Блогът на budha2 :: ВЕДИЧЕСКАТА ЛИТЕРАТУРА (ШАСТРИ)

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

20.12.2013 23:45 - ВЕДИЧЕСКАТА ЛИТЕРАТУРА (ШАСТРИ)

Автор: budha2 Категория: Други

Прочетен: 706 Коментари: 0 Гласове:

В своето историческо развитие и формиране като религиозна система индуизмът преминава през три основни етапа, които го характеризират и оформят класическия облик на духовната култура на индийската цивилизация: Ведаизъм, Древен брахманизъм и Класически индуизъм. Едновременно с това се заражда и развива свещената индуска литература, известна с оригиналното наименование шастри1.

Преди всичко трябва да се отбележи, че наименованието, което самите индуси използват за своята религия, е санатана дхарма, т.е. "вечната", "винаги съществуващата" религия; тази, която няма начало и край; религия, чийто произход и крайна цел се намират в божествения свят. Тази истина е била разкрита посредством ведите - "знанията" за света и битието, предадени от древните риши2, които, от своя страна, са ги получили от Брахмана3, божествената същност на света. Тези знания стоят в основата на образувалата се впоследствие ведическа литература, чрез която е представена същността на религиозната система.

Общо шастрите включват в себе си следните основни канонически сборници:

1. Веди

2. Брахмани4

3. Итихаси5

4. Пурани6

5. Сутри7

6. Тантри8

1. Веди (знания; шрути9; самхити10). Ведическата традиция ги разглежда като абсолютни и като най-висш авторитет. За да ги разберем, не е нужно да се обръщаме към никакви други източници освен към самите тях. Те определят себе си като апаурушея, което ще рече, че не са сътворени от личност, подвластна на материалния свят, а от Върховния, т.е. от източник, който е трансцендентален спрямо двойствеността на материалното съществуване. Ето какво се казва в един от текстовете на по-късните коментари: "Ведите са дихание на Абсолютната Истина. Те са произлезли от Върховния Брахман, без Той да прави най-малко усилие, лекотата, с която човек диша" (Бр"хад-араняка-упанишад, IV, 10, цит. по Госвами 1994, срв. ИСП 1996: 186). От самите текстове на ведите не може да се разбере, а пък и нищо не подсказва, времето на създаването им. Следвайки повсеместната традиция, в началото ведите са се предавали устно, а по-късно, около XV-XIV в. пр.Хр., те биват събрани и записани от мъдреца Шрила Вясадева. В епоса "Махабхарата"11 се казва, че Вясадева бил син на риши Парашари и дъщерята на царя на рибите Сатявати. Той се появява в началото на епохата Кали12, като самият Вясадева е представен като могъща литературна инкарнация на Бхагаван13. Тези записани знания образуват четирите най-стари литературни сборника в Индия: 1) Риг-веда; 2) Сама-веда; 3) Яджур-веда; 4) Атхарва-веда, които характеризират духовния облик на древната ведическа цивилизация, носеща същото име.

Риг-веда14 ("Веда на възхвалата") се смята за най-стария образуван сборник. Той се състои от 1028 стиха, представляващи "възхвални" химни, които били предназначени за изпълнение на глас. По-голямата част от стиховете прославят Агни - полубога на огъня, и Индра - полубога на дъжда и на небесното царство. Тези химни могат да се използват само от хора, които владеят тънкостите на духовното знание. В химните се говори и за Единното битие, което мъдреците наричат по различен начин, като се утвърждава идеята за ЕДНО начало във Вселената или за Вселенското многообразие, което се представя в своето единство.

Сама-веда15 ("Веда на песнопенията, музиката, хармонията") се състои от 1549 строфи, много от които се срещат и в "Риг-веда", но в различен контекст и вече във форма, приспособена за вокално съпровождане на култовите действия. Тук мантрите16 се повтарят "равно", монотонно, откъдето идва и наименованието "Сама-веда" - знание за мелодичността, знание за хармонията на звуците. В частност Сама-веда прославя небесната напитка сома17.

Йаджур-веда18 ("Веда на жертвоприношенията") се състои от упътвания за провеждането на жертвоприношенията, като съдържа жертвени формули, които се произнасят едва доловимо за слуха. Включва също и описание на религиозния култ в неговите детайли.

Атхарва-веда ("Веда на заклинанията") е най-късно съставеният сборник и съдържа песнопения и обреди, както и магически формули и заклинания срещу злите духове, по-голямата част от които са предназначени за лекуване на болести. По-късно "атхарвани" били наричани и жреците на огъня.

2. Брахмани (най-общо коментари). Те представляват първата коментарна литература на ведите и са съставени през 1000-700/600 г. пр.Хр. С тяхното създаване се обособява и вторият период от развитието на индуизма като религиозна система - брахманизмът. В индуската лексика думата "брахман" играе първостепенна роля. Най-вероятно е да произлиза от санскритския корен "брх", което означава "разширяващ се", "разгръщащ се"19. Първоначално този термин се е употребявал в смисъл на "свещена формула" със значение на "молитва, молитвена формула", а по-късно започва да служи за общо обозначение на религиозните текстове, тълкуващи (коментиращи) четирите божествени веди. Брахманската литература образува втората част от общо четирите части на цялата Ведическа литература. Това са: 1. Брахмани, 2. Араняки и 3. Упанишади.

Брахманите представляват сборници от ритуали, служещи като ръководство за жреците при извършването на сложни жертвени обреди.

Араняките20 представляват един вид "ръководства" за аскети, които, отдалечени от светския живот, се посвещават изцяло на духовно усъвършенстване.

Упанишадите21 са текстове, съдържащи тайни съкровени учения, които били разкривани от гуру22 на ученик. Те представляват сбор от 108 отделни съчинения с различна дължина и се явяват като основа, върху която се изграждат мнозинството от по-късните религиозно-философски системи в Индия. Упанишадите са създадени между IХ-VI в. пр.Хр. и тъй като някои школи смятат, че те се явяват заключителна част на тълкуване на Ведите, са известни и с наименованието Веданта23, които образуват специфична религиозно-философска система, известна със същото име24. Основният им принос се състои в това, че утвърждават нематериалността на Абсолюта (Брахман) и Го описват като вечна непроявена реалност, откъдето водят началото си и пребивават всички проявления на този свят.

3. Итихаси. Това е общото название на великите индийски епоси "Махабхарата" и "Рамаяна", характеризиращи началото на третия период от развитието на индуизма като религиозна система, известен като класически индуизъм (от около 700/ 600 г. пр.Хр. до началото на Индийската реформация - около 1800 г. сл.Хр.).

Махабхарата означава "Велико сказание за потомците на Бхарата25". Чрез разчитане на различни надписи и изображения археолозите сочат за начало на възникването на "Махабхарата" времето около VII-V в. пр.Хр. Известни са три редакции на епоса. Първата форма се е наричала "Джая" и е обхващала 2000 шлоки (двустишия), написани от мъдреца Вясадева, първият съставител и на Ведите. По-късно поемата нараства на 24 000 шлоки и вече се е наричала "Бхарата-самхита". За техен съставител се сочи ученикът на Вяса - Вейшампаян. Третата и последна редакция се приписва на поета Угършрава, който я завършва около средата на І в. пр.Хр., когато поемата съдържа вече 100 000 шлоки.

"Махабхарата" е най-дългата поема в света и се състои от 18 книги с различни дължини. Тя има за основа древни индийски предания и легенди за враждата и битките между двата големи рода - Пандави и Каурави, които имат общ произход - техният прародител Бхарата. Враждата между двата рода завършва с жестока битка, в която няма победители. Около основната сюжетна линия са описани много епизоди, митове, морални проповеди, философски разсъждения, което превръща поемата в една огромна енциклопедия на индийските нрави, обичаи, както и на техните религиозно-философски идеи. Основната идея, проникваща изцяло в поемата, е равновесието между доброто и злото, което всъщност поражда всеобщата хармония и лежи в основата на битието на този свят. Някъде тази идея е изложена като философско-поетичен трактат, а другаде епическият разказ постепенно и методично доказва, че злото няма да може напълно да изчезне.

Най-известната книга от "Махабхарата" е несъмнено "Бхагавад-Гита" (букв. "Песента на Бога" или "Божествена песен"; Божествената йога). Това е най-важната книга, писана някога в Индия, наричана понякога и "Новият завет" на Индия. Тук Кришна, аватарът26 на бог Вишну, чрез беседи поучава принца от рода на Пандавите Арджуна на философията на живота и в същото време му се показва в цялата си слава. Тук той излага учението за безсмъртието на душата, за нейните прераждания и за тайнственото й сливане с Бога.

"Рамаяна" (или "Приключенията на Рама") е другият велик епос на Индия, написан от поета Валмики на санскрит. Той съдържа 24 000 стиха и е съставен между 200 г. пр.Хр. и 200 г. сл.Хр. Става изключително популярен в Индия след превода му на хинди през ХVI в. от поета Тулси Даса. В епоса е разказана историята на принц Рама. Свален от трона, той отива заедно с жена си Сита в гората и се отдава на медитация. Сита обаче бива открадната от демона Раван. С помощта на маймуната-бог Хануман, демонът Раван е победен и Рама си връща жената и трона. В края на историята Рама бива издигнат до третото небе и започва да бъде почитан като бог.

"Рамаяна" се явява чисто епическо произведение и няма сложната структура на "Махабхарата". За разлика от "Махабхарата", за "Рамаяна" е характерно систематичното изложение на разказа, което говори за лично авторство. Нейният герой Рама е образец на добродетелност и пример за съвършенство и се представя като аватара на Вишну, приел земен образ, за да изкорени злото и да посади добродетелта. Това, което в началото е представлявало епическа поема, постепенно се превръща във вишнуистки трактат27.

4. Пурани. За пръв път думата се среща в "Атхарва-веда" със значение на "Сказание за древни времена". В Брахманите и Упанишадите (в "Чхандогхия-упанишад") Пураните са наречени "Пета веда" - Пурана-веда. Според думите на един от известните коментатори на "Риг-веда" - Саяна (ХIV в. сл.Хр.), тя представлява сказание за първоначалното състояние на Вселената и за сътворяването на света и боговете. Пураните представляват 18 на брой твърде големи и обширни съчинения, които наред с Ведите и Брахманите съставляват част от религиозната литература на Индия. Те представляват енциклопедично описание на религиозната действителност на индусите, като се започне с космогонически митове и се стигне до факти от историята на периода, предшестващ оформянето на сборниците. Смята се, че всичките 18 книги са завършени около VIII в. сл.Хр., макар някои от легендите, присъединени към тях, да се свързват с много по-дълбока древност.

Тези текстове се различават от Ведите по това, че докато древните писания са свързани с общата за всички индийци религия, в която всички почитат едни и същи божества, Пураната превръща само едно божество в обект на своя разказ и възхвалява добродетелите му за сметка на качествата на останалите. Към божествата от общия пантеон се проявява обичайната почит, но за върховно се обявява онова, на което е посветена Пураната, а всички останали се смятат за негови превъплъщения. Така че ту Брахма, ту Шива или Вишну (в някои от многобройните си аватари) биват определени за върховни божества, чието единствено желание е почитта на хората. В този аспект Пураните могат да бъдат класифицирани по следния начин:

1) шест, които са създадени за възхвала на Брахма (Брахмана-пурани) - "Брахма-пурана", "Брахманада-пурана", "Брахмавайварата-пурана", "Маркандея-пурана", "Бхавишия-пурана", "Вамана-пурана";

2) шест, които са свързани с Шива (Шайва-пурани) - "Шива-пурана", "Линга-пурана", "Сканда-пурана", "Агни-пурана", "Матсия-пурана", "Курма-пурана";

3) шест, които са посветени на Вишну (Вайшнава-пурани) - "Вишну-пурана", "Бхагавата-пурана", "Нарадия-пурана", "Гаруда-пурана", "Падма-пурана" и "Вараха-пурана".

Тези Пурани са авторитетът, на който се опира съвременният индуизъм. Те са популярно четиво (за разлика от Ведите и Брахманите). Части от някои, а други изцяло, са преведени от санскрит на местните езици и ако хората не умеят да четат, това, според разпространената практика, прави техният гуру или учител по време на своите посещения в дома им. По този начин съдържанието им става широко известно в цяла Индия.

Установеното единство в съдържанието на Пураните традиционно се изразява чрез термина панча лакшана28, който термин отразява основните теми, съдържащи се във всяка Пурана. Тези "пет признака" или теми са подредени обикновено по следния начин:

1) Сарга (Сътворение) - разказ за произхода и формирането на света;

2) Пратисарга (Повторно сътворение) - повествование за ново възникване на света от съставните елементи, на които той се разпада в края на всяка една космическа ера - калпа;

3) Вамша (Генеалогия) - родословия на боговете, демоните, патриарсите, мъдреците и царете;

4) Манвантара (Космически цикъл, свързан с Ману) - изброяване на редица етапи от съществуването на света, през всеки от които като прародител на всичко живо действа един от многото Ману - т.е. едно или друго въплъщение на Космическия прародител;

5) Вамша-анучарита (Деяния на родовете) - история на двете велики управляващи династии на древна Индия - Слънчевата и Лунната, а така също и на техните потомци и предсказания за царе и владетели на бъдещето (в този раздел има и сведения за реални исторически събития).

В Индия Ведите заедно с Брахманите се представят с общото наименование Шрути ("чуто", "разкрито") за разлика от оформилите се по-късно Итихаси и Пурани, които са известни с общото наименование Смрити29, т.е. онова, което е предмет на спомняне.

5. Сутри. Те представляват свещени текстове, обобщаващи във формата на афоризми ведическото знание, отразено в Брахманите. Поради характерната си лаконичност почти винаги са придружени от коментари (бхаши) на някои от известните учители от този период (около II в. пр.Хр. - IV-V в. сл.Хр.). Те се делят на три групи:

1) Шраута-сутри, съдържащи анализ на големите жертвоприношения;

2) Грихая-сутри, уреждащи битовите обреди;

3) Дхарма-сутри, установяващи варновите задължения30 в индуското общество.

Учението на шестте даршани31 са съчинения, представени също така под формата на сутри. Най-известните са "Веданта-сутра" или "Брахма-сутра", чийто автор е Бадараяна, и "Йога-сутра" на Патнджали.

6. Тантрическата литература възниква около времето на ранното Средновековие или периода на ачариите32. Главна тема на това специфично учение в индуизма е божествената енергия и творческа сила шакти, която се антропомофизира като съпруга на Шива. Учението на тантра акцентира върху акта на творчеството и се представя като обединяване на женската и мъжката енергии, които по такъв начин представляват изключителна енергийна сила, чрез която е възможно постигането на мокша. Тантрическите текстове, които също се обозначават като тантра, са написани във вид на диалог между Шива и Шакти. В отговор на въпросите й богът дава многобройни указания във връзка с религиозните практики и ритуали, които са изключително опасни за хора, които не умеят да се подчиняват на строга духовна дисциплина. Времето на създаването на тези текстове не е ясно, но се предполага, че не са съставени по-рано от VІ век сл.Хр. Тантрите са авторитетът, върху който се развива шактизмът - култ към съпругата на Шива, чиито последователи смятат тантрите за пета веда. Тяхното учение или поне част от него се пази в тайна и се предава само на онези, които биват посвещавани в тайнството.
liternet.bg/publish22/iv_kostov/vedicheskata.htm

Нагоре