Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.02.2014 13:29 - Пирамидите в Гиза и Пловдивските хълмове 1
Автор: budha2 Категория: Други   
Прочетен: 1392 Коментари: 0 Гласове:
0



Египет на фараоните

Първо какво означава думата "фараон - pharaon"? Тя идва от старата църковно-славянска дума "ПОХОРОН - ПРАХООН", която ще рече "ПОГРЕБАН", или още и "МУМИЯ". Живи фараони никога не са съществували, а само задгробно - мистически. Имената на погребаните мумии са били други, както и титлите им приживе.

Нека сега да се опитаме да открием къде е бил този Египет, познат ни от Библията. Наскоро прочетох една интересна книга на Зекария Сичин – “Стълба към небето”. В нея авторът разказва за пътуването на фараона след смъртта си. По време на мумифициране на тялото на умрелия фараон, жреците пеели напътстващи песни на неговата душа. Древните египтяни вярвали, че душат на човека е безсмъртна. След смъртта на фараона душата му оставала край тялото и виждала и чувала всичко. Пеейки напътстващи песни, жреците му припомняли какво тя е учила приживе, когато все още е била в плен на тялото. Дори след минаване на четиридесетте дни на задължителен престой на земята, понякога душата на умрелия се лутала и не можела да намери правилния път за своя дом. Жреците допълнително изписвали напътствията на стените на гробниците и на папируси, които поставяли в саркофага до тялото на мъртвия фараон. Там било написано, как фараона приживе е получил своето посвещение и сега душата му да можела, виждайки тези писания, да си припомни какво да прави след смъртта. Пътят, по който трябва да мине душата след смъртта води в Дуат. Днес учените египтолози търсят този Дуат на небето, сред звездите, без да знаят, че на земята това място реално съществува. Зекария Сичин ми подсказа къде да го открия, но-най много може би ми помогна и случайността, че съм се родил и живея на това място. Тук ще цитирам автора. Той много добре е описал мястото, наречено Дуат и пътят как да се достигне до него:



“Стълба към небето



Да си представим, че сме във великолепния надгробен храм на фараона. След като го мумифицират и подготвят за неговото пътуване, жреците на шема отправят молитви към боговете да отворят порта и път на владетеля. Божественият пратеник пристига от отсрещната страна на фалшивата врата, готов да го преведе през каменната стена.

Когато фараонът излиза от източната страна на гробницата си, божественият пратеник му казва да се отправи на изток. За да не го разбере погрешно, той изрично го предупреждава да не върви на запад: “Онези, които тръгват натам, не ще се завърнат!” Неговата цел била Дуат в “земята на планинските богове”. Владетелят трябвало да влезе във “великия дом на двамата... огнен дом”, където през “нощта, продължаваща години” щял да бъде превърнат в божествено същество и да бъде възнесен “в източната част на небето”.

Първото препятствие по пътя на фараона било Тръстиковото езеро – дълго блато, образувано от няколко свързани езера. Фараонът имал символичната благословия на своя бог-пазител да го прекоси, като раздели водите му, но физически прекосявал езерото с помощта на божествения лодкар, който превозвал боговете с ладия, направена от божествения майстор Хнум. Ала лодкарят чакал на отсрещния бряг на езерото и фараонът първо трябвало да го убеди, че има право да бъде превозен.

Лодкарят разпитвал фараона за произхода му. Дали бил син на бог или богиня? Бил ли вписан в “Списъка на двамата велики богове”? Владетелят излагал претенциите си, че е от “божествено семе”, и давал уверения в своята праведност. В някои случаи успявал. В други трябвало да помоли Ра или Тот да го превозят и тогава ладията и нейните весла оживявали и започвали да се движат сами. Накратко, всичко ставало самоходно. По един или друг начин фараонът успявал да прекоси езерото и се отправял към “Двамата, които приближават небето”:



“Той се спуска в ладията като Ра

на брега на лъкатушното езеро.

Царят гребе с ладията ханбу,

Взима курс към

равнината на “Двамата, които приближават небето”

в земята, която започва от Тръстиковото езеро.”



Тръстиковото езеро се намирало в източния край на владенията на Хор. Зад него била територията на неговия противник Сет, “земите на Азия”.



Тук ще спра, за да обясня какво се случва в действителност. На земята според древните е имало места, на които те са можели да общуват с боговете. Наричали ги “Врати небесни” или “Стълба към небето”. Спомняте си възклицанието на Иаков, от книга Битие на Стария завет.



“Иаков се събуди от съня си и рече: наистина Господ е на това място, аз пък не знаех!

И уплаши се и рече: колко е страшно това място! Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врата небесни.”

Битие 28: 17-18



Не само Търново (Ветил) е било такова място. На територията на България Пловдив с неговите седем хълма също е бил “Стълба към небето”.

Сега си представете, че живият фараон е трябвало да отиде от София в Пловдив и там да бъде посветен в място, подобно на Хеопсовата пирамида. Точно това пътуване се опитвали да му припомнят жреците след неговата смърт. Те му припомняли, че е посветен и душата му е трябвало да измине същият път, по който е минал приживе. Това е било необходимо за да може в следващия живот, фараона да пренесе и опита, и познанието, натрупан от предишния.

Днес разстоянието между София и Пловдив се преминава за около час с бърза кола, но по времето на фараоните не е било така. Тръгвало се е от София с кон или с каруца в най-добрия случай, а много често и пеша. Цели два, или три три дни са били необходими на пътуващите по този маршрут. По него е имало и трудни участъци, като преминаването на река Искър в дъждовните периоди, изкачване на стръмни планини през зимата, борба с бандите обирджии и други. Освен това се е минавало и една граница, за която ще разкажа по-нататък.

Първото препятствие е било т. н. “тръстиково езеро”. Днес на географските карти то отсъства, но не винаги е било така.

Антон Вранчич (1553 – 1567) в своя дневник за преминаването си през нашите земи пише следното:

“Макар и с предположение лесно стигам до заключението, че Циабрус е реката Искър. Първо, защото у Птолемей до тази река няма друга, а второ, съвременните жители поставят реката и град София за граница на Горна и Долна Мизия с Тракия. Птолемей също като описва в книга 3 положението на тази провинция, я нарича, както казахме Искър. Впрочем тази река има същата големина, която има нашият Трансилвански Хризиус, която наричат от Шебеш Шебешиански Хризиус, но ако не са проливните дъждове и топенето на снеговете. Иначе преминаването и оттатък навсякъде става лесно с мост или със сал. Когато обаче придойде внезапно, реката бушува и казват, че тече така буйно, че не търпи никакъв каменен свод на моста и затова софиянци го правят дървен. Но понеже и той се разваля, всяка година на същото място правят друг.

От Искър ние стигнахме село Търнава (ю. и. от Нови Хан, изчезнало след Освобождението), разположено в подножието на планината Хемус. Оттам започва изкачването. Има и малка неизвестна рекичка, която не заслужава да се отбелязва в литературата, макар някои да са я поставили в новата карта у Птолемей. Те са я представили като течаща към Дунав и вливаща се в Искър. Някои са прибавили и в средата и и езеро, но ние не го видяхме, дотолкова беше пресъхнало. След това ние изкачихме издигащата се планина и макар да разпитвахме старателно за това езеро, не успяхме да го открием нито с погледа си на широкото пространство, нито от разказите на местните жители, които заявяваха, че там няма езеро.”

За да са поставяли картографите от онова време езеро на този път, може да го е имало, а може и да е описвано преминаването на река Искър. Има и трети вариант. Езерото може би се е намирало в средата на Ихтиманското поле, защото мястото там е най-подходящо. Виждате, че фараона е трябвало да тръгне на изток от София, която в старите карти е била на територията на България. Вижте какво казва водещият духа на фараона. Не трябва да се ходи на запад. Същото напътствие съществува и в иманярските митове и легенди, повечето от които в действителност са посветителски практики. Там този съвет звучи така." На пътя има цяла купчина латински (западни) пари. Не ги пипай, а ги подмини и вземи от нашите, където ние сме ги сложили." Това на посветителски език означава, че ученията на запад са фалшиви и истинският ученик не трябва да ги следва. България е била “страната на Хор”, а Тракия, или Румелия, както е описана по-късно, е била “страната на Сет”. Границата между тези провинции е била над днешния тунел на магистрала Тракия, в западнат част на прохода Суки, или както повечето хора го знаят – Траянови врата. Нека да видим дали не е упоменато това място:

“ Както трябва да се очаква в района на такава опасна граница, царят, установява, че на източния бряг на езерото патрулират четирима “обхождащи стражи, носителите на страничните ключалки”. Тяхната най-характерна черта била прическата им. “Черна като въглен”, косата им била “спусната на къдрици върху челото, слепоочията и отзад, с плитки по средата”.

С дипломатичност и решителност фараонът разкрива своя божествен произход и заявява, че е повикан от “моя баща Ра”. Известно е, че един владетел дори използвал заплахи: “Само ме забавете, и ще ви изтръгна ключалките като лотоси от езеро!” Друг повикал на помощ неколцина богове. По един или друг начин фараонът успявал да продължи.

Така той напуска земите на Хор. Макар и под егидата на Ра, мястото на изток, към което се стреми, е “във владението на Сет”. Неговата цел е планински район, планината на изтока. Фараонът се насочва към проход между “двете планини, които благоволеят пред Сет”. Но първо трябва да прекоси суха гола местност, нещо като ничия земя между териториите на Хор и Сет. Настойчивостта на магическите формули се усилва, тъй като царят се приближава към Скритото място, където се намира небесната врата. Там отново го спират стражи. “Къде отиваш?” – питат го те.

“Царят отива в небето за вечен живот и радост, за да види баща си, да види Ра” – отговарят придружаващите го богове. Докато стражите обмислят искането, фараонът също отправя молба към тях: “Отворете границата... наведете преградата... пуснете ме да мина като боговете!”

Тъй като идва от Египет, владението на Хор, царят и придружаващите го богове разбират необходимостта от благоразумие. С помощта на много формули и стихове фараонът се представя като неутрален във враждите между боговете. Той едновременно е “роден от Хор, от чието име се разтърсва Земята” и “заченат от Сет, от чието име трепери Земята”. Владетелят не само подчертава родството си с Ра, но и заявява, че е дошъл в негова служба и така си осигурява пропуск от висша инстанция. Текстовете с привидно безразличие изтъкват пред двамата богове собствената им заинтересованост от преминаването на царя, тъй като Ра определено щял да оцени помощта им за някой, който идва да му служи.

Накрая стражите на земята на Сет пускат фараона да продължи към планинския проход. Придружаващите го богове му внушават важността на момента:



“Сега си на път към високите места

в земята на Сет.

В земята на Сет.

Ще се издигнеш на високите места,

На онова високо дърво на източното небе,

На което седят боговете.”



Царят пристига в Дуат.

Дуат бил създаден като абсолютно затворен Кръг на богвете, в началото на който имало отвор в небето (символизиран от богинята Нут). През него можело да се стигне до Вечната звезда (символизирана от небесния диск). Други извори предполагат по-продълговата или овална долина, заобиколена от планини. През тази земя течала река, която се разделяла на много потоци, но не била плавателна и обикновено ладията на Ра трябвало да бъде теглена или да се движи със собствена енергия като “земеходен кораб”, нещо като шейна.

Дуат бил разделен на дванадесет дяла, различно описвани като поля, равнини, оградени кръгове, пещери или зали, които започвали над земята и продължавали под нея. Покойният фараон за дванадесет часа обикалял това омагьосано и страшно място с вълшебната ладия или шейна, която Ра оставял на негово разположение.

В планините около Дуат имало седем пролома или прохода и два от тях били в планината на изток от Египет (тоест планината на запад от Дуат), която се наричала “Хоризонтът” или “Рогът на скритото място”. Някога Ра минал през проход, дълъг двеста и двадесет атру (около четиридесет и пет километра) и през него течел поток, който обаче пресъхнал и трябвало да тегли ладията на Ра. Проходът се охранявал и имал укрепления “с яка порта”.

Някои папируси предполагал, че фараонът минавал през втория, по-къс проход (дълъг едва около двадесет и четири километра). Илюстрациите го изобразяват на ладията, шейна на Ра в момента, в който минава между два планински върха. Върху всеки от тях има групи от по двадесет божествени стражи. Текстовете споменават за “езеро с кипяща вода” – вода, която въпреки огненият си характер е студена при допир. Под земята гори огън. Носи се остра миризма на асфалт или натриев карбонат, която отблъсква птиците. И все пак недалеч е представен оазис, заобиколен от храсти и ниски дървета.

Когато минава през прохода, царят среща други групи богове. “Елате в мир” – казват те. Владетелят е стигнал във втория дял.

Той носи името на реката, която тече през него, Ур-нес (име, което някои учени отъждествяват с Уран, гръцки бог на небето). Широк около двадесет и четири и дълъг шестдесет и три километра, той е обитаван от народ с дълги коси, който се храни с магарета и разчита на боговете за вода, тъй като земята му е суха и повечето му потоци пресъхват. Там дори ладията на Ра се превръща в “земеходен кораб”. Това владение е свързано с лунния бог Хатор, тюркоазената богиня.”



Който е чел пътеписите на западните пътешественици и дипломати , преминали през Балканите през ХVІ, ХVІІ и ХVІІІ век, може да направи веднага сравнение с маршрута на фараона. От Ихтиман царят продължава да пътува на изток. Там, преди изкачването на планината, Траян друм се разделя на две. Единият маршрут минава направо, изкачва планината, където днес е тунела на магистрала Тракия и достига прочутата крепост Траянови врата (укрепление с яка порта). След нея се спуска в прохода, (на изток от тунела) и продължава към село Долно Вършило. Оттам има два изхода. Единият път изкачва височината пред село Ветрен и през селото се спуска в Тракийската равнина. Този път не е бил използван през тежките зими поради навяванията от сняг, които го правили непроходим. Другият продължава по реката вляво до село Церово и по течението на река Тополница излиза при село Калугерово отново в Тракийската равнина. Там завива на юг и отново се свързва с Траян друм. По този маршрут навярно е преминал Ра.

Фараонът пък при село Мирово е свил надясно и е излязал на село Момин проход. Там има горещи минерални извори, които наистина миришат на сяра. След няколко километра се излиза в един истински оазис. Това е полето на Костенец, където пътят започва да следва река Марица или Хебрус (Ур-нес). Тук пътят е около двадесет и четири километра до село Малко Белово, където започва Тракийската равнина, или шестдесет и три километра до Пловдив. Всеки може да вземе картата и да го провери.

А в Пловдив има три естествени големи хълма и те много приличат на трите пирамиди в Гиза. Само, че те са разположени на левия бряг на реката и затова пирамидите са им огледален образ.

След като знаем какъв е климата и ланшафта на Египет, можем да си зададем и следния въпрос, къде е бил този вход за Дуат?

В Египет това описание не се нанася никак, както ни го тълкуват Сичин и останалите египтолози. Няма реки, освен Нил, отсъстват планините в радиус 62 км. Кайро и Гиза не са в затворена овална долина със седем прохода, а една пустиня. А Тракийската долина завършва с два прохода в западния си край, така, както е описано в папируса. Това са Момин Проход и проходът Суки над село Ветрен. Смятам че отговорът на този въпрос е лесен – Дуат и Египет са се намирали на територията на днешна България. От паралелът между Константин І Велики и фараона Ехнатон и промяната на топографията на Древен Египет можем да си направим и следните изводи. Константин е роден и царувал по нашите земи. Това означава, че и митовете за боговете Озирис, Изида и Хор са свързани по някакъв начин и с познатите ни божества от това време, битували във вярванията на жителите на Балканите. Не само това. Египетският бог Хор би трябвало да е тракийския ХЕРос, или християнския Христос. Тези заключения повдигат и един не по-малоажен въпрос: Какво търси тогава Иисус Христос на територията на днешна Палестина? Озирис, или още Осирис, е обратно четене на Цар Иса, наричан така от привържениците на исляма и в много от страните на изток. Каква тогава е ролята на неговата сестра Изида и синът им Хор? На тези и други въпроси ще се опитам да отговоря като разгледам „под лупа” книгата Библия. И не само нея.



"Името му е Филипопол; “пол” значи град. Когато отидох при немския цар, той много ме разпитва за Пловдив и много съжаляваше и скърбеше, задето той не е под негово владение. Той ми каза: “Ако златото, среброто, желязото и оловото, които се крият в пловдивските планини бяха в моята държава, целият свят щях да завладея.”

Евлия Челеби (1611 – 1683/4 г.)  



Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: budha2
Категория: Други
Прочетен: 6248283
Постинги: 4190
Коментари: 1146
Гласове: 1520
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930