Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.05.2014 18:03 - „Геноцидът над българите в Русия и Съветския съюз“Българи в Русия днес около 35 хиляди души!!!?
Автор: budha2 Категория: Други   
Прочетен: 2131 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 02.05.2014 18:17


image              Колко са българите в чужбина?                                Българите в Украйна днес са около 200 хиляди души.                                                                                                                                                                                                        През XVI век на територията на днешната Руска федерация (РФ) съществувала голямата българска държава, известна като Волжка България със столица град Казан. Тази българска дър­жава е основана още в VII век от един от синовете на кан Кубрат – кан Котраг. Освен Волжка България на територията на днеш­на Украйна и днешна Южна Русия съществували и други бъл­гарски общности и държавни формирования. Това са така наре­чените „черни българи“ (символично обозначение, а не че са „мургави“) на кан Бат Боян (Баян), балкарците и чеченците; ка­то от трите групи по-късно заедно с част от украинците възник­ват казаците. Последното е доказано от изследванията на акаде­мик Яворницки, професорите М. Артамонов, Светлана Плетньо-ва и други.
Като най-голяма държава Волжка България по площ била почти колкото Руското царство и държала цялата търговия из­ток-запад (като част от „Пътя на коприната“) и север-юг. Пос­ледния търговски път бил разработен именно от българите, ка­то бил дълъг близо 3000 километра и свързвал Багдад с Казан. В Казан имало международно тържище (пазар), голямо два квад­ратни километра и разположено в близост до лятната резиден­ция на владетеля. Естествено всички тези успехи и богатствата на българите, били постоянен повод за войни с Русия, която се стремяла да разшири териториите си за сметка на Волжка Бъл­гария и да получи достъп до Сибир с неговите неизчерпаеми Ресурси.
През лятото на 1552 година руският цар Иван IV Грозни (Страшни) нахлул с 200-хилядна войска и кораби по река Волга във владенията на Волжка България. След дълга и тежка обсада на столицата Казан най-сетне тя падала, след като част от кре­постните стени и валове били сринати от топовен огън. Били избити много хора и руснаците подложили града на насилия и грабежи. При щурма на Казан руските войски загубили почти половината от състава си и това ги озлобило допълнително. Би­ла издадена заповед да не се щади никого (63)!
При тази сеч в Казан и околностите му загинали над 100 хиляди българи. Руските войски унищожили десетки хиляди ръ­кописни исторически и поетически книги, които се съхранявали преди щурма в казанския университет „Мухамад Аламия“. Те отвлекли в Москва последната българска царица Сююмбике, вдо­вица на кан Сафа-Гирей (1546 – 1549 г.). В известната „Казанска история“ (1565 г.) на сибирския хан Тахтагул се описва покърти­телната епопея на напускането на Казан от Сююмбике. Първо тя сваля своята висока златна царска шапка – корона, подобна на папска тиара, и се сбогува в мавзолея с покойния си съпруг Сафа-Гирей… „Досега аз бях канска съпруга – ридае тя! Вече не мога и да плача – сълзите ми изсъхнаха, очите ми ослепяха и гласът ми изчезна!“ Летописецът съобщава, че богатствата на Сююмбике били натоварени на дванадесет огромни кораба на река Волга – пълни със злато и сребро, сребърни и златни съдо­ве, пари, царски корони, с разнообразни царски дрехи, оръжие и други. На 2 октомври 1552 г. Казанският ренесанс загива под бруталния ботуш на цар Иван Грозни .
Борбата на българите обаче продължила, макар Волжка Бъл­гария да била погълната от разширяващата се руска държава, която скоро се превърнала в империя. В „Казанска история“ се споменава, че в тези унищожителни за българите войни загина­ли близо 700 хиляди волжки българи! Откраднатите от Казан богатства и досега могат да се видят в хранилищата на „Ерми-тажа“ и „Оръжейната палата“ в Кремъл. След 1917 г. някои от тях били изнесени в чужбина.
За да пречупят българската съпротива, руснаците терори­зирали населението по всякакъв начин и провеждали открит ге­ноцид. В хрониката „Джагфар тарихъ“ (1680 г.) се казва, че през зимата на 1553 г. руснаците прогонили 100 хиляди българи -основно старци, жени и деца в тайгата и ги оставили да замръз­нат без храна и дрехи! За да си осигурят спокойствие, руските власти назначили за васален владетел на Волжка България тях­на марионетка – Шейх Гали. Източната част на Волжка Бълга­рия – Башкирия, била покорена едва към 1584 г., като последна­та българска независима столица бил град Уфа. След това тери­торията на Волжка България била окончателно анексирана и включена в състава на Руската империя. Така руснаците сложи­ли ръка на българските богатства, завладели търговските пъти­ща, идващи от Азия и Персия, и започнали да колонизират нео­бятните пространства на Сибир и Далечния Изток.
Падането на Волжко България под властта на Русия съвпа­да и с разширяването на Руската империя на юг към Черно мо­ре. Иван IV Грозни подчинил североизточната част на Кавказ и на река Терек построил няколко руски крепости. Черкезките и кабардино-балкарските князе с казаците започнали да постъп­ват на служба при руския цар като погранична охранителна войс­ка. По-късно, към средата на XVII век, кримският хан Менгли Гирай сключил договор с руския цар, който му обещал да не воюва с него. От това време казаците започнали да минават на служба при руския цар като наемници. Присъединяването на Ук­райна към Руската империя поставило под руски ботуш и бъл­гарите (в това число и казаците), живеещи там и на Кавказ. Така Руската империя, а след това и Съветският съюз се превръщат в „тюрмата (затвора) на народите“. Това до голяма степен е ва­лидно и за днешната Руска федерация.
Историята на волжките българи в състава на Руската импе­рия е забележителна с непрекъснатата верига от национално-освободителни войни. Руските летописи до XVIII век са пълни със съобщения от типа: „окаяните българи отново въстанаха“. Ето какво пише в „Български летописен сборник“ (1864 г.) на Нур-Мухамед по повод потушаването на Килмак-Акаевското въста­ние на българите башкири през 1735 – 1741 г.:
„… През пролетта башкирите се разбраха за деня и мястото на тръгване. Всички се събраха на река Кнали… Между тях се намериха предатели, които се занимават с шпионаж и доноса сред руската войска за местата на сборищата им… На изток от река Кнали има рекичка, наречена Сазлъ-Елган, и друга рекич­ка, наречена Кеше-Къргълан, защото в нея загинали много бащ-кири…
Руснаците докарали през нощта своите оръдия, а на сутрин­та започнаха да стрелят. Без да разберат от къде иде стрелбата, бедните башкири се разбягаха на разни страни: много жени се хвърлиха в реката с децата си. Ранените също погинаха в реката. От труповете им през Сазлъ-Елган се образува мост. Старците бяха избивани като кучета, с камъни и дървета, пеленачетата по-сичаха със саби, разпаряха коремите на бедните жени, а млади­те хора просто убиваха… Телата им оставиха на враните и на лисиците. И днес костите на тези хора могат да се видят там… Не оставиха никого жив из башкирските села и по пътя за Казан останаха малко хора. Но и останалите бяха по двама-трима. По това време на десетина души се падаше по една шуба и на десет двора по една брадва… Беше тежко да се живее, нямаше за ядене нищо и гладът беше толкова голям, че – разказваха някои – яли човешко месо. В тези тежки дни се записваха от нужда за роби на дворяните. В Мензелинск бяха докарани много башкири, око­вани във вериги, и хвърлиха всички в затвора, а воювалите джи-гити заточиха в подземни затвори. В края на града построиха шестоъгълно здание и на всеки ъгъл поставиха железен кол. Око­ло единия кол, който беше в средата, изковаха високи бесилки. След това под музика доведоха башкири и руснаците започнаха да вършат работата си (наказанията). Отначало онзи, който пръв е участвал в боя, го побиха върху средния кол, а неговите по­мощници побиха около него. Коловете стигаха до плещите им, но тия от тях, които се показаха герои, биваха насичани на пар­чета и накрая отсичаха главите им. А други убиваха с камъни. Пощада нямаше за никого. Освен това се говореше, че към град Мензелинск построили мнозина в редици и ги избивали с оръ­дията си. Загина такова множество хора, че хвърляха труповете им като на животни. Разчупиха леда на река Мензелинск и от всички четиридесет души тридесет и девет хвърлиха в дупката. Труповете им задръстиха реката. Такива ужасни неща правеха, че не могат да се опишат с човешки език. Тук се казва само стот­ната от това, което беше.
Останалите башкири, оковани един о друг с верига пред шиите, ги подгониха към Казан. Които не можаха да стигнат до Казан, прогониха из пътя от глад и жажда. Стражата посече със сабите си падналите. На всяка верста падаха по десет и повече човека. Без да ги пущат по реката, тях ги докарваха в Казан и ги убиваха. В едно руска село стражата, като се настани в една къ­ща, вкара башкирите, закова вратите й и я подпали, и всички погинаха там в огъня. След това руснаците издадоха заповед всеки оживял башкирец да им даде по един кон. И всеки, който им даваше кон, получаваше бележка, в която неизвестно защо пишеше, че и изменник бунтар. Който от башкирите държеше страната на руснаците, беше наричан „верен башкирец“ (в бе­лежката). Който от степните башкири нямаше бележка, че е дал кон, него го хващаха без никаква пощада. Те изгинаха. Ако някой башкирец минеше по улица на руснаци, то малки и големи го биеха или го замеряха с камъни…“ .
Спрямо волжките българи и тези от Украйна били прилага­ни и други по-изтънчени наказания, особено по времето, когато в царска Русия за един период били забранени смъртните наказа­ния. Тогава осъденият бил наказван с „по-мекото“ наказание бой с камшик (с бич от волски сухожилия или тежка нагайка с метал­ни топчета и кукички накрая) или „бой в шпалир“. При първото наказание бичът нарязвал или откъсвал от гърба на нещастника Цели ивици кожа или парчета месо. При второто наказание осъ­деният трябвало да мине в шпалир през строени войници, като обикновено получавал от 500 до 2000 удара с пръчка или тояга. И в двата случая нещастникът умирал в адски мъки за 2 – 3 дни след приключване на наказанието (тоест смъртта се отчитала като „не­щастен случай“, или „усложнение“)!…
Друго голямо въстание, в което участвали българи от Ук­райна и Поволжието, е селското въстание на Степан Разин през 1670 г. В него се включили казаците от Слободска Украйна, За-порожието и селищата по поречието на Волга. И това въстание било потушено от руснаците с подобаваща жестокост и казаш­ките отряди били разбити. Водачът на въстанието Степан Разин и брат му Фрол били подло предадени от руски шпиони и обез­главени със секири.
В състава на Руската империя българите били разпокъсани в различни общности като: казаци, балкарци (кабардино-балкар-ци), чуваши, чеченци, татари, българи, башкири, алани и други, които царизмът често противопоставял умишлено едни на дру­ги, използвайки най-често верските различия и политически ин­триги
Българите в Русия изповядвали различни религии: христи­янство (православни, староверци и католици), тангризъм, ислям, ламаизъм (вид тибетски будизъм) и други. От тях най-онеправ-дани били мюсюлманите (по същество повечето от волжките българи, наричани подигравателно „татари“, без да имат нищо общо с историческите татари, избити още в XIII век от Чингиз-хан). Руските власти по никакъв начин не искали да смятат мю­сюлманите за хора, равни на християните. Българите мюсюл­мани плащали по-големи данъци и нямали право да строят джа­мии, забранявали им да издават книги; давали по-голям набор конници за войници и избирателните им права били силно огра­ничени. До 1917 г. те били предпочитани жертви на царизма, а след като властта била взета от юдеизираните болшевики (тал-мудисти), дошъл жертвеният ред на българите християни и ка­заците, които също минали „под ножа“.
След болшевишката Октомврийска революция от 1917 г., която се ръководела изключително от евреи, започват меропри­ятия по „прочистване“ на територията на цяла Русия и Украйна, като са избити милиони хора, в това число и много българи През ноември 1917 г. донските казаци (българи) обявили Украй­на за независима от Съветска Русия територия! Казашкото въс­тание на Дон през 1919 г. било сериозна заплаха за съветското правителство и оказало голямо влияние върху хода на граждан­ската война. Ленин (Бланк)* и болшевиките непрекъснато про­веждали мероприятия за овладяване на казашката контрарево-лючия и казашките антисъветски метежи и съпротива. Те се из­разявали в тотално физическо изтребление и етническо прочис­тване в окупираните територии. Болшевишката политика на „раз-кулачване“ (физическо унищожение, геноцид и грабежи) продъл­жили и през Сталинския период. Фактически по този начин ев­рейската върхушка на болшевиките си отмъщавала на казаците, украинците и българите за активното им участие във въстание­то на хетман Богдан Хмелницки (в 1648 г.) срещу Полша, когато евреите били изгонени от Украйна.
Особено много пострадали българите по времето на Ста­линските репресии през 30-те години на XX век. В книгата си „Заговорът на масоните“, авторът Жан Бойе посочва, че кърва­вият диктатор Йосиф Висарионович Джугашвили* (с прякори Сталин – „Стоманения“, или Коба) не е грузинец, а грузински евреин. Трите му съпруги: Катерина Сванидзе*, Надежда Али-луева* (убита от Сталин през 1932 г. заради любовни връзки с друг евреин Глейзер*) и Роза Каганович* са също еврейки. Пос­ледната е сестра на основния задкулисен играч на болшевиките и връзка със Синедриона – Лазар Мойсеевич Каганович*, който бил въплъщение на абсолютното зло. В същия източник се твър­ди, че дъщерята на Сталин от Роза Каганович* е Наина Йоси-фовна* по-късно съпруга на друг криптоюдеин – алкохоликът Борис Елцин (Барух Елия)* .
Ето какво пише за този съдбоносен за българите период в Съветския съюз д-р Емил Антонов:
„… По заповед на ЧК житото насилствено се събира, като част от него се изнася от страната, а останалото се оставя да изгние под строгата охрана на специални подразделения на Дър­жавна сигурност. В резултат на това започва невиждан глад в най-богатите земи на Украйна, който предизвиква смъртта на Милиони хора и обезлюдява цели области… И отново специални отряди ограждат осъдените на доизтребление прокълнати ра­йони и разстрелват всеки, който се опитва да избяга от там. Страх обхваща цялото население, след което провеждането на колек­тивизацията е вече много лесно.
За всеки случай всички по-заможни и работливи селяни, око­ло 2 милиона, са изпратени заедно с целите си семейства в да­лечния Север (Сибир) и са оставени на произвола на съдбата. И отново стотици хиляди умират от студ и глад… “ .
По официални данни през 1928 г. българите в Украйна са били 530 000 души, но това са само по-късни преселници от Ду­навска България, главно след втората половина на XVIII век, вследствие на руските войни от 1787-1792 г. (16, 24). Тук следва да добавим и старите българи, населяващи Украйна и Кавказ („черните българи“, балкарците, чеченците, казаците, аланите и други). Само казаците към 1917 г. са наброявали 4,5 милиона души! До 1918 г. към Русия се числели и българите от Бесарабия и Молдова, но след това тези области преминали под управле­нието на Румъния и претърпели аналогични процеси на Геноцид и обезбългаряване. Все пак там Геноцидът бил повече духовен, отколкото физически, въпреки че неблагоприятните условия на живот вършели своето. Фактът, че в българските села в Молдо­ва се образували нелегални революционни групи в периода 1918 – 1940 г. за съпротива срещу румънците е доста показателен. Например в българското село Селиоглу през 20-те години дейс­тва „Съюз на революционните селяни“. Някои от българите, учас­тници в тези групи, са разстреляни от румънските власти, други са принудени да емигрират в чужбина – в Бразилия, Уругвай, Аржентина и САЩ. По някои данни само за Бразилия по това време заминават над 10 000 бесарабски българи (40).
В средата на 30-те години на XX век в Съветския съюз (СССР) започват масови политически репресии, от които стра­дат стотици хиляди българи, главно поради провежданата от Ста­лин* болшевишка политика на обезличаване на нациите и ут­върждаване на несъществуващата съветска националност. В спе­цифичната дейност по обезбългаряването съдействат и двамата предатели и палачи на българския народ – Георги Димитров и Васил Коларов. Още през 1934 г. съветският гражданин Георги Димитров заявява: „… Няма българска нация. Има тракийска, мизийска, македонска…“ По същата логика в СССР няма бълга­ри, има само съветски граждани! Такова гнусно национално пре­дателство от никого не е било демонстрирано!…
Георги Димитров и Васил Коларов, съгласувано с вожда Ста­лин*, разпореждат от Москва кои и кога да бъдат разстреляни, обесени и репресирани. Много от българските политемигранти са били предадени от тях, а за местните жители българи въобще да не говорим. Хиляди българи загиват в ужасните условия на концентрационните лагери в Сибир (ГУЛАГ), добре описани от бившия лагерист и затворник Александър Солженицин в книги­те му „Един ден на Иван Денисович“ и „Архипелагът ГУЛАГ“. За тези отвратителни лагери на смъртта съществуват огромен брой документи и книги (28, 48, 127, 131). Съществена подроб­ност е че решението да се създадат тези лагери е взето от евреи, а техните коменданти и управа също са били такива! Ето някои от техните имена:
Йосиф Висарионович Джугашвили – Сталин* – генерален секретар ЦК на ВКП (б);
Лазар Мойсеевич Каганович* – член на ЦК на ВКП (б) и народен комисар на пощите и съобщенията;
Захар Мойсеевич Белински* – председател на комисията по съветски контрол;
Агранов-Соренсон* – помощник-комисар (ОГПУ);
Беленски* – началник на Главното управление на милиция­та (МВД);
Берман* – началник на Главното управление на лагерите и изследванията (ГУЛАГ);
Коган* – началник на Беломорските лагери;
Яков Рапопорт* – зам.-началник на ГУЛАГ;
Фирин* – началник на Беломорско-балтийските лагери;
Апетер* – началник на Главното управление на затворите.
Всички началници на управленията на НКВД по места и главните шефове на ЧК, ОГПУ НКВД, а после и КГБ са евреи (127, 131).
Авторът на книгата „Глобалното зло“ – Янко Бъчваров, из­тъква фактът, че „комунизмът е еврейски и, че евреи от САЩ и другаде финансираха Октомврийската революция от 1917 г. и това винаги е било световна тайна номер едно“ (28). Само, че цензурата, налагана по този въпрос от ционистите, пред пос­ледните години започна да се пропуква и много хора разбраха истината…
Английския депутат Ло Сиденнам през 1923 г. в Камарата на лордовете казва следното: „Повече от 30 милиона християни са били унищожени по време на руската революция чрез глад и мъчения, под контрола на евреите. Това беше най-ужасното прес­тъпление в цялата история!“ 
В съветските концлагери в Сибир и Казакстан и преди и след Втората световна война са избити не по-малко от 1 000 000 българи! По-късно комунистите твърдят, че те били загинали през войната, но фактите говорят друго.
След 1934 г. започват жестоки репресии и гонения на бъл­гарите в Украйна и Крим, където има много български селища – богати и процъфтяващи до 1917 г. Тече физически и духовен Геноцид налаган от комунистите. Изкореняват се вековни оби­чаи, традиции и обреди на българското население, обявени за буржоазни и религиозни отживелици. Преди всичко се разруша­ват основите, върху които се гради духовността и нравственост­та – религията и църквата. Тъкмо тогава са срутени всички цър­кви в българските селища в Украйна и Крим; свещениците са лишени от енориите си и възможността да се придържат към предишните нравствени ценности в живота… В началото на Вто­рата световна война от Бесарабия насилствено са изселени в Си­бир всички, които се смятат за потенциални политически про­тивници. Сред тях са българите, учителствали в румънско вре­ме, активистите на политическите партии, а също и борците за национално развитие на бесарабските българи (40).
Едновременно с това комунистите репресират и други гру­пи българи – казаци, волжки българи (чуваши, башкири и „тата­ри“), кабардино-балкарци, чеченци, българи от вътрешността на СССР и други кавказки националности. Това рефлектира върху тяхната позиция по време на войната и много от тях се присъе­диняват на страната на германците за освобождението на оку­пираните си земи от руснаците и безбожния (талмудистки) ко­мунистически кървав режим.
В Украйна и Молдова германските войски били посрещна­ти като освободители от комунистическия гнет. Много българи от всички споменати групи се записват в така наречените Из­точни легиони на Третия райх и армията на генерал Власов, ка­зашките формирования на Вермахта, СС дивизията „Галиция“ и други германски части, съставени от българи, украинци, азер­байджанци, казаци, кримски татари, волжки българи, чеченци и други с обща численост 1 200 000 души (50).
В края на войната повечето от тези формирования се нами­рат в Южна Австрия, Северна Италия и Франция и правят всич­ко възможно да се предадат на съюзниците англичани и амери­канци, а не на руснаците. В тези формирования имало и един танкоизтребителен полк на СС (SS – Pz. Zerstorer Rgt. -bulgarisches №1) – български №1, състоящ се от 700 души доб­роволци (прогермански настроени войници и офицери и члено­ве на патриотичните организации „Бранник“ и „Съюз на бъл­гарските национални легиони“) от България. Последните се из­теглят с усилен марш на скок в Чехословакия и се предават на американците. И едните, и другите, особено казашките форми­рования от българи (които били изключително боеспособни и добре въоръжени), слагат оръжие пред съюзниците при единст­веното условие да останат в английската и американската зона. Те обаче биват вероломно измамени!
Тези нещастници били принесени в жертва на отвратител­ната талмудистка еврейска отмъстителност и злост. Те не могли да знаят, че тяхната съдба била решена още в Ялта между „три­мата големи“ – Сталин*, Рузвелт* и Чърчил*. Още тогава, вди­гайки тост, червеният палач Сталин* предложил като „забавле­ние“ след края на войната да бъдат разстреляни без съд и приса­да поне 50 000 германски офицери и така да се ознаменува побе­дата. Жертвите не са могли да знаят за плана „Моргентау“ за уни­щожение на Германия след войната и избиването на няколко ми­лиона германци в концлагери (след войната са избити 2 милиона германски военнопленници!). Този пъклен план за унищожение както и договорената със Сталин операция „Килхоул“ (вид смър­тна присъда), е бил замислен от ционистките съветници на Руз-велт*: Хенри Моргентау*, Хари Декстер Уайт*, Франк Коен*, Хари Гласер*, Алджер Хис* и други „евреи – предатели в полза на ко­мунизма“, както точно ги определя Янко Бъчваров (28).
Разсекретените английски и американски документи от Вто­рата световна война, отнасящи се до избиването на милиони от Сталин* по внушение на Англия и САЩ, е отразено в редица документални книги на Бъчваров (28), Дойчинов (48), Дробязко и Каращук (50), Рид (120), Ифандиев (68) и други.
Бъчваров цитира в книгата си и данните на канадския писа­тел Джеймс Баскуе, който дава подробни сведения за операция „Килхоул“ проведена от американците и англичаните спрямо гер­манските пленници и съюзниците им на служба. Това е описано в книгата „Други загуби“ (28). Според документите предателст­вото, което решило съдбата на милиони християнски бежанци от Съветския съюз и Източна Европа и военнопленниците от съюзниците на германска служба (казаци, българи и прочие) би­ло извършено от Уинстън Чърчил*, лорд Авон (Антъни Идън) -външен министър на Англия, и Харолд Макмилан – министър-председател. На 10 октомври 1944 г. Антъни Идън се срещнал със Сталин* в Москва и там се договарли всяка заловена лич­ност със съветско гражданство, също поляци, балтийци и бъл­гари, да бъдат връщани в руската зона, независимо от това дали искат, или не. Така съдбата на тези хора била решена (28).
Тук трябва да споменем, че с казаците и другите формиро­вания била голяма част от техните семейства заедно с имущест­вата си. До есента на 1944 г. над 4 милиона руснаци, украинци, българи, казаци и други напуснали страната си заради резкия на Сталин и навлезли, изтегляйки се с немските войски, в Запад­на Европа, където да търсят спасение. Съюзниците събират съг­ласно споразумението тези бежанци и военнопленници в конц­лагери в Германия, Австрия, Италия и Франция. Ето какво пише за тяхното предаване Бъчваров:
„…Когато денят за депортирането на тези нещастни хора наближил, в лагерите били изпратени агенти, които да заблудят емигрантите, че щели да бъдат преместени в по-големи и удоб­ни места… Създадената обстановки в лагерите станала причина хората да започнат да се съмняват и инстинктите им да подс­казват, че са предадени от върховните господари – лидери на западната либерална демокрация, и са обречени на унищожение и смърт! Това им станало ясно, когато американски и английски пехотни роти* с бойни снаряжения и подкрепени от танкове за­почнали да заобикалят лагерите. Започнали масови молитви. Хи­ляди кръстове и молитвени книги били размахвани за последна прошка. При навлизането на войниците в лагерите с поставени вече щикове, хората започнали да викат и искат смърт вместо депортиране. Започнали масови самоубийства. Според очевид­ци това било най-голямото и ужасно самоубийство, запечатано в западната история. Много хора се хвърляли под веригите на танковете – със стотици. Други, мъже и жени се самоубивали по двойки с ножове, счупени стъкла и други, с които си прорязвали гърлата. За изпълнението на тази брутална заповед, свързана с депортирането, както американските, така и английските войс­ки се налагало да използват щикове, приклади, палки, вериги и други, като много мъже, жени и деца, които не се качвали в ка­мионите и упорствали, били застрелвани, както и ония, които се опитвали да бягат. Хиляди предпочели бърза смърт, там на мяс­то, отколкото да изпаднат в ръцете на садистката секретна по­лиция (НКВД). Тези, които са останали, около 2 700 000, мъже, жени и деца, били извозени до съветската зона като животни -според кореспондента Дъглас Рид. Уместно е тук да споменем и за избиването на 200 000 югославски антикомунисти, които са на­мерили убежище в Австрия, като са вярвали, че ще бъдат на си­гурно място под контрола на англичаните. И те се излъгали. Един ден внезапно започнали да ги товарят във вагони за добитък, в които ги заключвали и транспортирали до другата страна на пла­нината, където бивали избивани с картечен огън и ръчни гранати. Труповете им били хвърляни в големи и дълбоки ями… “ (28). Сред тях имало много българи, хървати, черногорци и босненци!

*По-късно се изяснява, че тези подразделения са били съставени предимно от евреи (руски и полски) (120).
Дойчинов описва подробно съдбата на казаците и войни­ците от армията на генерал Власов – РОА (Руска освободителна армия). „Казашкият стан“ включвал множество казашки полко­ве, казашката група „Савоя“, корпуса „Походен атаман“, пара-шутно-снайперистка школа и други с обща численост 31 463 ду­ши, в това число 1575 офицери, 592 чиновници, 16 485 унтер-офицери и редови, 6304 нестроеваци (негодни за служба поради раняване и възраст), 4222 жени, 2094 деца на възраст до 14 годи­ни и 358 младежи на възраст от 14 до 17 години. От общата численост на Стана 1430 казаци били от старата емиграция, а останалите – съветски граждани (154). По други данни броят на казаците в Южна Австрия през май 1945 г. бил около 50 000 души; в това число бил и 15-ти казашки корпус в състав 19 000 души, който се изтеглил от Югославия в постоянен бой с парти­заните на Йосиф Броз Тито* (48). Общият брой на казаците, учас­твали на немска страна, бил над 70 000 души.
Те се предавали на англичаните, които били под командва­нето на фелдмаршал Александър, като очаквали от него джен­тълменско отно“шение; е, получили го. Ето как Дойчинов описва предателството на английските дьонмета и масони:
„… С цел да протекат нещата по-спокойно англичаните от­начало внушават на казаците, че се очаква решение от по-горно началство къде евентуално да бъдат изпратени на Запад. След седмица се отнема тежкото въоръжение, доколкото го има, и се оставя само личното оръжие на казаците, основно хладното. На 28 май 1945 г. с явна лъжа се събират всички казашки офицери под предлог, че ще се проведе среща с фелдмаршал Александър в близкия австрийски град Юденбург*. В този град наистина се провежда среща, но в сградите на близкия металургичен завод с представители на НКВД, където всички офицери са избити. Ос­танали без своите водачи, редовите казаци чрез бой, стрелба и дори използване на огнепръскачки са качени насила в товарни камиони и са откарани до близката железопътна гара и оттам следите им се губят в Сталинските лагери. При насилствената репатриация загиват или се самоубиват неколкостотин души… (48).
След изселниците остава маса лично имущество, около 200 000 долара в общата казашка каса и не по-малко от 5000 ездитни елитни казашки коне. Всичко това е откраднато от англичаните и чифутите!
По-голяма част от офицерите на тези подразделения са не­забавно разстреляни от „черните батальони“ на НКВД, а бежан­ците и войниците са изпратени в Сибирските лагери на смъртта, където също голяма част загиват. Точната бройка на тези реп­ресирани, сред които има и много българи, е трудно да се установи. По данни от съветските архиви и докладите на Га-ликов до Сталин* става ясно, че германците през войната „на­сила са отвели“ на своя територия 6 810 547 съветски граждани. От тях 4 794 087 са граждански лица и 2 016 460 военнопленници. Всичко 5 236 130 човека обаче са репатрирани на територията на СССР, а за останалите 1 574 417 души няма данни и могат да се смятат основно за загинали, както посочва Дойчинов (48). Спо­ред мен тези „изгубили се в списъците“ нещастници са унищо­жени още в момента на преминаването им в руската зона; оста­налите също на 2/3 са ликвидирани в Сибир.
По данни на списание „Икономист“ от 2000 г.; цивилните лица, избити от правителството на Съветския съюз извън вой­ните в периода 1917 – 1991 г. наброяват 62 милиона души! -В тази сума трябва да търсим и избитите от комунистите бълга­ри от всички посочени по-горе групи.
* Какво многозначително име!
Един от активните участници в операцията „Килхоул“ по ликвидиране на казаците и другите военнопленници и бежанци е американският генерал Дуайт Давид Айзенхауер*, който е с ев­рейски произход. Той е син на Давид Якоб (Яков)* и Ида Сто-вер* . На неговата съвест тежи и ликвидирането на около 2 000 000 германски военнопленници-неевреи, които съгласно зловещия план „Моргентау“ били затворени в концлагери, администрира­ли от евреи! Планът според известни документи е предвиждал чрез глад, болести и финансов крах да бъдат ликвидирани още 20 милиона цивилни лица в Германия! .
Още по време на войната, през 1944 г. след освобождаване­то (окупирането) на Крим, комунистите предприемат масови реп­ресии над българското кримско население и кавказките бълга­ри. На 9 май специални части от автоматчици на НКВД блоки­рат българските селища и започва депортацията. Операцията започва в 4 часа сутринта; извергите влизат по къщите и извик­ват: „В името на съветската власт! За измяна на родината вие се изселвате в други райони на Съветския съюз!“. На депортирани­те се дава срок само няколко часа, за да съберат ръчния си ба­гаж, и биват натоварени като животни в камионите. Който се съпротивлявал, е разстрелван на място, без оглед на пол и въз­раст. Ето какво споделя преди смъртта си един от войниците, участвали в тази антихуманна операция:
„… Сама по себе си операцията беше безнравствена, но до­ри на нейния фон се откроиха някои отвратителни сцени: стари­ца, обезумяла от мъка и изненада, се спусна да бяга в степта и беше покосена от картечен откос; безкрак инвалид, току-що за­върнал се от болница, бе повлечен към камиона и хвърлен в ка­росерията като чувал с картофи. В 12 часа през нощта всички еталони с изселници напуснаха пределите на Крим. Имущест­вото и добитъкът бяха захвърлени на произвола на съдбата… Из-селванията по начина, по който бяха извършвани, бяха до такава степен гнусни, а по физическите и моралните мъки на изселва­ните – несравними с нищо. Само този, който през живота си не е бил подлаган на това, не би могъл да си представи достатъчно ясно целия трагизъм… “ .
По данни на българските изселнически организации само тогава от Крим са изселени повече от 13 000 българи, които са откарани в концлагери и трудови колонии в Казахската, Узбекс­ката, Таджишката република и други части на РСФСР . Това обаче е само една незначителна част от депортираните в лагери българи, чийто точен брой едва ли някога ще се узнае.
Заедно с тези българи по същото време насилствено се из­селват и кримските татари (преименувани българи мюсюлма­ни)* – 238 500 души; чеченци и ингуши – 500 000 души; кабар-динци и балкарци (българи) – 37 713 души, и други. По официа­лни данни около 50% от всички тях измират по пътя и в лагерите (вследствие на тежките условия, глад, болести и разстрели) още в първата година от заточението!… За тази велика заслуга, глав­ният организатор на операцията генерал-полковник Иван Се-ров от НКВД е награден от Сталин* с пълководческия орден „Суворов“, а по-късно „Златна звезда“, 6 ордена „Ленин“, 4 „Чер­вено знаме“; последния си орден „Кутузов“ – I степен, този зас­лужил главорез получава на 18 декември 1956 г., защото удавя в кръв народната революция в Унгария!
Наскоро Казахстан разсекрети архивите си за съветските концлагери, които са се намирали на територията на република­та по времето на СССР Става въпрос за една огромна лагерна система в степите на Казахстан, така наречения „Карлаг“; тя се е разпростирала на площ голяма почти колкото Дания. Запазе­ни са досиета и документи за 800 000 концлагеристи, които в момента се проучват от историци и специалисти. 45 000 доку­мента съдържат информация за затворниците и техните надзи­ратели, както и документи за загиналите над 70 000 души. Пери­одът обхваща 1931 – 1957 г., като до 95% от загиналите от бо­лести, изтощение или разстрел са през първите три години от задържането им. Затворниците са били с присъди от 5 до 10 го­дини, но по усмотрение на началството са получавали и допъл­нителни „вътрешни присъди“. Към повечето досиета има сним­ки и е посочена националността. Има данни за много българи („татари“), чуващи, башкири и други. Отбелязваме, че тук става въпрос само за един лагер и много документи още не са проуче­ни и анализирани (164). В Казахстан и досега живеят над 60 000 българи, останали там след Сталинските репресии. Дълго вре­ме не само там, но и на други места в Съветския съюз, след освобождаването им от лагерите българите не са имали лични паспорти и не са могли да напускат селището, в което са били регистрирани. Издаван им бил така нареченият „вълчи билет“ (вид удостоверение за самоличност), с който много трудно мо­жели да си намерят каквато и да е работа.
*Голяма част от българите мюсюлмани в Русия е наричана издевателски от руснаците „татари“, без да имат нищо общо с историческите татари и монголци.
Тези крути мерки спрямо българите обаче се видели недос­татъчни на комунистите. Затова през есента на 1946 г. от бъл­гарските села в Бесарабия и Южна Украйна се изземва насилст­вено всичкото зърно, което предизвиква невероятен глад, при който умират над 70 000 българи! Например в село Пандаклии, Болградски район, от 1200 жители живи остават само 200 души (16). Според мен броят на умрелите българи вследствие на тази целенасочена акция е в пъти по-голям, защото по разбираеми причини липсва точна статистика. Ето какво пишат Грек и Чер-венков по този въпрос:
„… Броят на умрелите е толкова голям, че не успяват да ги откриват, регистрират и погребват. Труповете се събират в ма­зета, тавани и други студени помещения, където те престояват по няколко дни. Понякога не се обявяват смъртните случаи, за Да се запази продоволствената дажба. В Комратски, Конгаски и Други райони има случаи на човекоядство. Един от тогавашните Ръководители на МССР, министър В. Шнирьов, описвайки този Ужас в докладна записка, отбелязва: „Изяждането на трупове при­добива масов характер, като това се съпровожда с чудовищна Религиозна пропаганда (умиращите старци молят своите деца и внуци да изядат трупа им, като проповядват, че това ще им за­пази живота, ще им опрости греховете и ще им донесе спасе­ние)… Но броят на умрелите е значитилен, особено на децата -от 30 до 50 процента…“ .
Нещата в Украйна през 1946 г. дотолкова били излезли от нормалното си русло, че се стигнало дотам на някои пазари да се предлага като стока за храна човешко месо. Понеже това зву­чи невероятно, тук прилагаме фотодокументи от ужасяващата колекция на големия френски фотограф Мартин Монасие, кои­то доказват казаното по-горе. За отбелязване е, че по същото това време в Симферопол е изяден от човекоядци и братът на световно известния по-късно масов убиец и канибал Андрей Чи-катило; убил и изял частично 53 души. Очевидно е, че по време именно на този период от живота му се е формирала изврате­ната му психика, превърнала го по-късно в безмилостен убиец -садист и канибал!…
Според по-късни проучвания на украински учени след 1989 г., по време на изкуствено предизвикания глад от комунистите през 1946-1947 г. в Украйна са умрели между 3 и 7 милиона ду­ши. По същата схема е предизвикан и гладът в Поволжието в началото на 20-те години на XX в., където също измират някъде между 1 и 2 милиона души, предимно от български произход!…
Справка на „Отдела за спецзаселванията“ при НКВД на СССР за спецзаселените (концлагеристи от ГУЛАГ) към октом­ври 1946 г., показва, че голяма част от останалите живи българи са били натикани в концлагери, където вследствие на репресии­те много от тях загиват. В посочения документ, подписан от на­чалника на 3-о Управление на Народния комисариат за държав­на безопасност на СССР – Милщайн*, откриваме следните гру­пи с българки произход:
1. чеченци и ингуши – 400 478 (мъже – 97 441, жени – 110 818,
деца до 16 г. – 191 919);
2. карачаевци – 60 139 (мъже – 10 595, жени – 16 860, деца до
16 г. -32 557);
3. балкарци – 32 817 (мъже – 6147, жени – 10 284, деца до 16
г. – 16 386);
4. кримски „татари“, българи и гърци – 193 959 (мъже -43 135, жени – 68 343, деца до 16 г. – 82 481);
5. бивши кулаци – 577 121 (мъже – 165 519, жени – 203 893
деца до 16 г. – 208 309);
6. немски помощници – 3185 (мъже – 335, жени – 1557, деца до 16 г.-1093);
7. власовци от РОА – 95 386 души.
Това е само част от целия документ, където подробно се посочват данни за депортирането, видът ешелони, броят им, ла­герите и областите за вторично настаняване, срокът на наказа­нията и така нататък. Тези документи са от ЦГАОР (Централния държавен архив на Октомврийската революция) и много от тях носят подписа на гнусния чифут и садист, братовчед на Кагано-вич* – Лаврентий Берия* (142).
За това как са протичали срещите на лагерниците и затвор­ниците българи с техните палачи може да ви стане ясно от архи­вите:
„Всяка седмица дясната ръка на Берия* генерал-полковник Виктор Семьонович Абакумов* правеше показен инструктаж как трябва да се превъзпитават „нищожествата“. Подготовката за­почваше от сутринта, като огромният кабинет на Абакумов* се покриваше с мушами и гумиран брезент, за да не му се цапат скъпите килими и стените от кръвта. След това строяваше офи­церите от НКВД покрай стената и заповядваше да доведат ня­кое „нищожество“ (обикновено интелигент-дисидент). Върху уни­формата си Абакумов* обличаше гумиран гащеризон и при ри­туала на „инструктиране“ си служеше с две бухалки (малка и голяма), издялани грубо от сибирски дрян. Първо започваше с малката бухалка, като затворникът биваше бит методично в про­дължение минимум на един час, докато месата му посинееха и започваха да се накъсват и отлепят от костите. След това след­ваше процедурата по строшаване на ставите с удар (лакти, ра­мене, колене и прочие). Накрая инструктажът приключваше, ка­то с един-два удара на голямата бухалка генералът пръсваше черепа на затворника. По време на боя и заключителния етап.
По лицата и дрехите на строените офицери пръскаше кръв и пар­ченца мозък от бития. Ако някой от тях не издържеше на гледка­та или припаднеше – изпращаха го като мекушав и негоден за работа в НКВД, – в някой лагер в Сибир!…“
Броят на комунистическите лагери на смъртта в Сибир дос­тигал до неколкостотин. Те продължили да съществуват дълго след смъртта на Сталин през 1953 г., а шефовете им в повечето случаи били евреи. В един такъв лагер, наричан „Железния град“, през 1974 г. попада и българката от Хасково – Мария Христозо­ва, която тогава била студентка в първи курс на литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Христозова попада в женс­ката затворническа колония без съд и присъда, след един запой в бар с колеги – грузински студенти, които били арестувани от милицията. Свидетелствата на Мария, която по чудо остава жи­ва след близо 2 години в лагера, са потресаващи. Жените били изнасилвани с неописуем садизъм от пияните надзиратели в ла­гера, начело с коменданта; карали ги също да играят на истинс­ка „руска рулетка“, от която някои полудявали, а други умирали с пръснат череп. Изнасилват ги анално с отверки, ключове, лъ­жици и други случайно попаднали предмети. Умрелите от „рус­ката рулетка“ били вписвани като „самоубийци“ и всичко се по­тулвало, а и никой от началниците в Москва не се интересувал от това какво става в лагера. Друго гадно мъчение, завършващо със смърт, било обреченият да бъде завързан гол в тайгата, къ­дето за половин час огромни рояци от комари изпиват кръвта на жертвата, без да има видими следи от насилие. Най-зловещо­то наказание за жените (измислено от някой болен мозък) било изнасилване, като офицерът поставял на члена си топчица от ситно нарязана еленова козина. На пръв поглед безобидно, но по думите на Христозова:
„… От тая по-жестока смърт няма. Двете (наказани моми­чета заради бягство) умираха три месеца в адски мъки. Космите предизвикаха възпаление в матката. В лагера нямаше лекар. А и никой не искаше да ги лекува. Половите органи на момичетата загниха и те викаха по цели нощи от болка. Накрая умряха. И тях ги писаха самоубийки… “ .
А ето и един документ, отразяващ 140-годишната история на войните на българи срещу руското имперско иго:
КРАТКА ХРОНИКА НА ОСВОБОДИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ НА ВОЛЖКИТЕ БЪЛГАРИ (ОТ КРАЯ НА XIXВЕК ДО НАШИ ДНИ)
1862 г. – Образуване на първата (след 1552 г.) легална Общи­на на волжките българи в Казан начело с Багаутдин Ваисов, полу­чила също наименованието „Ваисовка“ (по фамилията на ръко­водителя си). В общината влизат, отказвайки се от руските си пас­порти и получавайки общински паспорти със запис „ал- булгари“ („българ“ на арабски) 330 000 волжки българи мюсюлмани.
1884 г. – Арестуван е Б. Ваисов и принудително е затворен в Казанската психиатрична болница от властите на Царска Русия.
1893 – 1894 г. – Убит е Б. Ваисов.
1894 г. – Руските власти арестуват новия ръководител на общината на волжките българи – сина на Б. Ваисов. Сардар Гай-нан Ваисов (1878-1918 г.) – и го изпращат в каторга на остров Сахалин.
90-те години на XIX век – Руските власти депортират ня­колко хиляди волжки българи ваисовци в Сибир.
1906 г. – С. Ваисов се завръща от Сахалинската каторга. Ръководената от него политическа партия на волжките българи „Фиркаи Наджия“ („Партия на Избавлението“), бореща се за въз­становяването на Волжката Българска държава, наброява 60 000 членове.
1909 г. – С. Ваисов се среща с великия руски писател Л. Н. Толстой в Ясна Поляна. От тая година Л. Н. Толстой и дъщеря му Татяна Лвовна оказват материална помощ на Общината на волжките българи.
1818 г. – Партията „Фиркаи Наджия“ решава да образува на 28 март 1918 г. Волго-Българска република.
28 февруари 1918 г. – С. Ваисов и други ръководители на Волго-Българската републиката са убити (от „татарски нацио­налисти“ и тайни агенти на болшевишките специални служби), в резултат на което се проваля провъзгласяването на Волго-Бъл-гарската република.
февруари – март 1920 г. – „Вилната война“ – въстание на волжките българи от Казанска и Уфимска губерния срещу опити­те на болшевишкото ръководство за образуване на територията на Волжка България на „Република Татарстан“ (по това време вол­жките българи наброяват 1 300 000 души, а „татарите“ – 300 000), което е жестоко потушено от чекистите и Червената армия.
25 юни 1920 г. – Болшевишкото ръководство по проект на Сталин образува „Република Татарстан“ на територията на Вол­жка България.
1923 г. – Сталинското ръководство на Русия забранява об­щината на волжките българи и партията „Фиркаи Наджия“ и изпраща ръководителя на общината и партията Газизан Ваисов (брат на С. Ваисов) в най-страшната каторга от ГУЛЛАГ – „Со-ловки“. Волжките българи стават първият репресиран народ на Съветския съюз.
Средата на 30-те години на XX век – Синът на С. Ваисов, Мидхад Ваисов, е арестуван и изпратен в Сталински концентра­ционен лагер.
1939 г. – Руските чекисти зверски избиват Гайян Ваисов (брат на С. Ваисов, ръководител на общината на волжките българи в Полша) и цялото му семейство (чекистите първо изнасилили дъ­щеря му, а след това я обесили в затворническата килия).
1920-1940 г. – Руските чекисти и войски унищожават повече от 50 000 активисти на забранената Община на волжките бълга­ри и членовете на техните семейства.
1957 г. – Газизан Ваисов е освободен от затвора.
1963 г. – Умира Газизан Ваисов.
1957-1986 г. – Неуспешни опити на новия ръководител на общината на волжките българи М. Ваисов (освободен от затво­ра за участието му във „Великата отечествена война“) за полу­чаване на официална реабилитация на Общината на волжките българи и на партията „Фиркаи Наджия“.
1968 г. – Безрезултатно обръщение на Фаргат Гадул-Хами-тович Нурутдинов към ръководителите на най-големите държа­ви с призив за слагане на край на дискриминацията на волжките българи в Русия, Ф. Г.-Х. Нурутдинов е изключен от Казанския университет по искане на КГБ (година по-късно Нурутдинов -. при негласната поддръжка на тогавашния ръководител на Ре­публика Татарстан Ф. А. Табеев – успява отново да стане сту­дент в университета).
1978 г. – Организира се нелегално ръководство на Казанс­ката община на волжките българи начело с Ф. Нурутдинов.
1979 г. – Кремълското ръководство сваля Ф. А. Табеев (ор­ганизатор на строителството на КамАз в гр. Набережние Чел­ни) от поста ръководител на Република Татарстан заради съчув­ствието му към идеята за възраждане на историческото име на Волжка България и реабилитация на Общината на волжките бъл­гари. Разгърнатата от руските власти и „татарските национа­листи“ антибългарска кампания довежда Г В. Юсупов до умо-помрачение, а X. Г Гимади – до самоубийство. Те са двамата най-големи волжко-български учени хуманитаристи. Властите забраняват на последния оцелял волжко-български учен Ф. X. Валеев да живее и работи в родината си.
1986 г. – Умира водачът на волго-българската община в Ру­сия М. С. Ваисов. За нов водач на волго-българското освободи­телно движение е избран Ф. Нурутдинов.
Август 1988 г. – Г А. Хабибуллин и Ф. Нурутдинов създават Казански клуб на любителите на българската история и култура „Булгар ал-Джадид“ („Нови Болгар“) – първата легална орга­низация на Общината на волжките българи след 1923 г.
17 септември 1988 г. – Първи (след 1918 г.) политически митинг на волжките българи от град Казан, проведен пред ка­занския музей „Г Тукай“.
24 септември 1988 г. – Първи всеруски митинг на волжките българи на казанския Централен стадион в защита на своите национални и граждански права (присъствуват представители на волжките българи от Набережние Челни, Башкортостан, Са­мара, Москва, С. Петербург, Сибир, а също и от Украйна, Ка­захстан, Азербайджан, Узбекистан, Туркменистан, Киргизия).
Януари 1989 г. – Преброяване на населението на СССР по време на което преброителите (по заповед на властите) отказ­ват да записват волжки българи като „българи“ и ги пишат „рус­наци“ и „татари“. Преброителят-татарин заплашва члена на волжко-българската община Раушание Галеева: „Ако вие не се съгласите да ви запиша като „татарка“, ще дойдат хора, които ще изгорят вашата къща заедно с вашия парализиран мъж!“…
2 юли 1989 г. – Общината на волжките българи открива па­метник на С. Ваисов в Казан (скулпторът е ръководителят на Киевската община на волжките българи Т. Абдуллин).
Април 1990 г. – Първият брой на вестника „Булгар иле“ ,България“) на Общината на волжките българи излиза на бял вят в тираж 40 000. Създава се организацията Български наци-нален конгрес.
9 юни 1990 г. – Открит е Първият джиен (събор) на предс-авителите на волжко-българските организации в Казан.
1993 г. – Враговете на българския народ убиват Г. А. Хаби-уллин – виден деец на волжко-българското движение и дирек­тор на Казанския музей Т. Тукай“ (преди това убийците изнасил-ат малолетната му дъщеря и тя загубва ума си). Убийците и насилниците остават ненаказани – така както и убийците на Ба-аутдин, Сардар и Гайян Ваисови. Редица организации на Об-щната на волжките българи поради ожесточени преследвания т страна на властите принудително прекъсват легалната си дей-
25 юни 1994 г. – Откриване на Втория джиен на представи-елите на волжко-българските организации в Казан.
1994 г. – Водачът на Казанската община на волжките бъл-ари X. Г. Габдрахманов спечелва двугодишното съдебно дело а правото си официално да се нарича българин и получава паспорт със запис на своята националност „болгар“ (на руски „булгар“). Генералната прокуратура на Русия по молба на Та-арстан отменя справедливото решение на съда, но X. Г. Габдрахманов отказва да върне паспорта си със скъпия за него за­пис „болгар“.
1994 г. – Оренбургският издателски център на общината на волжките българи – редакцията на вестник „Булгар иле“- пуб­ликува първия и втория том на сборника от волжко-български летописи „Джагфар тарихъ“, след което „неизвестни лица“ на­пълно разрушават този център. Волжките българи са лишени от единствената възможност да печатат своите книги.
Юли 1995 г. – Среща на ръководителите на общините на дунавските и волжките българи от различни страни в Казахс­тан, в подножието на величествената планина Кан Тенгри – „Ца­рят на Вселената-Тангра“
Декември 1995 г. – Властите на Република Татарстан забра­няват първия след 1917 г. учебник по история на волжките бъл­гари – „Родинознание“ на Ф. Нурутдинов.
1995-1996 г. – Татарските националисти и татарските вест­ници и списания тормозят видния учен-българовед, академик на АН на Татарстан М. 3. Закиев и Ф. Нурутдинов.
1997 г. – Свикан е Световният конгрес на волжките българи в Казан. Политическо убийство на Раил Шарипов – издател на летописите „Джагфар тарихъ“ в Оренбург.
1999 г. – Регистрация на „Българската община“ в гр. Казан
2000 г. – Върховният съд на Русия (РФ) отхвърля съдебния иск на „Българския национален конгрес“ в лицето на неговия председател Гусман Халилов за промяна на името „Татарстан“ с „България“.
2002 г. – През август се провежда Третият световен конгрес на Казанските татари (Казанските българи).            „Геноцидът над българите в Русия и Съветския съюз“ от ГЕОРГИ ВОЙНОВ                      



Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: budha2
Категория: Други
Прочетен: 6641742
Постинги: 4190
Коментари: 1127
Гласове: 1556
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031