Постинг
15.04.2014 19:34 -
Банките – източник на разрушения и кризи.Кредитните пари – „вирус на икономическия спин“
Съвременната банкова система произвежда пари от нищо. Този процес, напълно възможно, е най-невероятния фокус някога измислян. Лихварствто е замислено беззаконно и родено от порока. На банкерите принадлежи целия свят, отнемете им го, но им оставете властта да създават пари само с драсването на перо въху хартия и те ще го изкупят обратно. Отнемете им тази велика власт, и всички велики състояния, както и моето, ще изчезнат. А те трябва да изчезнат, за да може този свят да стане по-добър и по-щастлив. Но ако вие искате да продължавате да бъдете роби на банките и да плащате за своето робство, тогава позволете на банките да създават пари и да управляват дълговете.
Сър Дж. Стемп, директор на Банка на Англия през 1928—1941 г. (втори по богатство човек в Англия по онова време)
Кредитни пари – лихвен процент – криза
Но „напомпването“ на „пазарната икономика“ с излишни (от позиция на задачите по организиране на производство на стоки) пари във вид на кредити означава, че рано или късно тая икономика ще влезе в криза. Защо? Защото, заетите пари трябва да се връщат, а това означава, че в някой момент от време изтичането на пари от „икономиката“ към сейфовете на лихварите ще превиши притока на пари от лихварите към „икономиката“. В този момент от време нормата на печалба като цяло в „икономиката“ ще падне до нула, а след това ще приеме отрицателни стойности. А това вече е криза на „свръхпроизводството“, когато платежоспособното търсене се окаже по-малко от разходите по производството на стоките. Фактически, обществото се сблъсква с кризисните явления в онзи момент, когато парите покрай своите основни функции — средства за обмяна и разплащане – започнат също така да изпълняват функцията на средство за натрупване на богатство, при това в такава специфична форма като средство за извличане на печалба. Използуваме думата „момент“ достатъчно условно, доколкото „мутацията“ на функцията на парите е станала не за един ден и не за една година, а се е разтеглила на десетилетия и столетия. Болестта назрявала много бавно и незабележимо. А се разразила за първи път във вид на мащабна криза едва през 1825 г.
Дисбалансите в „икономика“ с кредитно напомпване са неизбежни. Даже в онзи случай, когато кредитите са безлихвени. Но ситуацията още повече се влошава в случай, когато за кредитите се взема лихва. А лихварите затова се и наричат лихвари, защото дават пари срещу връщане с лихва.
Подробно ще разгледаме механизма на образуване на дисбаланси при даване на кредити с лихва.
Количеството пари, намиращи се в икономиката, са равни на сумата на количествата емитирани от централната банка и търговските банки пари във всичките им форми. Да предположим, че банките са пуснали кредитни пари на сума 1000 единици. Именно толкова пари ще има в обръщение и други пари в икономиката няма и не може да има. При това в икономиката възникват дългови задължения, които са равни на сумата на дълга, тоест 1000 единици, плюс процентите лихва по дълга. Да предположим, че средния срок за погасяване на дълга е равен на една година, а сумата на начислените лихви представлява 500 единици. По такъв начин, общият обем на дълговите задължения, които трябва да бъдат погасени в края на периода, стават 1500 единици. Но нали парите в икономиката са само 1000 единици!?! Тоест за всички длъжници парите няма да стигнат! По такъв начин, култовата фраза „Парите никога не стигат“, която ние понякога изричаме, има много дълбок смисъл. Става дума, разбира се, не за това, че човек по природа може безмерно да култивира и увеличава своите потребности, за които може да не стигнат парите на целия свят. Става дума за това, че намиращите се в обществото кредитни пари не стигат за това, че да покрият всички възникнали задължения.
По време на „паричната революция“ през късното Средновековие от „алчност за пари“ страдали не много хора, онези за които парите представлявали универсално и най-ефективно средство за власт и господство. За Новото време (епохата на капитализма) „алчността за пари“ станала всеобща болест. Но при това за 99% от тези „жадни за пари“ преследването на парите станало само средство за оцеляване, способ да се измъкнат от дълговата примка на кредиторите-лихвари. Преследването на парите направило конкуренцията норма на живот, именно легализацията на лихварския процент бързо превърнала обществените отношения във „война всеки срещу всеки“ (Хобс).
Отново да се върнем към нашия пример.
Да предположим, че предприемачите, получили кредити разчитат след реализация на стоките да получат печалба, равна на 500 единици. Следователно, цената на стоките трябва да е равна на сумата: 1000 единици от кредита (който е използуван за заплащане на суровини, заплати, енергия, оборудване и т.н.) плюс 500 ед. лихва (която трябва да плати на кредитора след година) плюс 500 ед. очаквана печалба. Получава се, че общата цена на стоките (заложени от предприемачите) е равна на 2000 единици. В нашият пример очакваната от предприемачите норма на печалба се равнява на 33,3% (500 единици печалби при 1500 единици разходи, включително лихвата). Отчитайки, че предприемачите трябва да заплатят и данък печалба и други непредвидени разходи, то нормата на чистата печалба може да се окаже съществено по-малка.
По такъв начин, нашият условен пример показва, как за всяка парична единица, намираща се в обръщение в страната, се конкурират стоки на стойност 2 парични единици. Ето ви просто числово обяснение на това, откъде при капитализма се взема конкуренцията и защо „професионалните“ икономисти наричат „склонността към конкуренция“ „естествено“ (и даже „вечно“) свойство на човека. За конкуренцията като неизбежен атрибут на „паричната икономика“ по-подробно ще кажем в следващия раздел.
Но, въпреки цялата изобретателност на предприемачите и на ожесточената конкуренция, платежоспособното търсене на обществото се оказва по-малко от предлагането на стоки, при това разликата се оказва равна на величината на начислената лихва (в нашия пример – 500 единици). А вече за планираната норма на печалба ( в нашия пример – 33,3%) не може и да се мечтае! Оттук – неизбежните банкрути и всички останали атрибути на кризата на свръхпроизводство.
За съжаление, по-горе изложените прости истински причини за възникването на кризи не се разкриват в учебниците по „икономика“. Не може ли, на студентите на няколко странички да се обяснят три много прости сентенции? Същността им е в следното:
а) причина за кризите се явява печалбата (в крайна сметка банковата печалба – лихвата);
б) съвременната цивилизация (наречена „капитализъм“) е построена по такъв начин, щото да осигури получаване от капиталистите (в края на краищата – от банкерите) на печалби;
в) за преодоляване на кризите на обществото му е необходимо да смени модела на развитие, да се откаже от модела наречен „капитализъм“.
Но нали не за това се пишат учебниците по „икономика“, за да разобличават капитализма („паричната цивилизация“), а, наопаки, за това, че да докажат: „капитализмът – е най-съвършеният обществен строй“. Тоест осигуряват на лихварите условия за да могат безкрайно дълго да получават своя лихвен процент.
Слава богу, днес у студентите (и не само у студентите) има алтернативни учебници по „икономика“. В частност, в интернет напоследък се появиха немалко количество публикации по повдигнатия в тази глава въпрос. Ето, например, статията на Андрей Максон наречена „Антикризисен данък“, в която пише:
„Основното противоречие на съвременната икономическа система на капитализма се заключава в това, че печалбата на капиталиста и лихвения банков процент изземват част от паричната маса от оборота, водейки до хронически недостатък на пари у потребителя. Парите се натрупват у собствениците на средства за производство и банкерите, довеждайки до дефицит на пари у потребителя и снижавайки потребителското търсене. Колкото и да е странно, но наличието на печалба у капиталистите днес води до нейното отсъствие у капиталистите утре (ще отбележим, че това положение не се разпространява над световните лихвари – те винаги получават печалби – В.К.). В това е парадокса на капитализма. За баланса на пазарната система е необходимо, щото паричната маса да циркулира между общо всички производители и общо всички потребители без загуби, тоест без печалби на капиталиста и лихвен процент на лихваря. И за възстановяване на този баланс е необходимо да се изземе от личните доходи на капиталиста и лихваря онази част, която отива за натрупване на капитал и да се върне в оборота във вид на допълнителни доходи на потребителите“.
Кредитни пари: рискове за лихварите и обществото
Възниква естествен въпрос: засяга ли кризата кредиторите, не възниква ли „ефект на доминото“, когато банкрутиралият получател на кредита влече със себе си в ямата и банкера? Нищо подобно! Банкерите не обичат да рискуват, а за защита от подобни ситуации имат проверен инструмент – залога. Ще кажем повече: банкерите даже желаят, техните клиенти да банкрутират. Защо? – Защото, стойността на залога (даже с отчитане на възможна обезценка), като правило, с много превишава сумата на дълга. В класическата литература е изваян образ на лихваря, който, впрочем, мечтае не за процента, а за залога! („Гобсек“ на О.Балзак, „Венецианският търговец“ на Шекспир, пиесите на А.Островски и др.).
От „алчност за пари“ страдат не само „професионалните“ търговци и други подобни дейци, но и цялото общество. Та нали парите се създават за сметка на дълга на всички членове на обществото – предприемачите, частните лица, държавите. Когато става дума за държавата, то тя днес става най-важния длъжник, който пуска облигации, а срещу тези облигации централните банки емитират законни платежни средства (банкноти). Именно по такъв начин е организирана емисията на „истински“ пари в развитите страни. Всички членове на обществото като данъкоплатци независимо от тяхната воля и желания стават длъжници на лихварите. С всяка година дялът на така наричаните „процентни“ разходи (тоест разходите за обслужване на държавния дълг) в държавния бюджет расте. В някои страни той представлява вече половината и даже повече.
Човек, който, например, държи в ръцете си еднодоларова банкнота, си мисли: аз честно съм си „заработил“ тези пари, на никого нищо не дължа, на никого няма да ги дам. Този човек се заблуждава. „Раждането“ на тези пари е определено от появата на дълг у още някого. Обикновено у държавата или частния бизнес, на който тази хартийка му е нужна за погасяване на самия този дълг. И те ще направят всичко възможно така, че тоя човек да задлъжнее на държавата или бизнеса и да се раздели с паричките си. И ще го направят това без много шум, „културно“: или чрез данъци, или чрез механизма за повишаване на цените (инфлация). За откровено бандитските методи за отнемане на пари не говорим.
Възниква още един въпрос: защо кризите на свръхпроизводство възникват с определена периодичност, при това периодите между тях са доста големи (10 – 20 и повече години)? Навярно, поради диспропорцията между количеството кредитни пари и величината на задълженията, подлежащи на погасяване, капиталистическата икономика би се намирала в състояние на постоянна стагнация. Обаче банкерите имат възможност да управляват предлагането на парична маса, в частност да увеличават количеството пари в обръщение по пътя на рефинансиране на възникващите дългове. Казано по друг начин, под прикритието на старите кредитни задължения банкерите издават нови кредити. Ако те не правят това, то процесът на създаване на стоки и услуги въобще ще спре, понеже парите ще започнат бързо да излизат от обръщение, като се натрупват в сейфовете на лихварите.
За да не се откачи клиента от „куката“, банкерите са изработили „желязно правило“: клиент, на който не му стигат парите за погасяване на всички задължения пред кредитора, трябва първо да плаща лихвите, а основната сума на дълга при това остава непогасена. Това осигурява запазване на зависимостта на клиента от кредитора. В тази посока помага и правилото: ако клиентът иска да погаси предсрочно своите задължения към кредитора, той е длъжен да заплати глоба. Понякога предсрочното погасяване въобще се забранява. С една дума: „дай пет пари за да се хванеш на хорото, дай после десет – за да се пуснеш“! Впрочем, понякога за „пускане“ плащаш с живота си. В тази връзка си спомняме убийството на лидера на социалистическа Румъния Н. Чаушеску, който реши да избави страната си от дълговете към МВФ и други лихвари.
Икономическите кризи или „Стригане на овцете“
По такъв начин се осъществява строителството на дълговата „пирамида“. На „икономиката“ й дават да „набере скорост“. За такова „засилване“ са много подходящи средносрочните и дългосрочните кредити, които обикновено се използуват за инвестиции в онова същото техническо превъоръжаване на производството, за което говорихме по-горе. Само трябва да се ориентираме: кое е първичното и кое – вторичното? Техническият прогрес ли управлява предлагането на кредити (което фактически постулира К.Маркс) или все пак регулирането на масата на кредитите управлява техническия прогрес? Разбира се, второто. Банкерите не са заинтересовани в това, че „икономиката“ перманентно да е в стагнация или постоянно да се „спъва“.
Опирайки се на инструментите за рефинансиране на дълга и увеличавайки сроковете на кредитите, банкерите разтягат икономическия цикъл на 10 – 20 години. Именно за такова време икономиката успява да даде добър „прираст“, след което може да се заемат със „стригане на овцете“. Да, да! Именно така на циничен език световните банкери наричат онова тъкмо събитие, което в умните книги по икономика наричат „рецесия“. Може би, те биха могли да поотложат на някое време радостния за тях момент на „стригането“, но има още едно малко „но“, което не позволява да протакат със „стригането“. Става дума за това, че по-нататъшното даване на кредити става невъзможно, защото новите кредити няма с какво да бъдат обезпечени. Колкото и много всякакво имущество да е натрупало обществото, то все пак за период от 10 – 20 години по-голямата част от всичкото ценно и ликвидно имущество обаче се оказва в залог при лихварите. А лихварите, както е известно, са хора внимателни и просто така никому нищо не дават. През последните десетилетия започна бурен ръст на виртуалните активи във вид на ценни книжа. Но истинските лихвари такова виртуално имущество предлагат на другите, а самите те предпочитат нещо по-осезаемо (физическо имущество). Та ето с това осезаемото имущество днес става все по-зле: на фона на бурно растящата маса виртуално имущество неговите (на физическото имущество – бел.пр.) относителни мащаби се съкращават; а така също се свиват и абсолютните мащаби на това имущество, затова, че обществото през последните десетилетия се е заело активно с тяхното „изяждане“. Затова може да се очаква, че сроковете между „стригането“ ще намаляват.
„Реколтите“, която лихварите събират по време на кризите, не може да се сравняват с онези доходи, които те получават в „мирно време“ (тоест в периодите между кризите). Както се казва: „за едни — сватба, а за други – брадва“.
Събират те, най-малкото, по две реколти. Първата – залозите на банкрутиралите клиенти. Втората – други реални активи (в това число акции на предприятия на промишлеността, транспорта, търговията и т.н.), продавани свободно на пазара и които рязко поевтиняват в периоди на спад (това се нарича „дефлация“). Каква слука, за тази цел лихварите имат натрупан грамаден паричен капитал плюс освен това имат и „печатна машина“.
Толкова големи „реколти“ банкерите, вероятно, могат да събират само при организиране на такива нарочно създадени катастрофи като: войни и революции. Но това вече е тема за друг разговор.
Можем напълно да се съгласим с автора на изнесената в началото на 2008 г. в интернет публикация, в която той разкрива същността надигащата се на Запад икономическа криза: „Икономическата криза, настъпва към САЩ и целия свят, играе в полза на финансистите – индустриалците в условията на депресия ще останат без печалби и ще бъдат принудени да дават промишлени активи за покриване на дългове към финансистите. За това вече има ярки примери. Основният резултат от бъдещата криза – ще е преразпределение на собствеността в полза на финансистите. Така, Форд ще премине изпод управление на клана Форд в ръцете на клана Ротшилд. Така, Дженерал Електрик, който вече наполовина е в ръцете на финансистите, ще стане тяхна собственост вече на 100%. Такива ще бъдат резултатите от Втората Велика Депресия за промишлената национална буржоазия“.
За да може „процесът да се задействува“ (тоест да се „стартира“ кризата), е необходимо просто да се затвори „кранчето“ на паричното предлагане. Обикновено това се прави от „генералният щаб“ на лихварите, който се нарича централна банка. Той прекратява операциите по рефинансиране и/или рязко увеличава лихвената ставка, което прави парите скъпи и недостъпни. След акцията на „генералния щаб“ започват действията на отделните лихвари. Тогава, те започват да искат незабавно погасяване на кредитите (нерядко кредитните договори не определят точни срокове на погасяването, такива кредити се наричат „онколни“ – погасяване при първото поискване от кредитора). Има и други „детонатори“, способни да предизвикат криза, но това вече е разговор за професионалисти.
Кредитните пари – вирус на физическото и духовното унищожение на човека
Трябва да добавим, че използуването на кредитни пари води до разрушителни последствия. „Вълните“ на разрушителното действие на кредитните пари излизат извън пределите на „икономиката“ и се разпростират също и над социалния и духовен живот на човека, за което ние отчасти говорихме по-горе.
Кредитните пари, в крайна сметка, унищожават човека във физически смисъл. Разбира се, по правилно е да кажем: човека го унищожават не кредитните пари, а онези, които ги създават с цел своето обогатяване, тоест лихварите. Това съвсем не е преувеличение. Та нали лихварите посредством използуване на кредитни пари предизвикват кризите. А в период на криза човек попада в екстремални условия. Нерядко описанията на кризите (в СМИ, в художествената литература) се съпровожда с картини на самоубийства. В нашето въображение се заражда картинката: някакъв банкер скочил от прозореца на небостъргача. Разбира се, такова също се е случвало, но бройката на реалните случаи са определя на единици. А днес банкерите въобще престанаха да се хвърлят от прозорците.
А ето за това, че през годините на криза се снижава раждаемостта и увеличава смъртността, не се говори често.
Да вземем като пример Америка по време на Голямата депресия. През 1940 г. числеността на населението на САЩ било 131,4 млн. човека. Били направени изчисления, които показват, че ако в страната се били запазили демографските тенденции (смъртност, раждаемост), които били до началото на депресията, то числеността на населението би била равна на 141,9 млн. човека. По такъв начин, по време на 1930-те години Америка заради кризата е загубила повече от 10 млн. човека.
Не би било много лошо, ако нашите СМИ малко си бяха поотдъхнали от темата за „сталинските репресии“ и ни бяха разказали за това, как лихварите през същите тези години са убивали американския народ. Даже по официални данни, в Америка са умрели от глад през 1930-те години около шест милиона човека!
Днес кризата в Русия също внесе своята разрушителна лепта в демографските процеси: някаквият (съвсем незначителен) ръст на населението се прекрати и отново започна намаляване на населението на нашата страна.
Ако в условията на кризата възниква снижаване на темповете на прираст на населението – това вече е лошо, това е ущърб, при това даже по-съществен от намаляването на БВП. Уви, „професионалните икономисти“ в своите работи често въобще не споменават за подобни „дреболии“, предпочитат да оперират с познатите „макроикономически категории“ (БВП, инвестиции, инфлация, платежен баланс и т.н.). Човекът в техните интелектуални конструкции присъствува само като един от „факторите на производството“.
Банковите кризи като явление на „паричната цивилизация“
Банковата система играе на играта със столовете, докато музиката свири – загубили няма.
Андрю Хаус, президент на корпорация Sony Computer Entertainment
Централната банка като „чадър“ над фалшификаторите на пари
За да могат да усъвършенствуват системата на мошеничество, базираща се на частичното резервиране, държавите създали (по точно: разрешили на лихварите да създадат) институт наречен „кредитор от последна инстанция“, или „централна банка“. Централната банка може да „подсигури“ мошениците: да им дойде на помощ и даде на търпящите бедствие търговски банки „стабилизационен кредит. Въпросите за това, на кого да дадат кредит, а на кого – не, кого да подкрепят, а кого да изоставят на „изяждане“ от другите банки, вземат „стопаните“ на централната банка, тоест лихварите от по-високо ниво. Очевидно е, че за банкерите, контролиращи ФРС на САЩ (ЦБ на САЩ), никакви „паники“ и „набези“ не са страшни. Още повече, имаме всичките основания да предположим, че така наречените „стихийни набези“ на вложителите на банките при необходимост може да се провокират (обикновено чрез СМИ) от същите лихвари, контролиращи ФРС.
За да могат да създадат в обществото илюзията, че „кредиторът от последна инстанция“ се грижи не за лихварите, а за народа, ЦБ са измислили такива инструменти за „управление на риска“ като: „банков надзор“, „лицензиране на банките“, „норми на задължителни резерви“, междубанков пазар на кредити“ и др.
Централните банки си дават вид, че „контролират ситуацията“ в банковия сектор, осъществявайки банков надзор (анализ на отчетността на банките, друга информация за банките и техните клиенти, инспекции на банките и т.н.). Обаче, какво може да покаже този банков надзор, освен очевидната неплатежоспособност на кредитните организации? Компаниите и организациите от всички други отрасли на „икономиката“ при подобни показатели биха обявили банкрут. Обаче, над банките обикновените критерии за финансова стабилност не се разпростират. В много ЦБ банковият надзор (обикновено наричан с трудния термин „пруденциален надзор“) се явява основен по брой на сътрудниците. Но ето, че резултатите от тази дейност са много неразбираеми. Различните оценки на „платежоспособността“, „устойчивостта“, „надеждността“ на търговските банки, които правят службите за банков надзор, са крайно субективни. Забавно, в нормативните документи на ЦБ на РФ по въпросите на банковия надзор, основният инструмент за оценка на банките се нарича така нареченото „мотивирано съждение“. Възниква законният въпрос: за каква „мотивация“ става дума? Нормативните документи не дават разумен отговор. Но ако трябва да отговорим не по „книга“, а по „житейски опит“, то ще се окаже, че действително решенията на ръководителите и сътрудниците на службата за банков надзор се оказват „мотивирани“. Но главният „мотив“ не е грижата за обществото, а грижата за собственото благополучие на чиновниците на ЦБ. Става дума за баналните подкупи от страна на търговската банка, на която й е нужна „добра“ или „отлична оценка“. За това, че банковият надзор – е сфера на дейността, характеризираща се с разюздана корупция, знае всеки банкер. Ето какво по този повод пише специалистът по банкови кризи К. В. Рудий: „Кредитните учреждения предпочитат да заплатят на управляващия (службата за пруденциялен надзор – В.К.) за ненамеса, отколкото да загубят бизнес, носещ големи доходи, макар и с голям риск“.
За да покаже ЦБ, че действително „контролира ситуацията“, тя периодично отнема лиценза (правата за банкова дейност) на едни или други кредитни организации. Обаче често това отнемане е обусловено не от това, че банката е неплатежоспособна, а по други причини. Например, по подозрения в „пране“ на „мръсни“ пари. А ако се заровим по-надълбоко, то е често – по причини, свързани с лични конфликти между ръководителите на банковия надзор и търговските банки (обикновено на основата на „делбата“ на банковия процент). Ако говорим за лицензиране на банковата дейност, то тук му е мястото да си спомним думите на вече цитирания от нас М. Ротбардт. Той нарича издаваните на банките разрешения за извършване на кредитно депозитни операции „лицензи за кражба“.
Смокиновото листо на фалшификаторите на пари: „задължително резервиране“
На търговските банки са били също така наложени определени „ограничения“ във вид на „норми за задължително резервиране“: задължили ги да имат някакъв минимум „истински“ пари, или „резерви“ (които се определят във вид на процент от общият обем задължения). Тези резерви трябва да се съхраняват или в самата банка, или на сметка на дадената банка в ЦБ. Нормата на задължителните резерви днес рядко превишава 10%. Получава се така, че дейността на банката, при която резервирането се намира в нормата, се явява „законна“, а самата банка нерядко се удостоява с похвали като „добросъвестна“.
Ще дадем числен пример, показващ, какво обещава лихварското „задължителното резервиране“ на техните клиенти.
Да предположим, мистър Смит за няколко години от трудовия си живот е спестил сумата 1000 дол., отива в банката и влага на депозитна сметка тази сума във вид на „истински“ пари (банкноти). При норма на задължително резервиране от 5% банкерът оставя от тази сума 50 дол. „истински“ пари в резерв, а останалите 950 дол. веднага или постепенно пуска на всякакви плащания, където не може да се заобиколи използуването на „истински“ пари. Благодарение на това, че у него се е образувал „запас“ от „свободни“ „истински“ пари, той може да даде нови кредити. При даване на нови кредити банката също отваря на получателя на кредита депозитна сметка, на която той зачислява сумата дадена на кредит. На следващия ден след отварянето на депозитна сметка от мистър Смит банката дава на компанията „Браун и синове“ кредит от 5000 дол. Вземайки предвид, че над тази сума също се разпространява нормата за задължително резервиране от 5%, банката резервира още 250 дол „истински“ пари. Забележете, че резервирането се осъществява за сметка на онези „истински“ пари, които донесе в банката мистър Смит. И така, „запасът“ на банката за резервиране по нови кредити вече възлиза на: 1000 – 50 – 250 = 700 дол. Банката при желание и възможност благодарение на този „запас“ може да даде още един или няколко кредита на компании и/или физически лица. Да предположим, че банката се договаря за даването на голям кредит с компанията „Джонсън и ко“. Компанията е готова да вземе кредит на каквато и да е сума, тъй като започва реконструкция на своите заводи. Банката е готова да и даде кредит в размер на 14000 дол., понеже именно при такъв обем на кредита тя може да резервира „истински“ пари 5% от указаната сума (700 дол.). по такъв начин, на основа на депозита на мистър Смит в размер 1000 дол. банката съумява да даде два кредита на корпоративни клиенти на обща сума 19000 дол. Ако в нашия пример предположим, че срокът на дадените кредити е една година, а лихвеният процент е 10% на година, то доходът на банката от кредитните операции ще бъде 1900 дол. Нека предположим, че лихвата на депозита на мистър Смит също е 10% (макар обикновено да е по-малка от лихвата по кредити); в абсолютно измерение това са 100 дол. Като резултат се получава, че банката получава чиста печалба от всички посочени пасивни и активни операции цифром: 1900 – 100 = 1800 дол. Казано по друг начин, банката е получила печалба, равна на 180% от сумата на парите, които мистър Смит е донесъл в банката. Банката е получила печалба, която е 18 пъти по-голяма от печалбата на мистър Смит! Ние съвсем не сме убедени, че мистър Смит ще „излезе сух от водата“. Ако той иска да получи печалба от 180% ще трябва да почака 180 години. Боя се че няма да дочака. По скоро, след поредната банкова криза, банката може да фалира и мистър Смит да загуби парите си. Ето ви хитростта на „народния капитализъм, когато „малкият човек“ – мистър Смит го канят да стане също такъв рентиер, като и банкерите.
В нашият пример има определени опростявания. При даване на кредити банката открива сметки на клиентите, по които отразява парите дадени на кредитополучателя ( в нашия случай „Браун и синове“ и Джонсън и ко“) и които се отличават от сметката на мистър Смит. Сметките на кредитираните могат да имат различни имена „кредитни“, „текущи“, „разчетни“ или др. По остатъка по тези сметки банката плаща малка лихва. Понякога е наопаки, клиента плаща такси. Затова в нашия пример за простота изключихме тези детайли – те не оказват влияние на механизма за получаване на печалба при частично резервиране.
„Мултипликатор“ или „Верижна реакция“ на финансовата алхимия
Дълговата „пирамида“ на основата на частичното резервиране може да се построи в една банка, но по-често в този процес участвуват верига от няколко банки. Именно такава схема в литературата по банково дело наричат „мултипликатор“ („паричен“, или „кредитно депозитен“). Ще дадем пример.
Нека си представим, че някой си мистър А, фермер, продава пшеница на сума 1000 дол и слага парите си в банка Х. Оставяйки 10% от депозита в качеството на резерв, банката може да даде в заем 900 дол. на някой си Б, който на свой ред слага тези пари на депозит в банка У. Последната оставя 10% в резерв и дава кредит В от 810 дол., който пък слага тези пари в банка Z. Банка Z оставя 10% в резерв и дава 729 долара кредит на…. и т.н. депозит от първоначално изработени 1000 дол. (именно изработени – защото те са получени от реално създадена стока, която е била купена и употребена) позволява на банковата система, в крайна сметка, да създаде 9000 дол. във вид на нови допълнителни депозити, а също така да създаде 9000 дол. нови дългове – нови пари. При това пари могат да се създават без да е необходимо да се произвежда нито една стойностна вещ: примерно лицата В, Г, Д, и т.н. могат да са спекуланти, играещи на борсата и получаващи кредити срещу залог от ценни книжа, купувани със същите тези кредити. Банките, участвуващи в тази серия сделки, имат общо сумарно сума от 10000 дол. на основата на първоначалния депозит от 1000 дол. и нови непогасени заеми на сума 9000 дол. Да речем, че те разчитат на печалба изхождайки от определена лихва от 6%, тоест 540 дол. В дадения по-горе пример ние определихме, че резервът ще е 10%, тоест онази част от депозита, която трябва да бъде поставена на сметка на търговската банка в ЦБ. Ако нямаше изискване за резервиране, то процесът на мултипликация щеше да е безкраен.
И така, „резервирането“ не изменя мошеническата природа на лихварските операции и не спасява обществото от банкови кризи. В някои страни задължителното резервиране е чисто символично или въобще отсъства. Например, в страните от ЕС нормативът за задължителни резерви е 2%, а по задължения със срок над две години е равен на нула. Първата крачка към пълна отмяна на резервирането е направила Канада: през 1992 г. там бил приет закон за такава отмяна по всички видове влогове до две години. А след изтичането на посочения срок се отказала от такова резервиране въобще. Канада последвали такива страни, като Швейцария, Нова Зеландия, Белгия, Австралия, Швеция, Дания, Великобритания и Мексико.
„Задължителното резервиране“ – „обща каса“ на лихварите
Завършвайки темата за „задължителното резервиране“, ще отбележим: отчисленията на търговските банки във вид на задължително резервиране днес се насочва в ЦБ и формира фонд на задължителното резервиране. Някои професионални банкери го наричат „обща каса“. Използуването на лексиката на криминалния свят в дадения случай е напълно уместно. В мафиотските групировки „обща каса“ се създава, преди всичко, за да решава извънредни въпроси, касаещи всички групировки или отделни нейни членове (например, за даване на подкуп на прокурора, съдията и други чиновници, за плащане на разни видове деликатни задачи, включително убийства, за лобиране на нужни закони и т.н.). „Общата каса“ под името „фонд за задължително резервиране“ е нужна за това, че да се спасяват отделни членове на мафиотската организация, която днес се е легализирала под името „банкова система“.
Централните банки отделят голямо внимание на такова средство за поддържане на устойчивостта на банковия сектор, като междубанковия пазар на кредити (МБПК). Създателите на дадения инструмент смятат, че банките, при които възниква проблем с ликвидността, могат да „скрият“ тези проблеми с помощта на кредити, получени от банките с „излишък“ на ликвидност. Задачата на ЦБ е да създадат МБПК и да го „дирижират“, преди всичко с регулиране на нивото на лихвата на този пазар. Ето какво пише по повод на този пазар Димитрий Голубовский: „Ако притокът на депозити и даването на кредити се явяват точно балансирани процеси, в банката по принцип не могат да възникнат ситуации, когато може да потрябват резервите, — те стават посредник между хората, натрупали задължения към банката и хората, стремящи се да заемат тези задължения. Да се регулира този баланс може, като се манипулира с процентните ставки: при някаква оптимална ставка желаещите да заемат пари ще бъдат примерно равни на брой с желаещите да вложат пари. При малко понижена ставка може да се приемат депозити, при малко завишена – да се дават кредити, а разликата в процентите банкера може да слага в джоба си. За това, че в процеса на усложняване на финансовите операции да се поддържа този баланс на търсене на пари и предлагане на пари във все по-тънко равновесие, което да гарантира минимизиране на резервите и, следователно, да дава по-голяма възможност за създаване на пари, банките създали междубанковия пазар на кредити. Когато някоя банка се сблъска с излишък от търсене на кредити – тя може да вземе на заем от друга банка, в която има приток на депозити“.
На теория всичко изглежда красиво. А в случай само на най-лека паника МБПК престава да работи. „Професионалните икономисти“ наричат това „криза на взаимното доверие на банкерите“. Ярък пример за такава „криза на доверието“ – са събитията от 2004 г., когато МБПК в Русия бе напълно „парализиран“, а за да се случи това беше достатъчно само „подхвърляне“ в СМИ на негативна информация за няколко руски банки.
Още един „способ“, който съвременните лихвари „изобретили“, за да убедят клиентите си в „надеждността“ на системата на „частичното резервиране“, — е застраховането на депозити. В началото на 1930-те години банковата система на САЩ, базирана на „частичното резервиране“, в резултат на масови банкрути на банки, се превърнала в руини. Едно от първите действия на новия президент на САЩ Ф. Д. Рузвелт в рамките на „новия курс“ било създаването на Федералната корпорация по застраховане на депозитите (ФКЗД), за да повиши доверието на вложителите към банките. Обаче сериозните изследователи оценяват, че дадената мярка е имала основно „психотерапевтичен ефект“, тъй като активите на ФКЗД били само 1 – 2% от обема на депозитите.
У обикновения човек, който чува за „застраховане на влоговете“, се поражда асоциация, че става дума за същото такова застраховане, като да речем: застраховане от строителни рискове, възникващи при компаниите подизпълнители; екологични рискове, с които се сблъскват химическите компании; търговски рискове, присъщи за компаниите изнасящи нови продукти на пазара; и т.н. Застрахователните компании поемащи върху себе си и подобни рискове, си имат работа със застрахователни случаи, възникващи от време на време с отделни компании в съответните отрасли. В „традиционните“ застрахователни случай се прилагат законите на големите числа.
Но „застраховане на влоговете“ – е съвсем друга работа. Ако започнат срутвания на банките, то те, като правило, обхващат целия банков сектор. За покриване на такива рискове не само в частните застрахователни компании, но даже в държавата, няма такова грамадни количество пари. Именно затова М. Ротбардт държавното „застраховане на влоговете“ класифицира като откровено „мошеничество“. Като пример той дава краха в края на 1980-те години на спестовно кредитните учреждения на САЩ, които уж били „надеждно застраховани“ от Федералната корпорация застраховане на спестяванията и заемите (новото название на ФКЗД).
Не знам, с какви думи да квалифицирам създадената наскоро у нас система за застраховане на влоговете (беше приет Федерален закон „За застраховане на вложенията на физически лица в банките на РФ“ и учредена Агенция по застраховане на влоговете – АЗВ). Отваряме официалния сайт на АЗВ и узнаваме следното:
Към 09.10.2009 размерът на фонда за задължително застраховане на влоговете (който се управлява от указаната агенция) е 86,3 млрд. рубли. Много ли е това или малко? Отговор намираме на същия сайт: „Отношението на размера на фонда към застрахователната отговорност на Агенцията (показател за достатъчност на фонда) възлиза на 1,8%. Съгласно оценките, минималното ниво на достатъчност на фонда с отчитане на текущата икономическа ситуация възлиза на 6 – 7% от размера на застрахователната отговорност“.
Тоест днес „показателят на достатъчност“ в Русия се намира примерно на нивото, както в САЩ през 1930-те години (ниво, което М. Ротбардт е оценил като „мошеничество“). Смешно и тъжно е да четем, че нормата на „показателя за достатъчност“ се явява от някого прецененото ниво от 6 – 7%. И това „с отчитане на текущата икономическа ситуация“. А ситуацията може да се измени за една нощ. Интересно, откъде Агенцията ще получи недостигащите пари (в абсолютно изражение това са 4,5 трилиона рубли – даже по отношение на така наречената норма)? Ето и решете сами, с какви думи да наречем руската „система за застраховане на влоговете“. Впрочем, системите за застраховане на влоговете във целия свят са построени на основата на примерно едни и същи принципи.
Кой плаща разходите на банковите кризи?
По-рано, когато нямало централни банки, от частичното резервиране можело да страдат само отделни граждани – клиенти на онези банки, които претърпявали банкрути. Днес в случай на масови банкови банкрути към „спасителните работи“ се включват и централните банки, които започват да „заливат пожара“ на банковата криза с ликвидност, давайки различни видове „спасителни“ кредити на търговските банки. Започва „паричен потоп“: парите рано или късно от банковия сектор потичат към всички сектори и към всички пазари. Такива „вливания“ развъртат маховика на инфлацията, от което страдат всички хора, в това число и онези, които не се явяват клиенти на банките.
Впрочем, клиентите все пак пострадват по-забележимо, отколкото останалите: даже в случай на „щастливо“ завършване на митарствата по банки и кантори и получаване обратно „законно“ своите влогове, то те ги получават силно „изтънели“ в резултат на инфлационното обезценяване.
Астрономически суми пари се хвърлят за „гасене на пожара“ в банковия сектор не само за това, че да се „продължи живота“ на частичното резервиране, но и затова, че властите се боят от непредвидени социални последствия от такъв „пожар“. Обикновеният човек ясно усеща разликата между двата вида загуби: загуба от неговата неудачна инвестиция (например в ценни книжа) и загубата като вложител в неплатежоспособна банка. Ето какво пише по повод тези разлики Борис Лвин:
„Вложителите са готови да се примирят със загуба на своите инвестиции, но са възмутени от загубата на онова, което те са считали само за дадено на временно съхранение. Именно затова вложителите по различен начин реагират на резките сривания на фондовия пазар и на краха на търговските банки. В първия случай се виждат като проиграли. Във втория случай те се виждат като ограбени“.
Грамадни суми бюджетни средства, влети в банковия сектор в много страни по света, предизвикали основателното възмущение на обществеността, политиците и законодателите. Разбира се, съответните критични заявления от страна на политиците и законодателите били предизвикани нерядко от желанието да повишат своя рейтинг в очите на обществеността, а не от искрено желание да изменят съществуващата финансова система.
Имало, наистина, и някои конкретни предложения по нейното изменение. Например, британският премиер министър Гордън Браун се изказал за въвеждане на глобален данък върху банките. По такъв начин, по негово мнение, би могло да се намали натоварването на държавните бюджети и данъкоплатците. Разходите за борба с банковите кризи би се финансирало от специален фонд, формиран за сметка на глобалния данък. Какво може да се каже по повод на такова предложение, което било подкрепено от много политици? Първо, това все едно ще е данък на върху банкерите, а върху обикновените граждани, тъй като банките компенсират допълнителните разходи с повишение на лихвите или комисионните. Второ, за практическа реализация на даденото предложение ще трябва да се създаде наднационален институт (фонд), което ще бъде още една крачка по пътя на създаване от лихварите световно правителство.
Тук да кажем, днес отново се активизира дискусията по повод въвеждането на още един глобален данък – така наречения „данък на Тобин“. Споменатия данък се предлага да бъде взиман от операции по трансгранично преместване на спекулативен капитал, за да се намалят стимулите на участниците на финансовите пазари да се занимават със спекулации, пораждащи кризи. Отново пак, въвеждането на такъв данък би наложило създаването на наднационален институт (фонд). Между другото, за предотвратяването на международни финансови спекулации е достатъчно да се въведе на национално ниво ограничения за международното движение на капитала. Обаче такова предложение не съответствува на замислите на световните лихвари.
Последната банкова криза: „информационна бомба“ на агенция Блумберг
На всички е известна казаната в началото на последната криза шега от днешния ръководител на ФРС Бен Бернанке: ако в Америка се появят проблеми с паричната маса, то Федералният резерв може да започне да „разхвърля долари от въртолети“. А „професионалните икономисти“ вече успяха да измислят „научно“ обяснение и „научен“ термин за подобна „военно въздушна операция“ – „количествено облекчение“ (quantitative easing).
Във всяка шега винаги има и част истина. Така е и в шегата на Бернанке. Съдейки по всичко, Америка започна „разхвърлянето на долари“. Вярно, не от въртолети. И не за всички, а само на нужни и проверени хора. Защо проверени? Защото доларите са незаконни — значи фалшиви. Ето защо, за тяхния незаконен произход никой от външните лица (тоест не влизащи в тесния кръг на световните лихвари) не трябва да знае. Вече говорихме, че банките с частично резервиране се явяват фалшификатори на пари. Но онова фалшифициране поне се прикрива със „смокиновото листо“ на някакви непонятни закони и различни „теории“ на „професионалните икономисти“. А ние говорим сега за фалшифициране на пари в буквален смисъл!
През цялата 2009 г. информационната агенция Блумберг няколко пъти съобщавала за това, че в периода септември 2008 г. – април 2009 г. ФРС на САЩ раздала по реда за финансова помощ на банките и други частни институти средства на сума 9 трилиона долара.
В англоезичните източници тази помощ се обозначава с думата (bailout), която в последните две – три години стана най-популярна в публикациите за дейността на ЦБ в „борбата“ с икономическата криза. В нашите СМИ понякога я превеждат образно, използувайки словосъчетанието „спасителен пояс“. Трябва да се има предвид, че „спасителния пояс“ на банките и компаниите във вид на „bailout“ може да приема формата не само на „живи“ пари (паричен агрегат М0), а също и различни гаранции, кредитни линии и програми, поръчителства, тоест задължения, заявки за които могат да възникнат само при определени обстоятелства. Образно казано, това не е самият „спасителен пояс“, а обещание да го хвърлят, в случай ако получателя на обещанието, е изчерпал всички други възможности за спасяване, действително започне да потъва.
Да напомним, че Блумберг – е информационна агенция, която подала в съда срещу Федералния резерв с искане да разкрият сведения, на кого и при какви условия ЦБ на САЩ е предала два трилиона долара в рамките на мероприятията за борба с кризата. Както е казано в иска, програмите за екстрено кредитиране (всичко били 11 програми) превърнали всички американски данъкоплатци в „неволни инвеститори“. „Безпрецедентно количество пари е било дадено на заем на финансовите институти посредством безпрецедентни способи, а ФРС отказва да разкрие каквито и да са детайли от този безпрецедентен заем, — разказал главният редактор на Blumberg News Матю Уинклер. – Ние запитахме в съда: „Защо гражданите нямат право да знаят това?“. „ФРС е длъжна да се отчита за своите решения, — се съгласил с позицията на агенцията Блумберг конгресменът от Флорида Алан Грейсън. – от една страна говорим за това, че ФРС – е независим институт, но от друга страна ФРС не може да ни държи в неведение.“
Съдът на окръг Манхатън (Ню Йорк) удовлетворил иска на информационната агенция още през август 2009 г. (друго нещо е, че ФРС до ден днешен саботира изпълнението на съдебните предписания, което за сетен път доказва: Стопаните на Федералния резерв има какво да крият). Това съдебно разглеждане дало тласък на подготовката в Конгреса на САЩ на законопроект, ограничаващ „независимостта“ на централната банка на САЩ.
Делото за безотчетното пускане на огромна маса долари неведнъж се разглежда в Конгреса на САЩ. Още през февруари 2009 г. сенаторът Байрън Дорган (демократ от щата Северна Дакота) изказвайки се в горната палата на Конгреса на САЩ, заявил: „Ние видяхме, как парите излизаха през задната врата на правителството, което никога не се е случвало в историята на нашата страна. Никой не знае, колко е излязло от Федералния резерв, на кой адрес и при какви условия. Колко е излязло от FDIC? Колко е излязло по линия на TARP? Кога? Защо?“.
За изясняване на поставените от законодателите на Америка въпроси за финансовата помощ на банките и други организации от страна на Федералния резерв в Конгреса на САЩ бил поканен генералния инспектор на ФРС в лицето на дама именувана Елизабет Колман. Дамата не могла да даде разумен отговор на нито един въпрос зададен й от конгресмена Алън Грейсън.
Проблемът за „непрозрачността“ на приеманите от ръководството на ФРС решения и конкретни кредитно емисионни операции се усложнява още и от това, че започвайки от 2006 г. паричните власти на САЩ престанали да публикуват статистически данни по паричния агрегат М3. Това затруднява разбирането от странични за ФРС лица на това, как се променя паричната доларова маса в широк смисъл (включително освен наличните пари и различни финансови инструменти, задълженията по които са номинирани в американска валута) в Америка и в света. Такава „мътна вода“ не позволява даже на опитните финансови аналитици да оценяват точно и оперативно ситуацията на финансовите и другите пазари. Което, впрочем, и е нужно на стопаните на ФРС за достигане на своите цели.
Ето някои размисли относно тази странна информация, съдържаща се в един от руските аналитични материали: „… безотчетната емисия собствениците на ФРС провеждат не само в безналичен вид, но и в наличен вид (просто печатат банкноти). Риск тук практически няма никакъв. Първо, ФРС се явява висша арбитражна инстанция, която може да „определи“, коя от купюрите с еднакви серийни номера действително е пусната от ФРС, а коя (при нейната 100% идентичност) се явява като фалшива. Да опровергае заключенията на ФРС не може никой, даже ако всички разбират, че всичките купюри – и „истинските“ и „фалшивите“ са напечатани на една и съща машина. А и вероятността, купюрите с еднакви номера да се „срещнат“ на едно място е малка. Не е задължително даже да се използуват еднакви номера и серии, може да се напечатат безотчетни серии и да се разпространят чрез подконтролните банки по-далече от САЩ“. За да се застраховат от възможни скандали от пускане на безотчетни долари, САЩ, по мнението на анонимния автор цитиран по-горе, активно разпространяват по целия свят слухове. Слухове за това, че с фалшифицирането на пари се занимават други страни: „Не напразно през 90-те години бяха пуснати и до сега се носят слухове за това, че уж Иран се научил идеално да подправя долари и ежегодно пуска по 5 милиарда фалшиви долара, които не може да се отличат от истинските…“.
Трудно е да се каже, до каква степен дадената по-горе информация за безотчетните емисии на американска валута е достоверна.
Във всеки случай информационната агенция Блумберг съвършено правилно определила „болното място“ на паричната система на САЩ – „непрозрачност“ на операциите на ФРС, която създава благоприятна „хранителна среда“ за различни нарушения и даже престъпления. Нарушения и престъпления, жертви на които стават не само редовите граждани на САЩ, но така също и жителите на всички онези страни, паричните системи на които по един или друг начин са привързани към американската валута. Световна кабала или ограбване по еврейски
Сър Дж. Стемп, директор на Банка на Англия през 1928—1941 г. (втори по богатство човек в Англия по онова време)
Кредитни пари – лихвен процент – криза
Но „напомпването“ на „пазарната икономика“ с излишни (от позиция на задачите по организиране на производство на стоки) пари във вид на кредити означава, че рано или късно тая икономика ще влезе в криза. Защо? Защото, заетите пари трябва да се връщат, а това означава, че в някой момент от време изтичането на пари от „икономиката“ към сейфовете на лихварите ще превиши притока на пари от лихварите към „икономиката“. В този момент от време нормата на печалба като цяло в „икономиката“ ще падне до нула, а след това ще приеме отрицателни стойности. А това вече е криза на „свръхпроизводството“, когато платежоспособното търсене се окаже по-малко от разходите по производството на стоките. Фактически, обществото се сблъсква с кризисните явления в онзи момент, когато парите покрай своите основни функции — средства за обмяна и разплащане – започнат също така да изпълняват функцията на средство за натрупване на богатство, при това в такава специфична форма като средство за извличане на печалба. Използуваме думата „момент“ достатъчно условно, доколкото „мутацията“ на функцията на парите е станала не за един ден и не за една година, а се е разтеглила на десетилетия и столетия. Болестта назрявала много бавно и незабележимо. А се разразила за първи път във вид на мащабна криза едва през 1825 г.
Дисбалансите в „икономика“ с кредитно напомпване са неизбежни. Даже в онзи случай, когато кредитите са безлихвени. Но ситуацията още повече се влошава в случай, когато за кредитите се взема лихва. А лихварите затова се и наричат лихвари, защото дават пари срещу връщане с лихва.
Подробно ще разгледаме механизма на образуване на дисбаланси при даване на кредити с лихва.
Количеството пари, намиращи се в икономиката, са равни на сумата на количествата емитирани от централната банка и търговските банки пари във всичките им форми. Да предположим, че банките са пуснали кредитни пари на сума 1000 единици. Именно толкова пари ще има в обръщение и други пари в икономиката няма и не може да има. При това в икономиката възникват дългови задължения, които са равни на сумата на дълга, тоест 1000 единици, плюс процентите лихва по дълга. Да предположим, че средния срок за погасяване на дълга е равен на една година, а сумата на начислените лихви представлява 500 единици. По такъв начин, общият обем на дълговите задължения, които трябва да бъдат погасени в края на периода, стават 1500 единици. Но нали парите в икономиката са само 1000 единици!?! Тоест за всички длъжници парите няма да стигнат! По такъв начин, култовата фраза „Парите никога не стигат“, която ние понякога изричаме, има много дълбок смисъл. Става дума, разбира се, не за това, че човек по природа може безмерно да култивира и увеличава своите потребности, за които може да не стигнат парите на целия свят. Става дума за това, че намиращите се в обществото кредитни пари не стигат за това, че да покрият всички възникнали задължения.
По време на „паричната революция“ през късното Средновековие от „алчност за пари“ страдали не много хора, онези за които парите представлявали универсално и най-ефективно средство за власт и господство. За Новото време (епохата на капитализма) „алчността за пари“ станала всеобща болест. Но при това за 99% от тези „жадни за пари“ преследването на парите станало само средство за оцеляване, способ да се измъкнат от дълговата примка на кредиторите-лихвари. Преследването на парите направило конкуренцията норма на живот, именно легализацията на лихварския процент бързо превърнала обществените отношения във „война всеки срещу всеки“ (Хобс).
Отново да се върнем към нашия пример.
Да предположим, че предприемачите, получили кредити разчитат след реализация на стоките да получат печалба, равна на 500 единици. Следователно, цената на стоките трябва да е равна на сумата: 1000 единици от кредита (който е използуван за заплащане на суровини, заплати, енергия, оборудване и т.н.) плюс 500 ед. лихва (която трябва да плати на кредитора след година) плюс 500 ед. очаквана печалба. Получава се, че общата цена на стоките (заложени от предприемачите) е равна на 2000 единици. В нашият пример очакваната от предприемачите норма на печалба се равнява на 33,3% (500 единици печалби при 1500 единици разходи, включително лихвата). Отчитайки, че предприемачите трябва да заплатят и данък печалба и други непредвидени разходи, то нормата на чистата печалба може да се окаже съществено по-малка.
По такъв начин, нашият условен пример показва, как за всяка парична единица, намираща се в обръщение в страната, се конкурират стоки на стойност 2 парични единици. Ето ви просто числово обяснение на това, откъде при капитализма се взема конкуренцията и защо „професионалните“ икономисти наричат „склонността към конкуренция“ „естествено“ (и даже „вечно“) свойство на човека. За конкуренцията като неизбежен атрибут на „паричната икономика“ по-подробно ще кажем в следващия раздел.
Но, въпреки цялата изобретателност на предприемачите и на ожесточената конкуренция, платежоспособното търсене на обществото се оказва по-малко от предлагането на стоки, при това разликата се оказва равна на величината на начислената лихва (в нашия пример – 500 единици). А вече за планираната норма на печалба ( в нашия пример – 33,3%) не може и да се мечтае! Оттук – неизбежните банкрути и всички останали атрибути на кризата на свръхпроизводство.
За съжаление, по-горе изложените прости истински причини за възникването на кризи не се разкриват в учебниците по „икономика“. Не може ли, на студентите на няколко странички да се обяснят три много прости сентенции? Същността им е в следното:
а) причина за кризите се явява печалбата (в крайна сметка банковата печалба – лихвата);
б) съвременната цивилизация (наречена „капитализъм“) е построена по такъв начин, щото да осигури получаване от капиталистите (в края на краищата – от банкерите) на печалби;
в) за преодоляване на кризите на обществото му е необходимо да смени модела на развитие, да се откаже от модела наречен „капитализъм“.
Но нали не за това се пишат учебниците по „икономика“, за да разобличават капитализма („паричната цивилизация“), а, наопаки, за това, че да докажат: „капитализмът – е най-съвършеният обществен строй“. Тоест осигуряват на лихварите условия за да могат безкрайно дълго да получават своя лихвен процент.
Слава богу, днес у студентите (и не само у студентите) има алтернативни учебници по „икономика“. В частност, в интернет напоследък се появиха немалко количество публикации по повдигнатия в тази глава въпрос. Ето, например, статията на Андрей Максон наречена „Антикризисен данък“, в която пише:
„Основното противоречие на съвременната икономическа система на капитализма се заключава в това, че печалбата на капиталиста и лихвения банков процент изземват част от паричната маса от оборота, водейки до хронически недостатък на пари у потребителя. Парите се натрупват у собствениците на средства за производство и банкерите, довеждайки до дефицит на пари у потребителя и снижавайки потребителското търсене. Колкото и да е странно, но наличието на печалба у капиталистите днес води до нейното отсъствие у капиталистите утре (ще отбележим, че това положение не се разпространява над световните лихвари – те винаги получават печалби – В.К.). В това е парадокса на капитализма. За баланса на пазарната система е необходимо, щото паричната маса да циркулира между общо всички производители и общо всички потребители без загуби, тоест без печалби на капиталиста и лихвен процент на лихваря. И за възстановяване на този баланс е необходимо да се изземе от личните доходи на капиталиста и лихваря онази част, която отива за натрупване на капитал и да се върне в оборота във вид на допълнителни доходи на потребителите“.
Кредитни пари: рискове за лихварите и обществото
Възниква естествен въпрос: засяга ли кризата кредиторите, не възниква ли „ефект на доминото“, когато банкрутиралият получател на кредита влече със себе си в ямата и банкера? Нищо подобно! Банкерите не обичат да рискуват, а за защита от подобни ситуации имат проверен инструмент – залога. Ще кажем повече: банкерите даже желаят, техните клиенти да банкрутират. Защо? – Защото, стойността на залога (даже с отчитане на възможна обезценка), като правило, с много превишава сумата на дълга. В класическата литература е изваян образ на лихваря, който, впрочем, мечтае не за процента, а за залога! („Гобсек“ на О.Балзак, „Венецианският търговец“ на Шекспир, пиесите на А.Островски и др.).
От „алчност за пари“ страдат не само „професионалните“ търговци и други подобни дейци, но и цялото общество. Та нали парите се създават за сметка на дълга на всички членове на обществото – предприемачите, частните лица, държавите. Когато става дума за държавата, то тя днес става най-важния длъжник, който пуска облигации, а срещу тези облигации централните банки емитират законни платежни средства (банкноти). Именно по такъв начин е организирана емисията на „истински“ пари в развитите страни. Всички членове на обществото като данъкоплатци независимо от тяхната воля и желания стават длъжници на лихварите. С всяка година дялът на така наричаните „процентни“ разходи (тоест разходите за обслужване на държавния дълг) в държавния бюджет расте. В някои страни той представлява вече половината и даже повече.
Човек, който, например, държи в ръцете си еднодоларова банкнота, си мисли: аз честно съм си „заработил“ тези пари, на никого нищо не дължа, на никого няма да ги дам. Този човек се заблуждава. „Раждането“ на тези пари е определено от появата на дълг у още някого. Обикновено у държавата или частния бизнес, на който тази хартийка му е нужна за погасяване на самия този дълг. И те ще направят всичко възможно така, че тоя човек да задлъжнее на държавата или бизнеса и да се раздели с паричките си. И ще го направят това без много шум, „културно“: или чрез данъци, или чрез механизма за повишаване на цените (инфлация). За откровено бандитските методи за отнемане на пари не говорим.
Възниква още един въпрос: защо кризите на свръхпроизводство възникват с определена периодичност, при това периодите между тях са доста големи (10 – 20 и повече години)? Навярно, поради диспропорцията между количеството кредитни пари и величината на задълженията, подлежащи на погасяване, капиталистическата икономика би се намирала в състояние на постоянна стагнация. Обаче банкерите имат възможност да управляват предлагането на парична маса, в частност да увеличават количеството пари в обръщение по пътя на рефинансиране на възникващите дългове. Казано по друг начин, под прикритието на старите кредитни задължения банкерите издават нови кредити. Ако те не правят това, то процесът на създаване на стоки и услуги въобще ще спре, понеже парите ще започнат бързо да излизат от обръщение, като се натрупват в сейфовете на лихварите.
За да не се откачи клиента от „куката“, банкерите са изработили „желязно правило“: клиент, на който не му стигат парите за погасяване на всички задължения пред кредитора, трябва първо да плаща лихвите, а основната сума на дълга при това остава непогасена. Това осигурява запазване на зависимостта на клиента от кредитора. В тази посока помага и правилото: ако клиентът иска да погаси предсрочно своите задължения към кредитора, той е длъжен да заплати глоба. Понякога предсрочното погасяване въобще се забранява. С една дума: „дай пет пари за да се хванеш на хорото, дай после десет – за да се пуснеш“! Впрочем, понякога за „пускане“ плащаш с живота си. В тази връзка си спомняме убийството на лидера на социалистическа Румъния Н. Чаушеску, който реши да избави страната си от дълговете към МВФ и други лихвари.
Икономическите кризи или „Стригане на овцете“
По такъв начин се осъществява строителството на дълговата „пирамида“. На „икономиката“ й дават да „набере скорост“. За такова „засилване“ са много подходящи средносрочните и дългосрочните кредити, които обикновено се използуват за инвестиции в онова същото техническо превъоръжаване на производството, за което говорихме по-горе. Само трябва да се ориентираме: кое е първичното и кое – вторичното? Техническият прогрес ли управлява предлагането на кредити (което фактически постулира К.Маркс) или все пак регулирането на масата на кредитите управлява техническия прогрес? Разбира се, второто. Банкерите не са заинтересовани в това, че „икономиката“ перманентно да е в стагнация или постоянно да се „спъва“.
Опирайки се на инструментите за рефинансиране на дълга и увеличавайки сроковете на кредитите, банкерите разтягат икономическия цикъл на 10 – 20 години. Именно за такова време икономиката успява да даде добър „прираст“, след което може да се заемат със „стригане на овцете“. Да, да! Именно така на циничен език световните банкери наричат онова тъкмо събитие, което в умните книги по икономика наричат „рецесия“. Може би, те биха могли да поотложат на някое време радостния за тях момент на „стригането“, но има още едно малко „но“, което не позволява да протакат със „стригането“. Става дума за това, че по-нататъшното даване на кредити става невъзможно, защото новите кредити няма с какво да бъдат обезпечени. Колкото и много всякакво имущество да е натрупало обществото, то все пак за период от 10 – 20 години по-голямата част от всичкото ценно и ликвидно имущество обаче се оказва в залог при лихварите. А лихварите, както е известно, са хора внимателни и просто така никому нищо не дават. През последните десетилетия започна бурен ръст на виртуалните активи във вид на ценни книжа. Но истинските лихвари такова виртуално имущество предлагат на другите, а самите те предпочитат нещо по-осезаемо (физическо имущество). Та ето с това осезаемото имущество днес става все по-зле: на фона на бурно растящата маса виртуално имущество неговите (на физическото имущество – бел.пр.) относителни мащаби се съкращават; а така също се свиват и абсолютните мащаби на това имущество, затова, че обществото през последните десетилетия се е заело активно с тяхното „изяждане“. Затова може да се очаква, че сроковете между „стригането“ ще намаляват.
„Реколтите“, която лихварите събират по време на кризите, не може да се сравняват с онези доходи, които те получават в „мирно време“ (тоест в периодите между кризите). Както се казва: „за едни — сватба, а за други – брадва“.
Събират те, най-малкото, по две реколти. Първата – залозите на банкрутиралите клиенти. Втората – други реални активи (в това число акции на предприятия на промишлеността, транспорта, търговията и т.н.), продавани свободно на пазара и които рязко поевтиняват в периоди на спад (това се нарича „дефлация“). Каква слука, за тази цел лихварите имат натрупан грамаден паричен капитал плюс освен това имат и „печатна машина“.
Толкова големи „реколти“ банкерите, вероятно, могат да събират само при организиране на такива нарочно създадени катастрофи като: войни и революции. Но това вече е тема за друг разговор.
Можем напълно да се съгласим с автора на изнесената в началото на 2008 г. в интернет публикация, в която той разкрива същността надигащата се на Запад икономическа криза: „Икономическата криза, настъпва към САЩ и целия свят, играе в полза на финансистите – индустриалците в условията на депресия ще останат без печалби и ще бъдат принудени да дават промишлени активи за покриване на дългове към финансистите. За това вече има ярки примери. Основният резултат от бъдещата криза – ще е преразпределение на собствеността в полза на финансистите. Така, Форд ще премине изпод управление на клана Форд в ръцете на клана Ротшилд. Така, Дженерал Електрик, който вече наполовина е в ръцете на финансистите, ще стане тяхна собственост вече на 100%. Такива ще бъдат резултатите от Втората Велика Депресия за промишлената национална буржоазия“.
За да може „процесът да се задействува“ (тоест да се „стартира“ кризата), е необходимо просто да се затвори „кранчето“ на паричното предлагане. Обикновено това се прави от „генералният щаб“ на лихварите, който се нарича централна банка. Той прекратява операциите по рефинансиране и/или рязко увеличава лихвената ставка, което прави парите скъпи и недостъпни. След акцията на „генералния щаб“ започват действията на отделните лихвари. Тогава, те започват да искат незабавно погасяване на кредитите (нерядко кредитните договори не определят точни срокове на погасяването, такива кредити се наричат „онколни“ – погасяване при първото поискване от кредитора). Има и други „детонатори“, способни да предизвикат криза, но това вече е разговор за професионалисти.
Кредитните пари – вирус на физическото и духовното унищожение на човека
Трябва да добавим, че използуването на кредитни пари води до разрушителни последствия. „Вълните“ на разрушителното действие на кредитните пари излизат извън пределите на „икономиката“ и се разпростират също и над социалния и духовен живот на човека, за което ние отчасти говорихме по-горе.
Кредитните пари, в крайна сметка, унищожават човека във физически смисъл. Разбира се, по правилно е да кажем: човека го унищожават не кредитните пари, а онези, които ги създават с цел своето обогатяване, тоест лихварите. Това съвсем не е преувеличение. Та нали лихварите посредством използуване на кредитни пари предизвикват кризите. А в период на криза човек попада в екстремални условия. Нерядко описанията на кризите (в СМИ, в художествената литература) се съпровожда с картини на самоубийства. В нашето въображение се заражда картинката: някакъв банкер скочил от прозореца на небостъргача. Разбира се, такова също се е случвало, но бройката на реалните случаи са определя на единици. А днес банкерите въобще престанаха да се хвърлят от прозорците.
А ето за това, че през годините на криза се снижава раждаемостта и увеличава смъртността, не се говори често.
Да вземем като пример Америка по време на Голямата депресия. През 1940 г. числеността на населението на САЩ било 131,4 млн. човека. Били направени изчисления, които показват, че ако в страната се били запазили демографските тенденции (смъртност, раждаемост), които били до началото на депресията, то числеността на населението би била равна на 141,9 млн. човека. По такъв начин, по време на 1930-те години Америка заради кризата е загубила повече от 10 млн. човека.
Не би било много лошо, ако нашите СМИ малко си бяха поотдъхнали от темата за „сталинските репресии“ и ни бяха разказали за това, как лихварите през същите тези години са убивали американския народ. Даже по официални данни, в Америка са умрели от глад през 1930-те години около шест милиона човека!
Днес кризата в Русия също внесе своята разрушителна лепта в демографските процеси: някаквият (съвсем незначителен) ръст на населението се прекрати и отново започна намаляване на населението на нашата страна.
Ако в условията на кризата възниква снижаване на темповете на прираст на населението – това вече е лошо, това е ущърб, при това даже по-съществен от намаляването на БВП. Уви, „професионалните икономисти“ в своите работи често въобще не споменават за подобни „дреболии“, предпочитат да оперират с познатите „макроикономически категории“ (БВП, инвестиции, инфлация, платежен баланс и т.н.). Човекът в техните интелектуални конструкции присъствува само като един от „факторите на производството“.
Банковите кризи като явление на „паричната цивилизация“
Банковата система играе на играта със столовете, докато музиката свири – загубили няма.
Андрю Хаус, президент на корпорация Sony Computer Entertainment
Централната банка като „чадър“ над фалшификаторите на пари
За да могат да усъвършенствуват системата на мошеничество, базираща се на частичното резервиране, държавите създали (по точно: разрешили на лихварите да създадат) институт наречен „кредитор от последна инстанция“, или „централна банка“. Централната банка може да „подсигури“ мошениците: да им дойде на помощ и даде на търпящите бедствие търговски банки „стабилизационен кредит. Въпросите за това, на кого да дадат кредит, а на кого – не, кого да подкрепят, а кого да изоставят на „изяждане“ от другите банки, вземат „стопаните“ на централната банка, тоест лихварите от по-високо ниво. Очевидно е, че за банкерите, контролиращи ФРС на САЩ (ЦБ на САЩ), никакви „паники“ и „набези“ не са страшни. Още повече, имаме всичките основания да предположим, че така наречените „стихийни набези“ на вложителите на банките при необходимост може да се провокират (обикновено чрез СМИ) от същите лихвари, контролиращи ФРС.
За да могат да създадат в обществото илюзията, че „кредиторът от последна инстанция“ се грижи не за лихварите, а за народа, ЦБ са измислили такива инструменти за „управление на риска“ като: „банков надзор“, „лицензиране на банките“, „норми на задължителни резерви“, междубанков пазар на кредити“ и др.
Централните банки си дават вид, че „контролират ситуацията“ в банковия сектор, осъществявайки банков надзор (анализ на отчетността на банките, друга информация за банките и техните клиенти, инспекции на банките и т.н.). Обаче, какво може да покаже този банков надзор, освен очевидната неплатежоспособност на кредитните организации? Компаниите и организациите от всички други отрасли на „икономиката“ при подобни показатели биха обявили банкрут. Обаче, над банките обикновените критерии за финансова стабилност не се разпростират. В много ЦБ банковият надзор (обикновено наричан с трудния термин „пруденциален надзор“) се явява основен по брой на сътрудниците. Но ето, че резултатите от тази дейност са много неразбираеми. Различните оценки на „платежоспособността“, „устойчивостта“, „надеждността“ на търговските банки, които правят службите за банков надзор, са крайно субективни. Забавно, в нормативните документи на ЦБ на РФ по въпросите на банковия надзор, основният инструмент за оценка на банките се нарича така нареченото „мотивирано съждение“. Възниква законният въпрос: за каква „мотивация“ става дума? Нормативните документи не дават разумен отговор. Но ако трябва да отговорим не по „книга“, а по „житейски опит“, то ще се окаже, че действително решенията на ръководителите и сътрудниците на службата за банков надзор се оказват „мотивирани“. Но главният „мотив“ не е грижата за обществото, а грижата за собственото благополучие на чиновниците на ЦБ. Става дума за баналните подкупи от страна на търговската банка, на която й е нужна „добра“ или „отлична оценка“. За това, че банковият надзор – е сфера на дейността, характеризираща се с разюздана корупция, знае всеки банкер. Ето какво по този повод пише специалистът по банкови кризи К. В. Рудий: „Кредитните учреждения предпочитат да заплатят на управляващия (службата за пруденциялен надзор – В.К.) за ненамеса, отколкото да загубят бизнес, носещ големи доходи, макар и с голям риск“.
За да покаже ЦБ, че действително „контролира ситуацията“, тя периодично отнема лиценза (правата за банкова дейност) на едни или други кредитни организации. Обаче често това отнемане е обусловено не от това, че банката е неплатежоспособна, а по други причини. Например, по подозрения в „пране“ на „мръсни“ пари. А ако се заровим по-надълбоко, то е често – по причини, свързани с лични конфликти между ръководителите на банковия надзор и търговските банки (обикновено на основата на „делбата“ на банковия процент). Ако говорим за лицензиране на банковата дейност, то тук му е мястото да си спомним думите на вече цитирания от нас М. Ротбардт. Той нарича издаваните на банките разрешения за извършване на кредитно депозитни операции „лицензи за кражба“.
Смокиновото листо на фалшификаторите на пари: „задължително резервиране“
На търговските банки са били също така наложени определени „ограничения“ във вид на „норми за задължително резервиране“: задължили ги да имат някакъв минимум „истински“ пари, или „резерви“ (които се определят във вид на процент от общият обем задължения). Тези резерви трябва да се съхраняват или в самата банка, или на сметка на дадената банка в ЦБ. Нормата на задължителните резерви днес рядко превишава 10%. Получава се така, че дейността на банката, при която резервирането се намира в нормата, се явява „законна“, а самата банка нерядко се удостоява с похвали като „добросъвестна“.
Ще дадем числен пример, показващ, какво обещава лихварското „задължителното резервиране“ на техните клиенти.
Да предположим, мистър Смит за няколко години от трудовия си живот е спестил сумата 1000 дол., отива в банката и влага на депозитна сметка тази сума във вид на „истински“ пари (банкноти). При норма на задължително резервиране от 5% банкерът оставя от тази сума 50 дол. „истински“ пари в резерв, а останалите 950 дол. веднага или постепенно пуска на всякакви плащания, където не може да се заобиколи използуването на „истински“ пари. Благодарение на това, че у него се е образувал „запас“ от „свободни“ „истински“ пари, той може да даде нови кредити. При даване на нови кредити банката също отваря на получателя на кредита депозитна сметка, на която той зачислява сумата дадена на кредит. На следващия ден след отварянето на депозитна сметка от мистър Смит банката дава на компанията „Браун и синове“ кредит от 5000 дол. Вземайки предвид, че над тази сума също се разпространява нормата за задължително резервиране от 5%, банката резервира още 250 дол „истински“ пари. Забележете, че резервирането се осъществява за сметка на онези „истински“ пари, които донесе в банката мистър Смит. И така, „запасът“ на банката за резервиране по нови кредити вече възлиза на: 1000 – 50 – 250 = 700 дол. Банката при желание и възможност благодарение на този „запас“ може да даде още един или няколко кредита на компании и/или физически лица. Да предположим, че банката се договаря за даването на голям кредит с компанията „Джонсън и ко“. Компанията е готова да вземе кредит на каквато и да е сума, тъй като започва реконструкция на своите заводи. Банката е готова да и даде кредит в размер на 14000 дол., понеже именно при такъв обем на кредита тя може да резервира „истински“ пари 5% от указаната сума (700 дол.). по такъв начин, на основа на депозита на мистър Смит в размер 1000 дол. банката съумява да даде два кредита на корпоративни клиенти на обща сума 19000 дол. Ако в нашия пример предположим, че срокът на дадените кредити е една година, а лихвеният процент е 10% на година, то доходът на банката от кредитните операции ще бъде 1900 дол. Нека предположим, че лихвата на депозита на мистър Смит също е 10% (макар обикновено да е по-малка от лихвата по кредити); в абсолютно измерение това са 100 дол. Като резултат се получава, че банката получава чиста печалба от всички посочени пасивни и активни операции цифром: 1900 – 100 = 1800 дол. Казано по друг начин, банката е получила печалба, равна на 180% от сумата на парите, които мистър Смит е донесъл в банката. Банката е получила печалба, която е 18 пъти по-голяма от печалбата на мистър Смит! Ние съвсем не сме убедени, че мистър Смит ще „излезе сух от водата“. Ако той иска да получи печалба от 180% ще трябва да почака 180 години. Боя се че няма да дочака. По скоро, след поредната банкова криза, банката може да фалира и мистър Смит да загуби парите си. Ето ви хитростта на „народния капитализъм, когато „малкият човек“ – мистър Смит го канят да стане също такъв рентиер, като и банкерите.
В нашият пример има определени опростявания. При даване на кредити банката открива сметки на клиентите, по които отразява парите дадени на кредитополучателя ( в нашия случай „Браун и синове“ и Джонсън и ко“) и които се отличават от сметката на мистър Смит. Сметките на кредитираните могат да имат различни имена „кредитни“, „текущи“, „разчетни“ или др. По остатъка по тези сметки банката плаща малка лихва. Понякога е наопаки, клиента плаща такси. Затова в нашия пример за простота изключихме тези детайли – те не оказват влияние на механизма за получаване на печалба при частично резервиране.
„Мултипликатор“ или „Верижна реакция“ на финансовата алхимия
Дълговата „пирамида“ на основата на частичното резервиране може да се построи в една банка, но по-често в този процес участвуват верига от няколко банки. Именно такава схема в литературата по банково дело наричат „мултипликатор“ („паричен“, или „кредитно депозитен“). Ще дадем пример.
Нека си представим, че някой си мистър А, фермер, продава пшеница на сума 1000 дол и слага парите си в банка Х. Оставяйки 10% от депозита в качеството на резерв, банката може да даде в заем 900 дол. на някой си Б, който на свой ред слага тези пари на депозит в банка У. Последната оставя 10% в резерв и дава кредит В от 810 дол., който пък слага тези пари в банка Z. Банка Z оставя 10% в резерв и дава 729 долара кредит на…. и т.н. депозит от първоначално изработени 1000 дол. (именно изработени – защото те са получени от реално създадена стока, която е била купена и употребена) позволява на банковата система, в крайна сметка, да създаде 9000 дол. във вид на нови допълнителни депозити, а също така да създаде 9000 дол. нови дългове – нови пари. При това пари могат да се създават без да е необходимо да се произвежда нито една стойностна вещ: примерно лицата В, Г, Д, и т.н. могат да са спекуланти, играещи на борсата и получаващи кредити срещу залог от ценни книжа, купувани със същите тези кредити. Банките, участвуващи в тази серия сделки, имат общо сумарно сума от 10000 дол. на основата на първоначалния депозит от 1000 дол. и нови непогасени заеми на сума 9000 дол. Да речем, че те разчитат на печалба изхождайки от определена лихва от 6%, тоест 540 дол. В дадения по-горе пример ние определихме, че резервът ще е 10%, тоест онази част от депозита, която трябва да бъде поставена на сметка на търговската банка в ЦБ. Ако нямаше изискване за резервиране, то процесът на мултипликация щеше да е безкраен.
И така, „резервирането“ не изменя мошеническата природа на лихварските операции и не спасява обществото от банкови кризи. В някои страни задължителното резервиране е чисто символично или въобще отсъства. Например, в страните от ЕС нормативът за задължителни резерви е 2%, а по задължения със срок над две години е равен на нула. Първата крачка към пълна отмяна на резервирането е направила Канада: през 1992 г. там бил приет закон за такава отмяна по всички видове влогове до две години. А след изтичането на посочения срок се отказала от такова резервиране въобще. Канада последвали такива страни, като Швейцария, Нова Зеландия, Белгия, Австралия, Швеция, Дания, Великобритания и Мексико.
„Задължителното резервиране“ – „обща каса“ на лихварите
Завършвайки темата за „задължителното резервиране“, ще отбележим: отчисленията на търговските банки във вид на задължително резервиране днес се насочва в ЦБ и формира фонд на задължителното резервиране. Някои професионални банкери го наричат „обща каса“. Използуването на лексиката на криминалния свят в дадения случай е напълно уместно. В мафиотските групировки „обща каса“ се създава, преди всичко, за да решава извънредни въпроси, касаещи всички групировки или отделни нейни членове (например, за даване на подкуп на прокурора, съдията и други чиновници, за плащане на разни видове деликатни задачи, включително убийства, за лобиране на нужни закони и т.н.). „Общата каса“ под името „фонд за задължително резервиране“ е нужна за това, че да се спасяват отделни членове на мафиотската организация, която днес се е легализирала под името „банкова система“.
Централните банки отделят голямо внимание на такова средство за поддържане на устойчивостта на банковия сектор, като междубанковия пазар на кредити (МБПК). Създателите на дадения инструмент смятат, че банките, при които възниква проблем с ликвидността, могат да „скрият“ тези проблеми с помощта на кредити, получени от банките с „излишък“ на ликвидност. Задачата на ЦБ е да създадат МБПК и да го „дирижират“, преди всичко с регулиране на нивото на лихвата на този пазар. Ето какво пише по повод на този пазар Димитрий Голубовский: „Ако притокът на депозити и даването на кредити се явяват точно балансирани процеси, в банката по принцип не могат да възникнат ситуации, когато може да потрябват резервите, — те стават посредник между хората, натрупали задължения към банката и хората, стремящи се да заемат тези задължения. Да се регулира този баланс може, като се манипулира с процентните ставки: при някаква оптимална ставка желаещите да заемат пари ще бъдат примерно равни на брой с желаещите да вложат пари. При малко понижена ставка може да се приемат депозити, при малко завишена – да се дават кредити, а разликата в процентите банкера може да слага в джоба си. За това, че в процеса на усложняване на финансовите операции да се поддържа този баланс на търсене на пари и предлагане на пари във все по-тънко равновесие, което да гарантира минимизиране на резервите и, следователно, да дава по-голяма възможност за създаване на пари, банките създали междубанковия пазар на кредити. Когато някоя банка се сблъска с излишък от търсене на кредити – тя може да вземе на заем от друга банка, в която има приток на депозити“.
На теория всичко изглежда красиво. А в случай само на най-лека паника МБПК престава да работи. „Професионалните икономисти“ наричат това „криза на взаимното доверие на банкерите“. Ярък пример за такава „криза на доверието“ – са събитията от 2004 г., когато МБПК в Русия бе напълно „парализиран“, а за да се случи това беше достатъчно само „подхвърляне“ в СМИ на негативна информация за няколко руски банки.
Още един „способ“, който съвременните лихвари „изобретили“, за да убедят клиентите си в „надеждността“ на системата на „частичното резервиране“, — е застраховането на депозити. В началото на 1930-те години банковата система на САЩ, базирана на „частичното резервиране“, в резултат на масови банкрути на банки, се превърнала в руини. Едно от първите действия на новия президент на САЩ Ф. Д. Рузвелт в рамките на „новия курс“ било създаването на Федералната корпорация по застраховане на депозитите (ФКЗД), за да повиши доверието на вложителите към банките. Обаче сериозните изследователи оценяват, че дадената мярка е имала основно „психотерапевтичен ефект“, тъй като активите на ФКЗД били само 1 – 2% от обема на депозитите.
У обикновения човек, който чува за „застраховане на влоговете“, се поражда асоциация, че става дума за същото такова застраховане, като да речем: застраховане от строителни рискове, възникващи при компаниите подизпълнители; екологични рискове, с които се сблъскват химическите компании; търговски рискове, присъщи за компаниите изнасящи нови продукти на пазара; и т.н. Застрахователните компании поемащи върху себе си и подобни рискове, си имат работа със застрахователни случаи, възникващи от време на време с отделни компании в съответните отрасли. В „традиционните“ застрахователни случай се прилагат законите на големите числа.
Но „застраховане на влоговете“ – е съвсем друга работа. Ако започнат срутвания на банките, то те, като правило, обхващат целия банков сектор. За покриване на такива рискове не само в частните застрахователни компании, но даже в държавата, няма такова грамадни количество пари. Именно затова М. Ротбардт държавното „застраховане на влоговете“ класифицира като откровено „мошеничество“. Като пример той дава краха в края на 1980-те години на спестовно кредитните учреждения на САЩ, които уж били „надеждно застраховани“ от Федералната корпорация застраховане на спестяванията и заемите (новото название на ФКЗД).
Не знам, с какви думи да квалифицирам създадената наскоро у нас система за застраховане на влоговете (беше приет Федерален закон „За застраховане на вложенията на физически лица в банките на РФ“ и учредена Агенция по застраховане на влоговете – АЗВ). Отваряме официалния сайт на АЗВ и узнаваме следното:
Към 09.10.2009 размерът на фонда за задължително застраховане на влоговете (който се управлява от указаната агенция) е 86,3 млрд. рубли. Много ли е това или малко? Отговор намираме на същия сайт: „Отношението на размера на фонда към застрахователната отговорност на Агенцията (показател за достатъчност на фонда) възлиза на 1,8%. Съгласно оценките, минималното ниво на достатъчност на фонда с отчитане на текущата икономическа ситуация възлиза на 6 – 7% от размера на застрахователната отговорност“.
Тоест днес „показателят на достатъчност“ в Русия се намира примерно на нивото, както в САЩ през 1930-те години (ниво, което М. Ротбардт е оценил като „мошеничество“). Смешно и тъжно е да четем, че нормата на „показателя за достатъчност“ се явява от някого прецененото ниво от 6 – 7%. И това „с отчитане на текущата икономическа ситуация“. А ситуацията може да се измени за една нощ. Интересно, откъде Агенцията ще получи недостигащите пари (в абсолютно изражение това са 4,5 трилиона рубли – даже по отношение на така наречената норма)? Ето и решете сами, с какви думи да наречем руската „система за застраховане на влоговете“. Впрочем, системите за застраховане на влоговете във целия свят са построени на основата на примерно едни и същи принципи.
Кой плаща разходите на банковите кризи?
По-рано, когато нямало централни банки, от частичното резервиране можело да страдат само отделни граждани – клиенти на онези банки, които претърпявали банкрути. Днес в случай на масови банкови банкрути към „спасителните работи“ се включват и централните банки, които започват да „заливат пожара“ на банковата криза с ликвидност, давайки различни видове „спасителни“ кредити на търговските банки. Започва „паричен потоп“: парите рано или късно от банковия сектор потичат към всички сектори и към всички пазари. Такива „вливания“ развъртат маховика на инфлацията, от което страдат всички хора, в това число и онези, които не се явяват клиенти на банките.
Впрочем, клиентите все пак пострадват по-забележимо, отколкото останалите: даже в случай на „щастливо“ завършване на митарствата по банки и кантори и получаване обратно „законно“ своите влогове, то те ги получават силно „изтънели“ в резултат на инфлационното обезценяване.
Астрономически суми пари се хвърлят за „гасене на пожара“ в банковия сектор не само за това, че да се „продължи живота“ на частичното резервиране, но и затова, че властите се боят от непредвидени социални последствия от такъв „пожар“. Обикновеният човек ясно усеща разликата между двата вида загуби: загуба от неговата неудачна инвестиция (например в ценни книжа) и загубата като вложител в неплатежоспособна банка. Ето какво пише по повод тези разлики Борис Лвин:
„Вложителите са готови да се примирят със загуба на своите инвестиции, но са възмутени от загубата на онова, което те са считали само за дадено на временно съхранение. Именно затова вложителите по различен начин реагират на резките сривания на фондовия пазар и на краха на търговските банки. В първия случай се виждат като проиграли. Във втория случай те се виждат като ограбени“.
Грамадни суми бюджетни средства, влети в банковия сектор в много страни по света, предизвикали основателното възмущение на обществеността, политиците и законодателите. Разбира се, съответните критични заявления от страна на политиците и законодателите били предизвикани нерядко от желанието да повишат своя рейтинг в очите на обществеността, а не от искрено желание да изменят съществуващата финансова система.
Имало, наистина, и някои конкретни предложения по нейното изменение. Например, британският премиер министър Гордън Браун се изказал за въвеждане на глобален данък върху банките. По такъв начин, по негово мнение, би могло да се намали натоварването на държавните бюджети и данъкоплатците. Разходите за борба с банковите кризи би се финансирало от специален фонд, формиран за сметка на глобалния данък. Какво може да се каже по повод на такова предложение, което било подкрепено от много политици? Първо, това все едно ще е данък на върху банкерите, а върху обикновените граждани, тъй като банките компенсират допълнителните разходи с повишение на лихвите или комисионните. Второ, за практическа реализация на даденото предложение ще трябва да се създаде наднационален институт (фонд), което ще бъде още една крачка по пътя на създаване от лихварите световно правителство.
Тук да кажем, днес отново се активизира дискусията по повод въвеждането на още един глобален данък – така наречения „данък на Тобин“. Споменатия данък се предлага да бъде взиман от операции по трансгранично преместване на спекулативен капитал, за да се намалят стимулите на участниците на финансовите пазари да се занимават със спекулации, пораждащи кризи. Отново пак, въвеждането на такъв данък би наложило създаването на наднационален институт (фонд). Между другото, за предотвратяването на международни финансови спекулации е достатъчно да се въведе на национално ниво ограничения за международното движение на капитала. Обаче такова предложение не съответствува на замислите на световните лихвари.
Последната банкова криза: „информационна бомба“ на агенция Блумберг
На всички е известна казаната в началото на последната криза шега от днешния ръководител на ФРС Бен Бернанке: ако в Америка се появят проблеми с паричната маса, то Федералният резерв може да започне да „разхвърля долари от въртолети“. А „професионалните икономисти“ вече успяха да измислят „научно“ обяснение и „научен“ термин за подобна „военно въздушна операция“ – „количествено облекчение“ (quantitative easing).
Във всяка шега винаги има и част истина. Така е и в шегата на Бернанке. Съдейки по всичко, Америка започна „разхвърлянето на долари“. Вярно, не от въртолети. И не за всички, а само на нужни и проверени хора. Защо проверени? Защото доларите са незаконни — значи фалшиви. Ето защо, за тяхния незаконен произход никой от външните лица (тоест не влизащи в тесния кръг на световните лихвари) не трябва да знае. Вече говорихме, че банките с частично резервиране се явяват фалшификатори на пари. Но онова фалшифициране поне се прикрива със „смокиновото листо“ на някакви непонятни закони и различни „теории“ на „професионалните икономисти“. А ние говорим сега за фалшифициране на пари в буквален смисъл!
През цялата 2009 г. информационната агенция Блумберг няколко пъти съобщавала за това, че в периода септември 2008 г. – април 2009 г. ФРС на САЩ раздала по реда за финансова помощ на банките и други частни институти средства на сума 9 трилиона долара.
В англоезичните източници тази помощ се обозначава с думата (bailout), която в последните две – три години стана най-популярна в публикациите за дейността на ЦБ в „борбата“ с икономическата криза. В нашите СМИ понякога я превеждат образно, използувайки словосъчетанието „спасителен пояс“. Трябва да се има предвид, че „спасителния пояс“ на банките и компаниите във вид на „bailout“ може да приема формата не само на „живи“ пари (паричен агрегат М0), а също и различни гаранции, кредитни линии и програми, поръчителства, тоест задължения, заявки за които могат да възникнат само при определени обстоятелства. Образно казано, това не е самият „спасителен пояс“, а обещание да го хвърлят, в случай ако получателя на обещанието, е изчерпал всички други възможности за спасяване, действително започне да потъва.
Да напомним, че Блумберг – е информационна агенция, която подала в съда срещу Федералния резерв с искане да разкрият сведения, на кого и при какви условия ЦБ на САЩ е предала два трилиона долара в рамките на мероприятията за борба с кризата. Както е казано в иска, програмите за екстрено кредитиране (всичко били 11 програми) превърнали всички американски данъкоплатци в „неволни инвеститори“. „Безпрецедентно количество пари е било дадено на заем на финансовите институти посредством безпрецедентни способи, а ФРС отказва да разкрие каквито и да са детайли от този безпрецедентен заем, — разказал главният редактор на Blumberg News Матю Уинклер. – Ние запитахме в съда: „Защо гражданите нямат право да знаят това?“. „ФРС е длъжна да се отчита за своите решения, — се съгласил с позицията на агенцията Блумберг конгресменът от Флорида Алан Грейсън. – от една страна говорим за това, че ФРС – е независим институт, но от друга страна ФРС не може да ни държи в неведение.“
Съдът на окръг Манхатън (Ню Йорк) удовлетворил иска на информационната агенция още през август 2009 г. (друго нещо е, че ФРС до ден днешен саботира изпълнението на съдебните предписания, което за сетен път доказва: Стопаните на Федералния резерв има какво да крият). Това съдебно разглеждане дало тласък на подготовката в Конгреса на САЩ на законопроект, ограничаващ „независимостта“ на централната банка на САЩ.
Делото за безотчетното пускане на огромна маса долари неведнъж се разглежда в Конгреса на САЩ. Още през февруари 2009 г. сенаторът Байрън Дорган (демократ от щата Северна Дакота) изказвайки се в горната палата на Конгреса на САЩ, заявил: „Ние видяхме, как парите излизаха през задната врата на правителството, което никога не се е случвало в историята на нашата страна. Никой не знае, колко е излязло от Федералния резерв, на кой адрес и при какви условия. Колко е излязло от FDIC? Колко е излязло по линия на TARP? Кога? Защо?“.
За изясняване на поставените от законодателите на Америка въпроси за финансовата помощ на банките и други организации от страна на Федералния резерв в Конгреса на САЩ бил поканен генералния инспектор на ФРС в лицето на дама именувана Елизабет Колман. Дамата не могла да даде разумен отговор на нито един въпрос зададен й от конгресмена Алън Грейсън.
Проблемът за „непрозрачността“ на приеманите от ръководството на ФРС решения и конкретни кредитно емисионни операции се усложнява още и от това, че започвайки от 2006 г. паричните власти на САЩ престанали да публикуват статистически данни по паричния агрегат М3. Това затруднява разбирането от странични за ФРС лица на това, как се променя паричната доларова маса в широк смисъл (включително освен наличните пари и различни финансови инструменти, задълженията по които са номинирани в американска валута) в Америка и в света. Такава „мътна вода“ не позволява даже на опитните финансови аналитици да оценяват точно и оперативно ситуацията на финансовите и другите пазари. Което, впрочем, и е нужно на стопаните на ФРС за достигане на своите цели.
Ето някои размисли относно тази странна информация, съдържаща се в един от руските аналитични материали: „… безотчетната емисия собствениците на ФРС провеждат не само в безналичен вид, но и в наличен вид (просто печатат банкноти). Риск тук практически няма никакъв. Първо, ФРС се явява висша арбитражна инстанция, която може да „определи“, коя от купюрите с еднакви серийни номера действително е пусната от ФРС, а коя (при нейната 100% идентичност) се явява като фалшива. Да опровергае заключенията на ФРС не може никой, даже ако всички разбират, че всичките купюри – и „истинските“ и „фалшивите“ са напечатани на една и съща машина. А и вероятността, купюрите с еднакви номера да се „срещнат“ на едно място е малка. Не е задължително даже да се използуват еднакви номера и серии, може да се напечатат безотчетни серии и да се разпространят чрез подконтролните банки по-далече от САЩ“. За да се застраховат от възможни скандали от пускане на безотчетни долари, САЩ, по мнението на анонимния автор цитиран по-горе, активно разпространяват по целия свят слухове. Слухове за това, че с фалшифицирането на пари се занимават други страни: „Не напразно през 90-те години бяха пуснати и до сега се носят слухове за това, че уж Иран се научил идеално да подправя долари и ежегодно пуска по 5 милиарда фалшиви долара, които не може да се отличат от истинските…“.
Трудно е да се каже, до каква степен дадената по-горе информация за безотчетните емисии на американска валута е достоверна.
Във всеки случай информационната агенция Блумберг съвършено правилно определила „болното място“ на паричната система на САЩ – „непрозрачност“ на операциите на ФРС, която създава благоприятна „хранителна среда“ за различни нарушения и даже престъпления. Нарушения и престъпления, жертви на които стават не само редовите граждани на САЩ, но така също и жителите на всички онези страни, паричните системи на които по един или друг начин са привързани към американската валута. Световна кабала или ограбване по еврейски
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
Блогрол
1. ПАРАЛЕНА РЕАЛНОСТ
2. spectator-bg.
3. http://smoloko.com/
4. Андромеда Нео Нула
5. universalnite1neo
6. Религия-maranatha
7. Митът за Холокоста
8. get
9. Как бяха измислени “волжките българи”.
10. gepard96
11. memoriabg.com
12. История-Записки колымчанина
13. rebellion
14. Портос
15. Terra Byzantica
16. история
17. Нео Нула
18. bainiki
19. dbs
20. За Буквите,Числата и Времето...
21. windowsnikolai
22. mominasylza
23. shtaparov
24. автор: jedidiah
25. Ламбо
26. Логик
27. ezdra
28. Древните
29. Илюминати
30. netsky
2. spectator-bg.
3. http://smoloko.com/
4. Андромеда Нео Нула
5. universalnite1neo
6. Религия-maranatha
7. Митът за Холокоста
8. get
9. Как бяха измислени “волжките българи”.
10. gepard96
11. memoriabg.com
12. История-Записки колымчанина
13. rebellion
14. Портос
15. Terra Byzantica
16. история
17. Нео Нула
18. bainiki
19. dbs
20. За Буквите,Числата и Времето...
21. windowsnikolai
22. mominasylza
23. shtaparov
24. автор: jedidiah
25. Ламбо
26. Логик
27. ezdra
28. Древните
29. Илюминати
30. netsky
