Постинг
15.01.2014 17:37 -
БЪЛГАРИТЕ СЪЗДАДОХА ХУНСКАТА ИМПЕРИЯ.
През 324 г. Константин І (325-337) нарежда да започнат строителни работи по възстановяването на гр. Византион на Тракийският босфор. На 11 май 330 г. новият Рим е осветен като християнска столица.
Четиридесет години по-късно римският свят е потресен от хуните, чието ядро са българите и които превземат цяла Скития и вече са на източната граница на римската провинция Панония.
Първата хуно-българска вълна в Европа ощетява най-много готите, които навлизат към 375 г. в Панония и Мизия като огромна бежанска маса. Но също така и лангобардите (Павел Дякон).
Двадесет години по-късно, през 395 г., българите, като двигател на хунския съюз, вече са и на персийската граница на Византия.
Римският свят попада сякаш в шепите на хунската империя, с дясната си ръка хунския съюз е в източна Панония, а с лявата си ръка е при горен Ефрат и Тигър.
През 408 г. Йероним, преводача на библията на латински, живее в Йерусалим и от духовната висота на божия град гледа на римският свят с тревога.
През юни 408 г. той написва знаменателните думи, че заради хуните „днес голяма част от Римският свят напомня на древна Юдея”.
В църковните истории от V в. и в църковните хроники след VІ в. се говори много повече за догматични въпроси, светската информация е второстепенна.
Църковните писатели не приличат на днешните историци, за тях историята е божи промисъл, а библейският език и теологичният речник са основното средство за възприятието на ойкумена (света, вселената).
Ойкуменът е част от Божията воля!
И Йероним пръв задава въпроса каква е ролята на хуните в Божия промисъл?
Преди това, през 404 г. в гр. Едеса (близо до горен Тигър) свещенник Абсамий, племенник на Ефрем Сирин, пише омилий за хунското нападение в земите на старият Осроен през 395 г.
Въпросите на Абсамий тревожно питат Бог защо е допуснал първият християнски град Едеса да пострада от хуните?
През 408 г. в Йерусалим Йероним решава да даде теологичен отговор за ролята на хуните, като част от Господната воля в историята.
Именно Йероним формулира доктрината за... бичът Божий.
Йероним сравнява хунския съюз с ролята на асирийците и халдеите при стара Юдея. Господ, според него, е изпращал последните срещу израилтяните, заради неверието на божия народ. Хуните днес изпълняват същата Господна воля срещу римският свят, който страда от неверие и ереси.
Несторий, набеден че е еретик, също обвинява от заточение в Египет(431-451) колегите си, че страдат от хуните, защото са пренебрегнали правото учение и вървят след Евтихий. Неговият трактат на сирийски е издаден чак през 1910 г., той е под псевдонима Ираклид Дамаский и е известен като „Трактатът на Ираклид”.
Църковната историческа литература има преди всичко за задача да разкрие сложните пътища на съборното християнско учение и да разкаже как се е случила догматичната история. Ако за езическият свят времевите цикли са се символизирали от олимпиадите, за християнският свят това са били Вселенските събори. Клерикалният образ за хуните като „бич Божий” е формулиран от Йероним към 408 г. и е важен културологичен архетип, който в модерната историческа литература е пренебрегнат.
Последната формира своя исторически портрет за късно-антична Европа от ІV и V в., само на базата на второстепенните светски интерполации в църковните хроники и летописи. На тази основа теологичната формула за хуните като „бич Божий” се възприема само метафорично.
Посланието на църковните писатели за ролята на хуните обаче не е метафорично, а теологично.
Клерикалното послание съдържа следната семантика: Бог изпраща хуните срещу нас, заради ересите.
Изглежда то най-точно е формулирано от Исидор Севилски: „ Те(хуните) бяха гнева Господен. Толкова често, колкото Неговото възмущение нарастваше против вярващите, Той ги наказваше с хуните и така ги очистваше чрез страдания, за да отхвърлят вярващите съблазните на този свят и неговите грехове, и да имат прав път до небесното царство” (Historia Gothorum, 29).
Следователно, късно-античната представа за хуните като „гняв Господен”, повторена през VІ в. от Йордан за българите, си остава безсъдържателна до момента, в който значимостта на теологичната формула за „бичът Божий” не се съпостави със значимостта на догматичните формули за вярата на Вселенските събори, които са побеждавали причините за неверието и оттук искрено са вярвали, че спират триумфа на неверието и ерестите, заради които Бог наказва вярващите чрез хуните.
Освен това изниква един парадоксален въпрос: доколко хунската история е имала значение за християнският свят? При условие, че основният комуникативен език тогава е бил библейският език, той е давал представата за ойкумена, а не толкова фактологията? В този смисъл парадокса е, че готите са увидяни като бич божий само в едно събитие – убийството на арианският император Валент през 378 г., докато хуните през 408 г. са увидяни от Йероним като бич божий изобщо за греховното в „римският свят”.
В църковните истории и хрониките светските факти за готите през ІV в. и V в. са действително много повече от тези за хуните, но при дешифрирането на късно-античният свят в Европа, просвещенско-модерната историческа наука вече не използва библейските клерикални образи, за да реконструира действителната историческа картина по онова време, а само голите факти. Култорологията едва тепърва трябва да допълва късно-античната историческа карта на Европа в тази посока отвъд голите факти...
Така образа на хунския съюз днес е тотално изкривен, на преден план е изведен готският фактор в територията на двете римски империи, а фундаменталната роля на хуните в Европа и света през ІV и V в., е потисната и дори отречена в просвещенско-модерната историческа наука.
Нито един модерен историк няма да повтори думите на Ромул от провинция Норик, изказани пред Приск Панийски през 448 г. в Панония: „Никога на никой от предишните владетели на Скития или даже на други страни не се е удавало да извършат толкова много за толкова кратко време, и да владеят, както островите на океана, и отгоре на това цяла Скития, дори и римляните да имат за свои данъкоплатци”.
Хуните, според информаторите на византийският историк Приск Панийски, свободно стигали от Меотида (Азовско море) за 15 дни до Персия и дори били я нападали (395 г.)...Ако те превземат Персия, отбелязва в ръкописът си той, това ще е първата крачка от окончателното поробване на римската земя.
Хунската прародина, е в Предкавказието (Амиан, Евнапий, Йероним, Прокопий, Агатий...) и оттам започва онази война, която слага край на готската държава на Херманарих.
Хунският съюз през 375 г. изтласква няколко готски народа от европейска Сарматия (наричана също и Скития) към територията на Римската империя и провинциите Панония и Мизия на римската земя са залети от невиждана бежанска готска вълна.
Така е поставено едно ново начало в събитията на Римската империя, готите стават авангарда на германските народи, които от 375 г. до края на западната римска империя при Одоакър, създават римо-германския синтез.
Хунската империя, след 375 г. става световна сила, наред с Римската империя и Персия.
През 395 г. хуните се появяват през Кавказ и на персийската граница на Византия, те навлизат дълбоко навътре в Римската империя и стигат чак до дн. Анкара в Турция, а на юг до Келесирия и Палестина...
През 408 г. за Йероним е било вече ясно, че това не са случайни варвари, които от векове притесняват римският свят, а нещо по-особено...Нещо, което е наложено над ойкумена, само по Божия воля...Те са „гняв Господен”, повтаря същото по-късно Исидор Севилски (570-638).
Четиридесет години по-късно римският свят е потресен от хуните, чието ядро са българите и които превземат цяла Скития и вече са на източната граница на римската провинция Панония.
Първата хуно-българска вълна в Европа ощетява най-много готите, които навлизат към 375 г. в Панония и Мизия като огромна бежанска маса. Но също така и лангобардите (Павел Дякон).
Двадесет години по-късно, през 395 г., българите, като двигател на хунския съюз, вече са и на персийската граница на Византия.
Римският свят попада сякаш в шепите на хунската империя, с дясната си ръка хунския съюз е в източна Панония, а с лявата си ръка е при горен Ефрат и Тигър.
През 408 г. Йероним, преводача на библията на латински, живее в Йерусалим и от духовната висота на божия град гледа на римският свят с тревога.
През юни 408 г. той написва знаменателните думи, че заради хуните „днес голяма част от Римският свят напомня на древна Юдея”.
В църковните истории от V в. и в църковните хроники след VІ в. се говори много повече за догматични въпроси, светската информация е второстепенна.
Църковните писатели не приличат на днешните историци, за тях историята е божи промисъл, а библейският език и теологичният речник са основното средство за възприятието на ойкумена (света, вселената).
Ойкуменът е част от Божията воля!
И Йероним пръв задава въпроса каква е ролята на хуните в Божия промисъл?
Преди това, през 404 г. в гр. Едеса (близо до горен Тигър) свещенник Абсамий, племенник на Ефрем Сирин, пише омилий за хунското нападение в земите на старият Осроен през 395 г.
Въпросите на Абсамий тревожно питат Бог защо е допуснал първият християнски град Едеса да пострада от хуните?
През 408 г. в Йерусалим Йероним решава да даде теологичен отговор за ролята на хуните, като част от Господната воля в историята.
Именно Йероним формулира доктрината за... бичът Божий.
Йероним сравнява хунския съюз с ролята на асирийците и халдеите при стара Юдея. Господ, според него, е изпращал последните срещу израилтяните, заради неверието на божия народ. Хуните днес изпълняват същата Господна воля срещу римският свят, който страда от неверие и ереси.
Несторий, набеден че е еретик, също обвинява от заточение в Египет(431-451) колегите си, че страдат от хуните, защото са пренебрегнали правото учение и вървят след Евтихий. Неговият трактат на сирийски е издаден чак през 1910 г., той е под псевдонима Ираклид Дамаский и е известен като „Трактатът на Ираклид”.
Църковната историческа литература има преди всичко за задача да разкрие сложните пътища на съборното християнско учение и да разкаже как се е случила догматичната история. Ако за езическият свят времевите цикли са се символизирали от олимпиадите, за християнският свят това са били Вселенските събори. Клерикалният образ за хуните като „бич Божий” е формулиран от Йероним към 408 г. и е важен културологичен архетип, който в модерната историческа литература е пренебрегнат.
Последната формира своя исторически портрет за късно-антична Европа от ІV и V в., само на базата на второстепенните светски интерполации в църковните хроники и летописи. На тази основа теологичната формула за хуните като „бич Божий” се възприема само метафорично.
Посланието на църковните писатели за ролята на хуните обаче не е метафорично, а теологично.
Клерикалното послание съдържа следната семантика: Бог изпраща хуните срещу нас, заради ересите.
Изглежда то най-точно е формулирано от Исидор Севилски: „ Те(хуните) бяха гнева Господен. Толкова често, колкото Неговото възмущение нарастваше против вярващите, Той ги наказваше с хуните и така ги очистваше чрез страдания, за да отхвърлят вярващите съблазните на този свят и неговите грехове, и да имат прав път до небесното царство” (Historia Gothorum, 29).
Следователно, късно-античната представа за хуните като „гняв Господен”, повторена през VІ в. от Йордан за българите, си остава безсъдържателна до момента, в който значимостта на теологичната формула за „бичът Божий” не се съпостави със значимостта на догматичните формули за вярата на Вселенските събори, които са побеждавали причините за неверието и оттук искрено са вярвали, че спират триумфа на неверието и ерестите, заради които Бог наказва вярващите чрез хуните.
Освен това изниква един парадоксален въпрос: доколко хунската история е имала значение за християнският свят? При условие, че основният комуникативен език тогава е бил библейският език, той е давал представата за ойкумена, а не толкова фактологията? В този смисъл парадокса е, че готите са увидяни като бич божий само в едно събитие – убийството на арианският император Валент през 378 г., докато хуните през 408 г. са увидяни от Йероним като бич божий изобщо за греховното в „римският свят”.
В църковните истории и хрониките светските факти за готите през ІV в. и V в. са действително много повече от тези за хуните, но при дешифрирането на късно-античният свят в Европа, просвещенско-модерната историческа наука вече не използва библейските клерикални образи, за да реконструира действителната историческа картина по онова време, а само голите факти. Култорологията едва тепърва трябва да допълва късно-античната историческа карта на Европа в тази посока отвъд голите факти...
Така образа на хунския съюз днес е тотално изкривен, на преден план е изведен готският фактор в територията на двете римски империи, а фундаменталната роля на хуните в Европа и света през ІV и V в., е потисната и дори отречена в просвещенско-модерната историческа наука.
Нито един модерен историк няма да повтори думите на Ромул от провинция Норик, изказани пред Приск Панийски през 448 г. в Панония: „Никога на никой от предишните владетели на Скития или даже на други страни не се е удавало да извършат толкова много за толкова кратко време, и да владеят, както островите на океана, и отгоре на това цяла Скития, дори и римляните да имат за свои данъкоплатци”.
Хуните, според информаторите на византийският историк Приск Панийски, свободно стигали от Меотида (Азовско море) за 15 дни до Персия и дори били я нападали (395 г.)...Ако те превземат Персия, отбелязва в ръкописът си той, това ще е първата крачка от окончателното поробване на римската земя.
Хунската прародина, е в Предкавказието (Амиан, Евнапий, Йероним, Прокопий, Агатий...) и оттам започва онази война, която слага край на готската държава на Херманарих.
Хунският съюз през 375 г. изтласква няколко готски народа от европейска Сарматия (наричана също и Скития) към територията на Римската империя и провинциите Панония и Мизия на римската земя са залети от невиждана бежанска готска вълна.
Така е поставено едно ново начало в събитията на Римската империя, готите стават авангарда на германските народи, които от 375 г. до края на западната римска империя при Одоакър, създават римо-германския синтез.
Хунската империя, след 375 г. става световна сила, наред с Римската империя и Персия.
През 395 г. хуните се появяват през Кавказ и на персийската граница на Византия, те навлизат дълбоко навътре в Римската империя и стигат чак до дн. Анкара в Турция, а на юг до Келесирия и Палестина...
През 408 г. за Йероним е било вече ясно, че това не са случайни варвари, които от векове притесняват римският свят, а нещо по-особено...Нещо, което е наложено над ойкумена, само по Божия воля...Те са „гняв Господен”, повтаря същото по-късно Исидор Севилски (570-638).
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
Блогрол
1. ПАРАЛЕНА РЕАЛНОСТ
2. spectator-bg.
3. http://smoloko.com/
4. Андромеда Нео Нула
5. universalnite1neo
6. Религия-maranatha
7. Митът за Холокоста
8. get
9. Как бяха измислени “волжките българи”.
10. gepard96
11. memoriabg.com
12. История-Записки колымчанина
13. rebellion
14. Портос
15. Terra Byzantica
16. история
17. Нео Нула
18. bainiki
19. dbs
20. За Буквите,Числата и Времето...
21. windowsnikolai
22. mominasylza
23. shtaparov
24. автор: jedidiah
25. Ламбо
26. Логик
27. ezdra
28. Древните
29. Илюминати
30. netsky
2. spectator-bg.
3. http://smoloko.com/
4. Андромеда Нео Нула
5. universalnite1neo
6. Религия-maranatha
7. Митът за Холокоста
8. get
9. Как бяха измислени “волжките българи”.
10. gepard96
11. memoriabg.com
12. История-Записки колымчанина
13. rebellion
14. Портос
15. Terra Byzantica
16. история
17. Нео Нула
18. bainiki
19. dbs
20. За Буквите,Числата и Времето...
21. windowsnikolai
22. mominasylza
23. shtaparov
24. автор: jedidiah
25. Ламбо
26. Логик
27. ezdra
28. Древните
29. Илюминати
30. netsky
