. След битката при Чер-номен турците овладели най-напред силните български крепос­ти Самоков и Ихтиман, а след това с много пролята кръв, и Би­толя. В резултат на това опустошително нашествие престанало да съществува независимото и твърде силно княжество на дес-пот Углеша, намиращо се по долното течение на река Струма. Отглас от ужасите, предизвикани от нахлуването на османците в югозападните български краища, се съдържа в приписката на един съвременник на събитията, светогорския монах Исай Сер-ски: „… Като убиха юначния деспот Углеша, измаилтяните се пръснаха и пролетяха по цялата земя подобно на птици по въз­духа. Едни от християните бяха изклани, други отвлечени в роб­ство, а онези, които останаха там, смърт несретна ги покоси, защото изгинаха от глад….. опустя земята, лиши се от всичките си плодове, погинаха людете, изчезнаха добитък и плодове. И наистина тогава живите облажаваха по-рано умрелите… “ (66).
Упорита борба водили и свободолюбивите планинци в Ро­допския край. Турците дали изключително много жертви при превземането на крепостите Раковица, Цепина, Баткун, Зарени-ца, Градище, Асенова крепост и др. Затова и озлоблението им към поробеното население било двойно по-голямо и пущали в ход сабите и ятаганите за щяло и нещяло над цивилното населе­ние. Първенците набивали на кол, провесвали ги на ченгел (ку­ка) или им отсичали главите на дръвник със специална секира за екзекуции. Потоците от българска кръв се леели като река, а кръ-волоците – евреи и турци, искали още и още християнски жерт­ви в името на техния бог (Сатаната, Яхве, или Луцифер)!…
Както при своите предишни походи, така и сега османците отвеждали в плен като роби множество българи. Интересни све­дения за масови поробвания има в хрониката на Коджа Хюсеин, който съобщава, че след завладяването на беломорските кре­пости Хайредин паша с „безчетно количество пари, с роби и робини с лица като феи“ паднал по лице в краката на султана. Много от тези роби били продавани на венециански, дубров-нишки и други търговци по робските тържища в Крит, Кипър и Александрия (66).
В 1382 г. с помощта на предател българо-мохамеданин е превзета София, а малко по-късно паднал и Солун, вероятно с активната помощ на солунските евреи, които имали влиятелна колония там.
След като се укрепили в Тракия и Южна България, турците се насочили на север. В 1388 г. султан Мурад изпратил 30-хиляд-на армия под командата на великия везир Али паша, който пре­минал Стара планина и завладял Провадия, Преслав, Шумен, Овеч, Мадара и Силистра.
От този момент съдбата на България била решена от вене­цианските банкери. На нейна територия се появили предатели, които постепенно придвижили България към прага на петвеков­ното робство (Енц. на Урбан VI, римски папа, стр. 9) (30).
През пролетта на 1393 г. с голяма войска султанът преми­нал Стара планина, насочил се право към Търново и го обкръ­жил от три страни. Обсадата била дълга, тежка и продължила три месеца, а помощ отникъде не се задавала. Неизвестно по какви причини цар Иван Шишман с част от войската си не бил в Търново, а се намирал в Никопол и отбраната на града се воде­ла от патриарх Евтимий. Всички търновци, от децата до 80-го-дишни старци, мятали копия и пущали стрели против силния неприятел. Храбростта на защитниците на крепостта била голя­ма, ала и неприятелските пълчища всеки ден се умножавали. По­ради дългата обсада храните свършили и това влошило още по­вече защитата… Насърчени от своя пастир, защитниците отб­лъсквали нападателите, но и самите те намалявали по брой от недохранване и безводие. Военният съвет заседавал всеки ден… Баязид и синът му Челеби беснеели от яд, че градът не се преда­ва. Те изпращали на обсадените известия, че ако не се предадат, всички ще бъдат погубени… (135).
За обсадата на Търново и падането на града има кратък, но драматичен разказ в известното „Похвално слово за Патриарх Евтимий“, съставено от ученика му Григорий Цамблак: „… Разг­невеният варварин – пише той – заплашваше, че с огън ще гори, че на късове ще сече и на друга мъчителна смърт ща предаде тези, които продължават да са непокорни.“ Въпреки заканите обаче жителите на Търново се бранели твърдо и всички пристъ­пи на врага се разбивали в яките крепостни стени (66). Обезсър-чен от загубите, султанът дал заповед за отстъпление с предло­жение за мир.
Варшавски посочва, че в този решителен момент се намес­ват агентите на Синедриона и Сара-Теодора и чрез предателст­во предават Търново на турците. Цамблак също говори за пре­дателство, но не го описва с подробности (66). Други автори като проф. Вл. Владикин, Йован Раич, В. Берон и К. Иречек*, както и народното предание потвърждават, че крепостта столи­ца пада след предателство, и че предателят е евреин (18, 55). Същото се потвърждава и от френския автор Сонджеон, който казва, че предателят е бил чужденец юдей, имигрант (167).
Опирайки се на латински и гръцки източници, М. Варшав­ски описва следното:
„… Предателството. С този неуспех не могли да се прими­рят членовете на Синедриона, които били в Бургас, и следели хода на борбата чрез шпионите си. Какво им е оставало да пра­вят? Като се убедили, че султанът не е в състояние да сломи търновските защитници без тяхното участие, евреите на свой ред дали заповед да се организира колкото се може по-скоро преда­телство. Намерил се доброволец евреин, когото Синедрионът снабдил с всички нужни за тази цел средства, включително и копие от султанската заповед за отстъпление. Този трагичен епи­зод историците отбелязват само като предание, че един неиз­вестен евреин предал Търново.
Този неизвестен евреин, който блестящо изпълнил задачата си, бил Лазар Коен*, чийто потомци братя Коен* изиграли съ­що такава нечиста роля при Осман Пазвантооглу в 1794-1807 г., който се обявил за независим.
Лазар Коен*, получил заповед от членовете на Синедриона, проникнал в българската крепост Царевец, явил се при патриарх Евтимий и по най-подъл начин го уверил, че турските войски са изгубили всяка способност да се бият и не ще могат да подновят обсадата на Велико Търново. Той казал, че силни епидемии са предизвикали паническо бягство в армията на султана, той се клел, че турците са в ръцете на вече засилилите се отряди на Иван Шиш-ман и че затова султанът е дал заповед за отстъпление.
За доказателство предателят показал копието от заповедта, с която го снабдили членовете на Синедриона (Гр. лет. XIV век, том IV, стр. 216). А в същото време Лазар Коен* през нощта завел до самите стени на града турската войска, която се разпо­ложила на скрито и чакала сигнал. Подлите и лъжливи сведения създали в целия град радостно оживление. Радостта на уморе­ните защитници не могла да бъде спокойно затаена в сърцето, тя се превърнала в страшен рев, който не можел да се заглуши. Всички крещели за неочакваното си щастие и спасение, а евреи­нът Коен*, като Юда Искариотски*, тихомълком задигнал клю­човете от градските порти и ги предал на своя помощник – ев­реина Хасон*, който, възползвайки се от ентусиазма, обхванал цялото население, отворил градските порти и предал ключовете на Челеби Сюлейман (Соломон).
Жителите на града се били събрали на площада, гдето пат­риарх Евтимий служил благодарствен молебен. Коен* дал уго­ворения сигнал и на 17 юли 1393 г. турските войски нахлули през отворените врати на града (Гр. лет. XIV век, том IV стр. 318)*
По това време град Велико Търново бил център на внима­ние в целия Балкански полуостров. Той бил гордост и слава на българския народ, а когато нахлули турците благодарение на юдейското предателство, градът бил подхвърлен на грабеж и на­силие и скоро обхванат от пламъци. Турците рушели и разоря-вали всичко. Патриаршеската църква „Възкресение Христово“ била срината веднага, а благочестивият старец патриарх Евтимий заточен. С един замах на еврейската диригентска пръчка започнала сеч и гонение на християните! На какви страшни из­бивания и мъчения са били подложени великотърновските жи­тели ясно се вижда от произведенията на Григорий Цамблак.
Константин Костенечки, Йосиф Видински и др………… “ (30).
Датата за това нахлуване е потвърдена и от руски летописи (66).
Патриарх Евтимий се застъпил пред султан Баязид и изка­зал протест против извършените зверски насилия, убийства и разрушения. Според Варшавски той дал заповед да се прекра­тят гоненията на християните и заминал за Одрин. На негово място от Венеция по заповед на Синедриона бил командирован най-жестокият садист, евреинът Челеби Нафталион* с щаба му. състоящ се от трима евреи: Рахамим Асеов*, Хаим Йерохам* и Давид Леви*.
Пристигайки във Велико Търново, Нафталион* заповядал незабавно да отделят изтъкнатите търновци начело с патриарх Евтимий и да ги заведат в манастира „Св. Троица“. Когато за­поведта му била изпълнена, юдеинът Нафталион* отишъл в ма­настира и лично ръководил избиването им. Всички българи хрис­тияни заклали пред иконата на Спасителя. На всеки доведен Наф-талион* повтарял подигравателно една и съща фраза: „Помоли своя Бог, може би той ще те спаси“ и пред лицето на патриарха отрязвали главите на невинните жертви и вършели всякакви звер­ства над беззащитния народ (Гр. лет. XIV век, том VI, стр. 452).
Според Григорий Цамблак (66) и Сонджеон (167) болярите били събрани чрез измама от новия управител и изклани в една църква:
„…Султанът замина с войската си да дири цар Шишмана. Неговият заместник, комендантът на сломения град, един ден повика първенците и живите боляри, уж да се посъветва с тях за нещо. Без да подозират опасността, те се събраха в една църква.
Пашата предложи на всички да се потурчат………… Това бе ужасно предложение. Здравите българи отказаха. И пашата заповяда на еничерите да изколят всичките. Загинаха 110 души мъченици, първи боляри и граждани. Църквата бе обляна в кръв, а трупо­вете им изхвърлени, да ги ядат небесните птици… “ (135).
Нафталион* искал да посекат и патриарх Евтимий, но сул­танът разпоредил той да бъде заточен.
Според гръцките литературни източници (Гр. лет. XIV век, том VI, стр. 493) Нафталион* се поругал над патриарха и го заточил във великотърновските катакомби, гдето след продължително гла­дуване и жестоки изтезания той предал Богу дух, а тялото му изго­рили (Енциклопедия на Бонифаций IX, римски папа, стр. 18) (30).
Според български хроники патриарх Евтимий бил заточен в Бачковския манастир и е погребан там в църквата. Наскоро след тази кървава разправа дошла заповед на Баязид голям брой търновски родове и семейства да бъдат изпратени на заточение в Мала Азия. Цамблак описва покъртително тъжните сцени при раздялата със заточените семейства (66).
Не е трудно да си представим, че при разграбването на Тър­ново и при подялбата на имотите на убитите и заточени богати търновски боляри, освен турците най-активни са били и евреите подстрекатели, населяващи квартала „Френкхисар“, в центъра на който била и голямата синагога.
Според преданията интересна и поучителна била съдбата на предателя Лазар Коен*. След като предал ключовете на сул­тан Баязид, той поискал голяма награда; дали му я, но алчният евреин останал пак недоволен. Тогава Баязид кипнал и рекъл: „Дайте му такава награда, каквато заслужава предател, който и мен ще предаде за шепа злато!…“ Стражата сграбчила предате­ля и го хвърлила в пропастта от една крепостна кула. Мястото, където той бил хвърлен и погребан, и досега е известно като „Жидов гроб“. Всеки, който минел оттам, хвърлял по един ка­мък с презрение, омерзение и проклятие за вечни времена към предателя и пъкленото му чифутско семе!…
Тези трагични за България събития по-късно са отразени след освобождението от Иван Вазов, в стихотворението „Жи-дов гроб“ и в един разказ на Ангел Каралийчев, публикуван в сп. „Светулка“ преди 1944 г.
Евреите в България винаги са се стремели – и тогава, и се­га, да отричат тези уличаващи ги факти и да унищожават дока­зателствата за престъпната им дейност. След излизането на раз­каза на Ангел Каралийчев, от страна на еврейската общност има­ло протести, че са оклеветени. На това писателят отговорил та­ка: „…По-добре е да замълчат, защото за всичко казано има документи“!
След падането на Търновското царство войските на Баязид започнали да превземат крепостите на Добруджанското деспот-ство (Карвунското деспотство), продължавайки политиката на „изгорената земя“, геноцид и унищожение. Убит бил и цар Иван Шишман, независимо че той бил приел да стане васал на турс­кия султан. Паднали постепенно крепостите Никопол, Калиак­ра, Варна, Ловеч, Плевен, Враца, Лютиброд, Черепиш, Урвич, и др. Всичко това било съпроводено с огромни кръвопролития, кланета на цивилно население, безсмислени убийства, грабежи и поробване на беззащитни българи (66).
За превземането на Калиакра е запазена покъртителна на­родна легенда за 40 хубави девойки, взети в плен, които се на­вързали за косите си и се хвърлили вкупом от високите скали в морето, за да избягнат тъжната робска участ.
Завоевателните действия през 1393 г. докарали в ръцете на османците огромна плячка. Взети били и голям брой роби, пре­димно младежи и девойки, някои от които били изпратени в дво­реца на султана и по домовете на неговите приближени, а други, разпределени между войниците, впоследствие били продавани по робските тържища. За масовите поробвания свидетелства и византийският писател Дука. Изобщо към края на XIV век, като последица от завоевателните действия на османците и особено в резултат от завладяването на Търновското царство и на Доб­руджанското деспотство, броят на отвлечените в Мала Азия ро­би се увеличил много (66).
За тези поробвания и гаври и за тежката участ на пленници­те, които, оковани във вериги, били водени от град в град, раз­казват стотиците народни песни в българския фолклор, чието съдържание отправя мисълта към страшните дни на завоевани­ето и към първите векове на османското иго. Робите и от двата пола били изнасилвани, бити, измъчвани по всякакъв начин. При съпротива били убивани, а по време на дългия път от България до Мала Азия много от тях умирали от недохранване, умора, стрес и болести!…
Редица писмени източници посочват, че търговията с роби се контролирала главно от евреи и те извличали огромни печал­би за сметка на мъката на българите. На този въпрос ще се спрем по-подробно нататък, опирайки се на автентични източници от XV XVI и XVII век, както и на по-късни сведения по въпроса.
Кървавите събития от края на XIV век са добре описани от самите османски историци от този период. Нека видим как ги описва Мехмед Нешри (1493 г.), в неговата хроника „Огледало на света“, от която добре личи отношението на турците и техни­те съюзници евреите към българите и другите поробени христи­янски народи:
„… Разлютил се пашата (Али паша) и тоз час изкомандвал войската. Разрушили и опустошили крепостта Венчан (с. Вен­чан, Варненско), а народа й смазали на кюфте и го заробили… “ (106).
„… Правоверните бойци се удавили в плячка, роби взели и така се заситили, че не е за описване… “ (106).
„… Газиите (бойци за вярата) дотолкова били отрупани с плячка, та разменяли чифт ботуши срещу красива робиня. Тъл­пата на робите била по-многобройна от самата войска…“ (106).
„… И настанала такава сеч, че конете на правоверните взе­ли да стъпват не по земя, а по мъртви гяурски тела. Тогава Ис-хак* бей извикал: „Хей правоверни! Стига сте клали! Започвай­те да вземате роби!…“ (106).
„… Ако легендарните юнаци можеха да зърнат колко невер­ници изклали газиите, от завист биха пикали кръв. Ако ги виде­ше пък Нериман, би посърнал… “ (106).
„… От много места надошли кръвожадни джелати (палачи) и със своите завоювали света остри мечове ги изпратили в пламъците на преизподнята. Така били затрити няколко хиляди не­верници. Изклали ги и те отведнъж изчезнали от лицето на све­та…“ (106) и т.н., и т.н.
*Исхак (Ицхак) – характерно еврейско име!…
Тази турска хроника е пълна с подобни потресаващи описа­ния на извършвания над българите Геноцид. Тук няма какво да се коментира – изродът хронист сам представя и се хвали с из­вършените престъпления и жестокости!
Отглас от тези събития срещаме и в едно писмо на папа Григорий XI до епископа на Гран в Унгария от 1373 г.:
„… Безбожните неверници, наречени турци, тези най-жесто­ки врагове на Христовото име и негови най-неуморни преслед­вачи (… ) от не много време и особено от двадесет месеца насам нападнаха с постоянна враждебност, завладяха и свирепо разо­риха обширни области на ромейското и българското царства и на кралството на Рашка (Сърбия), както и други страни на лю­де, изповядващи Христовата вяра, ако и бидейки схизматици. Те спечелиха големи победи над жителите на тези земи и страни. Самите обитатели бяха или жестоко изтребени, или отведени в жалка робия, или по някакъв друг начин поставени под ярема на най-злощастно робство, като някой от тях – уви! – се отрекоха от Христовото име. Поради това турците бяха обзети от толко­ва голяма гордост, че решиха да нападат още по-усилено спо­менатото кралство на Рашка и други християнски земи…“ (109).
Доказателства за заробването на българите от турците и еврейските им колаборационисти откриваме и в особен род италиански документи – нотариални записи за продажбата на „човешка стока“ като животни по робските пазари на Средиземноморието и Близкия изток. В книжата на венецианския нотариус Антонио Брешиано от тържището Кандия на остров Крит в периода 1381-1383 г. сухо, делово и педантично е щрихована тъжната съдба на стотици българи и българки от Македония, Софийско, Търново и множество други български области и градове. Там можем да прочетем: „… една моя робиня на име Ирина, от български род, от селището Мелник (….); робиня на име Мария, от български род, от селището наречено Прилеп (….); робинята Теодора, от български род, от Търново (…… ); моята робиня на име Кали, от български род, от София ( ); един роб на име Димитър, българин от селището Воден (…. ); робинята на име Мария, от български род, от Диамболи (Ямбол)…“ и т.н., и т.н. (109).
По думите на Варшавски: „… Евреите завладели България и станали истинските господари на страната. Ползвайки се с голямо влияние върху турския султан, те започнали да прокарват в живота всичко, което им било угодно, а главно блестящо изпълнявали задачата си по отношение притесняването на хрис­тиянството, за да унищожат по този начин всеки Божествен прин­цип и да подготвят страната за безкрайно робство. Затова през време на турското владичество юдеите умело са придобивали симпатиите на някои българи, спечелвали са ги на своя страна и ползвайки се от техните услуги, оказвани им под вида на лъжлив либерализъм, заблуждавали народните маси и ги насъсквали сре­щу ония, които безстрашно проповядвали своите национални идеали. Това явление се наблюдава и сега, защото има още мно­го наивници между българите!…“ (30).
Това твърдение далеч не е пресилено, а напротив дори е меко казано, като имаме предвид документите, с които разпола­гаме от различни и разнообразни източници. Всички тези доку­менти доказват негативната и водеща роля на евреите, които наравно с турците са участвали в разрушаването на Второто бъл­гарско царство и поробването и Геноцида, извършван над бъл­гарите не само през XIV век, но и през следващите векове!
Според българските и чуждите историци ударът от страна на османците довел до най-тежки последици: България, която в продължение на столетия заемала предно място в средновеков­на Европа, загубила завоюваните позиции и трябвало да минат векове в упорита борба, за да се отхвърли чуждото владичество и отново да се създадат условия за нормално обществено и кул­турно развитие на българския народ      



Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: budha2
Категория: Други
Прочетен: 6243699
Постинги: 4190
Коментари: 1146
Гласове: 1520
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930