Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.05.2014 17:05 - Борис I, покръстителят на българите
Автор: budha2 Категория: Други   
Прочетен: 988 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Борис I, покръстителят на българите, се възкачва на владетелския престол през 852 год. като KАН и слиза от него по своя воля през 889 год. с невзрачната славянска титла “княз”. В тази връзка е важно да се знае, че през онази епоха на огромната територия от Казахстан до Средна Европа имперската титла КАН или ХАКАН са имали право да носят само владетелите на българите, аварите и хазарите. През първите десет години от царуването си Борис І води няколко неуспешни войни с тогавашните могъщи съседи на България - Византия и немското кралство. Тези страни са били християнски държави и са гледали на страната ни с неприязън. Впоследствие навярно изолираността на България от християнските страни и свързаните с това проблеми са накарали Борис I да вземе съдбоносното решение за отстъпление от отческата ЧЕСТ и СЛАВА за отхвърляне на хилядолетната религия и традиции на българите и за приемане на християнството.
За вземането на такова решение несъмнено е повлияла и необходимостта от интегриране между българи и славяни, които са били двата основни етноса в държавата. В продължение на два века българи и славяни са живели всеки със своята култура и традиции, което вече е било нетърпимо, защото често е водело до конфликти и разединение.
За покръстване на българите тогава е имало две възможности: първо - това да стане под егидата на папапа от Рим и второ - под върховенството на византийския патриарх. И в двата случая последствията за България са щели да бъдат крайно негативни. От първостепенен военно-политически фактор България е щяла да стане зависима от покръстителите си страна. Изправен пред дилемата Изток или Запад, Борис избира по-малкото зло и подготвя покръстване от Рим. Впоследствие военният натиск на Византия го принуждава да промени решенето си и да приеме покръстване от Константинопол.Покръстването започва през 864 год. и е съпроводено с откритото недоволство и съпротива на българите. Борис е обвинен, че е дал лош закон и че е “отстъпил от бащината чест и слава”. За българите Христос е бил чужд бог, бог на заклетите им врагове - ромеите. Голямата съпротива срещу покръстването е следствие и оттова, че българите са били народ със силно развито чувство за достойнство и справедливост. Те не са могли да възприемат раболепието и овчедушието, проповядвани от християнството. Така през 865 год. всичките десет области на тогавашна България се обявяват против приемането на християнството. Изправен пред заплахата от провал на замисъла си, Борис се разправя жестоко с водачите на бунта4. Събрани на едно място, навярно чрез измама, са изклани поголовно 52 боилски рода, включително жените и децата. А в България тогава управляващите боилски родове са били 100 на брой и са представлявали опората, непоклатимия стълб и на държавата, и на народа. Така погива половината от българската аристокрация. При християнизирането без съмнение са посечени и висшите представители на традиционната българска религия - колобрите – духовниците, дали свещена клетва да служат до гроб на своя бог.
Свидетелство, че действително е имало такова клане, е откритият масов гроб в района на Девня, който е от времето на покръстването5. Там са намерени останки и на 2-3-годишни деца. В този гроб 75 процента от погребаните са имали издължени черепи, което е било характерно за колобрите. Това издължаване на черепа е резултат от постоянна стягаща превръзка на главата в периода на растежа. Резултатът е бил отключването на паранормални способности. Следователно в масовия гроб край Девня, а навярно и в други такива, е зарит елитът на тогавашната българска аристокрация, зарито е знанието, духовата мощ, моралът, достойнството и историята на народа ни, които са го придружавали в продължение на хилядолетия.
С отстраняването на колобрите и унищожаването на тангристките светилища и старата българска руническа писменост и книжнина, българите остават без духовно водачество, народът ни оголява и обосява духовно, което има катастрофални последствия.
И така, в името на християнството Борис I унищожава цвета на българскя народ - най-смелите, достойни и авторитетни хора, носителите на българския дух. На мястото на избитите боили в управляващото ядро на българската държава идват славянски първенци. Но те са хора с друга култура, друга духовност, традиции, морал и нрави. По този начин е потъпкана и променена и самата българска държавна идея.

Можел ли е Борис да постъпи по друг начин? Навярно да! Налагането на християнството с насилие - с огън и меч, с разрушение и кръв - е в крещящо противоречие със самата християнска идея. Използването на такава брутална жестокост няма нищо общо с учението и делата на Исус Христос и неговите сподвижници и последователи - първите християни. Светите апостоли на християнството са убеждавали в името на Христос само чрез слово, без никакво насилие.
Към 866 год. покръстването е извършено, за което се съобщава в надпис6, оставен от Борис I. С приемането на християнството в България идват свещеници, изпратени от константинополския патриарх и започват проповеди на гръцки език. България се превръща в разграден двор за чуждо културно и политическото влияние с далечен прицел - ерозия на националното самосъзнание на българите и ликвидиране на българската държавност. В обширната държава на Борис, простираща се на север до днешната унгарска столица Будапеща и река Днепър в Украйна и на юг до град Одрин и Албания, недоволството на българите от християнизацията е повсеместно. След оттеглянето на Борис от престола през 889 год. това недоволство се засилва още повече и в 893 год. намира израз в нов боилски бунт. Движението за връщане към старата религия и ценности се оглавява от самия владетел - сина на Борис - княз Владимир, управлявал от 889 до 893 год. Борис потушава и този бунт, като отнема владетелските права на сина си и го ослепява. И колко ли още българска кръв отново е пролята! Навярно през 893 год., в името на християнството, цветът на българската аристокрация е доунищожен. Колко са избитите корави и непокорни българи по волята на владетеля Борис I, не е известно. Тази грозна кървава драма продължава години наред и оставя трайна следа в народностната памет.
В българските народни предания от Х-ХI век, царуването на Борис се дава като “кървав период” от историята ни. Казва се, че тогава е въстанал брат срещу брата, град срещу град, земя срещу земята. Освен проливането на българска кръв, Борис извършва и друго недостойно и унизително за България деяние - изпраща на папата в Рим меча, с който е клал сънародниците си!?
Той подарява на папата и така наречения Сандък от Терачина. Предполага се, че в него са се намирали главните жречески атрибути и символи на Върховния български Колобър. Какво падение?!
Жестоките кръвопролития, извършени от Борис I, са останали завинаги да тежат като черна сянка над неговото име. “Не чрез насилие прие своето царство той, но извърши огромни насилия” - пише за Борис I в старинния летопис „Тълкование Данилово”. Княз Борис I умира през 907 год. като монах в манастир. В последствие той е канонизиран от православната ни църква за светец. Но може ли човекът, пролял реки от кръв на сънародниците си, да бъде светец за същия този народ?
Във връзка с гореказаното се знае, че по време на монашеството му често са виждали Борис I, легнал върху козя кожа в църквата, да се моли по цяла нощ, търсейки прошка за греха си - за избитите от него сънародници. Навярно сенките на невинните жертви не са му давали покой ни денем, ни нощем.11
Хилядолетна е традицията на народа ни да наказва и до днес всеки властелин или лекомислен политик, който посегне на живота и съдбата на българите, на свободата, вярата, културата и нравите им, като ги руши или търгува с тях. Имената и делата на такива “водачи” народът ни е обвивал с гробовно мълчание. Тежка, но справедлива присъда! И неслучайно за Борис I не е изпята нито една песен!
Княз Борис I не е светец, но е велика личност. Той е оставил трайна, незаличима следа в българската история. На него трябва да се признаят качества, като държавническа прозорливост, умения на изкусен дипломат и решителност на голям реформатор. Той успява да неутрализира домогванията спрямо България както на Рим, така и на Византия, като използва ловко противоборството между тях. По това време Византия води активна асимилаторска политика спрямо славяните чрез приобщаването им към християнството. За тази цел и Светите братя Кирил и Методий създават азбука, пригодена за славянския език и превеждат богуслужебните книги на него. За проповядване на християнството на славянски език през 855 год. Кирил и Методий са изпратени във Великоморавия, тогава славянска страна в Централна Европа. Там те се натъкват на яростната съпротива на немското духовенство, извършило покръстването под егидата на Рим.
След смъртта на Кирил през 869 год. и на Методий през 885 год. тяхното просветителско дело във Великоморавия е ликвидирано от немското духовенство, а учениците им са подложени на гонения и една част са избити, а други продадени в робство. Само трима от тях Климент, Наум и Ангеларий намират спасение, добирайки се до България. Българският владетел несъмнено е знаел за буквите и богослуженето на славянски език, защото реагира незабавно на божия дар - пристигането на Кирил и Методиевите ученици в България. Тези ученици са носели оръжието, с което Борис I е можел да спре византийското духовно влияние. Наум води просветителска дейност в българската столица Плиска, а Климент е изпратен в Охрид. За кратко време на четмо и писмо на славянски език са обучени хиляди ученици, като повечето от тях са ръкоположени за свещеници. По цялата българска земя кипи трескава дейност - превеждат се и се преписват книги, отварят се училища. Построени са хиляди църкви и манастири. Всичко това е заслуга на княз Борис I. Негова заслуга е и решението на църковния събор в Константинопол през 870 год. България да има самостоятелна църква, оглавявана от архиепископ. На общодържавния събор през 893 год. Борис I посочва за свой наследник на владетелския трон третия си син Симеон. На този събор за столица на България е обявен Велики Преслав. Решено е също славянският език да стане църковен и държавен. Това принуждава византийското духовенство, проповядващо на гръцки език, да напусне страната.
Въвеждането в България на славянския език за литературен е по политически причини - да се неутрализират домогванията на Византия за етно-културно влияние. Това е бил единствено възможният вариант за културна българската автономия. Да се говори за проповядване на Св. Писание на български език е било изключено, първо, защото той не е имал тогава подходяща фонетична писмена форма и второ - Константинопол и Рим не биха го допуснали. Така княз Борис I поставя основите на българската християнска цивилизация. Впоследствие България бързо се превръща в самостоятелно средище на културно-религиозно излъчване към славянския свят. В резултат на всичко това нараства нейният престиж и тя получава международно признание, отговарящо на фактическата й мощ.
3. Покръстването през 865-866 год. води до силно духовно сътресение и дълбоки душевни трансформации в народа. Накърнена е жизнената природа на българите и духовната им същност, които винаги са били свързани на първо място с опазването и преуспяването на етноса. Българската душа е принудена да се раздели със своя митологичен опит и древна представа за истината, за да възприеме духовните мерки на враговете си. Старият религиозен възглед не само е загубил подкрепата на държавата, но е потискан и преследван от нея. Така символът на държавата се превръща за българите в символ на измяната. А това води и до отлив в етносното самоопределение. От тази далечна епоха започва отвръщането на българите от собствената им държава, което се наблюдава и до днес. С насилственото налагане на християнството старата религиозна душевност не е унищожена, а е само потисната. Тази душевност и знанието на отхвърлената хилядолетна звездна религия на българите, зад които стои колосален интелектуален потенциал на древните цивилизации, намират израз и въплъщение в богомилството.
Богомилството13 е религиозно-социално движение, възникнало по българските земи няколко десетилетия след покръстването. Началото на това движение се полага от легендарния поп Богомил. Счита се, че това е Боян Магът, който е втори син на цар Симеон Велики. В същността си богомилството е антифеодално, антицърковно и антивизантийско, но не и антихристиянско движение. То е своеобразна духовна реакция и съпротива срещу официалната християнска източно-православна църква, заела мястото на традиционната българска религия. Богомилството е духовна алтернатива на тази държавна религия.
Богомилите са последователи на идеите и ценностите на ранното християнство, като в своята религиозна доктрина ги съчетават с основните виждания и знанието на поруганата източна религиозна система. В това учение се откриват следи и от древната българска антропология и космогония. Богомилите признават подвига на Божия син - Исус Христос и се прекланят пред него, но са против въздигането му за бог. С обожествяването на Исус Христос църквата посяга на Абсолютния Бог, което е неприемливо. То води до остра реакция, защото се накърнява едно традиционно религиозно чувство. Богомилите признават за изначален само БОГ и са против приравняването на Исус Христос с Него. Богомилите възприемат Исус Христос само като Син и Слово на БОГА, а също и като еманация на Слънцето. Новозаветните писания са основа на богомилския възглед. Учението им се опира на Йоановото евангелие, наричано от тях “Тайната книга”. Богомилите са носители и изразители на раннохристиянския морал и възприемат като свято Христовото послание ОБИЧАЙ БЛИЖНИЯ СИ. Те са били против църквата заради изкривяването от нейна страна на учението, завещано от Исус Христос и проповядвано от първите християни. Богомилите традиционно са се прекланяли пред Слънцето като символ и носител на доброто, което е показателно за съпричастността им към митраизма.
Богомилите са се делели на три степени. Най-ниската степен са слушателите. Втората степен са вярващите. Същите са били приемани в богомилските братства. Третата степен са СЪВЪРШЕНИТЕ. Те са стояли над всички. Съвършените богомили не са се докосвали до жени, месо и вино. Отбягвали са също шумните сборища и славата. Богомилите са били радетели за социална справедливост, за зачитане на свободата и достойнството на човека. Те са били против насилието, робията, икономическия гнет и непосилните данъци. Всичко това не се е вписвало във вижданията на утвърждаващата се с насилие и несправедливост християнска църква, превърнала се в радетел и крепител на средновековната феодална държава. Властниците от своя страна са имали нужда от религия, която да контролира и държи народа в подчинение, а общественото съзнание - в определени рамки. Партньор на държавата, изпълняващ добре тези функции, е била църквата, а не богомилите, макар че последните са имали голямо обществено влияние. Затова богомилите се превръщат във враг номер едно, и за държавата, и за църквата. През онази епоха, със земите и богатствата, които е притежавала, църквата е била най-крупния феодал в рамките на държавата. Служителите на Христа са се киприли в златотъкани одежди и не са били чужди на различни пороци, забравяйки за примера на своя първоучител. Затова и богомилите изцяло са отричали църквата като институция, а също и несправедливата държава, потисник и грабител на народа. В противоборството си срещу държавата и църквата богомилите са призовавали към неподчинение и отказ от труда. Но това е вече една крайна, изродена, нежизнена позиция, защото без труд хората и обществото не е възможно да съществуват физически.
При установяването на църковната християнска догма са отхвърлени всички други религиозни идеи. Отхвърлено е и всяко друго знание за света и човека, включително и знанието, въплътено в хилядолетната източна религия, донесена от Аспаруховите българи. За църквата, освен написаното в Светото Писание, друго знание тогава не е съществувало. Твърде показателно в тази насока е написаното от Йоан Екзарх15 (Х в.) в книгата му „Шестоднев”. Там той се обявява срещу останалите живи традиции на българите след покръстването, срещу фолклорното българско наследство, срещу песните и танците. В тях той вижда упоритите стари религиозни обичаи. Йоан Екзарх се обявява против стремежа към знание. Човек не трябвало да изследва, да гадае, да не се стреми да проумява и открива нещо повече от това в Писанието. Затова няма да е пресилено, ако се каже, че през Средновековието християнската църква е насаждала интелектуален мрак и невежество. В старозаветната легенда Видение Исаево се споменава за 366 богомилски съчинения, разпространявани някога в България. Дори само от този факт всеки сам може да прецени къде е било знанието тогава - при богомилите или при църквата с нейните няколко книги.
В продължение на векове църквата е била ревностен пазител на установената религиозна догма. Всеки опит за промяна или отстъпление от догмата е обявяван за ерес и тези, които са имали нещастието да го направят, са били преследвани, малтретирани, прогонвани, убивани, изгаряни на клада. Такава е съдбата и на голяма част от богомилите, независимо от това, че са обявявали себе си за християни. От историята се знае, че гонения срещу богомилите в България е имало още по времето на цар Петър (927-970 год.), а впоследствие по време на византийското робство (ХI-ХII век), гоненията срещу тях са били особено ожесточени. Така например един от водачите на богомилите Василий, е бил изгорен на клада в Константинопол през 1111 год.17 Но при някои от българските владетели като Самуил, Иван Асен I, Калоян и Иван Асен II към богомилите е проявявана търпимост и не е имало гонения.
4. Вследствие на гоненията, богомилите търсят спасение и проникват в повечето от европейските страни18. Те са в Италия, Франция, Испания, Германия, Швейцария, Австрия, Англия, Чехия, Сърбия, Влашко, Молдова, Трансилвания, остров Малта и др. Там богомилите и техните последователи са известни с имена като катари, албигойци, бугри и др.
Със своите социални идеи богомилството разтърсва устоите на обществения ред в Средновековна Европа, циментиран от църковната схоластика. Идеите на богомилите проникват дори в Северна Америка (ХIV век) и Индия. За да спре “заразата” на богомилската ерес, римският престол организира през 1209 год. специален кръстоносен поход. В Централна и Западна Европа кладите на инквизицията горят без спиране. И е имало защо тогавашните властници - феодалите и църквата да са толкова разтревожени и така да се стараят в гоненията. Богомилите и техните последователи са се обявявали против феодализма, социалната несправедливост и грабителството. Те са отхвърляли съсловните привилегии и са ратували за разум, доброта и равенство, търсели са път към един по-съвършен свят. Богомилите са порицавали кръвопролитията и войните, били са и против смъртното наказание.
Според Ш. Молине “рядко е съществувала по-пълна и по-научна идеологическа доктрина от катаризма.” Но катаризмът е произлязъл от богомилството. А чешкият писател Владимир Сис пише, че всичко, към което са се стремили по време на Френската революция през ХVIII век, а Толстой е търсил към края на ХIХ век, българските богомили са го проповядвали още в Х век. Богомилството разтърсва и събужда средновековна Европа и дава първия тласък към Ренесанса. Затова и проф. Зигел21 ще напише: “Мисловната стихия на българския народ даде най-важното на Лутер, Цвингли и Калвин”, които са бележити средновековни реформатори. По този начин името “бугр”, тоест “българин”, започва да става в Европа символ не на еретик, а на борец за правда, на смел, честен и достоен човек.
И така, през късното средновековие, България дава на Европа чрез богомилите подтик към духовност, към рационализъм и свободолюбие. Всичко това довежда Европа до Ренесанса, до бурно икономическо, интелектуално и културно развитие. През тази епоха на бурно развитие потомците на богомилите по кръв или дух ще се изявяват като водещи личности на мисълта и знанието. В тази връзка се твърди, например, че бележитият френски учен от ХVIII век. Блез Паскал произхожда от богомилски род. И на колко ли още европейски светила коренът е български?
5. Съдбоносно е покръстването за българите! То е повратният момент, от който Блъгария тръгва надолу22. Очевиден е резкият упадък на българската военна и държавническа мощ и традиции.
Деградират моралъг и общественият ред. Пада доверието към владетеля и собствената държава. Няма го забележителния древнобългарски боен дух. Няма я и страховитата българска конница. И не е никак случайно, че в тогавашни византийски хронки със злорадсво се отбелязва, че “...българите вече не са това, което бяха”.

Сред покръстването започва ускорена подмяна на традиционния български обществен модел с византийщина. Това е свързано с коренни промени в държавността, стопанския и културен живот. Започва феодализацията на България. Копират се и се въвеждат закони от византийската правна система. Оцелялата при покръстването българска аристокрация се ориентира към начина на живот и ценностите на Византия. А това е разгулния живот, охолството, златото, коприната, за които са необходими много пари. Така се стига до потисничество и грабителство, до многобройни данъци и повинности, с които е бил товарен народът. С идването на византийщината се посяга и на личностните добродетели на българина - достойнство, чест, свободолюбие, всеотдайност, вярност към общността и държавата и жертвоготовност за тях. Поругаването на тези добродетели е било неприемливо за българите. Коравият и достоен български народ не е искал да забрави традициите си, да смени религията си, да изостави начина си на живот, бит, нрави, обичаи, фолклор - своите хилядолетни ценности. Това е и главната причина за двата боилски бунта през 865 и 893 год. Това е причината и за появата на богомилското движение и за неговата изключителна жизненост и широка поддръжка отстрана на народа.
При феодализацията българите постепенно губят земята и другата си собственост и стават феодално закрепостени. Техният труд вече е безмилостно ограбван, което води до недоимък и нищета. В същото време аристокрацията тъне в охолство и поквара. Защо тогава българите да жертват живота си за защита на една държава, отвърнала се от тях? Разколебаването на народа по отношение на държавата е съдбоносно за бъдещето и на държавата, и на народа. Този процес на отчуждение от държавността впоследствие достига до състояние, при което българите започват да гледат с омерзение на собствената си държава и сами да я рушат. А това е нещо страшно!
Съвременниците на средновековна Блъгария много точно са видели и оценили достойнствата на традиционната българска държавност. Те са видели и как тези достойнства са загубени по време на християнизацията и съпътстващата я смяна на държавния модел. В тази връзка са красноречиви думите на един византийски военачалник от онова време, известен като “Готски топарх”: “Те, българите, бяха някога най-справедливия народ на света и от всичко най-много уважаваха тези добродетели. И затова градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно.”
И така, от IХ век насетне България започва да пада. Ще я рушат преди всичко българи, със собствените си ръце. Този упадък на държавността и морала сега се представя като развитие, като приобщаване към тогавашната християнска цивилизация. Не е развитие потъпкването на свободата и достойнството на човека и ограбването на неговия труд. Не е развитие разделението на народа на богати и бедни и все по-задълбочаващата се пропаст между тях. Не е развитие паразитизмът на тънещите в охолство боляри и висши духовници. Всичко това е връщане назад - социална деградация. Не е развитие блясъкът на златото по дворци и църкви и рисунките в тях. Подобна заблуда относно развитието има и в днешно време при така наречената пазарна икономика и демократизация на обществото.
Сигурен признак за развитие е движението на обществото към все по-задълбочаваща се социална справедливост, хуманност и личностна свобода, към повдигане на обществения морал. Признак за развитие е още и възможността на хората да се трудят, да живеят човешки, да са достатъчно осигурени материално, да имат възможност за духовни изяви, да се образоват и да опазват здравето си. Ако всичко това го има, в обществото ще цари мир, спокойствие и сигурност, не ще има недоволство и бунтове, а числеността на населението ще расте. След покръстването България се отправя тъкмо в обратната ценностна посока - към упадък на държавността, към социална несправедливост и морално разложение. И този процес има своя логичен завършек - завладяването на страната от Византия.
6. Цар Симеон Велики управлява България от 893 до 927 год. Той е волеви, енергичен и талантлив държавник и пълководец, просветител, книжовник и организатор на културно-религиозния живот. Византийският патриарх по това време Николай Мистик казва за цар Симеон, че има здрав разсъдък и несравнима по благородство душа, че е украсен със всички добродетели и че няма на света друг като него. А световно известният учен проф. О Прицак заявява в Харвард (САЩ), че в “сравнение с потомъка на Атила - цар Симеон, византийският император е изглеждал като парвеню”29. (тетр. II/стр. 27,1)

Независимо от това, че България е била почти непрекъснато във война, по време на неговото царуване са построени много градове-крепости, църкви и манастири. Симеон построява и великолепна столица на държавата си - град Велики Преслав. По това време (Х век) Преслав е бил един от най-големите и красиви градове в Европа. Тогава Лондон, Париж и Мадрид са били невзрачни градчета, а Берлин и Москва все още не са съществували. Преслав е най-старият европейски град, който е имал двойна крепостна стена - вътрешна и външна.
При управлението на цар Симеон ясно се очертават национални достижения като:
- интеграция на населението в държавата чрез пълно заличаване на племенните различия и безусловна и обща християнизация;
- приобщаване към източно-православния свят;
- културен напредък;
- военно-политическа стабилност и могъщество на държавата.
Цар Симеон е голям ценител и покровител на духовността, духовния живот и културата. При него България се превръща в голям културен център. Той е бил душата на един забележителен интелектуален кръг, в който са влизали книжовници като Климент Охридски, Наум, Йоан Екзарх, епископ Константин Преславски, Черноризец Храбър и др. По негово време в България се полагат основите на една нова световна култура и цивилизация - славянската. Утвърждаването и разпространяването на писменост на славянски език се превръща в една нова епоха не само за България, но и за славянския свят. Цар Симеон е велик преди всичко с това, че е инициатор, покровител и организатор при прохождането на тази нова световна култура. Това са буквите на които и сега четем и пишем, буквите, които един съвременен български президент каза, че можело да изоставим и да ги заменим с латиница. Културните постижения по време на управлението на цар Симеон са най-великото наследство, което ни е оставил. Затова неговото царуване се определя като Златен век за България.
Симеон I е и голям държавник, дипломат и велик пълководец. Той води победоносни войни срещу Византия и успява да разшири територията на България на юг и запад. Най-впечатляващата му победа е при Ахелой през 917 год., когато разгромява напълно 60 хилядна византийска армия. След този погром блестящият Константинопол потъва задълго в покруса и уплаха.
Устремен към короната на византийската империя, Симеон изтощава до краен предел военните сили и потенциала на България, което е една от главните причини за нейния упадък през следващите десетилетия. http://gpetrov.blogspot.com/2011/11/blog-post_19.html                           



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: budha2
Категория: Други
Прочетен: 6642315
Постинги: 4190
Коментари: 1127
Гласове: 1556
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031