Блогът на budha2 :: Вавилон, ДНК молекулата и виртуалната библиотека

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

19.07.2014 12:50 - Вавилон, ДНК молекулата и виртуалната библиотека

Автор: budha2 Категория: Други

Прочетен: 1743 Коментари: 0 Гласове:

Фантомният ефект на ДНК Векове наред хората пишат, създават книги, трупат ги в библиотеки и някои от тях дори прекарват безсънните си нощи, опитвайки се да извлекат някаква полза от цялото това знание, за да дадат отговор на въпроса за „живота, вселената и всичко останало”. [1] След края на Средновековието начетените, прекарали живота си в библиотеката, учени, могат вече да правят наука без страх, че ще изгубят главите си. Те започват да пътуват, да провеждат експерименти и да се отърсват от оковите на книгите и теоретичните (теологични) науки, търсейки Отговора на други места: в самия живот, в устройството на човешкото тяло, в съвършенството на екосистемите, в строежа на слънчевата система или пък този на минералите. По тези теми, разбира се, се пишат още много книги, които се четат от всяко следващо поколение учени. Така знанието се надгражда и науката еволюира.

Постепенно обаче подходът се обръща отвън навътре и големите отговори се търсят чрез изследването на все по-малки елементи от заобикалящия ни свят като атомите, кварките, молекулите и т.н. Това непрестанно търсене на по-малкото в още по-малкото, тази вътрешна безкрайност на знанието и неспосбността ни да го усвоим е засегната и от Хорхе Луис Борхес в разказа му „Вавилонската библиотека”. В него писателят казва:

„тази огромна Библиотека е излишна; всъщност достатъчен би бил един-единствен том с обикновен формат, с шрифт кегел девет или десет пункта, състоящ се от безкраен брой безкрайно тънки листове. (В началото на седемнадесети век Кавалиери е казал, че всяко геометрично тяло представлява безкраен брой плоскости.) Такъв изящен вадемекум не би бил удобен за работа: всеки видим лист би се раздвоявал на други като него; непостижимият за ума среден лист не би имал обратна страна”. [2]

Това наслояване на знания напомня натрупването на информация в природата – на все по-голямото биологично разнообразие, развитието и адаптацията на видовете. Търсенето на смисъла на природните явления и по-специално на генетичната последователност, е същото това търсене на смисъла на живота, за което пише Борхес: „По същото време всички се надявали, че ще бъдат разрешени най-големите загадки на човечеството – произходът на Библиотеката и произходът на времето”.

Видимият хаос, или редът в хаоса на библиотеката, която е „безкрайна и периодична”, изразява съвършенството на природата и нашата неспособност да я разберем напълно. В този смисъл дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК) е информационният поток на природата, който се акумулира и приспособява през милиони години еволюция така, както човешката цивилизация натрупва своята култура, развива се и периодично изхвърля от нея „творби, загубили своята стойност”. ДНК е природният филтър на информация и биологичният Интернет – библиотеката съхраняваща данните за развитието на всеки един организъм.

Ето защо знанието в Книгата на книгите (по Борхес) може да се разглежда като еквивалентно на пълното разчитане и разбиране на ДНК, защото то ще ни даде контрол над процесите в човешкото тяло и дори възможност да увеличим неговите способности:

„Когато било провъзгласено, че Библиотеката съдържа всички книги, хората най-напред изпитали необикновено щастие. Всеки се чувствал притежател на непокътнато тайно съкровище. Нямало проблем – личен или световен, за който да не се намери убедително решение в някоя от галериите. Вселената добила смисъл, вселената станала изведнъж безпределна като надеждата. По това време упорито се заговорило за Оправданията: книги с апологии и пророчества, които оправдавали завинаги деянията на всеки човек във вселената и криели чудни тайни за неговото бъдеще.” (Борхес)

Същото се случва и когато се разчита човешкият геном. Очаквало се, че веднага всички генетични болести и дефекти ще бъдат обяснени и предотвратени и че генното инженерство ще извърши чудеса. Разбира се, това се оказва много по-трудно осъществимо желание. Но не невъзможно и то постепенно се сбъдва. Като става въпрос за „оправадния”, замислете се колко често хората отдават дадени недостатъци на гена или на „кръвта” или както гласи поговорката: „Крушата не пада по-далеч от дървото”.

Молекулата на ДНК се състои от пет основни химични елемента (водород, въглерод, кислород, азот и фосфор), както всяка от залите във Вавилонската библиотека от разказа на Борхес има по пет лавици книги.

Структура на ДНК

ДНК носи генетичните инструкции за развитието на всички клетъчни форми на живот и по този начин определя наследствеността. Основната функция на молекулата на ДНК е дълготрайното съхранение на информация. Очевидно това е и целта на книгата и на Библиотеката. [3] Тя (ДНК) съдържа инструкциите, необходими за конструирането на останалите клетъчни компоненти, тоест – за изграждането на организмите. По същия начин върху паметта от миналото се изгражда и човешката цивилизация и култура – тя не може да започне от нищото, предава се от поколение на поколение, както се предават и гените. От ДНК зависят всички процеси в организма и неговото бъдещо развитие. Сегментите от молекулата на ДНК, които пренасят генетична информация, се наричат „гени”, но има и други части ДНК, които изпълняват структурни функции и участват в регулирането на използването на генетичната информация или пък имат роля, която е все още не е изяснена, както пише Борхес за книгите в библиотеката: „Всеизвестно е: на един смислен ред или едно вярно сведение се падат хиляди нелепи какофонии, грамади несвързани думи и безсмислици.” Тези неразчетени сегменти ДНК често се наричат „отпадъчна ДНК“ и представляват участъци, които не изглежда да съдържат гени.

Над 90 % от човешкото ДНК (а и на повечето организми) е „отпадъчна ДНК“ с неизвестна функция. Борхес, от своя страна, говори за проблема за „неустановената и хаотична природа на повечето книги.” И дава пример: „Една книга, която баща ми видял в галерия на сектор петнадесет деветдесет и четири, се състояла от буквите MCV, натрапчиво повтарящи се от първия до последния ред. Друга (често търсена в тая зона) е същински лабиринт от букви, но на предпоследната й страница пише: „О, време, пирамидите ти“ и …” Всичко това, повтарям, е вярно, но четиристотин и десет страници с неизменни MCV не могат да съответствуват на никое наречие и на никой език, колкото и примитивен да е той. Едни предполагали, че всяка буква може да влияе на следващата и че значението на MCV на третия ред на страница седемдесет и първа се различава от онова значение, което същото съчетание може да има на друго място и на друга страница; но тази мъглява хипотеза нямала успех”. По подобен начин в ДНК молекулата се редуват милиони комбинации от само четири букви, като голяма част от тях изглеждат безсмислени. Въпреки това в последните години учените намират доказателства, че отпадъчната ДНК влияе на поведението на гените, регулира ги (бих казала – поставя ги в контекст). Учените дори често наричат секвенциите (sequences) „срички” или „думи” и откриват удивителна прилика между ДНК структурата и тази на човешкия език. [4] Освен това „отпадъчната ДНК” прилича много на така наречените „коментари” в програмните езици, които не се четат при изпълнение на кода. Тези части на ДНК са и отделени от активния код по подобен начин. [5]

Самият генетичен код има вида на езикова система [6]:

Ако пък се върнем към мита за Вавилон, лесно можем да видим „разхвърлянето” на човешките езици и на самите хора по земята като раздробяване и диференциране на човечеството по генотип. Ако всички хора имат общ прародител, то и езикът има такъв. Двете неща са взаимосвързани. И до днес хората търсят своите корени, изследвайки ДНК-то си и съставяйки родословни карти. Различните езици и култури разединяват хората и те не са вече „братя”, както е било преди Вавилон. Или както пише Борхес: „Вярно е, че древните хора, първите библиотекари, са си служели с език, твърде различен от този, който използваме днес; вярно е, че на няколко мили вдясно се говори на диалект, а деветдесет етажа по-нагоре езикът е неразбираем”. В природата (пък и в лабораториите) възникват и се адаптират нови и разнообразни видове. След Вавилон езиците се умножават многократно, а диалектите и жаргонът са техни фенотипи.

Благодарение на молекулата на ДНК животът на планетата се запазва и развива. По същия начин Библиотеката е в основата на културното развитие. ДНК е паметта и историята на всеки жив организъм, а библиотеките съхраняват миналото на човешката цивилизация. Паметта предполага, че природата се учи от грешките си, културната ни история също има целта да направи човечеството по-добро. Но докато животът разчита безпроблемно закодираната информация, културата подлежи на безброй тълкувания и ние не винаги успяваме да извлечем най-доброто значение от нея.

Спираловидната стълба

ДНК молекулата има две главни вериги, съставени от нуклеотиди, които са преплетени една с друга под формата на двойна спирала. („Базите на нуклеотидите са отвътре на спиралата, натрупани едни върху други като стъпала на спираловидна стълба”[7]). Във „Вавилонската библиотека” на Борхес се казва: „Спираловидната стълба се вие нагоре и надолу, изчезвайки в далечината” и свързва всички зали, както спиралата свързва нуклеотидните бази.

Нуклеотидите съдържат захар (дезоксирибоза), фосфат и четирите „строителни елемента“ на ДНК, наречени „бази” (четири от стените на шестоъгълните зали във Вавилонската библиотека са покрити с лавици книги), чрез които се кодира генетичната информация – те са аденин, тимин, гуанин, цитозин. Във Вавилонската библиотека пък се кодират части от човешката култура.

Четирите бази са свързани помежду си с водородни връзки. Обаче не всяка база може да бъде свързана произволно с другите и последователността на свързване носи различно значение (базите, между другото, имат формата на шестоъгълник като залите в разказа на Борхес). По подобен начин в езика буквите се свързват в строго определен ред, за да добият смисъл. Именно последователността на нуклеобазите по дължината на главната верига ДНК служи за кодиране на информацията. Базите се обозначават съкратено като „А”, „Т”, „Г” и „Ц” и всяка от тях се свързва само с една от останалите три бази: „А” + „Т”, „Т” + „А”, „Г” + „Ц”, „Ц” + „Г”; така че например „А“ на едната нишка от ДНК ще се свърже успешно само с „Т“ от другата нишка. Това са точни правила или уравнения, наподобяващи човешкия език, но още повече програмния език.

Генетичният код [8] се състои от трибуквени думи (наречени „кодони”), образувани от последователност от три нуклеотида (бази). Тези кодони се транслират посредством рибонуклеиновата киселина (РНК) до кодон, съответстващ на определена аминокиселина. Тъй като има 64 възможни кодона, повечето аминокиселини имат повече от един възможен съответен кодон. Има също така три „стоп“ или „безсмислени“ кодона, означаващи края на кодовата последователност. Не прилича ли това на точка [9]?

Понякога, когато генетичната последователност е сгрешена при копирането, се появяват мутации. Въпреки че за части от ДНК-последователността грешките са фатални, съществуват и някои участъци, които толерират грешки. Ето защо Вавилонската библиотека не може да пострада значително, ако се унищожат част от книгите. Както съществуват ненужни и несъществени книги, така и част от ДНК може да бъде разрушена без последствия за организма: „Други, напротив, смятали, че главната цел е да се унищожат безполезните книги. Те нахълтвали в галериите, показвали съответния документ, не винаги фалшив, с погнуса прелиствали някой том и осъждали на унищожение цели лавици: на техния очистителен, аскетически бяс се дължи безсмислената загуба на милиони книги. Имената им са прокълнати, но онези, които оплакват „съкровищата“, унищожени от тяхното безумие, забравят два очевидни факта. Първо, Библиотеката е толкова необятна, че каквато и да е щета, причинена от човек, се оказва нищожна.” – казва Борхес. В този смисъл цитатът може да се приеме като алюзия на генетичните експерименти с хора и животни, а защо не и на масовото избиване на хора по времето на Втората световна война. Холокостът е бил „оправдан” именно с прочистване на расата, на „лошите” гени.

Копията

Копирането винаги е съпътствало човешката цивилизация, включително при разпространяването на знанието и книгите: първо информацията се повтаряла устно, след това се преписвала на ръка, а след Гутенберг – се тиражира механично в милиони копия. Не случайно копията имат своята роля и във Вавилонската библиотека:

„Второ, всяка книга е единствена, незаменима, но (тъй като Библиотеката е всеобхватна) винаги съществуват стотици хиляди несъвършени копия: книги, които се различават помежду си само по някоя буква или някоя запетайка” – сочи Борхес.

Тези книжни копия са почти перфектни, каквито са и копията ДНК. Репликацията или удвояването на ДНК се осъществява чрез разделяне на двете нишки и създаване на „втора половина“. Тъй като всяка база може да се комбинира само с една от останалите три бази, подредбата на базите в съществуващата верига определя какви бази ще има в новообразуваната верига и как ще са подредени. По този начин всяка единична верига образува точно копие на оригиналната ДНК. Освен това една от главните функции на РНК молекулата е копирането на генетична информация от ДНК. [10] Огледалата във Вавилонската библиотека от разказа на Борхес изпълняват именно тази функция: „В коридора има огледало, което удвоява съвсем вярно всичко видимо. Огледалото навежда хората на мисълта, че Библиотеката не е безкрайна (ако тя наистина е безкрайна, за какво е това илюзорно удвояване?); лично аз предпочитам да мисля, че шлифованите повърхности изобразяват и обещават безкрайност”.

Репликацията на ДНК осъществява копирането на генетична информация с почти абсолютна точност. Подобен на репликацията е принципът на дигиталното копиране, но за разлика от тази на ДНК, дигиталната информация не се съдържа в четири „букви”, а само в два знака: „1” и „0”. И както при репликацията на ДНК се свързат само определени бази, така и единиците и нулите на дигиталния носител се копират, отговаряйки само на определения съответстващ сигнал. Това прави дигиталното копиране не само в пъти по-добро от аналоговото, където при всяко копиране се образува шум и качеството се губи, но дори по-точно от репликирането на ДНК. [11] В крайна сметка копирането е една от съществените характеристики на Интернет и въобще на дигиталната информация. И сега то е по-съвършено от всякога (няма загуба на качество и е бързо).

Алтернативите

Копията са от изключително значение за запазване на информацията, без тях културата е невъзможна. Както стана ясно, това правило важи с пълна сила и за генетиката. Всички клетки съдържат по две двойки хромозоми, които съдържат две копия на всеки ген, по един от всеки родител. Тези две копия често определят различен фенотип [12] , зависещ от алтернативните форми на гена, наречени „алели”. [13] (Генът определя физическите, биохимичните, физиологичните и поведенческите характеристики на животното/човека [14]). Множеството състояния на гените могат да се комбинират по различни начини, за да създадат голямото разнообразие от индивидуални характерни черти, така че да няма два индивида, които напълно да си приличат (Борхес: няма две напълно еднакви книги). По същия начин писмените знаци създават нови и уникални текстове.

Защо фенотипът е важен? Борхес пише: „Повтарям: достатъчно е една книга да бъде възможна, за да съществува”. Това означава, че всяка една книга или комбинация е възможна. Книгите имат алтернативи също като гените. В биологията тази „възможност” или „алтернативност” се нарича „полиморфизъм”. Биологичният полиморфизъм е съществуване на морфологично различни индивиди в границите на един вид. Полиморфизмът е нещо съвсем обикновено в природата, свързва се с биоразнообразието и адаптацията. Обикновено ролята му е да запазва разнообразието от форми в една популация, живееща в различна среда. Най-срещаният пример е половият диморфизъм. Други примери са мимическите форми при пеперудите (различни цветове), цвета на кожата и очите, кръвните групи. [15]

В такъв случай Библиотеката, която съдържа всички бъдещи, минали и потенциални книги, се намира и в самите нас под формата на нашия генотип, който се изразява външно чрез фенотипа, когато даден ген бъде отключен или остане потиснат под влиянието на външни фактори. Това е потенциалът на живота. Това е условието „ако – то”. На същия принцип на условност, на повикване, на потенциални възможности и функции е конструирана всяка една софтуерна програма, а и самият Интернет. В това отношение той е много по-близък до концепцията за библиотеката в Борхесовия разказ. Защото класическата библиотека, създадена от човека, действа на изкуствено наложен принцип, който е тромав и не свързва органично всички книги така, както те са подредени и свързани чрез видимия хаос във Вавилонската библиотека или в Интернет. Едва след въвеждането на дигитализацията в библиотеката става възможно намирането на всички цитати от един автор или книга и откриването на всички връзки помежду им, което е много по-трудно с хартиения вариант на книгите.

Това е картата на Интернет, направена през 2006 г. Прилича удивително много на жив организъм. [16]

Глобална виртуална библиотека може да се създаде и тя ще става все по-функционална от традиционната библиотека. Тя действително би имала „органична” структура, която да прави не само достъпа ни до информация по-лесен, но и нейното усвояване много по-ефективно. Голяма крачка към тази постижима „утопия” прави проектът на “Google” за дигитализиране на всички (все още почти всички) книги. Това усилие обаче не се спира само до натрупването на каталогизирана информация. На представянето на проекта, наречен “Books Ngram Viewer” [17] на лабораториите на “Google” Ерез Лийберман Айден и Жан-Батист Мишел наричат петте милиона книги, сканирани от “Google”, „културният геном” на човечеството. Този проект позволява на всеки да провери в 12% от всички книги, издадени до днес, как и кога се е употребявала дадена дума или термин. Тази масивна база данни показва как културата на човешката цивилизация се е променяла във времето. Те наричат проекта „културомикс” (производно от „геномикс”). Вместо разчитането да става през генома, то става чрез дигитализираната част от човешката история. [18]

Ще перифразирам и Маршъл Маклуън, който твърди, че всяка човешка технология е продължение на тялото и съответно буквите са продължение на очите, а книгите – продължение на паметта. Човешкият ген също е форма на памет и има своя азбука, която може да се изяви във външни признаци, както писмените системи излагат на показ вътрешния ни свят чрез абстрактен графичен израз. Не случайно Умберто Еко ни напомня, че човекът има три вида памет: органична – „съставена от плът и кръв и управлявана от мозъка ни”, минерална (текст на глинени плочки, камъни и електронната памет на компютрите) и растителна – на книгите и папируса.

В този ред на мисли предлагам проста схема на еволюцията на паметта, която в перфектния случай ще да бъде затворен цикъл с помощта на технологията за ДНК-програмиране (виж 12 с.):

Клетъчна памет / ДНК а Мозък а Интелект / Колективна памет а Книги а Вавилонска / Виртуална библиотека.

Авторът
Хорхе Луис Борхес (1899-1986)

Авторът е размито понятие, както в Библиотеката на Борхес, така и в Интернет, още повече – в биологията. Трудно е да наречеш една сила като природата „автор”. А за много хора тя е толкова сложна и съвършена, че всъщност подкрепя теорията за креационизма. Сър Фред Хойл, един от големите математици и астрофизици на XX век, казва за еволюцията, че „шансът висши форми на живот да са се появили по този начин е толкова възможен, колкото и торнадо, което преминава през разбит заден двор да построи “Боинг 747” от боклуците по пътя си”. [19] Вавилонската библиотека също има невероятно сложен и неразгадан от човека строеж и не случайно Борхес я нарича „Божие творение”.

Но както знаем, човекът винаги се е стремял да достигне Бог (още от библейския мит за Вавилон). Той навярно винаги ще се опитва да придобие властта на Бог или на Природата. Може би заради това Борхес е нарекъл библиотеката „Вавилонска”, защото изкачването до върха, знанието в нея е непостижимо, дори целия човешки род да впрегне силите си.

Учените от много области все по-често се обръщат към биологията и генетиката, включително компютърните специалисти. Бил Гейтс коментира, че „ДНК е като софтуерна програма, само че много по-сложна от всичко, което ние сме създали.” Самите биолози откриват приликите: Оксфордският професор Ричард Доукинс твърди, че „генетичният код прилича необичайно много на компютърния. Като изключим разликите в жаргона, страниците от журнал по молекулярна биология могат да бъдат заменени с такива от журнал по компютърно инжинерство”. Франсис Колинс – ръководителя на проекта „Човешкият геном” казва, че „ДНК е нещо като хард драйва на компютъра”, „дигитален код”. [20] Освен това тези думи се потвърждават от бързото развитие на био-молекулярното и ДНК-програмиране [21], което вече е довело до създаването на био-компютри [22] и „изчислителни гени” [23], които могат да решават логически и математически задачи и алгоритми, да диагностицират някои видове рак и да възпроизвеждат „решение” или „формула” за неговото лечение (подобно на генното лечение) като тази (опростен вариант):

if protein X_mutated_at_codon_Y then produce_drug fi (1)
Тези технологии използват ДНК или други биологични материали (а не силиконови и т.н.), които са програмирани така, че да извършват компютърни изчисления в зависимост от промените в системата.

Но може ли все пак човек да бъде „Творецът”? През 2010 г. Крейг Вентър и неговият научен екип създават първата напълно функционираща, самовъзпроизвеждаща се клетка, контролирана от синтетична ДНК. [24] Нейната ДНК е написана като дигитален код, вграден в хромозомата, направена от няколко вида химикали, и трансплантирана в бактериална клетка- реципиент. Така тя превръща тази изкуствена клетка в нов вид бактерия. „Това е първият самовъзпроизвеждащ се вид на планетата, чийто родител е компютър, също е и първият вид, който има свой уебсайт, кодиран в генетичния си код” – съобщава Вентър. Биологът също приема ДНК като компютърен код: „ДНК е софтуерът на живота. Няма съмнение в това. И е ключът за еволюцията на живота на тази планета, а сега ключ за бъдещето на живота на планетата е разбирането как се пише този софтуер”. [25]

„Има части от генома, където не може да се толерира и единична грешка, но има части, където могат да се добавят големи блокове ДНК, както направихме с водните знаци (закодираните съобщения), и които могат да толерират всякакви грешки”. Екипът на Крейг Вентър използва именно тези сегменти от ДНК-последователността, за да вгради код, съставен от всички букви в английската азбука с препинателните знаци и цифрите. Но за да се съдържат всички тези знаци, се налага да се създаде „нов код, вграден в кода (малкото, което се дели на още по-малки части, както пише в края на разказа за безкрайната книга) за писане и интерпретиране на съобщения в ДНК”. По този начин синтетичното ДНК освен че съдържа естествения код, основата на живота, носителят на биологична информация, който е отговорен за развитието на всеки един вид, то съдържа и „кода” на човешкия език чрез съобщение на английски, разпределено сред хиляда базови двойки от генетичния код, като първата му част съдържа кода за разчитане на останалата част от кода, която пък съдържа 46 имена на учените, работили по проекта, web адрес и три цитата от книги. Вентър обяснява, че тези кодове / водни знаци са включени основно, за да докажат изкуствения произход на тази жива клетка. Ето, че – както се случва и с Вавилонската кула и с Вавилонската библиотека на Борхес – човекът отново се опитва до постигне изконното знание за същността на живота и света и най-вече да изземе ролята на създател, или както гласи последният цитат в кода на синтетичната клетка: „Това, което не мога да построя, не мога да разбера”. А когато вече сме толкова близо, би ли била Вавилонската библиотека по-разбираемо и по-оптимистично място или и най-развитата наука няма да ни даде Отговорите? В своя разказ Борхес като че ли подхожда с известна ирония, когато говори за различните теории и закони за функциониране на библиотеката, доказвайки, че хората не могат да я подчинят на своите желания, или най-малкото, да я обяснят със своите понятия и доводи.

Този жив организъм, нов вид, създаден от човека (и компютъра), е вид био-книга и дори книга-билингва: книга, съдържаща езика на структурирането на живота и езика на човешката цивилизация. Тази клетка има визитна картичка, закодирана в себе си. Един ден паспортите на хората биха могли да бъдат просто част от ДНК-то им! В такъв случай изразът „Чета те като отворена книга” няма да е вече метафора. В същото време кодът на синтетичната ДНК е създаден благодарение на дигиталните технологии.

От структурата на ДНК човечеството може да научи много и да развие още по-съвършени компютри и софтуер, които да работят на органичен принцип. Остава да разберем как един ден тези технологии ще забаротят заедно и по какъв начин информацията ще се съхранява и предава.

pause

Бележки:

1. Адамс, Дъглас. Пътеводител на галактическия стопаджия. София, 2002, 800.

2. Борхес, Хорхе Луис. Вавилонската библиотека (Миниатюри, разкази, есета). София, 1989, 119 (бел. под линия).

3. Библиотека (от гр. βιβλίον — книга, и θήκη — място за съхранение) е институция и сграда, в която се събират, съхраняват и помещават разнообразни материали (предимно текстови и информационни), и се предлагат информационни услуги. – вж. Библиотека // Уикипедия, Свободната енциклопедия, 05.11.2011.

4. Suurkula, Jaan. Junk DNA. // Genetically Engineered Food – Safety Problems. Published by PSRAST.

5. Hubert, Bert. DNA seen through the eyes of a coder. // ds9a, 03.02.2008.

6. AMY1gene.png. // Wikipedia. The Free Encyclopedia, 05.05.2010.

7. DNA deoxyribonucleic acid.// Millodot: Dictionary of Optometry and Visual Science. Butterworth-Heinemann, 2009.

8. Генът е най-малката функционална единица за наследственост, участък от молекулата на ДНК със специфичен брой нуклеотиди, в чиято линейна последователност е закодирана генетичната информация. Генът влиза в състава на хромозомите (човекът има 23 двойки хромозоми – азбуката в разказа на Борхес е от 25 знака или 22 без препинателните знаци). Съвкупността от всички гени в организма съставя неговия генотип. Гените контролират всички биохимични реакции в организма и определят признаците му чрез белтъците. (Ген // Уикипедия, Свободната енциклопедия, 23.01.2012)

9. ДНК. // Уикипедия, Свободната енциклопедия, 08.02.2012.

10. РНК. // Уикипедия, Свободната енциклопедия, 02.02.2012.

11. Copying. // Wikipedia, The Free Encyclopedia, 16.04.2012.

12. Фенотип е съвкупността от всички видими белези на даден организъм, проявени в резултат на точно определен генотип (генетична програма) и влиянието на факторите на средата. (Фенотип. // Уикипедия. Свободната енциклопедия, 26. 09. 2011.

13. Алел е всяка една от формите на различните състояния на един ген, определящи различни фенотипни белези. Алелите биват доминантни и рецесивни. В зависимост от съчетанието им, в генотипа се получава различен фенотип от фенотипа на всеки алел поотделно. (Алел. // Уикипедия, Свободната енциклопедия, 28. 09. 2011.

14. Gene. // Saunders Comprehensive Veterinary Dictionary. Elsevier, 2007.

15. Hemoglobin. // Wikipedia, The Free Encyclopedia, 26. 11. 2011.

16. Map of the Internet. // Creating “your” space. Ardent Squire Blog, 26. 09. 2011.

17. Books Ngram Viewer. // Google Books.

18. What we learned from 5 million books. // TED Conferences, Sep 2011.

19. Fred Hoyle. // Wikiquote, 10. 11. 2011.

20. Luskin, Casey. Every bit digital: DNA’s programming really bugs some ID critics. // Salvo Magazine, 29. 03. 2010.

21. DNA computing. // Wikipedia, The Free Encyclopedia, 10. 02. 2012.

22. Biocomputers. // Wikipedia, The Free Encyclopedia, 19. 10. 2011.

23. Computational gene. // Wikipedia, The Free Encyclopedia, 14. 12. 2010.

24. Craig Venter unveils „synthetic life“. // TED Conferences, May 2010.

25. J. Craig Venter: Designing Life. // YouTube, 21.11.2010.

Текстът се публикува за първи път в e-Scriptum. ДНК и белтъци Властта на ДНК над времето