Блогът на budha2 :: Заратустра

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

14.01.2014 17:45 - Заратустра

Автор: budha2 Категория: Други

Прочетен: 878 Коментари: 0 Гласове:

Криволичещ е пътят на великите хора и реки,
Криволичещ е той, но води до избраната цел:
В това изразява се мъжеството им –
Не се боят те от криволичещите пътища.

Ф. Ницше.
Песните на Заратустра Какво е това учение с красиво наименование, наподобяващо женско име, Авеста, което той е проповядвал?
Какъв е този народ, от който произхожда Заратустра, народът на ариите? Авестийската митология е първият в историята на човечеството документ, в който нашата планета Земя е описана като кръгла и свободно носеща се в пространството, а не като плосък диск, неподвижно лежащ върху три кита. И то много векове преди епохата на великите околосветски пътешествия!
Арийските свещенослужители са знаели също така законите на движението на другите планети и светила, включително на небесните тела, открити от астрономите едва в новите времена. А някои от тях тепърва предстои да бъдат открити в бъдеще.
Освен това Авеста е произведение на изкуството. Тя е емоционална, тя е не само за интелектуалците, но и за всички онези, които са готови да съпреживяват, да се смеят и да плачат. За онези, които обичат своите близки и се боят от смъртта.
За нас…
ЗЛАТНИЯТ СИРИУС
Когато той се родил,
Докато пораствал,
Възрадвали се Водите
И израснали Растенията…
Авеста
Чрез устата на младенеца…
Само три дни оставали до края на Ерата на Смесване на Доброто и Злото, продължила три хилядолетия.
На планетата Земя настъпвала нова Ера – Ерата на Разделението.
Цялото човечество трябвало да стъпи на ново стъпало на развитие…
Три дни и три нощи подред над авестийското селище, разположило се по бреговете на пълноводната река Дареджа, светело невиждано сияние, съперничещо както на сиянието на слънцето, така и на блестящия Тиштрия – Сириус, най-ярката звезда на земния небосвод.
Жителите на селището се молели, очаквайки нещо нечувано, нещо невиждано дотогава.
Но на родилката на име Дукдауб не й било до височайши знамения. Цели три денонощия се мятала тя на своето ложе в мъчителни болки. Седем сръчни акушерки бдели над нея, но въпреки това изходът от борбата за живота на майката и младенеца още не била ясна.
Не затварял очи в тревога съпругът на Дукдауб, праведният Парушаспа от рода на Спитама. Той не чакал първо дете, вече имал двама синове. Но едва този път, третият, бременността на неговата любима жена протичала толкова тежко, а раждането било толкова трудно.
Докато носела под сърцето своята трета рожба, Дукдауб постоянно изпитвала нетърпими болки, така че веднъж дори намислила да се обърне за помощ към магьосника, за да й приготви някакво лекарство.
Обаче по пътя към жилището на карапана /така арийците наричали магьосниците/ вътрешният й глас - или Глас свише? Навреме я спрял: „Опомни се, жена!”
И Дукдауб се отказала от опасния магьоснически лек. Вместо това тя извършила очистващ обред, помолила се и след като измила ръцете си, намерила в себе си сили, за да подхвърли чисти изсушени дърва в пламъка на свещения огън, горящ в олтара.
Непрестанно се молел и Порушаспа, дано Атар, божественият огън, да отдалечи бедата от неговото семейство и да защити родилката от силите на мрака. Но това не било достатъчно, за да може да остане жива самата Дукдауб, неговата любима жена.
Ужасна е участта на жената, на която съдбата отрежда да роди мъртво дете: според обичая, тя е смятана за нечиста, осквернена. Нали това означава, че огънят, даряващ живот, я е изоставил, лишил я е от своето покровителство и от нейното лоно в света се е появила самата Смърт.
Нещастницата ще бъде обречена на продължителна, тъжна самота. Тя ще бъде затворена в тясно помещение, напомнящо гроб, чийто под ще бъде покрит с пепел, боклук или тор, за да не може дори с едно докосване на стъпалата си „престъпницата” да оскверни свещената стихия – животворната земя. Нито един човек няма да бъде допуснат до нея, докато „злото на смъртта” не напусне тялото й и докато в нея не се завърне състоянието на чистота.
Но ето че за последен път блеснала със златните си лъчи Тиштрия и избледняла, разтопила се в небето Маха – Луната, за да отстъпи място на дневното светило Хвархшайта – Слънцето. Настъпила зората.
И тогава от дома най-сетне се дочули радостните възгласи на акушерките:
-Момче! Хвала на светлите ахури, детето е живо! Дукдауб благополучно се освободи от бремето си!
Най-после се свършило! Щастливият баща се втурнал към леглото на жена си, очаквайки да чуе първия вик на своя син. Обаче така и не го чул.
Защото, вместо да заплаче, младенецът… се засмял! За всички това било неочакваност, граничеща с чудо. На Порушаспа му се струвало – или наистина било така? – че телцето на младенеца излъчва сияние.
Обаче истинското чудо започнало един миг по-късно. Детето, на което току-що били отрязали пъпната връв, заговорило, при това заговорило в стихове!
За нас, в превод от древния авестийски език, те биха могли да звучат приблизително по следния начин:
Като най-добрия Господ,
Като най-добрия Глава,
Дал во Истина на Мазда
Добро дело и власт…

Всички били изумени. Разбира се, в онзи миг околните не разбирали смисъла на тези загадъчни думи, нали те били само обикновени смъртни!
А това била свещената формула, която самият Господ, създател на всичко живо, Добрият Дух Ахура Мазда пеел още преди сътворяването на света, а сега той вложил тази песен в устата на новородения младенец, за да може да я предаде на хората.
Скоро „Ахуна Вайря” ще се превърне в основната молитва на зороастрийската религия, сравнима по своята значимост с молитвата „Отче наш” за християните, която донесъл на хората самият Божий Син.
И родителите нарекли своя трети син Заратустра.
Според обичая, младенецът бил умит с кравешка урина и бил загърнат в одеяло от овча вълна. Майката му дала да суче и след като се наситил, той спокойно заспал, като сумтял, както правят всички малки деца на земята, и самият той още не знаел, че е пророк.
Може би в памет на онзи ден, през вековете до наши дни е достигнала поговорката „С устата на младенеца глаголи истината”…
Тайната на името
Наистина, що се отнася до Заратустра, човек на всяка крачка се сблъсква със загадки и различни тълкувания. Различните езици по различен начин са донесли до наше време звученето на неговото име. Древните гърци го наричали Зороастра, персите – Зардушт, а на руски името му звучи като Заратустра. Съществуват и различни варианти за превод на неговото име.
Самото име Заратустра има Български корени. ЗАР — За физиката: Изявяващата се част от Закона — ЗА се осъществява — Р.
ЗАР — За човека: Човешкото познание — ЗА се осъществява — Р.
Това е първообразът на висшите владетелски титли: в Асирия — Сар, в Рим — Цезар, във Византия — Кесар, в Австрия и Германия Кайзер, а в България — Цар.
Като се започне още от Сар Гон Първи в Акад и за всички изброени по-горе народи освен общата върховна титла се е запазила и закономерността тя да се извежда винаги като по-висша от името и отделната личност, заемаща този сан. Това е отличителна черта на държавотворните народи. За разлика от тях в туранските племена на преден план е изведена личността с неограничена власт. Такива са Чингис Хан, Отоман Хан, Митхат паша, Тосун бей.

ЗАРА — За физиката: Изявената част от Закона — ЗА е осъществена — РА.

ЗАРА — За човека: Човешкото познание — ЗА е осъществено — РА.
ЗАРА е първообразът на съвременните български думи заря, зора, озарявам.
ЗАРА — В книгата „Веда Словена“, в Толкованье, неразбрани речи пише:
Зара: значи биларин, кой-то гледа на звездите и познава какво ще бъде.
ЗАРАДХУСТРА — Когато изявената част от Закона — ЗА е осъществена — РА, при разполвяването — Д на възможностите — Х са уплътнени — У трите гуни — С, Сама гуна, Т, Тама гуна и РА, Рама гуна.
chitanka.info/text/18253/41#textstart Според версията на Анкетил Дюперон,Зара „жълт” се превежда като „златист”, а като втори корен се подчертава не „камилата” – „уштра”, а „Тиштрия”. Така арийците са наричали звездата Сириус. И само това име е смятано достойно за пророка – Златният Сириус.
Впрочем, в гръцката транскрипция побеждава именно тази версия – Зороастра – Сияеща Звезда. Астра на гръцки означава „звезда”, но на древно-ирански думата „звезда” е звучала като „стар”. В същия вид тя е преминала впрочем и в английския език – star. Можем да предположим, че името Зороастра се превежда като Златен Сириус.
Но защо именно Сириус, може би ще попитате вие. Защо не са нарекли пророка на името на Вега или на Полярната звезда? Пък и колко много други ярки звезди има на небосклона!
Работата е там, че според авестийската традиция, култът към Сириус /Тишрия/ заема особено място. Осмият яшт /богослужебният химн/ на Авеста се нарича именно така – Тиштр-яшт и е изцяло посветен на възхвала на Тиштрия.
Мнозина учени предполагат, че култът към Сириус, най-ярката звезда в съзвездието на Голямото Куче, е възникнал именно в онези времена, когато Сириус е била първата звезда, изгряваща на небосклона.
В Авеста има следните стихове:
На звездата блестяща Тиштрия,
Щастливата, да се помолим.
Създадена от Ахура,
Глава и надзирател да бъде той
за всички останали звезди.
Както за хората е Заратустра…
Както виждате, в този откъс Сириус е пряко свързвана със Заратустра. Така както Тиштрия е най-главната звезда, така и пророкът е вожд на хората.
На звездата блестяща Тиштрия
Щастливата да се помолим.
Дето над вещиците надделява.
Дето вещиците побеждава.
Които Ангро Майню
Е пратил, за да накара
Звездите да се спрат,
Дето семето на водите пазят…

И водите изтичат,
Спитама Заратуштра,
От морето Ворукаша
Целебни и чисти;
И Тиштрия могъщи
Дели ги там по страни,
Когато е почитан той,
Когато е доволен и любим…
Тук е изложен митът за борбата между Тиштрия, в лицето на прекрасен кон със златни уши и златни юзди, и девът на сушата Апаоша /чието име буквално означава „Изсушаващ” или „Отклоняващ водите” и който се явява в образа на черен, хилав и проскубан скопен кон.
Може би на нашите древни прадеди е било известно онова, за което учените астрономи са се досетили едва през ХХ век, а именно, че Сириус е двойна звезда: ярката звезда е съпровождана от така наречената звезда-джудже, малка мъждива звезда, която не излъчва светлина, но затова пък притежава огромна маса…
Един от спътниците на Тиштрия е звездата Сатаваеса /”Притежаващ силата на сто мъже”/, най-главната от звездите от южната страна на небосклона. Смята се, че това е звездата Антарес и именно тя разпределя дъжда и водата, произвеждани от Сириус.
Според арийските вярвания, звездата Сириус – Тиштрия отговаря ни повече, ни по-малко за кръговрата на водата в природата. Водата е основа на живота, без нея настъпва смърт. Затова съществува цяла поредица от молитви, посветени на Сириус, който дарява водата и я „разпределя” по цялата земя. Авестийците, които са наричани поклонници на огъня, са почитали свещената стихия на водата не по-малко от огъня. Смятало се е за голям грях, например, замърсяването на водоем.
Впрочем, можем да сравним авестийския Тиштрия – Сириус с египетския Озирис, който се връща от царството на мъртвите и пробужда природата. Изглежда че в различните митове става дума за едно и също нещо, още повече, че наименованията Тиштрия и Сириус са очевидно съзвучни.
Водата е основа на живота, а учението на Заратустра е основа на всички основи. Неговото слово е целебно за душата също както водата – за изсъхналата земя. Без вода хората са застрашени от физическа смърт, а без приемане на словото на пророка, носещ в света закона на Ахура Мазда, те са застрашени от духовна смърт.
Но защо все пак има такава разлика в тълкуването на неговото име? Как са наричали всъщност пророка?
Колкото и да е странно, въпросът е в това, че и двете тълкувания са верни. Златният Сириус се явява като сакрален смисъл на името, говорейки за това, че пророкът носи в света Висшия, Небесен закон.
А привържениците на теорията за произхода на живота на Земята от извънземни цивилизации дори го смятат за „дошъл от звездата”, по-специално именно от Сириус, за да даде на хората знания за истинската структура на вселената , за Единствения Бог, за Вселенския Разум. Та нали именно в Авеста за пръв път са били използвани за пръв път абстрактни схеми и понятия, било е демонстрирано абстрактно мислене, невъобразимо за една толкова древна книга.
Нека не опровергаваме категорично тяхната хипотеза, тя е тъй красива по своему. Но все пак по-правилно е да смятаме Заратустра не „слязъл от небесата”, а роден на земята, още повече, че авестийските митове ни разказват подробно за това събитие и дори старателно проследяват родословието на Заратустра. А неговото „простонародно” име го прави дори още по-земен, по-реален човек.
Впрочем, няма нищо унизително в наименованието „стара камила”. По онова време много ирански имена са съдържали в себе си корени, означаващи животни. Така например, аспа – кон – се съдържа в имената Виштаспа, Порушаспа /бащата на Заратустра/. В същото време много имена, споменавани в Авеста, имат очевидно обиден оттенък: „Не-бързо-камилски”, „Хилаво-конски”, „Хилаво-бичи”… И.М. Стеблин-Каменски, преводач и изследовател на „Авеста”, смята, че „подобни имена се отнасят към така наречените имена-защита, т.е., защитни имена, чиято непривлекателност има за цел да отдалечи враждебните сили от детето. Подобни имена се срещат и до ден днешен сред иранските народи, както и сред останалите народи на Средна Азия. Следователно, според едно от тълкуванията на името на Заратустра се подразбира неговия божествен произход, а другото му, нарочно невзрачно име се явява име-защита.
Арии или хипербореи?
Нека се върнем назад, в непостижимо далечните времена, за които до нас са достигнали само неясни предания. Ще изложим накратко достигналите до нас митове за най-древната цивилизация на Земята, народа на хипербореите, живели в далечни времена на материка Арктида, залян сега от водите на Ледовития океан.
По онова време големият полярен континент все още не е бил покрит с ледена шапка, а се е отличавал с твърде благодатния си климат, който в много отношения е бил дело на човешките ръце… Да, нашите древни предци не само умеели да управляват климата, но се стараели да предотвратят неотвратимата катастрофа. Те знаели, че веднъж на няколко хиляди години планетата ни бива застрашена от глобален катаклизъм, затова правели всичко, за да отдалечат съдбоносния час.
Но какво е онова толкова неумолимо нещо, което ни застрашава и за което се разказва в митовете за Всемирния потоп и за огромните разрушения, за гибелта на всичко живо, какво подразбират те под предричания край на света?
Авторът на една от хипотезите, американецът Чарлз Хепгуд смята, че причината е увеличаващата се на полюсите ледена шапка. Тя е разположена около полюса толкова неравномерно, все едно е „накривена”, а въртенето на Земята оказва влияние върху тази „накривила се шапка”, като създава центробежен момент… В един съвсем не прекрасен миг натежалата шапка „се смъква”, а заедно с нея се измества и земната кора. Това се случва затова, защото недрата на Земята представляват нажежена маса, а втвърдилата се кора е само относително тънък слой. Така че тя се плъзга по тази гореща маса като върху разтопено масло… За част от секундата полюсът може да се окаже на мястото на тропиците, а тропиците – отвъд полярната област.
Впрочем, именно с това учените обясняват днес глобалната едновременна гибел на мамонтите, чиито останки биват откривани във вечния мраз. Те не са живели в сурови условия, а са обитавали субтропичната зона, но просто в следствие на поредното изместване на земната кора /учените наричат това литосферна катастрофа/ климатът се е променил рязко. След като е попаднала в района на екватора, огромната ледена шапка започнала да се топи – и ето ти Всемирен потоп. А после на новите полюси отново започнал да се образува лед.
Хиперборейците, които живеели край полюса, знаели за приближаващата катастрофа и правели всичко възможно, за да я избегнат. По средата на техния континент се намирало вътрешното Хиперборейско море – Великото Въртящо се езеро. Трудно е да се каже след толкова векове дали то е било дело на човешки ръце или е било естествено. Но езерото наистина се е въртяло постоянно, а центърът му е съвпадал географски точно със Северния полюс. На това място, на полюса, се е намирала гигантска падина в земната кора, която по своята дълбочина надвишавала съвременната Марсианска падина. Л. Виолева и Д. Логинов предлагат следната хипотеза:
„През тази огромна яма водите на океана, подобно на фуния, били всмуквани в земните недра, където се затопляли, поемайки в себе си горещината на ядрото и след като преминавали по лабиринтите на подземните морета-пещери, отново излизали на повърхността на планетата. Циркулацията на топлите течения пречела на образуването на ледени блокове около полюса. Ледът постоянно „изчезвал” във водовъртежа на вътрешното море, където бил привличан към нажеженото ядро и се стопявал. Топлите течения на свой ред значително смекчавали климата. Водите на океана се устремявали към полюса под формата на четири широки потока, така че по своите очертания континентът наподобявал кръг, пресечен от кръст.
И така, Арктида била идеално „конструирана” за предотвратяване образуването на опасна ледена шапка на полюса. По време на разцвета на Арктида нищо не застрашавало литосферата. Този период на планетен покой е представен в древното предание за Титан, поддържащ небето. Небесният свод бил неподвижен, понеже самата литосфера била неподвижна. Само че не Атлантът е държал небето, а Хиперборея.
Материкът Арктида е изобразен много подробно върху картите на Меркатор, копирани от средновековните мореплаватели. /Самият Меркатор ги копирал от някакви много древни карти, които пазел в дълбока тайна, тъй като по онова време изкуството на картографа било добре заплащано./
В Северната полярна област ясно се вижда вътрешното море с правилна кръгла форма, четирите широки потока от водите на океана, устремени към полюса под формата на огромен кръст, както и очертанията на бреговите линии на материците, съседни на Арктида. /Може би именно от това спасително кръстообразно пресичане на каналите води началото си световната символика на кръста, който в различните религии и особено в християнската, е свързван със спасението и със Спасителя?/
Известни са и карти на Меркатор, на които е изобразена не само Арктида, но и Антарктида, върху която по онова време все още нямало ледено покривало, а имало долини, високи хребети и реки. На няколкото достигнали до наше време карти се вижда ясно как ледената шапка на Южния полюс постепенно се разраства, покривайки все по-голяма част от материка. /Именно това се смята за доказателство за тяхната автентичност, а за точността на този най-древен картограф говорят съвременните измервания./
Очевидно картите на Арктида и Антарктида са били съставяни горе-долу по едно и също време. Ледената шапка, с която с такъв успех се борели на север, на юг неумолимо се разраствала …
Съществува теория, според която географската конструкция около оста била използвана от хиперборейците не само като система за предпазване от литосферните катастрофи, то и като космическа „антена”, с помощта на която те общували с разума от други планети. Те беседвали с душите на стихиите, съединявали своя дух с енергията на Земята, така че стихията на Разума се превръщала в нещо като нервна система на планетата, така че човекът и планетата образували едно цяло.
Това била „златната ера” на човечеството, така наречената хилядолетна Епоха на Везните. На нейно място обаче настъпила Епохата на Скорпиона и катастрофата все пак избухнала. Съществуват предположения, че тя била причинена от между-континентална война, по време на която, изразявайки се на съвременен език, двете страни използвали геофизическо оръжие. Именно по онова време е загинала и легендарната Антарктида, която някои изследователи смятат за колония на Арктида-Хиперборея, самата Арктида била залято от водата и престанала да съществува, а заедно с нея престанал да съществува и гигантският водовъртеж, който в продължение на толкова години спасявал планетата от литосферните катастрофи.
Трябва да се отбележи, че споменатите от нас хилядолетни Епохи не са идентични с употребяваното днес понятие „Ера на Водолея” и т.н., при което знаците на Зодиака се отчитат в обратен ред: най-напред е Скорпионът, а след това Везните…
Впрочем, за неумолимите периодични катастрофи разказват и много митове и предания. Така например, в скандинавския епос /”Най-голямата Еда”, „По-малката Еда”, „Предсказанието на велвата”/ се разказва за демона Локи, който „чака да настъпи неговия час в Големите ледове”. Той произхожда от асовете, които скандинавската митология отделя в специфична група богове, оглавявана от Один. Това са висши богове, обаче коварният Локи постоянно враждува с тях. В много легенди той се проявява като хитър пакостник и лъжльо. Въпреки това обаче името му често е свързвано с Луцифер, като го наричат „специален” бог, виновник за края на света.
Обикновено дяволиите на Локи не причиняват голяма вреда, обаче когато завършва хилядолетната световна година, Локи пуска в света три чудовища, свои деца, добити от великанката Ангрбода /това име има еднакъв произход с авестийското име Ангро Майню, вселенският Дух на Злото/.
И така, Локи и Ангрбода родили Водния Змей Йормунганд /той може да се разрасне до такава степен, че да обгърне цялата земя и да захапе собствената си опашка/, старицата Хел /Смъртта/ и вълка Фенрир. Йормунганд живее в Световния океан, опасвайки обитаваната земя Мидгард /древна Арктида?/. Старицата Хел живее в Далечния Север /според Авеста, впрочем, именно на Север се намира адът/. Боговете държат вълка Фенрир на верига, тъй като знаят за пророчеството, че той е създаден, за да ги погуби.
Тези три чудовища напълно опустошават света. При последната битка Фенрир поглъща дори върховния бог Один, и самото слънце. В епоса „Рагнарьок”, /”Съдбата на боговете” или „Гибелта на боговете”/ се разказва за гибелта на целия свят. Настъпва „великанската зима”, продължаваща три години, звездите падат от небето, няма нито слънце, нито луна, земята трепери, водата залива цялата земя. Непоносима горещина изгаря всичко живо на земята и земята се потапя в морето…
Обаче след това, след като завършва „великанската зима”, ознаменуваща смяната на епохите, светът започва постепенно да се възражда. А това не е нищо друго, освен поетичен разказ за литосферните катастрофи.
Обожествяваните от скандинавците асове, които хвърлили Водния Змей в бездната и завързали с верига вълка Фенрир, се опитали да спасят света от предсказаната гибел. Не ви ли се струва, че тук става дума за хиперборейците, укротили стихията на водния поток, спрели /”завързали”/ фаталното отброяване на времето? Тези легендарни асове са именно хиперборейците, живяли около земната ос. Те или са предали част от своите знания на живеещите в съседство скандинавски народи, или след катастрофата някои от хиперборейците все пак са успели да се спасят и да разкажат на приютилите ги племена онова, което са знаели /според епоса, останали живи двама души, които се укрили в горичката Ходдмимир – това били Лив и Ливтрасир/.
Впрочем, в пруско-балтийския фолклор се е запазил митът за двама могъщи чужденци, братята Видевут и Брутен, пристигнали в тези краища по море. Местните жители избрали Видевут за свой крал, а Брутен – за свой върховен жрец.
Впоследствие имената на двамата братя били обожествени и в тяхна чест били издигнати кумири: два еднакви стълба. Първия наричали Ворскайто, а втория – Ишвамбрато /неговият брат/.
Тук съзираме отзвук от древния авестийски език. Видевут недвусмислено ни отпраща към Видевдат, а именно така се нарича първият раздел на Авеста /който се превежда като „Закон, даден против девовете”/.
А без съмнение, Ворскайто е трансформация на наименованието на Световния океан Ворукаша /Ворукарта/, по чиито води, според зороастрийското предание, арийците се преселвали по всички краища на света, носейки със себе си свещените огньове на Атара.
П. Глоба отъждествява този океан с Каспийско море, други изследователи го отъждествяват ту с Аралско море, ту с езерото Балхаш, сравнявайки топонимите „Балхаш”, Ворухаша” и персийското наименование „Варкаш”.
Но бихме могли да предположим и друг вариант, също съзвучен с авестийския първоизточник: не Балхаш, а Балтика. В такъв случай оттам, от север, са доплували двамата братя, носейки със себе си свещения закон Видевдат. Те са дошли от Арктида, била някога цветуща и благодатна земя, на която било писано после да се превърне в ад…
И така, Арктида загинала. Обаче катастрофата, заплашваща материка, не била тайна за хиперборейците, и затова е естествено да се предположи, че те предварително са започнали преселване от обречената територия върху съседния материк. А ако катаклизмът все пак ги е изненадал, за оцелелите имало само един път – към Евразия. Но в такъв случай този многочислен народ не е могъл да изчезне безследно.
И така, къде са се дянали древните хиперборейци, след като са попаднали на нашия материк? Дали са се асимилирали, дали са се смесили с основното население, което далеч не било толкова високо развито, или са продължавали да живеят заедно, опитвайки се да запазят своите знания? Защо не сме чували нищо за потомците на хиперборейците?
Просто защото ние наричаме този народ по друг начин – арии. Хиперборейците са съкратили своето наименование… Може би защото вече не били „хипер” – свръх-могъщи? Така че малцината оцелели доброволно махнали от името на своя народ напомнянето за миналото величие? Кой знае…
П. Глоба също смята, че прародина на ариите е била Арктида /те са я наричали Хайрат/. След потопа те се спуснали по планините от север на юг /Глоба предполага, че по онова време съвременният север на Евразия е бил покрит с лед/. Ариите се заселили на юг от тези планини, „край великата река Даити, вливаща се в голямото солено езеро Воурукарта, и основали своя държава, която започнали да наричат царство Хайрат. Споменаваните тук планини са Уралские планини /наричани по-рано Рифейски/, реката Даити е река Урал, а езерото Воурукарта е Каспийско море. А като цяло, тук става дума за Русия”. Тъкмо нея да избрали за място за живеене древните хипербореи – ариите. И на територията на тази държава Хайрат се е родил пророкът Заратустра. Според версията на Павел Глоба,месторождението на пророка са прикаспийските степи, а самият той е пряк потомък на древните арии, хиперборейците, които според Глоба са наши прародители.
През по-късно време ариите се заселили из Европа, а една част от тях се изместила на юг /съвременен Иран и Афганистан/, други пък тръгнали на изток, достигайки до Индия. С това се обяснява фактът, че в много древно-персийски и индийски текстове се говори за прародината на тези народи, намираща се далеч на север.
Може би именно с това може да се обясни учудващото сходство между корените на санскрита, на руския език и на редица други езици, по-специално на прибалтийските езици? Възможно е в тяхната основа да лежи един общ праезик – арийско-хиперборейският… Та нали от асите произхождат и индийските асури, и авестийските ахури?
А пък в скандинавската „Сага за Инглигите” се разказва за това, че асите /ариите, хиперборейците?/ са дошли от Азия. Може би в течение на времето сведенията са се изопачили и епосът е трябвало да разкаже за нещо съвсем друго – да покаже, къде трябва да се търсят потомците на хиперборейците? Те са отишли в Азия.
И там, на новото местожителство на ариите, древната хиперборейска култура се е разделила по-късно на отделни клонове, като е дала на света две велики учения: Веда и Авеста.
По книгата на Дубровина Т.А., Ласкарева Е.Н. Заратустра І М.:Олимп; ООО „Фирма Издательство АСТ”р 1999. – 208 с

Нагоре