Блогът на budha2 :: ПРОМЕНЛИВОСТ И ПОСТОЯНСТВО ЦИКЪЛ СЪБИТИЯ БА ГУА

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

16.01.2014 21:02 - ПРОМЕНЛИВОСТ И ПОСТОЯНСТВО ЦИКЪЛ СЪБИТИЯ БА ГУА

Автор: budha2 Категория: Други

Прочетен: 944 Коментари: 0 Гласове:

Ако искаме да разберем “Книгата на промените”, “И Дзин”, то следва да се изясни, че първоначално тя е била предназначена за гадаене и е давала положителни или отрицателни отговори на определен кръг въпроси. Цялата черта означавала “да”, а прекъснатата – “не”. Все пак, още в най-дълбока древност, смисълът на предсказването не се e изчерпвал с това, а с течение на времето тази несложна процедура се е превърнала в способ за постигане на света. Докато в същото време в Европа всичко се свежда до категорията на чистото битие, в китайското мислене решаваща роля играе концепцията за изменението. По такъв начин китайската философия заема междинна позиция между будизма и философията на екзистенциализма. Ако приемем в качеството на полярни противоположности будизма, за когото всичко съществуващо не е нещо повече от илюзия, и философията на съществуванието, която осмисля съществуванието като реалност в света на илюзорно ставане, то китайският светоглед се изявява като опит за помирението им – посредством въвеждане на времето. Когато се срещнат две несъвместими условия, те могат да съществуват, следвайки се едно друго във времето, преминавайки едно в друго. Това е главната идея на “И Дзин”: времето поражда едновременно противопоставяне и съучастие.

Но защо е необходимо да се приемат за основа противоположностите? От практическия опит е известно, че всичко преминава в своята противоположност. Всъщност наличието на противоположностите прави възможен опита. Без противопоставяне на обекта и субекта е немислимо съзнаването и познанието на нещата; върху контраста между светлината и тъмнината се изгражда сетивното възприятие. Противоположностите са необходими за да блесне светлината на съзнанието. Но в “И Дзин” противоположностите не са нещо самозадоволяващо се – те са само състояния, сменящи се едно друго. Така че самото противопоставяне става относително.

Цялата работа е в избора на правилното отношение. Ако изборът е верен, стремежът към един полюс, от което се подразбира негативно отношение към другия, се сменя от свободно движение в потока на времето и изживяване на противостоянието вътре в себе си.

При това, цялата работа по адаптация към конфликта във външния свят се извършва вътре. Ако се успее да се съхрани хармония между вътрешното “Аз” и окръжаващия свят, – светът при всичките му многообразни прояви – не ще причини вреда. Тази идея е основния принос на Кун-дзъ (Конфуций) в “И Дзин”. Сред другите китайски мислители от древността Кун-цзъ може да бъде определен като философ на приспособяването. Така, в съответствие с едно от неговите изказвания, няма смисъл да се изработват веднъж за винаги определени отношения към явленията в света и да се следват при всички обстоятелства. Липсата на гъвкавост води до резултат, право противоположен на очаквания и битката ще се води вечно. И тъй като в съответствие с този закон моментът на победата едновременно е и повратна точка, на нито една от страните не е съдено да достигне окончателна победа. Трябва се да пребивава в хармония със своето обкръжение, богатият трябва да се държи така – както е прието при богатите, бедният – както е прието при бедните; в чужда страна, да се държиш, така както е прието там. По този начин се постига равновесие между вътрешното “Аз” и обкръжаващия ни свят.

За постигане на хармония е необходимо да се заеме правилна средна позиция. Времето, както беше казано, е необходимо за възприемане на противоположностите.

Важно е да престанем да бъдем играчка в ръцете на времето, защото времето става истинска реалност само за тези, които го възприемат от неподвижна точка. Дотогава, докогато сме подхвърляни от един миг към друг, докогато нашето въображение точно възпроизвежда фантазиите на нашето минало и се обръщаме ту със страх ту с надежда към бъдещето – ние не сме нещо повече от вещ между вещите, предоставени на волята на съдбата, подобно на всички други механични обекти. Но когато ни се отдаде да възприемем в някоя средна точка и времето, и неговата противоположност, без да отхвърлим нищо, кръгът се затваря и времето се преживява като Вечност. В това е патосът от казаното в “Чжун-юн”за “осъществяването на средното и хармоничното”. Това е сърцето на конфуцианското учение.

Когато говорим за противоположностите в “И Дзин”, необходимо е да помним, че материалът е представен абстрактно. Разбира се, всички образи съдържат конкретни символи, но всеки образ води в безкрайното пространство на себеотражението. Да вземем, например, символа ИН . ИН може да бъде жена, но може да бъде също така и син, може да сочи министър, а в някой ситуации може да представлява емоционален елемент в противоположност на интелектуалната сфера. ИН съответства на вегетативната система у човека, на анима-та в противоположност на анимус-а. И, обратно, ИН може да символизира мъжкото начало в жената, присъствуващо като производно качество във всяко женско същество. Така че ИН винаги не е първична същност, а елемент, получен от другите. Така възникват противоположностите. Взаимодействието е вездесъщо; важни са не дадените веднъж за винаги понятия, но отношенията между тях – съществуванието на тези понятия, в които се проявява динамиката на противоположностите. Противоположностите се предизвикват едни други и затова с тяхна помощ, човек може да хармонизира света.

Според “И Дзин” основа на всичко е Тайцзи. Тайцзи (Великия предел), това е Върховният Абсолют, врата към феноменалното; Единното, или с други думи, откъдето е произлязло всичко. Но, в отличие от западната традиция, в Китай проявяването на Единното означава начало на раждането на неговата противоположност. Гьоте беше казал, че всяко категорично изказване носи в себе си противоречие. Така и тук: ако представим Единното с линия в пространството, възниква неговата противоположност. Пространството се оказва разделено на горно и долно или, при друго разположение на линиите, на дясно и ляво, предно и задно. Шестте проекции в пространството, съгласно китайската философия, се получават от различните положения на една линия.

Тази линия извиква на живот полярната двойственост; първичният положителен полюс се означава с цяла черта (ЯН), а вторичния, отрицателен полюс – с прекъсната (ИН). Заедно с първоначалната линия те съставляват триада като основание на реалността. Триадата е едно от най-важните понятия в традиционното китайско мировозрение – сань цай – Небето, Земята и свързващия ги човек. Затова в Дао дъ дзин е казано: “Едното ражда две, двете раждат три, трите раждат цялото многообразие от неща.”.

Началото на феноменалния свят се задава от тези три понятия. А що се отнася до у вей – “недеянието”, еднакво важно и за даосизма и за конфуцианството, това понятие не намира паралел с квиетизма (безучастно отношение към окръжаващата действителност), така, както ние го разбираме. У вей – това е готовност да изпълняваш в света на феномените ролята си, предопределена във всеки момент от времето и средата.

Количеството възможни комбинации от цели и прекъснати черти съставят две на трета степен, което е равно на осем. Затова енергиите, формиращи реалността, в „И Дзин” се представят от осем възможни първични знака или триграми ба гуа.

Като приписва на ян-ската черта свойство сила, а на ин-ската – податливост (съответно позитивност и негативност), получаваме следните осем знака гуа. Първият знак гуа е ЦИЕН, „Съзидателният”. И трите черти са силни. ЦИЕН е силата, целенасочеността, на която е присъщ непреклонният стремеж нагоре.

КУН, „Приемащата”, е знак гуа, състоящ се от три прекъснати линии, той е противоположност на ЦИЕН.

Ако предположим, че ЦИЕН е времето, то КУН ще бъде пространството. Времето има само едно измерение и винаги се движи напред. За ЦИЕН, „Съзидателният” , не съществува възвратно движение. Времето може само да бъде спряно, и ако ЦИЕН отслабне, то просто изчезва.

КУН, „Приемащата”, пространственото, не се движи, или по-скоро, тя обладава вътрешно движение, разбирано като саморазделение и състояние на покой, като затваряне вътре в себе си. Следователно, движението на КУН никога не е насочено към обекти, то е движение вътре в себе си.

ЦИЕН и КУН са основната двойка противоположности в света. Най-често свързвани с тях образи са Небето и Земята или Бог и Природа, както би ги нарекъл Гьоте. Но не трябва да се забравя, че това са само образи, те не са точно очертани, а отправни точки на мисленето. Всичко е подвижно, текущо, подложено на изменение. Така че, единият образ може да сочи духовното, а другят – материалното. В областта на духовното, първият, ЦИЕН, „Съзидателният”, творчеството, е интелектуалният аспект, а вторият, КУН – емоционалният. В безкрайна перспектива значението на образите се определя от отношенията, които са възможни между гуа.

На ЦИЕН бащата и КУН майката съответстват шест деца. Майката взема от Бащата „Съзидателният”, (творчеството), една черта и се получава образът на Големия брат, близък на образа на Майката. При дъщерите е обратно. (В съответствие с тази идея се смята че синовете идват от майката, а дъщерите от бащата, но може да се говори за по-далечни предци.)

Големият син, ДЖЪН е „Предизвикващият” (импулсът, движението, променливата енергия). Това е електричеството, което блуждае в земята рано напролет

Тази енергия по-различно се въплъщава в средния син КАН. Сега това е Вода, по-точно Вода в движение: “Към Небето тя се издига, от Небето се снишава, вечно се мени.” Това е водопад разбиващ се в пръски, издигащ се в облаците и отново изливащ се като дъжд. Това е “Бездънният”, не познаващо предел, безвъзвратното потапяне в глъбините. Движението е представено с активна централна черта, ограничена отгоре и отдолу с две прекъснати черти.

Движението достига предел при малкия син, ГЪН, „Неподвижният” (запазващия покой, планината). Тук силната линия е най-отгоре, движението се стреми да уподоби растежа на растенията, тъй като в Китай планината се вписва в понятиен контекст, съвършено различен от европейския. В Китай Планината е част от окръжаващия свят; това са горите, растящи на нейните склонове, това са растенията, които прокарват стръкове благодарение на нея, животните, които се размножават на нея, облаците, които носят влага на околните поля. Планината представлява център на живота. Именно тази идея е в основата на ГЪН, „Неподвижният”. В този знак гуа Небесното се концентрира върху Земята: отдолу – Земното, отгоре – Небесното, затова благотворните атмосферни влияния се привличат към земята и животът се довежда до хармония

Същото движение имаме при дъщерите. Голямата, СЮН, „Благата” (проникването) . Нейният образ е Вятърьт. Вятърът – това е, което прониква във всяка цепнатина, без да прилага никаква сила; вятърът присъства навсякъде, тъй като е безплътен. Интересно е да съпоставим СЮН с противоположния му знак ДЖЪН. ДЖЪН – това е импулс, подобен на електричеството, гръм, докато СЮН е нахлуване на въздуха. СЮН е по-близо до материалното от ДЖЪН и затова движението на СЮН е по-друго: ДЖЪН, макар и много подвижен не е активен. СЮН се приспособява към обстоятелствата. Тя прониква и, благодарение на своята пластичност, постига своя стремеж. СЮН, освен другото, е и Дърво, корените на което проникват навсякъде, за да получи жизнени сокове от земята.

В структурата на ЛИ гуа, средната дъщеря, силните линии са отвън, податливата – отвътре. Неговият образ е Огънят, „Прилепчивата”, (сцеплението, светлината). Огънят не може да съществува сам по себе си, не съществува пламък без горящо вещество. Забележително е, че източното и западното мислене различно разбират този процес. За западното съзнание елементите, такива като Огъня, до най-ново време, са се смятали за вещества. Европейците мислели за Въздуха, Огъня, Водата, Земята като за вещества. В Китай Огънят се възприема различно, в него са виждали не субстанция, а събитие, явление, подобно на други явления. Пламъкът съществува дотолкова, доколкото съществува дърво. Затова да се прилепиш към нещо, означава да имаш за това някакво основание. В това отново се проявява противоположността на ЛИ и КАН.

Различието на европейския и китайския подход е особено забележимо, ако пренесем тези понятия на равнището на космическото. Тук ЛИ е Слънцето, зависещо от Небето. Ние виждаме в Слънцето източник на светлина, а в Китай то е нещо второстепенно, по-скоро, концентрация на небесна светлина, осветяващата Земята светлина е концентрирана в Слънцето. Но самото Слънце напълно е във властта на Небето. На космическо равнище КАН е Луната. Затова за вдлъбнатите огледала в Китай са казвали, че те “събират огъня на слънцето”, а за изпъкналите – че те “събират водата на луната“..

Движението достига своята кулминация при малката дъщеря, ДУЙ, „Радостната” (веселата). В ДУЙ гуа податливата черта допълва силните долни черти. Символът ДУЙ е усмихваща се уста, усмивка и радост, но с оттенък на тъга. Интересно е как символиката на знаците се уподобява на годишните времена. ДЖЪН е пролет, ДУЙ – есен. Есента е радостна, това е времето на прибирането на реколтата, времето когато пренасят събраното на полето в хамбарите. Но при цялото й веселие, есента е време на равносметка. Есента е началото на смъртта. Зад позлатата на нейната радост се крие суровост, още непроявена, но станала вече неотменна част от настоящето. В света на природата ДУЙ символизира Езеро, но Езеро не като вода, а като сияещ, отразяващ феномен, например езеро в подножието на планина (ДУЙ също така съответствува на метал). ДУЙ може да бъде и лека мъгла, вдигаща се над езерото и стелеща се по земята, неподвижна, замъглена вода, езеро или блато. С други думи, вода в аспект, който не е отразен в КАН, който е символ на активната вода. ДУЙ – това е атмосферната вода в състояние на покой. ГЪН пребивава в земните предели, но е жизнена сила, която Планината придобива чрез своя небесен аспект. ДУЙ, напротив, е покоящ се аспект на небесните води, а източникът на нейната радост е в земните дела. Така че, Планината и Езерото образуват контрастна двойка.

Въз основа на тези понятия е възможно да се направи заключение как в теорията на “Книга на Промените” се разглежда процесите на възникване, битието и изчезване. Творческият импулс (ЦИЕН), потапяйки се в средата на меона – изпълнението (КУН), действа преди всичко като подтик (ДЖЪН) за последното. Следва неговото пълно потапяне (КАН) в меона, което води до създаване на творимото, до неговото пребиваване (ГЪН). Но тъй като светът е борба на противоположностите, творческият импулс постепенно отстъпва, съзидателните сили изтъняват (СЮН) и по инерция се запазва само тяхното сцепление (ЛИ), което в края на краищата води до разпадането на създалата се ситуация, до нейното разрешение (ДУЙ), изясняването й. ЦИКЪЛ ЛЕКЦИИ ВЪРХУ „КИТАЙСКАТА КНИГА НА ПРОМЕНИТЕ – И ДЗИН”, ПРОЧЕТЕНИ ОТ РИХАРД ВИЛХЕЛМ ПРЕЗ ПЕРИОДА 1926 – 1929 ГОДИНА