Блогът на budha2 :: Защо помним само последния потоп?

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

20.01.2014 06:28 - Защо помним само последния потоп?

Автор: budha2 Категория: Други

Прочетен: 1209 Коментари: 0 Гласове:

   Катаклизмите и катастрофите са неразделна част от битието на младата ни планета

Тихият океан е обрамчен от действащия и днес сеизмичен „огнен пръстен“. Той бележи друго праисторическо разцепване, в което попада и Югоизточна Азия.

Тайфуните в Америка и наводненията в Европа от последните месеци, както и всяко смъртоносно цунами или ураган, периодично ни припомнят, че въпреки привидно големите успехи в науките и космическите технологии човечеството още не е намерило отговор на екзистенциалните въпроси – кои сме, защо сме на тази планета, докога ще сме тук и как ще свърши всичко. В такива случаи у нас и по света винаги се намират поетични (или просто неуки) личности, които хвърлят цялата вина върху Човека. Той разрушил равновесието на Природата, експлоатирал безогледно богатствата й, причинил глобално затопляне (новата религия на глобализаторите!) и ето, тя вече е започнала да си отмъщава. Други, например в ислямския свят, смятат катаклизмите за наказание от Аллах.
Подобен патос звучи ефектно, но е дълбоко невеж. Бог и човечеството не могат да носят вина за динамиката в земната кора. В недрата на Земята протичат естествени процеси, които в своята уязвимост наричаме „катаклизми“, пренебрегвайки иначе известния факт, че от зараждането на Вселената те не са спирали. Ние би трябвало да ги очакваме и да се готвим за тях. Защото, както подчертава Майкъл Крайтън в своя бестселър „Състояние на страх“, истината изглежда е в това, че нашата планета е още млада, само на 4.7 милиарда години и още не се е „успокоила“. И слава Богу, иначе животът на нея може и постепенно да угасне.

Дрейфът на субконтинента Индия на север към Азия продължил 70 милиона години.

Достатъчно е да погледнем картата, за да видим, че Европа, Африка и двете Америки някога са били една непрекъсваема суша. Личи по контурите им. Гигантският континент Пангея („цялата земя“) се сцепил преди около 200 милиона години по неизвестни нам причини. Получените парчета започнали да се раздалечават, образувайки Атлантически океан и Средиземно море. През колосалната пукнатина потекла магма и образувала огромен хребет, който стои на океанското дъно като белег, маркиращ първоначалното положение на двете тектонични плочи. Континенталният дрейф продължава и днес със скорост 2-3 см на година.
Иначе казано, за еволюцията на човешката раса и нейния дом – Земята има достатъчно информация. Но, както е казал един мъдър жрец преди около 2600 години, бедата е там, че хората помнят само последния потоп. Затова той им се струва страшен като Божи гняв.
Този жрец разкрил на атинянския законодател Солон тайната за потъналата Атлантида при посещението му в тогавашната велика сила – Египет. Онова, което египетският жрец не е знаел (или може би е решил да спести), е че в епохата на Атлантида на другия край на света, в Югоизточна Азия, е имало още една цивилизация, по-стара от атлантическата.
Тя днес се нарича Индонезия
и представлява скъпоценен остатък от лемурийския рай.
Лемурия загинала вероятно в резултат от удар на земята с астероид. Късовете оцеляла суша се пръснали в различни посоки. Индия например поела на север и след дрейф, продължил 70 милиона години, се ударила в тогавашната Азия, нагъвайки Хималаите.
От хиляди години южните народи разказват за гигантски континент, който потънал в резултат от страшна катастрофа. Полинезийците го наричат Ка Луа. На Великденските острови разказват легенди за земята Хива, която била погълната от вълните и много малко хора успели да избягат. На Самоа наричат тази земя Болуту. Тя давала по няколко реколти на година, а щом откъснеш един плод, на негово място веднага израствал друг. Самоанците твърдят, че жителите на Болуту имали странни свойства, можели да минават през дървета, стени и други материални обекти. Маорите вярват, че са пристигнали в Нова Зеландия от един планински остров на име Хавайки, който потънал.
Хиндуистката Риг Веда разказва за три континента, „които някога съществуваха“. Единият от тях, Рутас, потънал след вулканично изригване и от него останали само Индонезия и островите в Тихия океан. На Рутас живеела раса, наречена данава. Те били слънцепоклонници. Малка част от тях се спасили и стигнали бреговете на Индия, където дали начало на кастата на брамините. Други народи от индийския субконтинент наричат в своите писмени паметници тази митична земя Му.
Интересно е да се отбележи, че днес индийското правителство финансира подводни археологически изследвания по крайбрежието на Канякумари, които търсят следи от стари цивилизации.
Стотици са авторите, които експлоатират своето въображение в търсене на аргументи за съществуването на Лемурия, останала в легендите като градината на Еден. Континентът Му бил дълъг 5000 мили и широк 3 000. Населението му, съставено от висша белокожа раса и цветнокож подчинен народ, наброявало около 65 милион души. Тези слънцепоклонници създали земеделието, корабоплаването, астрономията и медицината. Двете империи, Атлантида и Лемурия, поддържали връзки. Но за разлика от атлантите, които били войнствен технократски народ, лемурийците били по-духовни, изтънчени и миролюбиви. „Хората на Му имали телепатични способности. Те вярвали във върховенството на духа над материята, свидетелство за което е ритуалът им да вървят по огън. Той е запазен до днес на някои полинезийски острови“, пише Марк Уйлямс в „Енигмата Лемурия“.
Принос за популяризирането на тази красива приказка има и британският полковник Джеймс Чърчуърд (1852-1936), който прекарал 30 години в Индия. Той твърди, че тибетски монаси му показали строго засекретени сандъци с плочки, в които била записана историята за разцвета и гибелта на цивилизацията Му. Полковникът редица години обикалял Европа и Америка с цикъл лекции, и през 1935 г. ги издал под заглавие „Изгубеният континент Му“. Според Чърчуърд малцината лемурийци, оцелели в катастрофата, се пръснали по света, създавайки държавност, подобна на лемурийската. Една част от тях достигнала Америка и основала империята на маите. Наричали ги кетцали. Друга достигнала Средна Азия. Наричали се уйгури. Те създали велика империя и дали началото на арийските племена, които по-късно преминали в Европа през Персия. Трета част се заселила в Египет. Там потомците на лемурийците няколко хилядолетия тачили паметта на милионите, загинали при потъването на Прародината Му и пресъздали това събитие в „Книгата на мъртвите“.
Жалко, че онзи египетски жрец не е споменал пред Солон нищо по този въпрос. Знае се обаче, че и древните римляни практикували тридневни ритуали за омилостивяване на дедите, които през май излизат от водата. Наричали техните призраци лемури, а дните 9, 11 и 13 май, на които изпълнявали ритуалите - лемурии.
Тук някъде свършват легендите и вярванията, които академичните критерии по понятни причини отхвърлят като спекулации. Оттук нататък започва писаната история за цикличните природни катаклизми.

Атлантическите диалози на Платон

Подводната археология доказва, че дълбоко в шелфа на Пасифика има следи от разрушени градове.

През 347 г. пр. Хр. Платон описал в два от своите диалози посещението на прочутия законодател и поет Солон (638-559 г. пр. Хр.) в Египет.
Атинянинът пристигнал в земята на пирамидите като културен аташе, със задачата да впечатли египтяните с постиженията на Елада. За да убеди своите домакини, че гърците са древен народ с голяма култура, той започнал разказа си с „първия човек“ Фороней, Ниоба и нейните деца, Големия потоп и героите, оцелели от него. Един от жреците отбелязал: „О, Солоне! По ум вие, елините, сте още деца. Вашите традиции и науки не са стари.“ Той обяснил, че легендата за Фаетон, която Солон им разказал, е в действителност митологизирано астрономическо събитие, станало на Земята в дълбока древност. После добавил, че унищожителни катаклизми, причинени от огън и вода, е имало и ще има. В тях оцеляват обикновено шепа неуки скотовъдци, които не знаят нищо за величието на своите народи. „А онези както тебе, Солоне, които живеят в градовете, биват отнасяни от водите. Затова хората винаги помнят само последния потоп“, заключил жрецът с тъга. И добавил, че по тази причина атиняните не знаят нищо за своите велики предци, „народ най-прекрасен и благороден, от който ти, Солоне, си само семе или останка.“
Иначе казано, жрецът обяснил на Солон, че атиняните не познават собственото си минало. Така той акцентирал разликата между тогавашната гръцка конфедерация, на възраст само неколкостотин години, и царството на Египет, което имало зад себе си 2500 години история. „Имаше преди 9000 години един голям остров, наречен Атлантида, на запад от мястото, което вие наричате Херкулесови стълбове. Неговите жители искаха да покорят целия свят. И щяха да успеят, ако не бяха героичните дела на древните атиняни, забележителни със смелост и военни умения. Те победиха атлантите и ги изтикаха обратно в морето“, започнал своя разказ жрецът.
От него става ясно, че великата страна Атлантида, която поставила под своя власт земите до Египет и Тиринт, се намирала на запад от Херкулесовите стълбове (които по някаква извратена логика европейците от доста време наричат „Гибралтар“ – арабски израз, увековечил поробването на Испания от ислямските пълчища), оформящи вратата на Средиземно море към Атлантически океан. Но Атина сразила западните нашественици и спасила от робство света отсам Стълбовете. После обаче дошло бедствието. Силни земетресения разрушили Южна Европа. В чудовищния въртоп, предизвикан от трусовете, потънала и островната империя Атлантида.
Дали Платон е изложил отдавнашни исторически събития, или е измислил подходяща притча за една прекрасна страна като илюстрация към своята философия? Не знаем. Факт е, че вече 2350 години човечеството спори по този въпрос и не спира да търси изчезналата предпотопна цивилизация на атлантите.    В средата на XIX век теорията на Дарвин за произхода на видовете предизвикала спорове със своите „липсващи звена“. Тя например не обяснявала защо дребните полумаймуни, наричани лемури, се срещат в територии, разделени от океани, например Африка и Индия. Нужен бил сухоземен мост, за да запълни липсващото звено. Дарвинистът Филип Л. Шлейтър предположил, че преди милиони години в Индийски океан е имало голяма суша, която впоследствие потънала. Нарекъл я Лемурия. Германецът Ернст Хайнрих Хекел (1834-1919) обяснил с тази хипотеза липсата на останки на първобитни хора в Африка. Ако човекът се е появил на земя, която впоследствие е потънала, то тя е отнесла със себе си и останките на първите хора, затова не ги намираме.
Оттогава досега местоположението на тайнствения континент Му-Лемурия „плава“ по цялата земна шир. Според някои той бил в Тихи океан и започвал на запад от Хавай. Според други бил в Индийския океан и свързвал Индия с Индонезия и Мадагаскар. „Плава“ във времето и моментът на неговата гибел. Според едни Лемурия потънала след Атлантида, тоест преди някакви си 10-12 хилядолетия. Според други това станало 300 века пр. Хр.
През 1888 г. Елена Петровна Хан-Блаватска (1831-1891), популярна на Запад като създателка на теософията, издала своята книга „Тайната доктрина“. В нея тя твърди, че научила за съществуването на Лемурия от „Книгата на Дзян“ – труд, създаден според нея в Атлантида и пазен в наше време от индуските махатми. Нейната Лемурия също стига до Индонезия. Преди 150 милиона години на нея се появили разумни същества. Континентът потънал преди 70 до 50 милиона години. www.facebook.com/permalink.php