Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.05.2014 08:36 - Десетте тезиса на Ралф Джордано
Автор: budha2 Категория: Други   
Прочетен: 728 Коментари: 0 Гласове:
0



image                       Джамията в Дортмунд                                                                                                                                                 Ралф Джордано е известен немски писател и публицист. Роден е през 1923 г. в Хамбург. Баща му е сицилианец, а майката еврейка. По време на ВСВ семейството е принудено да се укрива при познати от нацистките преследвания на евреи (вероятно още не са знаели, че слуховете за Холокоста са юдео-масонска конспирация). След войната Джордано става член на комунистическата партия на ФРГ, но разочарован от сталинизма я напуска през 1957.



През 1964 той постъпва в медийния конгломерат WDR и работи там до 1988. Понастоящем е автор на свободна практика. Публицистичната му активност е свързана с човешките права, престъпленията на нацисткия режим, опасността от възраждане на нацизма. През последните години Джордано се изявава като остър критик на исляма и ислямизма в съвременния свят; той е един от авторите, които смятат, че интеграцията на ислямските мигранти в Европа и Германия се е провалила. Противник е на пацифистките движения за спиране на войните в Ирак и Афганистан и активно участва в съпротивата срещу построяването на огромна джамия в Кьолн. Както рано или късно се случва с всеки нормален и свободомислещ човек, Ралф Джордано успява да си навлече омразата и на крайнолеви, и на ултрадесни, а критиката на ислямизма му е спечелила и заплахи за убийство. В своето открито писмо до Бундеспрезидента от този месец Джордано отново засегна теми, които дълги години бяха премълчавани и заобикаляни в официалното политическото говорене, давайки своя принос за ожесточения дебат за съместимостта на исляма със западната демокрация, в който се включват все повече влиятелни личности.



Неговите „Десет тезиса” са част от дискусията по повод книгата на Тило Сарацин* „Германия се самоликвидира”.



„Ралф Джордано: „В Германия тонът за обсъждане на проблемите се задава от умиротворителите и социал-романтиците”.



1. Дотогава, докогато някоя образована, имаща чудесна работа и говореща без акцент на немски мюсюлманка, произнасяйки по всевъзможните ток-шоута откъснати от реалността фрази като „въпросът за интеграцията изобщо не е актуален”, си дава вид, че нейният пример е типичен за мюсюлманското малцинство в Германия, и премълчава проблема за равноправието на жените в исляма, - Тило Сарацин е прав.



2. Дотогава, докогато тази образцово интегрирана мюсюлманка е готова по-скоро да си отхапе езика, отколкото да признае това, за което с такава потресаваща достоверност говорят критично настроените мюсюлманки – за ежедневния тормоз, изолацията, експлоатацията, принудителните бракове и отвличането на мюсюлмански жени и момичета, за неописуемата низост на „убийствата заради честта”, - Тило Сарацин е прав.



3. Дотогава, докогато на джамиите в Германия се дават имена на „герои” от турско-османските нашествия – джамията на Селим Първи, или т.н. „джамии на Фатих” , именувани в чест на Мехмед Втори, завоевателя на Константинопол – и това се приема без каквато и да било съпротива, - Тило Сарацин е прав.



4. Дотогава, докогато висши функционери на обществени организации, като генералния секретар на Централния мюсюлмански съвет на Германия, немския гражданин от сирийски произход Айман Мазик, заявяват пред работещи камери и милиони зрители, че шариатът и Конституцията са съвместими без това да доведе до незабавното унищожаване на нашата страна, - Тило Сарацин е прав.



5.Дотогава, докогато притежателите на розови очила настояват за миролюбието на ислямската религия, безгрижно пропускайки безчислените призиви в Корана да се убиват неверниците и особено евреите, евреите, евреите, - Тило Сарацин е прав.



6. Дотогава, докогато широко разпространеният сред народа страх от пълзящата ислямизация се представя за празен мираж и не се възприема сериозно като реалност, установена в резултат на проучвания на общественото мнение, - Тило Сарацин е прав.



7. Дотогава, докогато представителите на ислямските организации в Германия и турските политици упорито натякват за свободата на вероизповеданията у нас, като същевременно не си помръдват пръста, за да подобрят ситуацията със същата тази свобода в Турция, - Тило Сарацин е прав.



8. Дотогава, докогато не започне да се говори открито за онези ислямските нрави, обичаи и традиции, които са несъвместими с демокрацията, човешките права, свободното изказване на мнение, равенството на мъжете и жените, плурализма, - Тило Сарацин е прав.



9. Дотогава, докогато огромните проблеми на т.н. „паралелни общества” – култът към насилие, крайният национализъм, явният фундаментализъм, явният антисемитизъм и тържествуващата наглост в съчетание с демографската заплаха – не се превърнат в централна тема за национална дискусия, - Тило Сарацин е прав.



10. Дотогава, докогато немските социал-романтици, професионалните „добронамерени хора”, умиротворителите и готовите да се прегръщат с всекиго откачени продължават да се преструват, че миграцията и интеграцията всъщност не са проблем, а мултикултурна идилия с дребни козметични недостатъци, лесно коригируеми чрез социална терапия, - Тило Сарацин е прав.



P.S. Предложение за подпомагане на интеграцията: Ако откритите коси на жените тъй силно предизвикват възбуда у мъжете, не е ли по-добре да се препоръчат белезници на мъжете, отколкото забрадки на жените?



Ралф Джордано”


  ...А докато умните се наумуват, лудите се налудуват. Иран и Саудитска Арабия са на път да станат членове на ръководния орган на агенцията за равноправие на жените към ООН.                                                                                                                                                                       Публицистът Ралф Джордано публикува на http://www.welt.de/debatte/kommentare/article10238861/Nicht-die-Zuwanderung-der-Islam-ist-das-Problem.html  открито писмо до германския федерален президент Кристиан Вулф, в което се обявява против налагането на фалшиво положително отношение спрямо исляма.                                                                                                                                Уважаеми г-н Президент,
Вие заявявате: «Християнството е част от Германия (от културно-историческия й, идентификационен код-б.м.), юдаизмът несъмнено също е част от Германия, това е нашата обща християнско-юдейска история, но и ислямът също вече е част от Германия».

Думите, произнесени от Вас на 3 октомври на тържеството по случай 20-тата годишнина от обединението на Германия, разкриват такова неразбиране на действителността в дълбочина и толкова неуместно желание за свързване на две в основата си несъвместими системи, че на един повече или по-малко осведомен човек не му остава нищо друго, освен да си каже: „Нямам думи”.

Не смятам да ви ставам частен учител по история, но едно толкова явно и безотговорно идентифициране на реално съществуващия ислям с някакъв желан, съвместим с европейските ценности, стерилно чист ислям, ме принуждава енергично да протестирам. Преди всичко защото политическият и войнствено настроен ислям е невъзможно да бъде интегриран, никъде и по никакъв начин, а и «традиционният» ислям е предостатъчно проблематичен.

Нима не Ви е известно, че никой досега нито веднъж не е отговорил що-годе убедително на въпросите за съвместимостта на исляма със свободата на словото и съвестта, с равноправието на жените, с плурализма, с отделянето на религията от държавата, накратко казано - с демокрацията? Ислямът е черен облак, закриващ ясното небе на XXI век, заплашително надвиснал над Германия в резултат на абсолютно неразумната й погрешна имиграционна политика.

Всъщност свидетели сме на сблъсък на две коренно различни културни парадигми, намиращи се на различни етапи от своето развитие. Първата - юдео-християнската, която, преодолявайки горчивото и страшно наследство на предишните исторически епохи, чрез Ренесанса, Просвещението, гражданските революции, либералните ценности осигури на обществото огромния скок в развитието му.

Втората — ислямската, която след кратък период на разцвет, който и досега кара Запада да се черви от срам (за своето тогавашно невежество-б.м.), затъна — и до днес си е все още там — в патриархално-архаична стагнация, характеризираща се с тотално послушание, неравенство между половете, патернализъм и безрезервно подчинение на религиозни авторитети.

Това е сблъсък между една традиционно и религиозно обусловена култура, тотално ограничаваща личната свобода, и една култура, която след вековни лутания и грешки е създала общество, силно повлияно от индивидуализма и християнството, но секуларно при това.

Състезанието между двата обществени модела крие огромни проблеми, самите мюсюлмани ги посочват. Известният турски писател Джафер Шеночак *Зафер Шеноджак* забива скалпел в една от най-големите отворени рани: «Едва ли има поне един ислямски религиозен мислител, да не говорим за благочестив обикновен мирянин, който да желае и да може да види основния проблем на собствената си вяра, скрит в структурата и начина й на мислене. Като не сме готови критично да анализираме собствената си традиция, ние не сме способни и да я изправим безпощадно пред реалностите на живота в съвременното общество».

Същото повтаря и смелият Абас Байдън, дългогодишен литературен редактор в ливанския вестник «Ас Сафир», навлизайки в опасната зона на забранена рефлексия и самокритика: «Мнозина от нас търсят оправдания, позволяващи ни да не се поглеждаме в огледалото, за да не видим там изкривената физиономия на изолационалистичния ислям, изповядващ култ към насилието, който постепенно взема връх над нас докато се упражняваме в изкуството да лицемерничим, и чиято дивашка злобна мутра скоро ще стане нашето единствено лице».

Неспособността на ислямския свят за самокритика и рефлексия

А какво казват, г-н Президент, «Сатанинските строфи» на Салман Рушди, как се противопоставят те на заклинанията? В тях мюсюлманите не стоварват вината за собствените си, обусловени от исляма, злини и безобразия, върху Европа, «големия сатана Америка» и «малкия сатана Израел». В тях писателят-мюсюлманин приковава на позорния стълб неспособността на ислямския свят честно да се вгледа в себе си, в тях се назовават истинските виновници за ужасяващото положение на нещата в страните от ислямския свят — собствените им елити. И се произнасят на глас такива неща, които един немюсюлманин едва ли някога би се осмелил да изрече: проблемът не е в миграцията, проблемът е в исляма!

Ислямската общност, наричана «умма», тази огромна, революционно презряла част от човечеството, е диференцирана вътрешно на непримирими и странни групи. Тя се задушава от собствените си изостаналост и неподвижност, обусловени от особеностите на изповядваната религия и родената от нея култура. И като един заплашителен възклицателен знак към всичко това: призрачният свят на нефтените шейхове от Персийския залив, изпълнен с фалшив блясък, подобен на мазен нефтен разлив — мръсно петно на безкраен, подхранван от несметно богатство, цинизъм. «Това няма да свърши добре!», предупреждава писателят-нобелист Орхан Памук.

Вече и в Германия, г-н Президент, се чуват гласове на мюсюлмани, които гледат доста скептично на перспективата за включване на ислямския дискурс в нашата юдео-християнска цивилизация.

Например, теоложката от Иран Хамида Мохаджени предупреждава: «За да успее ислямът да се европеизира, на вътрешноислямските просветителски тенденции ще са нужни от 20 до 30 години, но никой не може да гарантира дали тези тенденции ще имат успех или ще бъдат погълнати от традиционния ислям».

Общочовеци и социалромантици

Друг глас, призоваващ към вслушване в мнението на немския народ и за критично отношение към мюсюлманските обществени и религиозни функционери, е този на д-р Езхар Джезаирлъ от « Германската ислямска конференция»: «Разбирам страха от ислямизация на някои хора, които в никакъв случай не бива да бъдат смятани за десни екстремисти. Някои политици поради невежество поставят под угроза бъдещето на Германия с готовността си да се откажат от основни ценности и принципи на просветеното ни и свободно общество в угода на ислямските активисти».

Тези гласове не се чуват от всички онези леко чалнати, готови да се целуват с всеки, заслепени от ксенофилия социалромантици и професионални «хора с добра воля», племенни миротворци и прочие исусчета, които даже след Тило Сарацин се преструват, че лигавенето им е в състояние да съживи мултикултурната идилия, съществуваща само във въображението им.

Не ме разбирайте погрешно, г-н Президент. Чест и слава на такава нация, която защищава всеки турист, мигрант, всеки чужденец от чумата на расизма! Но в същото време наш граждански дълг е да се противопоставим на тенденциите, които носят в себе си традициите, обичаите и навиците на турско-арабските малцинства, на тази недоброжелателност, преминаваща във враждебност, която се крие зад лицемерните признания на свободите, с които разполагаме в нашата демократична страна, и зад клетвите във вярност към конституционното й управление.

Основните бариери, които пречат на интеграцията, се поставя от самите мюсюлмански малцинства, дори ако предложим, че са миролюбиви. Но скоростта и размахът, с който се организират вълните от насилие и протести в ислямския свят, когато се почувстват обидени или нападнати, откровено плашат.

Затова пък местните мюсюлмански сдружения и обединения към джамиите направо онемяват, когато в турския град Малатия трима служители на библейско издателство биват пребити до смърт, когато в Сомалия биват разстрелвани монахини, когато в Пакистан християни биват държани в клетки като животни до изпълнение на смъртната им присъда за «богохулство». Гробно мълчание.

Въпросите на миграцията и интеграцията изискват откровено, смело и критично обсъждане.

Къде ще се окажем в края на краищата, ако от страх да не получим клеймото на ксенофоби предадем собствените си ценности? До къде ще стигнем, ако бъдем принудени да се срамуваме да наречем неспособна за интеграция една патерналистична, патриархална култура, за която личността е нищо, а родът и верската общност са всичко? Какво чак толкова неправилно има в констатацията на факта, че в безброй много случаи причина за имиграцията не е търсенето на работа, а съблазнителната възможност да се възползваш от немския социалноосигурителен фонд?

Всеки враг на демокрацията е и мой враг

«Ислямът вече също е част от Германия», — нима?! Моля, обърнете внимание, че съмнението в този тезис не е безопасно за живота ви! Зная какво говоря. Ислямът не познава метода «критика». Именно затова всяка критика бива приравнявана към обида. Това не значи, че критично настроени мюсюлмани не съществуват. И аз съм изцяло на тяхна страна, на страната на такива смели жени като Некла Келек, Шейтан Атеш, Агда Минах, Айан Хирши Али и всички останали здравомислещи мюсюлмани по света.

PS Аз самия, като преживял Холокоста, добре зная разликата между Хитлерова и днешна Германия. Демокрацията й за мен е свещена, защото само с нея се чувствам защитен. И затова всеки, който е нейн враг — християнин, мюсюлманин или атеист — е и мой смъртен враг.

С дълбоко уважение,

Ралф Джордано                                                                        zlatce.blog.bg/politika/2010/10/19/problemyt-ne-e-v-imigraciiata-a-v-isliama.622511                                                                    



Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: budha2
Категория: Други
Прочетен: 8684883
Постинги: 4190
Коментари: 1130
Гласове: 1577
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031