Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.06.2014 17:56 - Виртуални частици/Частица и античастица/физическия вакуум
Автор: budha2 Категория: Други   
Прочетен: 2785 Коментари: 2 Гласове:
0

Последна промяна: 24.06.2014 21:15


Когато учените разцепват в силно магнитно поле атомна частица, се оказва, че разлитащите се парченца имат мигновена информация една за друга. Между парченцата на разпадналата се частица се запазва връзката, подобно на преносима радиостанция, така че всяко от тях във всеки момент знае къде се намират другите и какво става с тях. Тъй като няма никакво разумно обяснение на този факт, сред научната общественост практически единодушно съществува мнението, че АПР-парадоксът има "метафизичен" характер.

В теоремата на Бел, която физикът Д. Бом твърде щателно проверява, няма грешка, а потвърждаващите я експерименти са многократно повтаряни от д-р А. Аспект от Орса. При това, нелокалните корелации също така ясно се проявяват в експеримента, както и в уравненията (в теорията).

Теоремата на Бел поставя учените пред избора между две "неприятности": или да се примирят с фундаменталната неопределеност в квантовата механика, или запазвайки класическата представа за причинността, да признаят, че в природата действа нещо като телепатия (айнщайнова нелокалност).                                                                                                                                                                                       Отчитайки необикновеността и важността на теоремата на Бел, потвърдена експериментално, още веднъж ще подчертаем нейната същност. Не съществуват изолирани системи: всяка частица на Вселената се намира в "мигновена" връзка с всички останали частици. Цялата Система, даже ако частите й са разделени от огромни разстояния и между тях отсъстват сигнали, полета, механични сили, енергия и т.н., функционира като Единна Система. При това, мигновената "връзка", описвана от теоремата на Бел, не води до загуба на енергия.

Д-р Джек Сафати изказва предположение, че средството за беловската връзка трябва да е информацията. А физикът д-р Е. Г. Уокър счита, че неизвестният елемент, движещ се по-бързо от светлината и съединяващ системата в едно, е "Съзнанието".

Според съвременните научни изследвания, Съзнанието трябва да се разбира като висша форма на развитие на информацията. Носител на информацията в Тънкия Свят са торсионните полета, които се разпространяват мигновено и без загуби на енергия. И днес например, след разработването на концепцията за физическия вакуум, АПР-парадокса се обяснява като особен род торсионно взаимодействие. А това предполага връзка между торсионното взаимодействие и айнщайновата нелокалност. Наскоро бяха проведени още веднъж коректни експерименти (Бенет и Зайлинер), доказващи обосноваността на АПР-парадокса и потвърждаващи идеята, че съзнанието е физическа реалност.                                                                                       До 1928 г. са известни само три частици: фотон, електрон и протон. Фотонът е елементарна частица, квант на електромагнитното излъчване (по-конкретно - на светлината); електронът е елементарна частица с положителна енергия и отрицателен (както се приема условно) заряд, открит от Томсън през 1891 г.; протонът е стабилна елементарна частица, ядро на водородния атом.

“Най-стар" е електронът. Физиците го познават вече от няколко десетки години. Ясно е, че трябва да се започне с електрона.

Пол Дирак съставя уравнение, което описва движението на електрона с отчитане на законите и на квантовата механика, и на теорията на относителността, при което получава неочакван резултат. Формулата за енергията на електрона дава две решения: едното съответства на вече познатия ни електрон - частица с положителна енергия, а другото - на частица с отрицателна енергия. В квантовата теория на полето състоянието на частица с отрицателна енергия се интерпретира като състояние на античастица, притежаваща положителна енергия и положителен заряд.

Дирак обръща внимание на това, че нереалните частици с отрицателна енергия възникват от своите положителни "антиблизнаци". Използвайки резултатите от експериментите на швейцарския учен В. Паули, Дирак прави удивителен извод: "Този океан (физическият вакуум) е запълнен с електрони, без ограничение на големината на отрицателната енергия и затова няма нищо, приличащо на дъно в този океан". Сравнението с океан (или море) се оказва удачно. Често наричат вакуума "море на Дирак". Ние не наблюдаваме електрони с отрицателна енергия именно затова, защото те образуват непрекъснат невидим фон, върху който протичат всички световни събития.

За да разберем по-добре това твърдение, нека разгледаме следната аналогия. Човешкото око вижда само онова, което се движи спрямо него. Очертанията на неподвижните предмети различаваме само затова, защото самата човешка зеница постоянно се движи. А много животни (например, жабата), нямащи такъв зрителен апарат, ако не се движат, са способни да виждат само движещи се предмети.

Всички ние, живеещите в "морето на Дирак", се оказваме спрямо него в положението на жаба, застинала на брега на езерото в очакване на невнимателно насекомо. Тя ще види летящото насекомо и без да се помръдне, а езерото, ако няма вълни по него, за нея остава невидимо. Така и при нас: не виждаме фоновите електрони, а в ролята на насекомо се появяват редки, в сравнение с фоновите електрони, частици с положителна енергия.

През 1956 г. П. Дирак изнася в Москва лекцията "Електроните и вакуумът". В нея той напомня, че във физиката ние често се срещаме с обекти, които напълно реално съществуват и въпреки това са непроявени, невидими.. Например, невъзбуден атом с минимална енергия. Той не излъчва. Ако не му въздействаме по някакъв начин, той остава невидим. В същото време ние със сигурност знаем, че такъв атом не е нещо неподвижно: електроните се движат около ядрото и в самото ядро текат обичайните процеси.

Океанът е невидим само до тогава, докато не му въздействаме по определен начин. Когато в "морето на Дирак" попадне например богат на енергия светлинен квант - фотон, то той при определени условия заставя "морето" да се прояви, избивайки от него един от многобройните електрони с отрицателна енергия. И както твърди теорията, ще се родят едновременно две частици, които можем да открием експериментално: електрон с положителна енергия и отрицателен електрически заряд, и антиелектрон, също с положителна енергия, но с положителен заряд.

В потвърждение на теорията на Дирак, през 1932 г. американският физик Андерсен открива експериментално антиелектрона в космичните лъчи и го нарича позитрон.

Днес вече е доказано, че за всяка елементарна частица в нашия свят съществува античастица.

Всичко това не е измислица, а нещо открито, изследвано, хилядократно проверено и препроверено. Дираковият физически вакуум е теоретичната основа за откритията.

Знаменитият физик В. Хайзенберг подчертава принципното значение на трудовете на Дирак по проблемите на вакуума. Преди тях се е считало, че вакуумът е чисто "нищо", което каквото и да правиш с него, каквито и преобразования да извършваш, не е способно да се промени и винаги си остава все същото нищо. Теорията на Дирак отваря пътя към преобразованията на вакуума, в които предишното "нищо" се превръща в множество двойки частица-античастица.

Виртуални частици

Една от особеностите на вакуума е наличието в него на полета с енергия, равна на нула и без реални частици. Това е електромагнитно поле без фотони, това е пионно поле без пи-мезони, електрон-позитронно поле без електрони и позитрони.

Но, щом има поле, то трябва да има трептене на неговите вълни. Такива трептения във вакуума често се наричат нулеви, защото там няма частици. Чудно нещо: трептенията на полето не са възможни без движение на частиците, но в дадения случай частици няма! Как да си обясним това? Физиците считат, че при трептенията се раждат и изчезват кванти. При трептенето на електромагнитното поле се раждат и изчезват фотони, когато трепти пионното поле - се появяват и изчезват пи-мезони и т.н. Физиката успява да намери компромис между присъствието и отсъствието на частици във вакуума. Компромисът е следният: частиците се раждат при нулеви трептения, живеят много кратко и изчезват. При това се получава, че частиците, които се раждат от "нищото" и получават при това маса и енергия, с това именно нарушават неумолимия закон за запазване на масата и енергията. Тук същественото е в оня "срок на живот", който е отпуснат на частиците: той е толкова кратък, че "нарушението" на закона може да се пресметне само теоретично, но не може да се наблюдава експериментално. Ражда се частица от "нищото" и веднага умира. Например, "времето на живот" за мигновен електрон е около 10-21 секунди, а на мигновения неутрон 10-24 секунди. Обикновеният свободен неутрон живее минути, а в състава на атомното ядро живее неопределено дълго, както и електронът.

Затова частиците, живеещи толкова кратко, че това дори не се забелязва във всеки конкретен случай, за разлика от обикновените, са наречени - виртуални. Точният превод от латински е " възможен". Но да се счита, че дадените частици са само възможни, а в същност ги няма, не е правилно. Тези "възможни" частици във вакуума напълно реално въздействат, както се наблюдава в точните експерименти, върху напълно реални образувания от безусловно реални частици и даже върху микроскопични тела. И ако физиката не може да открие отделна виртуална частица, то сумарното им действие върху обикновените частици се фиксира отлично.

Оказва се, че е възможно да се наблюдава въздействието на виртуалните частици не само в опити, в които се изучават взаимодействията между елементарните частици, но и в експерименти с макротела. Две пластини, поставени във вакуум близо една до друга, под ударите на виртуалните частици започват да се привличат. Този факт е открит през 1965 г. от холандския теоретик и експериментатор Хендрик Казимир.

Всъщност, абсолютно всички реакции, всички взаимодействия между реалните елементарни частици протичат с неизбежното участие на вакуумния виртуален фон, върху който елементарните частици на свой ред влияят.

Оказва се също, че виртуалните частици възникват не само във вакуума. Те се пораждат и от обикновени частици. Електроните, например, постоянно излъчват и веднага поглъщат виртуални фотони.

Поляризация на вакуума

Реалният електрон привлича виртуалните позитрони и отблъсква виртуалните електрони по познатия ни закон за привличане на разноименни и отблъскване на едноименни електромагнитни заряди. В резултат на това, вакуумът се поляризира, тъй като зарядите в него се оказват пространствено разделени. Електронът се оказва обкръжен от слой виртуални позитрони. Всяка елементарна частица се движи съпровождана от цяла свита виртуални частици. Такъв облак от виртуални частици около една реална частица често се нарича шуба и дори не слагат кавички. Такава виртуална шуба пречи да се види самата частица.

Д. И. Блохинцев, член-кореспондент на АН на СССР пише: "В резултат от поляризацията на вакуума около заредената частица възниква свързана с нея "атмосфера"".

Моделът на Ръдърфорд за атома, който много напомня Слънчевата система, трябва да се замени с друг, в който около ядрата лети не твърдо кълбо, а сплескан по орбитата облак, като частиците в ядрото се задържат заедно, благодарение на обмена с други частици.

Огромната заслуга на Дирак се състои в това, че разработва релативистката теория за движение на електрона, предсказваща съществуването на позитрона, анихилацията (изчезването) и раждането от вакуума на електрон-позитронни двойки.

По-нататъшните изследвания на квантовата физика са посветени, на изучаването на възможността за поява от вакуума на реални частици. Какво би станало, ако въздействаме на вакуума с някакво поле, носещо енергия, достатъчна поне за превръщането на някои виртуални частици в реални?

През 90-те години, когато е открито петото фундаментално взаимодействие - информационното, учените разбират с какви именно полета трябва да се въздейства на физическия вакуум, за да се получат реални частици. Оказва се, че това са торсионните полета, служещи за пренасяне на информацията в Тънкия Свят, разпространяващи се с мигновена скорост и без загуба на енергия.

Kвантовата физика доказа, че във вакуума присъствуват в непроявен вид и частици и античастици, а квантът чрез своята енергия проявява двойката електрон-позитрон, като я прави, така да се каже, легална.

Физическият вакуум

"Съвременните ни представи за източника на всички частици и полета се свързват с физическия вакуум - основното състояние на всеки вид материя. От моя гледна точка, единната теория на полето намери решението на своите проблеми в теорията на физическия вакуум". Г. И. Шипов

Формиране на единна картина на света

Древните философи от Изтока твърдят, че всички материални обекти възникват от великата пустота, където постоянно се извършват актове на сътворяване на реалност. Тази идея се забелязва и във физиката, започвайки от Нютон, та до наши дни, в стремежа да се свържат геометрията на събитийното пространство с механиката на движение на телата. Английският математик В. Клифорд твърди, че във физическия свят не става нищо друго, освен изменение на кривината на пространството, а материята представлява сгъстено пространството, своеобразни хълмове на кривината на фона на плоското пространство. Айнщайн използва идеите на Клифорд, като за пръв път в общата теория на относителността показва дълбоката взаимовръзка между абстрактното геометрично понятие кривина на пространството и физическите проблеми на гравитацията.

В началото на ХХ век, при създаването на квантовата теория на Дирак и теорията на гравитацията/ просветнала на бюрократа Айнщайн, по време на патентоването и от нейния истински откривател/ , в теоретичната физика се появява като обект за изследване ново ниво на реалността - физическият вакуум; при това различните по природа теории създават различни представи за него. Ако в теорията на Айнщайн вакуумът се разглежда като празно четиримерно пространство с риманова геометрия, то в квантовата теория на Дирак вакуумът (глобално неутрален) представлява нещо като "кипящ бульон", съставен от виртуални частици - електрони и позитрони.

С цел обединяване на двете различни представи за вакуума и създаване на единна теория на гравитацията и електромагнетизма, в която електромагнитното поле също да произхожда от особените геометрични свойства на пространството, Айнщайн предлага програма, наречена програма за Единна Теория на Полето.Хладилният техник Айнщайн, предполага / може би от укритата от него истинска ТО/, че съществува някакво общо поле, което включва в себе си вече известните физически полета. Но така и не успява да открие това поле . Както ще покажем по-долу, такова поле наистина съществува.

Въпреки това, геометризацията на физическите полета остава привлекателна програма за теоретичната физика.

Оказва се, че кривината на пространството не е единствената му характеристика. През 1922 г. Е. Картан обръща внимание на възможната връзка между някои физически величини и едно друго геометрично понятие - усукване на пространството. Развитието на неговите идеи води до създаването на теория на гравитацията с усукване, а по-късно - до квантовата теория на полето с усукване.

Английският физик-теоретик Р. Пенроуз прави следващата крачка към създаване на ЕТП, опирайки се на идеите за кривина и усукване на пространството. Той показва, че в основата на геометрията освен постъпателните, може да се положат и ъглови координати и те ще определят свойствата на пространството и времето. Пенроуз записва вакуумните уравнения в спинов вид.

Спинът (от англ. Spin - въртя се, завъртам се) е собственият момент на импулса на елементарна частица, има квантова природа и не е свързан с преместването на частицата като цяло. Концепцията за спина е въведена във физиката през 1925 г. от американските учени Дж. Уленбег и С. Гаудсмит, които предполагат, че електронът може да се разглежда като "въртящ се пумпал", затова спинът трябва да се разглежда като една от най-важните характеристики на елементарната частица, освен масата и заряда. За определени групи елементарни частици спиновото квантово число приема цели или полуцели числени стойности. Например, спинът на електрона, протона, неутрона, неутриното и техните античастици е равен на 1/2; спинът на П-мезоните и К-мезоните е равен на 0; спинът на фотона е равен на 1.

Към средата на ХХ век, с цел създаването на единна картина на света, са сформирани две глобални идеи: програмата Риман-Клифорд-Айнщайн, съгласно която "във физическия свят не става нищо друго, освен изменение на кривината на пространството, подчиняващо се на закона за непрекъснатостта", и програмата на Хайзенберг-Иваненко, предполагаща строежа на всички материални частици от частици със спин 1/2.

Трудността при обединяването на тези две програми, по мнението на ученика на Айнщайн - известния теоретик Джон Уилър, се състои в това, че "… мисълта за извеждането на понятието спин единствено от класическата геометрия, изглежда невъзможно". Уилър изрича тези думи през 1960 г., по време на лекции в Международната школа по физика "Енрико Ферми". Тогава той още не знае, че в резултат от блестящите изследвания на Пенроуз, вакуумните уравнения/плагиатствани от Айнщайн/ вече са записани в спинов вид и че спинорите може да бъдат положени в основата на класическата геометрия, и че те именно определят топологичните и геометричните свойства на пространство-времето.

Приносът на акад. Шипов

По-нататъшното развитие на проблема "пространство-материя", предложено от талантливия руски учен акад. Г. И. Шипов, член на РАЕН, тръгва по пътя на обединяване на програмите на Риман-Клифорд и Хайзенберг-Иваненко.

Вниквайки в съществуващите идеи и разработки, Г. Шипов обръща внимание на това, че в разглежданите уравнения липсват компонентите на въртеливото движение, което съпровожда всичко в природата - от елементарните частици до Вселената. Както става ясно, фундаментална роля в това движение играят полетата на усукване на пространството - торсионните полета, определящи структурата на всяка материя. Физическата проява на резултата от усукването на пространството се оказва инерционно поле, за което в съвременната физика не се знае почти нищо.

И до сега проблемът с инерционните сили и полета в класическата механика и другите раздели на физиката е един от парливите проблеми за съвременната наука. Инерционните сили не удовлетворяват третия закон на Нютон, те се явяват едновременно и външни и вътрешни по отношение на изолирана система; техният произход винаги е бил най-тъмния въпрос в теорията на частиците и полетата. Този проблем се оказва толкова сложен за физиката, че знанието за инерционните сили почти не се е променило от Нютон насам.

В нашата страна периодично възникват обществени дискусии по проблемите на инерционните сили. Основните въпроси винаги са: реални ли са инерционните сили? Кой е техният източник? Външни ли са те или вътрешни по отношение на изолирана система? Така и не се е стигнало до единно мнение по тези въпроси.

По принцип, едно явление във физиката се счита за реално, ако може да се наблюдава експериментално. Инерционните сили се наблюдават добре в опити с ускорени отправни системи, затова Нютон, Ойлер, Мах, и много други приемат тези сили за реални. От опита също така следва, че при ускорено движение в тялото възниква поле на инерционни сили, чиято равнодействаща е приложена в центъра на тежестта на тялото. Тъй като реалността на полето и на инерционните сили се потвърждава от опитите, разумно е да се постави въпроса за изучаването на физическите свойства на инерционното поле, пораждащо инерционни сили.

Г. И. Шипов започва именно с изследването на инерционните полета. Още през 1979 г. той успява да изведе уравнението на динамиката на инерционните полета. Намира подход, който позволява да се свържат инерционните полета с усукването на пространството.

През 1988 г. акад. Шипов предлага нови фундаментални физически уравнения, издигащи инерционното поле в качеството на единно поле. Тези уравнения описват структурата на физическия вакуум. Те обобщават всички известни до момента фундаментални физически уравнения и представляват самосъгласувана система от нелинейни диференциални уравнения от първи ред, в която влизат геометризираните уравнения на Хайзенберг и геометризираните уравнения на Янг-Милс.

Шипов въвежда нови представи за структурата на времето и пространството. Ние вече знаем, че Нютоновото пространство е тримерно (X, Y, Z), с Евклидова геометрия; Айнщайновото пространство-време е четиримерно, (X, Y, Z, Ct), изкривено, с Риманова геометрия. Пространство-времето в теорията на Шипов не само е изкривено, както в теорията на Айнщайн, но и усукано, както в геометрията на Риман-Картан. За отчитане на усукването на пространството Шипов въвежда в геометризираните уравнения множество ъглови координати: три пространствени ъгъла (Ойлерови ъгли) и три пространствено-времеви ъгъла (ъгли между оста на времето и пространствените оси на отправната система), което позволява въвеждането на ъглова метрика в теорията на физическия вакуум, определяща квадрата на безкрайно малко завъртане на четиримерната отправна система.

По-нататъшните изследвания на Шипов показват, че добавянето на ъглови координати води до всеобща теория на относителността. Принципът на всеобща относителност обобщава както специалния, така и общия принцип на относителността на Айнщайн и утвърждава също така и относителността на всички физически полета. Фактически, принципът на всеобща относителност представлява физическа реализация на философската теза: " В света всичко е относително". Такава е степента на обобщение на физическия принцип, положен в основите на теорията на вакуума.

Уравненията на физическия вакуум удовлетворяват принципа на всеобща относителност, разработен от Шипов. Всички физически полета, влизащи в уравненията на вакуума имат относителен характер; събитийното пространство в теорията на вакуума има спинорна природа; в основно състояние Абсолютният вакуум има нулеви средни стойности на момента, импулса и другите физически характеристики.

Получените решения на уравненията на Шипов описват изкривеното и усукано пространство-време, интерпретирано като вакуумни възбуждания във виртуално състояние. Тези решения започват да описват реална материя, след като влизащите в него интеграционни константи (или функции) се отъждествяват с физически константи.

Извънредно важно е, че уравненията на вакуума и принципът за всеобща относителност довеждат до уравненията и принципите на квантовата теория. Получената по този начин квантова теория се оказва детерминирана, тъй като в нейните уравнения в ролята на вълнова функция влиза инерционното поле. Шипов успява да разреши кризата в теоретичната физика, получавайки отговор на въпросите, поставени преди много години.

Вълновата функция в уравненията на Шрьодингер и Дирак представлява реално физическо поле - инерционно поле; детерминизмът и причинността в квантовата механика съществуват, макар и вероятностната трактовка на динамиката на квантовите обекти да е неизбежна; частицата представлява граничен случай на чисто полево образование, когато масата (или заряда) му клонят към постоянна стойност. В този граничен случай възниква корпускулярно-вълнов дуализъм и оптико-механична аналогия в чисто полевата теория. Съвременната квантова теория не е пълна, тъй като не се съгласува с принципа за относителност при въртене; в квантовата теория се измерва ситуация, която е комбинация от полетата, образувани от измерителния прибор и измеряемия обект.

Потвърждават се догадките  че квантовата теория е непълна и че " може да бъде намерена по-съвършена квантова теория по пътя на разширение на принципа на относителността.

Със създаването на теорията за физическия вакуум, Шипов успява да отговори и на въпросите за инерционните сили: инерционните сили се пораждат от инерционно поле, играещо ролята на единно поле в теорията на физическия вакуум. Инерционните полета се определят от усукването на пространството, което характеризира еластичните му свойства и имат локална природа; инерционните сили са едновременно и външни, и вътрешни по отношение на произволна изолирана система.

Изключително важен резултат в работата на Шипов е установяването на връзка между инерционното поле и торсионните полета, определяни от усукването на пространството.

В резултат от изследванията на Г. Шипов, програмата за единната теория на полето прерасна в теория за физическия вакуум. Единен носител на полетата (именно на полетата, а не на взаимодействията) е физическият вакуум - "фундаменталното поле" по удачната терминология на академик И. Л. Герловин, и всички полета: гравитационно, електромагнитно, торсионно (спиново) се явяват негови различни фази.

Теорията на физическия вакуум води до редица следствия с практически характер:


Построяване на *айнщайновата* ЕТП като теория на физическия вакуум ;

Съответствие на уравненията на физическия вакуум на всички фундаментални уравнения в съвременната физика;

Откриване на нови типове фундаментални взаимодействия, основани на точното решение на уравненията на физическия вакуум;

Теоретично описание на торсионното взаимодействие;

Принципна възможност за създаване на двигател от нов тип, използуващ инерционните сили и полета;

Създаване на излъчватели и приемници на монополно електромагнитно излъчване;

Създаване на прибори, използуващи новите типове фундаментални взаимодействия (например, торсионни) и много други.


Акад. Г. И. Шипов успява да завърши огромния труд на плеяда известни учени и да създаде ЕТП. Вярна е мисълта на Нютон: "ако виждам по-далеч от другите, то е затова, че стоя върху раменете на гиганти" .

В края на ХХ век, в основата на новата парадигма стои принципът за всеобща относителност на Шипов, геометрията на Риман-Картан-Шипов и физическият вакуум - материална среда, която осъществява взаимодействията и ражда елементарни частици.

Свойствата на физическия вакуум

За нас физическият вакуум е това, което остава в пространството, когато от него премахнем всичкия въздух и всичките до една елементарни частици. В резултат получаваме не пустота, а своеобразна материя - Прародителят на всичко във Вселената, раждащ елементарни частици, от които след това се образуват атоми и молекули. А. Е. Акимов

Тъй като под понятието вакуум се разбира всепроникваща среда, намираща се между частиците, то вакуумът заема цялото пространство между частиците; следователно, тази среда можем да я определим като безчастична форма на материята, чиято плътност се изменя според действащите върху вакуума сили. Плътността на вакуума има твърде малко значение, в сравнение с обикновените за нас стойности на плътността на веществото: например, плътността на вакуума, намиращ се между молекулите на газа при налягане една атмосфера е 10-15 g/cm3, а плътността на дестилираната вода при същите условия е 1 g/cm3 .

Гравитацията, присъща на всички маси, е присъща и на масата на вакуума. Въз основа на този постулат, силата на взаимодействие между телата с част от вакуума ще се определя от закона за всемирното привличане. Т.е., телата привличат към себе си вакуума, подобно на земното притегляне. Затова при движението на едно тяло, заедно с него ще се движи (увлича) и окръжаващият го вакуум. Разбира се, това ще бъде само в случай, че на този вакуум не действа по-голяма сила (от гравитационното въздействие на други тела), удържаща го от първото увличане. Вакуумът не просто се увлича след движещото се тяло, а "изпълнява ролята на истински ръководител на всяко движение. Образно казано, вакуумът като булдог се вкопчва във всеки макрообект, с толкова по-голямо усилие, колкото по-масивна е жертвата му. Вкопчил се веднъж, той вече никога не го изпуска, съпровожда го в неговото странстване из космическото пространство. Във физически смисъл това означава, че вакуумът и контролираният от него обект представляват затворена система".

Уникалните опити на Физо и Майкълсон показват, че в природата няма абсолютно неподвижен вакуум. Вакуумът, притежавайки маса, винаги се увлича от това тяло, чиито гравитационни сили преобладават. В дадените опити такова тяло винаги е Земята, която увлича околоземния вакуум (в опита на Майкълсон) и не позволява на движещо се на Земята тяло да увлича вакуума, намиращ се между частиците на тялото (в опита на Физо).

В съвременна интерпретация, физическият вакуум представлява сложен квантово-динамичен обект, проявяващ се чрез флуктуации. Физическият вакуум се разглежда като материална среда, изотропно (равномерно) запълваща цялото пространство (и свободното пространство, и веществото), притежаваща квантова структура, която е ненаблюдаема в несмутено състояние.

За по-голяма яснота е прието да се разглежда физическия вакуум чрез електрон-позитронния модел на Дирак, с малки промени в интерпретацията.

Да си представим физическия вакуум като материална среда, съставена от елементи, образувани от двойки частица-античастица (при Дирак - електрон-позитронна двойка).

Ако частицата и античастицата могат да се вложат една в друга, такава система ще бъде истински електронеутрална. А тъй като двете частици притежават спин, то системата "частица-античастица" ще представлява двойка вложени една в друга частици с противоположен спин. Вследствие на истинската електронеутралност и противоположността на спиновете, такава система няма да има и магнитен момент. Системата от частица и античастица с описания вид и свойства, се нарича фитон. Плътната опаковка от фитони образува средата, наречена физически вакуум. Трябва да се помни, че този модел е твърде опростен и би било наивно да се вижда в него истинската структура на физическия вакуум .

Да разгледаме най-важните в практическо отношение случаи на смущение на физическия вакуум от външни източници.


Източникът на смущение е заряд q (рис.1, в). Действието на заряда ще се изрази в зарядова поляризация на физическия вакуум и това негово състояние ще се прояви като електромагнитно поле (Е-поле). Именно това показва по-рано в работите си акад. Я. Б. Зелдович от АН на СССР.

Източникът на смущение е маса m (рис.1, г). Смущението на физическия вакуум от масата m ще се изрази в симетрични трептения на елементите на фитона по ос, насочена към центъра на обекта на смущение. Това състояние на физическия вакуум се характеризира като спинова надлъжна поляризация и се интерпретира като гравитационно (G-поле). Такава идея е изказана от А. Д. Сахаров. Според него гравитацията въобще не е отделна действаща сила, а възниква в резултат от измененията на квантово-флуктуационната енергия на вакуума, когато има някаква материя, както това става в случая с възникването на сили в опита на Г. Казимир. А. Д. Сахаров счита, че присъствието на материя в морето от частици с абсолютно нулева енергия предизвиква появата на небалансирани сили, движещи материята, наречени гравитация.

Източникът на смущение е класическият спин (рис. 1, д). Спиновете на фитоните, съвпадащи с ориентацията на спина на източника, ще запазят ориентацията си. Спиновете на фитоните, които са противоположни на спина на източника, под въздействие на този източник ще се инвертират (обърнат). В резултат на това, физическият вакуум ще премине в състояние на напречна спинова поляризация. Това състояние се интерпретира като спиново поле (S-поле), т.е. поле, породено от класическия спин. Такова поле се нарича още торсионно.


В съответствие с изложеното, може да се счита, че единната среда - физическият вакуум, може да се намира в различни поляризационни състояния, EGS-състояния. При това физическият вакуум във фазово състояние, съответстващо на електромагнитно поле, обикновено се разглежда като свръхтекуща течност. Във фазово състояние на спинова поляризация, физическият вакуум се държи като твърдо тяло.

Изказаните съображения примиряват две взаимно изключващи се гледни точки - гледната точка от края на ХІХ и началото на ХХ век, когато ефирът се разглежда като твърдо тяло и представата на съвременната физика за физическия вакуум като свръхтекуща течност. И двете гледни точки са правилни, но всяка за своето фазово състояние.

image

Фитонна структура на физическия вакуум      image                                                                  Зарядова поляризация на физическия вакуум

image

Спинова надлъжна поляризация   image                                                             Спинова напречна поляризацияна физическия ваккум на физическия вакуум


Рис.1 Диаграма на поляризационните състояния на физическия вакуум

И трите полета: гравитационното, електромагнитното и спиновото са универсални. Те се проявяват и на микро и на макро-ниво. Тук е уместно да си припомним думите на акад. Я. И. Померанчук: "Цялата физика е физика на вакуума", или на акад. Г. И Наан: "Вакуумът е всичко и всичко е вакуум".

От запознаването с теорията на физическия вакуум става ясно, че съвременната природа не се нуждае от "обединения". В природата има само физически вакуум и неговите поляризационни състояния, а "обединението" отразява единствено степента на нашето разбиране на взаимната връзка между полетата.

Трябва да се отбележи още един извънредно важен факт, отнасящ се до физическия вакуум като източник на енергия.

Традиционната гледна точка се свежда до твърдението, че тъй като физическият вакуум е система с минимална енергия, то от такава система не може да се извлече никаква енергия. Но не се отчита, че физическият вакуум е динамична система с интензивни флуктуации, които могат да бъдат източник на енергия. Възможността за ефективно взаимодействие между спиниращи (въртящи се) обекти с физическия вакуум, позволява да се разгледа от нова позиция възможността за създаване на торсионни източници на енергия.

Съгласно Дж. Уилър, планковската плътност на енергията на физическия вакуум е 1095 g/cm3 , докато плътността на енергията на ядреното вещество е равна на 1014 g/cm3. Известни са и други оценки на енергията на вакуумните флуктуации, но всички те са съществено по-високи от оценката на Дж. Уилър. Следователно, може да се направят следните многообещаващи изводи:

Енергията на вакуумните флуктуации е твърде голяма, в сравнение с всеки друг вид енергия;

Чрез торсионните смущения може да се освободи енергията на вакуумните флуктуации.

Предполага, се че във физическия вакуум "са скрити" тъмната материя/черна светлина/ или скритата енергия, равни на половината от тези, които са реализирани при създаването на Вселената.
                        



Гласувай:
0



1. abstrakttsionist - Да но
25.06.2014 12:42
Как се обясняват взаимодействието на вложените един в друг позитрон и електрон, изграждащи вакуума ? Като се разделят се появява електрично поле между тях, но какъв е неговият преносител, вероятно виртуален фотон, но нали преносителят на електромагнитното поле на веществен реален дипол от електрон-позитрон, също се явява такъв виртуален фотон. Аз съм на мнение че "виртуален" не е точното наименование, Легитимиран и нелегитимиран означава че последното съвсем не е нереално, просто не е уловено и детектирано. Вакуумът наистина е сложна система от вещественни вложени един в друг позитрон-електрон със противоположни и кратни спинове, но те не обменят не-легитимни фотони. При захват на реални фотони които представляват гама лъчи, от вакуумона ( вложените един в друг позитрон-електрон ) те стават веществени и региструеми електрон-позитронна двойка обменяща легитимни фотони, напълно реални, но затворени в кръгово циклично движение, ядрото на атома също е изградено от електрон позитронни двойки, но със преобладаваща плътност която обхваща ядрото като черупка от вакуумони, затова и ядрото има голяма маса , плътността на вакуума там е по висока, сумарно и плътността на вакуума около космическо тяло ще е по висока, защото се сумират плътностите на вакуума около атомните ядра изграждащи космическото тяло, това е така нареченият увлечен ефир, от космическо тяло с голяма маса. Светлината дали е вълна или частица не се знае, но определено не е и двете едновременно, както твърдят някои физици.
цитирай
2. budha2 - Информацията
25.06.2014 16:38
Информацията за холограмата на макрокосмоса е по повърхноста на космичното яйце по Ведите а за микро космоса на материално ниво за всяко растение ,жив организъм,човек е във когиталните частици/кармичен атом,псион,трон на духа,атом на Демокрит,БГ трон,нематерилна точка от концетрирана енергия всички наименования от различни теории и религия/.От тези частици преди големия взрив в резултат на микрофлуктоация се образуват торосоиди по законите на антисиметрията като всеки се свързва с антисиметричния си и образуват диполи всеки от които съдържа две еднакви части атоми тороси това са виртуалните фотони които нямат спин при свиване на космичното яице в резултат на квантови удари техните два истински атома придобиват еднопосочен спин.Така от виртуалните фотони възникват реалните фотони спинори и първото вещество озарява космичното яйце и безбрежните простори край него.Кварките това са възможни типове реализация на истинските атоми спинори Пранавата ом води до промяна което е времето, до разделяне което е пространство,което води до безбройни атоми но всичко това е само една идея.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: budha2
Категория: Други
Прочетен: 8684594
Постинги: 4190
Коментари: 1130
Гласове: 1577
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031