Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.02.2014 12:12 - СИВА-БОГА(ШИВА). Сабазий-Митра-Варуна-Сйявуш(Сйявушиди)-Кибела-Севук-Зйевус-Зйези
Автор: budha2 Категория: Други   
Прочетен: 2521 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 26.06.2016 13:10

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image     
Митра, наричан още Непобедимото Слънце е древен бог почитан от много народи. Името му е споменато в свещените книги Риг Веда и Зенд Авеста. Н еговите храмове са разпръснати върху едно огромна територия - от Армения и Сирия до Испания и Фанция, от Шотландия и Белгия до Египет и Либия. На три континента различни хора са се кланяли на мистичното божество облечено с тракийски дрехи. Митра  е наричана Адитя/Първична/. Във Ведите има осем Адити:1. Варуна 2. Митра 3. Аряман 4. Бхага 5. Анса/Амса/ 6. Дхатр/Дакша/ 7. Индра.
Всички тези богове произлизат от Великата Богинята Майка - Адити.
Затова тези богове се наричат Адитяс   

                              image    image                                                                                                               

Преди около хиляда и седемстотин години поклонниците на Митра са били повече отколкото тези на Христос. Благодарение на високата си популярност сред войниците на Римската Империя, култът към слънчевото божество преживява своя апогей. Всъщност не е имало особена разлика в добродетелите на митраизма и християнството. Това е станало причина за техния бърз синтез, денят на Митра –двадесет и пети декември, бива приет за дата на рождеството на Спасителя. Вярата в победата на доброто и светлината намират продължение в следването на Христовото учение, което проповядва любов и милосърдие както и митраизма...                            Първото споменаване на бог Митра ( под името Митрасил) е станало не в Иран, или Индия, а в Мала Азия обитавана от траки още в най-дълбока древност. До нас е достигнал един древен документ – мирния договор между хетския цар Супилилиума и митанския владетел Шативаза. Текстът е датиран 1400-1380 пр. Христа (C.A.Wauters, Mithras, Anks-Hermes BV, 1985, p. 13). Митра (Митрасил) е почитан от митаните, които са били най-добрите бойци-колесничари и коневъдци (както и траките). При тях името на бога на слъцето е документирано повече от хиляда години по-рано отколкото в най-ранните санскритски и авестийски писания. Някои смятат, че митаните са индо-арийци, дошли в Мала Азия от Индия, но това е невъзможно защото нито по печатите на Мохенджо Даро, Лотал, Харапа, нито по скали и т.н. има изображения на коне, или пък са намерени останки от коне ( в периода 2100-1700 пр.Христа)...а както вече отбелязахме митаните (чийто бог е Митра) са конен народ и то един от най-силните за времето си. Не трябва да забравяме, че конят е опитомен в черноморските степи, а не в Индия. Пак в черноморските степи са най-ранните могилни погребения като тези на арийците... Най-ранното изображение на свастиката –арийски слънчев символ, е намерено в...България, Варненския некропол – пето хилядолетие преди Христа...                                                                         Името на Митра не е персийско, а принадлежи на медите (C.A.Wauters, Mithras, р,19). За този древен народ, от чиито среди произхожда великия Заратустра се знае твърде малко и поради това някои смятат медите за азиаци по произход. Това обаче не отговаря на истината, тези хора само са оказали културно и езиково влияние върху редица азиатски народи. Според Херодот старите перси са били покорени от медите в далечното минало ( История I-102). Като всеки подвластен народ дедите на иранците са взаимствали много неща от медите, на които по право принадлежи култа към Митра.                                Нека видим чии роднини са медите. Плиний Стари свидетелства, че медите са предци на сарматите ( Естествена История, VI-v-19). Прокопий пък допълва, че сарматите принадлежат на семейството на гетите (История на Войните III-ii-2-3). Гетите обаче са тракийски народ, който през VII-ми век се свързва в съюз със своите близки роднини мизите (наречени още българи) и така независимостта на Дунавска България е извоювана.          В “Риг Веда” Митра е почти винаги заедно с Варуна, говори се даже за Митра-Варуна. В двадесет и четири песни на “Риг Веда” Митра е споменат заедно с Варуна, и един път сам ( H.W. Obbink, Cybele, Isis, Mithras, De Erven F.Bon N.V. 1965, p. 95-96). За името на Варуна са правени много спекулации, свързват го с дъжда, водата, покритие...но забравят, че се касае за аспект на слънцето. Варуна се обяснява прекрасно със старобългарската дума ВАРЪ – жега, горещина. Жегата и горещината пасват съвсем логично на слънцето.

      sparotok.blog.bg/politika/2011/07/21/iranski-bog-li-e-mitra.787437                                                                              image   
„Огненият” Сиявуш – Скитският Христос, в образа на героя Спентодата, се сражава със силите на злото, представени в образа на хищен звяр. Сцена върху златна кана от Наги Сент Миклош от 9 век.                                                                                                                                                                           

Сйявуш е божество с много имена: Сяхваш, Зйевус, Сауасс, Саош, Вахш, Вак, Охшо. Той е Богът-войн, постоянен спътник на Богинята-майка Нана. Олицитворява Слънцето и възраждащата се природа. Празниците в негова почит винаги отразяват прехода зима-пролет. Толстов открива преки аналогии с култа към трако-фригийския Сабазий /спътник на Богинята-майка Кибела/ и хетския Шауш. Вероятно тракийският конник и мадарският конник са също отражение на този древен култ, смята /с право/ Толстов. /СТ-ДХ,стр.202/ Трако-фригийският култ към Сабазий е пряко продължение на култа към Богинята-майка. Тя е първостепенно божество в тракийския пантеон. Наблюдава се четиристепенен цикъл в символиката на нейното развитие. Първата степен отразява самооплождането на Богинята-майка /майката-земя/ или самозараждането на живота в представите на древните. Втората степен отразява появата на божественото дете – Слънцето, демонстриращо мъжкото начало. То е необходимо за осъществяване на баланса в природата и цикличното възраждане и обновяване - кръговрата на четирите сезона. Следва възмъжаването на Бога-син, което завършва до издигането му на нивото на равностоен бог и божествения му брак с Богинята-майка. Така цикалът се затваря и природата е способна към самообновяване. Според акад.Владимир Георгиев в надписи от минойската култура свързвана с пелазгите се разчита името на божество Сазо отговарящо но Сабазий. /ВГ-ЭМ-ВДИ-1950-3/4 стр.57-68/ .                                                         Ако погледнем на изток ще видим много сходния култ към Сйявуш. Той се появява от най-източните части на Средна Азия. Градът Чжоаву /Канг-и-Сйявуш/ е до границите на Китай, някъде до Хотан. Авестата също помества свещенния Кангха на изток в земите на най-източния от авестийците народ – хиаона, хоните. Носителите на този култ са юечжите/хони. С тях идва и култа към Нана, Наная четириръката Богиня-майка, държаща слънцето и луната в ръцете си. Сйявуш, Богът-конник е нейн спътник и син.   
                                              image                                                                                                   
Изображения на конник се срещат при хоремзийските монети, някои кушански и ефталитски монети (от Забул).   Родът/племето Уин/Вен управлява и средноазиатските държави. Винаги китайските хроники го наричат и Чжоаву, по името на столицата на юечжите в Кансу. Анализирайки данните за рода Уин/Вен/Чжоаву, Ваинберг стига до извода че към него са принадлежали владетелите на династиите в Хорезъм, Бухара, Самарканд, Фергана, Кубадиан, Ташкент, Маймург и останалите кангюйски земи в доарабското време. Използувайки сведенията на Ал Бируни, че езическите хоремзийски владетели водели началото си от Сйявуш и се наричали Сйявушиди, Толстов доказва убедително че Чжоаву е всъщност китайската транскрипция на Сйявуш и Сйявушиди. /БС-КБПИК,стр.102/ Така вече митологичните данни за града на Сйявуш /Канг-и-Сйявуш/, намиращ се до границите на Чина /Китай/, който Фирдуоси локализира “някъде около Хотан”, придобива съвсем реални измерения – Чжоаву, столицата на юечжите.                                                            

Култът към Сйявуш е типичен за Средна Азия, но не и за западните иранци – персите. Толстов проследява корените му. Сйявуш винаги се изобразява като конник в статична, величествена поза пробождащ диво животно с копието си. Такъв е конникът от хоремзийските монети. Раджпутите, потомците на ефталитите в Северна Индия също секат свои монети през средновековието. В канона на изобразяване почти винаги присъствуват два персонажа, непознати от предходните времена. Единият е на Конния бог, т.нар. “раджпутски конник”. Изобразява се в спокойна величествена поза с вдигнат десен крак на коня. Конникът държи в ръката си копие. Начинът на изобразяване е идентичен с “хоремзийския конник” /и нашия мадарски конник”/. Другият персонаж е на четириръката богиня. Отъждествявана е с индийската Лакшми, но за разлика от класическите индийски представи, тук е с четири ръце. Безспорно това е далечно отражение на култа към Нана и Сйявуш, донесен с кушаните и ефталитите, но придобил местни индийски измерения. Конният бог присъствува и при много ефталитски монети.                                                                

При западните иранци този култ има по-различни измерения – Митра, богът символ на слънцето, роден от скалата (Свещенната планина). За персиеца Фирдуоси Сйявуш е обикновен смъртен герой, символ на благородството и злощастната съдба, но не и бог. Като се има предвид че предците на тохарите са били езиково близки с предците на траки, фриги и хети, напълно логично е те да са съхранили култа към Сабазий/Сйявуш и с разселването на юечжите/тохари, той да се е разпространил в Средна Азия, като култ сходен и паралелен на иранския/сакски Митра.                                  В Хотан намира широко разпространение изоброжението на четириръката богиня яздеща лъв идентична със средноазиатската Нана. Изобразявана е върху малки дървени иконки или върху стенописи в будистките храмове в съседство с изображението на Шива. Подобно на Нана държи в две от вдигнатите си ръце слънцето и луната. Друг много често срещан персонаж в Хотан е изображението на Конния бог /понякога яздещ камила/ във величествена поза с чаша в ръка. А.Лекок намира в срещуположния ъгъл на Таримската котловина (Турфанския оазис, селището Яр, в близост до древното Чеши), изображение на Конния бог върху хартиен свитък, с пояснение че това е богът-хранител на страната. /БЛ-ВТДРС-2000,стр.242-244/

Култът към Нана и Сйявуш е бил широко разпространен сред тохарското население на Синцзян и оттук е проникнал в Средна Азия. Според В.И.Пругло археологическите разкопки от Крим показват особена популярност на появило се в 1 в.пр.н.е.-3 в. изображение на Конен бог в Боспорското царство. Той фигурира върху теракота, статеутки, релефи и монетите на боспорските царе от времето на Рескупорид ІІ. Изобразяването на конника има определен канон – във величествена, застинала поза, като конят е винаги с вдигнат десен крак. Съществуват и по-стари изображения от скитското време – 4 в.пр.н.е. тук конникът е в галоп. А върху олтара от Мирмекия (Крим) конникът и изобразен заедно с Богинята-майка. За по-старата традиция на изобразяване се смята че е била донесена от кимерийците. Причината за промяната на стила се свързва с новата аорсо-аланска миграционна вълна заляла Крим след 1в.пр.н.е. /ВП-ТСВ,ИКАМ,стр.177-183/ Мадарският конник е изобразен в същия канон, само че вдигнат е не десния а левия крак. В.И.Пругло, съвсем удачно сравнява боспорските конници с“Придунавската група” в коята авторът включва мадарския и тракийския конници. /ТК-ИД,ИКАМ,стр.87-91/ Пътят на Конния Бог /Вак-Сйявуш-Зйези/ показва миграцията на племената, част от които са в основата на прабългарската етногенеза. В своите произведения Г.С.Раковски споменава за Сива, Сиво като стар езически бог на българите, чието празнуване обхваща времето между зимното слънцестоене и пролетното равноденствие.                                                                       

Раковски е един от първите наши етнографи и събирачи на народни песни. В коледна песен от Охридско той вижда спомена за този езически персонаж: “Сива, Сива, Василица, Къде си се овасилила ? Тамо горе на Бей-бунар (местност до Охрид). Тамо горе на Бел Дунав. Шчо има , шчо нема. Златна чаша на коната! Божик ми е по небеса. Слава му е пасла земя”. Според Раковски: “Сива е наш стар бог. Кога се е изменил и станал Василица, т.е. празникът на Сива-бога се е превърнал в празник на св.Василий. Вместо сурва в Охридско се поздравяват със Сива, Сива, Василица.” Нашият възрожденец ни дава нагледен пример за сливането на стари езически представи с наложената по-късна християнска обрядност. Раковски е един от първите ентусиасти който търси индоевропеиското начало в генезата на старите българи. Под влияние на модното, тогава схващане в Европа, че прародината на индоевропейците е Индия, той приравнява Сива с индийския бог Шива. Шива е едно от трите главни божества в индийския пантеон. Той обитава “златната планина Кайласи” отговаряща на Хималаите. Култът към Шива индийците свързват с плодородието. Неговата божествена съпруга е Дева-Парвати, наричана още Кали, Дурга, Чандика. Нейният образ се свързва със Свещенната планина. Тя е дъщеря на Свещенната планина и покровитерка-превъплащение на свещенната река Ганг. Символи на божествената двойка са йонито и лингама, женското и мъжкото начало. /ГР-СС-т.4,стр362-365,591-592/ Виждаме че Раковски съвсем правилно се е оринтирал в съпоставката на езическите божества. Пропуснал е само “златната чаша върху иконата”, божествен символ разпространен при скити и келти изразяващ божествения произход на царската власт. Мадарският конник също е изобразен държащ чаша. Аналогично в българските народни песни от Родопите, включени в сборника “Веда Словена” (по-точно е да се каже “Веда Булгара”) откриваме същият бог Сива: “Седелъ ми Сива фъ пещере-та, Седелъ ми сега малу Сега малу три нидели, Я ми веке ни седи. Фъ рока му златна тоега, Златна тоега Златица, Яхналъ си барза-та коне Барза-та коне лестувица..."                                            

По-нататък виждаме как бог Сива прогонва зимата, за да дойде пролетта и да се събуди живота: “Налютилъ са Сива Бога, Я си сабе ни фарле, Лу си фарле люта срела, Люта срела на поле-ту, Та си поле погурева Погурева полумева;Ни са ражда бела пшеница, Ни си пасе сиву стаду, Сиву стаду волове-те, Волове-те иници-те Иници-те и крави-те, Та са поле запустилу”. В друга песен се вижда директния двубой между бог Сива и змея, ламята, символ на зимата: "Та си слезалъ Сива Бога Та си седналъ фъ пещере-та. Фафъ рока му златна тоега, Златна тоега буздугана, Та си ударилъ Царна Бога, Царна Бога Сура Ламица, Ударилъ гу прогонилъ гу…”                                   
         

Атрибут на Сива е златната чаша със свещенната вода: “…Фъ десна хи рока златна каната, Фафъ каната жарна вода, Фафъ лева хи рока златна чеше. Служба служи Сива Бога…”. Празникът на бог Сива е Сурвата, по-късно се слива с християнската Коледа. /ВС-2/ Прави впечатление насалагването на Сива от християнския Св.Василий, с чисто звуковото съвпадение с васо, вако, вак(васу дева-санскр)– борец, войн, синоним на Сйявуш.                                                      
Култа към Шива показва ясни паралели с тракийския Дионис /едно от превъплащенията на Сабазий/ и свързаният с него култ към плодородието. /АТ-ВК гл.З/ Българската народна обрядност е най-наситена с празници между 22.12 и 22.03. и отразява “ражадането на Слънцето” в деня на зимното слънцестоене, когато денят започва да расте до началото на индоевропейската Нова Година в деня на пролетното равноденствие. Култовете на Слънцето, възраждащата се природа сливащи се с божествената двойка Богиня-майка/Слънчев бог и техните свещенни цветове, червено и бяло, чийто изразител е мартеницата.                                                      

Подобни представи битуват и сред Трансилванските унгарци. Те смятят за свой митичен прародител Шабо, Саба, небесния пастир. В унгарските генеалогични представи Шабо е полубог, син на Атила от който произлязал унгарският народ. Но корените на Шабо са много по-древни и са аналогични на Сабазий-Сйявуш-Митра. Митра също е наричан небесен пастир. Древността на култа ни отвежда в палеолита. За това говори наличието на сходен персонаж още при шумерите. Шиб-од е полубог, мъж на Богинята-майка Инана. Всяка есен той умира, заедно с растенията и всяка пролет възкръства като природата започва нов живот. Дори евреите взаимстват този персонаж и го почитат като Саваоф. Унгарският автор Шимон също свързва култът към Шабо-Сабазий-Сйявуш, с цитираният от Раковски бог Сива, езически бог на българите. /Ш-ИПРИ/ Сива, далечният отглас от името на Сйявуш, получава чудесно обяснение и с помощта на тохарските езици: тох./а/ sāo, тох./б/ sāāw означава живот, жив, жизнен и напълно отговаря на функцийте на Сабазий/Сйявуш/Сива като бог на възраждащата се природа. Сравни с българските думи свестявам, свяст, в смисъл на изилзане от безсъзнателно състояние, връщане към живота. Тохарското sāve, sāv означава велик. Близки аналогии се откриват в хетски sivat – дневна светлина, sаvai – изпълвам, пораждам, siu – бог, лидийски sav – полза, sava – изпълвам, savant – процъвтявам, savtord – одобрявам, карийски sav – хубав, прославен, анатолийски suva – изпълвам, латински suavis – приятен, оскански sivum – изпълнен, saahtum – свят, почитан, галски suadi – добър, приятен, selua – владея, sego – победа, илирийското vesu – добър, фригийското vasu – хубав и тракийското sabazias – освободен. За аналогията Сабазий-Сйявуш-Сива-Зиези говори и един друг факт. В античните празненства посветени на Сабазий е бил неотменим атрибут специфичния възглас “εύοϊ σάβοϊ“ отговарящ на тракийското ϊη – йу аналог на латинското iuvo, отразявящи общоиндоевропейското yewo, yewe – помогни, помози, запази, отгледай, съхрани.Демостен укорява атиняните че лесно възприемат чуждото и в празниците на Дионис /Сабазий/ охотно използували чужди, варварски /тракийски и фригийски/ възгласи. В честванията на Бакхус римляните използуват възгласа euhoe Bacche представляващ механична късна гръцка заемка на трако-фригийската първооснова, вместо латинското iuves Sabe. Това показва че първоначлният смисъл е бил заменен със звукоподражателна формула. /ВГ-ТТЕ,стр.226-228,113/ 

      image 

Шива е апотеоз на времето раждащо, унищожаващо, възкресяващо. Изображенията на този бог са с тризъбец в ръка. Но Тризъбецът на Шива ще го открием като символ на владетелите на Кушанската империя , която е била държава на българите. Тризъбецът е бил  символ на българските владетели и след завръщането  в  Прародината. А откъде ли са взели тризъбеца като символ украинците.                                                                 

www.za-balgarite.com/3.5.24.%20Kushan.html   

                      image     
atil.blog.bg/history/2011/05/21/nai-drevnata-istoriia-na-trizybeca.751384     
                                         
                        image    rasper-bg.com/                                                                            image Символът, който се появява в логото Aryan в центъра над тризъбеца е Algiz руна, известен също като Life Rune. Той е най-известен от древна азбука.Life Rune е символ на живота, създаване, раждане, прераждане, и подновяване. Тя е символ Троица и може да се тълкува като символ на превъзходство.Тризъбец представлява трите основни функции на Вселената - създаване, поддръжка и унищожаване. Той представлява също други различни троици, като минало, бъдеще и трите нива на нашия свят. В склавенската култура тези три свята са били известни като Yav, NAV и Prav. На санскрит Yav е известен като Бху лока (физическия план), Нав –  Бхувар лока (на менталния свят или “астралния план”) и Prav – Тясната Сварга лока . Прилика с пречупен кръст(Суастика) и Ин и Ян, тъй като всички те представляват цикличен живот ядрен танц между противоположностите, които носи. Обаче; докато свастиката и Ин и Ян се смята, че представляват поддържащия живота цикъл , на Трисула се гледа като един вид инструмент или оръжие, което е в основата на тази заповед, , побеждавайки змията.                                     imageimage                        



Гласувай:
0
0



1. budha2 - Кибела - Cybelе е известна много, ...
01.02.2014 14:46
Кибела - Cybelе е известна много, много отдавна на древните българи под името Сибила или още Сивила. Това име се среща и в древнобългарската апокрифна литература.От име на Богинята-Майка по-късно то става нарицателно за жените с по-особени пророчески дарби, считани за нейни служителки и наречени сибили. Сибила се е наричала и известна прорицателка от Троя. В българските легенди изобилстват разкази за мистични сибили и самодиви. И защо ли не някъде другаде, а в сърцето на Тракия се намира цяло нейно древно светилище с името Кабиле...Сибилите не са римски патент, а български. Те са жрици в храмовете на Кибела. Има едно светилище в България - така наречената гробница в Свещари, където е изобразена Богинята Кибела, поднасяща златен венец на конник. Конникът, както знаете, вероятно, символизира пътя на човека в отвъдния свят. А онази, която държи ключовете към вратите на Отвъдното, е само една - Богинята Майка Кибела. Сибила е наричана всяка жена, която е изповядвала Великата Богиня-Майка и е била нейна служителка. Такива жени са имали по-особени дарби - виждали са незримото. Сибила носи името на Богинята, на която служи - Кибела. Сипилена е наричана Кибела според връх Сипил - Sipylus, в чието подножие е бил разположен едноименния древен град Сипил, в който е царувал Тантал и след неговата смърт синът му - Пелопс, дал названието на п-в Пелопонес. Овидий в Метаморфози разказва за тях. Историците твърдят, че този връх се е намирал в древна Лидия, сега в територията на Турция - днешният вилает Маниса. В близост тече река с турското име Гедиз Нехри и с древното име Ерми или Хермес. Обаче, по-интересното е, че Омир в Илиада - глава 24 - стих 614-616 споменава в близост на връх Сипил не друга, а реката Ахелой:
Даже и днес във Сипил сред скали и самотни чукари;
гдето са, казват, местата за отдих на нимфи богини,
гдето те кръшно танцуват покрай Ахелой бистроструен, Всяка богиня с возилото си. Всяка дева и деви си има "вахана"(возило)"което изразява енергията, която й е подчинена.Лъвът е символ на Василевс(к)ата(Βασιλεία), думата "Васил" иде от санскр. "Васу"("ценност", "атрибут, "жезъл") и е символ на Васу-дева(Кришна), но има препратка и към змиите в материята- василиките(базиликите)- змийски царе, които отначало са имали орлови(петльови, заради "коронката" на главата) глави.Често Яхве(като земен змийски цар) го рисуват като Базилевск(змийски цар-нага) с петьлова глава! cool.gif
ЙАО(ιαω).Във ведическата митология Слънцето се счита за главна планета, защото олицетворява трите Веди – Ригведа, Яджурведа и Самаведа. А Слънцето е управител на знака Лъв.Битува поверие, че Слънцето презентира мъжкото, a Луната-женското начало. Това е обяснимо, защото това е очевидно и е вярно като изначално правило. Но се е получило изкривяване. На историческата сцена на култово обожаване от Човечеството богинята е била заменена от мъжки "бог". Обаче това е станало само привидно, на повърхността, за публична консумация(за масите), контрол, невежество и заблуда. За да се скрие Древното Знание, или най-малкото Древната История на култовете и било необходимо да се заличи ВЪНШНОТО обожаване на богинята-майка, докато адептите са я обожавали скрито, както е било в древността. Появата на такива религии, като йудаизъм, християнство и ислям са били създадени с цел да дават ВЪНШНО почитане на Богът, като "Слънце"(мъжкото начало), като, в действителност в тайните обреди са почитали богинята майка(кървави жертвоприношения на Кали)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: budha2
Категория: Други
Прочетен: 6002300
Постинги: 4190
Коментари: 1145
Гласове: 1517
Календар
«  Юни, 2019  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930