Блогът на budha2 :: Трите същности в мирозданието

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

09.09.2014 21:36 - Трите същности в мирозданието

Автор: budha2 Категория: Други

Прочетен: 1442 Коментари: 0 Гласове:

Битието е една сложна плетеница от кръговрати на развитие и унищожение. Именно затова според индоевропейския мироглед редът и хармонията не са нещо случайно възникнало. Те са винаги под угроза от унищожение. Индоевропейците са изграждали своя обществен порядък в съизмеримост с този на Природата и боговете , за да го запазят от произволни промени във вечността. И ако все пак такива промени бъдат извършени , то редът и хармонията след това могат да бъдат възстановени , като като се съблюдава техният първообраз – Природата.

Според индоевропейските представи Светът се поделя на три царства : Небесно , Земно и Подземно. На тях , както и на трите съсловия , съттветствуват трите основни цвята в арийската традиция – бяло , червено и черно. Трите свята основно се обитават от три групи същества : богове , хора и демони.

Централно място в космогонията на индоевропейските народи заема Световното дърво , наречено още Дърво на живота. То свързва трите царства в едно цялостно Мироздание. С корените си то прониква дълбоко в Подземното царство , стъблото му преминава през Земното , а с клоните си достига Небесното. Трите равнища на Световното дърво се обитават от характерни животни и митологични същества , олицетворяваще различните природни стихии и свръхестествени сили. “Израсло е високо Дърво , в корен му жълт змей лежи , на средата тънка змия , на върха му орел мъти.” В тази българска народна песен е възпроизведен един мит , който напълно съответства на мита за ясена Идграсил – Световното дърво в германската митология , според исландската Едда. Жълтият змей там е наречен Нидрир – подлият секач ,който гризе корените на Идграсил. До стъблото на Идграсил наистина живеят змии , а на върха му застава орел. В митологията на древните българи , записана в “Сказание за дъщерята на Хана”(епосът на волжките българи) Световното дърво е наречено Бой Терек.

В повечето индоевропейски митологии като световно дърво се възприема дъбът – той е символ на вечния живот и , а също и пазител на горската мъдрост според учението на келтските жреци – друидите. Както знаем , кората на дъба е кафява , а кафявият цвят се получава при смесването на трите основни цвята – бяло , червено и черно. Свещеният дъб свързва трите цвята в едно , а кафявият цвят символизира хармонията между тях , а също и единството на трите обществени слоя. Затова той е четвъртият цвят , широко застъпен в арийската традиция.

Трите царства имат и своето времево измерение – отдолу нагоре те се отнасят към миналото , настоящето и бъдещето. Също така те символизират и връзката между поколенията , съставляващи Народната общност във вечността – мъртвите , живите и неродените.

“Изграждането на пантеона на индоевропейските богове отразява трифункционалния строеж на човешкото общество , с което се показва извънредната хармония между Божия свят и този на човека. Единият е свързан с другия роднински , така че човекът никога не може да бъде схванат като вторичен продукт , обвит в абсолютните представи на зависимостта. Нещо , което е характерно за всички религиозни форми , почиващи върху могъществото на едно тоталитарно божество.” – заключава германският философ Пиер Кребс.(1)

Според проф. Дюмезил в Пантеона на индоевропейските богове се оформят три групи богове : на първо място , това са господарските богове – Зевс , Юпитер , Один , Варуна и т.н. ; на второ място – боговете на войната – Арес , Марс , Тор , Индра ; на трето – боговете на плодородието.(2)

Във ведическия пантеон тези групи богове обитават три равнища на съществуване , които не напълно съвпадат с трите царства на Света. “Във всяка от тях (сфери – б.а.) господствува по един главен бог – Савитри или Суря (Слънце) в небесната , Индра или Ваю (въздух) – в междинната , и Агни (огън) – в земната.Всеки един от тях се проявява в общо единадесет различни форми , схващани като отделни божества. Така основните ведийски божества стават общо тридесет и три.”

Трите групи богове откриваме и в древнобългарския пантеон. Върховният Бог на нашите прадеди е Тангра. Неговото име е известно от надписа на Кан Омуртаг от Мадара. То означава “Бог-гръмовержец” , тъй-като е сродно и с други индоевропейски понятия за гръм – thunder на английски , donner на гармански и тандра на памирските езици. По своята функция обаче Тангра е Върховен небесен Бог , без образ и подобие. В неговия култ ние откриваме най-древното индоевропейско божество , почитано под името Дяус-Питар (Небето-Баща) според преданията на различните народи.

След публикуването на Сказанието станаха известни и останалите български божества. Те са наречени с общото название алпи , отнасящо се както за небесните светила , така и за свръхчовешките богове – алпите-диви.Заедно с Тангра към господарските богове се отнасят още алпите Хурса и Барс. Хурса е Богът-ковач , Синът на Слънцето. Той кове оръжията на хероите , а на човека е дал безсмъртна душа , също знания и умения. Затова според Сказанието хората са го почитали като Духовен баща и Покровител. Същите вярвания откриваме и в народните предания от Лудогориетто. Там Хурса е известен под името Железния баща (на турски Демир баба) , и определено е почитан като Бог-Праотец.

Барс е всевиждащият бог , съблюдаващ космическия порядък. Той се явява като съдник , решаващ споровете между боговете. В Сказанието Барс е наречен на името на своето превъплъщение – снежният барс , едно от тотемните животни на древните българи. Но по своите функции той съответствува на хиндуисткия бог Шива , а също на древногерманския Хеймдалур. Една народна песен , публикувана от Георги Раковски свидетелствува , че точно Шива е почитан от дунавските българи под името Сива.

Алпите Хурса и Барс са известни със своята магическа власт. В изкованите оръжия Хурса влага своята магическа сила , но също така той лишава от сила оръжията на този , който пресече неговия път. А Барс в гнева си може да убие само с поглед.

Значимо място в древнобългарския пантеон е отредено и на Бога на войната – Барин. Подобно на Один той е предводител на хероите , загинали в бой. Разделени на две войски – на светли и тъмни алпи , те се сражават помежду си на Небето – също като воините на Один във Валхала. От битките на светлите и тъмните алпи зависи изхода от битките на Земята. Освен това Барин дава на своите избранници всевъзможни поличби , които те трябва да разгадаят , за да открият ключа към победата. Самото име Барин според Петър Добрев означава “победоносец” , както впрочем е наречен св. Георги , неговият приемник в християнската традиция. Воински бог също е и синът на Барин – Кубар , наследникът на бащината мълния. Като сравняваме Барин с Один ние забелязваме , че и Кубар съответствува на най-могъщия одинов син – Гръмовержецът Тор. Същевременно името Кубар е близко до това на ведическия Кубер – Бог на богатствата и пазител на Севера.

Боговете на плодородието в Сказанието не са ясно определени. Към тях отнасяме Богинята на огъня Артиш , а също и добрият змей Барадж – покровителят на свещената българска династия Дуло , и пазител на царския дворец

В пантеона на древните българи откриваме същете архетипни богове , които са почитани и от другите индоевропейски народи. По своите основни положения древнобългарската митология е твърде близка до германската. В това изглежда няма нищо случайно. Тук трябва да се търсят следите на митичните аси – обожественият народ , който е предал своята култура на древните германи. Според исландския поет , записал Еддата - Снори Стурлусон , асите са дошли в германските земи от изток , от земите на север от Кавказ.Там са живели и древните българи.

Изследвайки българските народни вярвания , ние забелязваме следната особеност : в култовете към светците , приемници на езическите богове – господарски , войнски и на плодородието , във всички случаи проебладава култът към плодородието. Това е така , защото носител на българската народностна култура е селячеството. Селянинът гледа на Света само от своята гледна точка , и свързва всичките си житейски идеали с плодородието , и изобщо с плодовитостта. Следователно култът към плодородието , макар и широко застъпен в българското народно творчество , е само едната страна от народната вяра. Старото войнско съсловие , унищожено от османското завоевание , е изповядвало култа към храбростта , а духовното съсловие на колобрите , унищожено по рано , по времето на чуждопоклонническото покръстване , е изповядвало култа към мъдростта. Така извеждаме трите допълващи се принципа на арийската езическа традиция : мъдрост , храброст , плодовитост. Всяко съсловие в индоевропейското общество изповядва преимуществено култа към онзи бог , който отговаря на неговото положение в йерархията , и търси неговото покровителство в житейските си дела. Идеята за трите култа откриваме в Древна Персия , където според зороастрийската тардиция са извършвани богослужения в три главни храма на Огъня , посветени на всяко едно от трите съсловия – духовенство , войнство и селячество.(8)

Централно място в митологиите на древните българи и германи заема Богът-Праотец , Всеобщият баща. Тъй не е един и същ – за българите е Хурса , а за германите – Один. Това е така , защото според езическата традиция всеки народ извежда радасловието си от своя бог-праотец. От гледна точка на трите функции Богът-праотец е господарски бог , но неговата функция не е изключително духовна , както на Шива-Хеймдалур. Той осъществява трите основни функции – духовна , войнска и трудова (на плодолодието) и всъщност отговаря на царя в индоевропейската традиция – с други думи той е Царят на боговете. По своеобразен път тези функции са съчетани в боговете-праотци на древните българи и германи. Хурса е Бог-ковач – той представлява трудовото съсловие , но но кове оръжията на хероите , следователно е свързан и с войнското съсловие. Освен това Хурса е одухотворил първите хора , следователно осъществява и духовна функция.Той се явява като цар на боговете-алпи , а над него е единствено Всевишният Тангра.

Култът към Один възниква през III в пр. Хр. В Северна Европа. Один е архетипет индоевропейски бог , в който са съчетани култовете на други божества , почитани преди него от германите.Основно той е Бог на войната , и в това отношение е много близък до Барин. Но също така Один е и Бог на мъдростта и поезията. На него се приписва откриването на руните – древни писмени знаци с дълбок метафизичен смисъл. В германските вярвания Один е представян и като бог с еленови рога , какъвто е келтският Цернун – Богът на горите и плодородието. Така , макар и символично , Один се свързва и с култа към плодородието , свойствен на трудовото съсловие.

Наистина , несравними по своето излъчване са Небесният ковач Хурса и Один , предводителят на воините от Валхала. Въпреки очевидните различия , в тях откриваме идеята за Бога-Праотец и основните принципи на арийския мироглед , вплетени в нея. Богът-Праотец обединява култовете на всички съсловия от народната общност , а заедно с това и вярата в боговете и прадедите – двата стожера на човешкото самосъзнание , диалектически свързани в езическата традиция. Всеобщият баща , в който всеки може да открие Себе си.

Троичното и четвъртичното деление

Учението за трите същности е свързано с представата за порядъка на Света във вертикален план. С това обаче не се изчерпват идеите за Мирозданието в индоевропейския мироглед. В хоризонтален план Светът се поделя на четири посоки , годината – на четири сезона , а природата – на четири елемента – земя , вода , въздух и огън. На основата на четвъртичното деление са развити и други учения , които не противоречат на ученията , основани на троичността , а в много отношения се допълват с тях. В Древна Индия освен Самкхя се е развила и философията Няя-Вайшешика , основана на схващането за четирите елемента и духовната субстанция акаша. Но тези две философски системи са несъвместими по предмета на своето познание. Няя-Вайшешика е материалистическа философия , тя разглежда физическите качества на природата , докато Самкхя е духовна философия – тя се занимава с метафизическите качества на природата , недоказуеми чрез физическия опит.

Учението на келтските жреци – друиди основно е свързано с четвъртичното деление , проявяващо се в четирите сезона и четирите елемента. Но и в него е развита идеята за троичността , подобна на тази в Самкхя. Там се говори за силата на вдъхновението – ауен , проявяващ се в три капки , от които произтичат трите лъча на вдъхновението. “Изявеният във външни форми свят е приемник на тройния ауен , и ако равновесието във Вселената бъде нарушено , ауен няма да може да се изяви чрез естествените форми и съответно трябва да се върне към източниците на собствената си природа.” (Кейтлин Матюс ,10)

С присъщия си усет за висшата подреденост на Мирозданието българският народоизследовател Димитър Съсълов се опита да възроди метафизичното учение на древните българи. В своето Учение за върховното единство той развива принципа на Центъра и двете крила , съгласно който са били устроени войската и държавата на хунорите , считани за прадеди на нашия народ. Този принцип се отнася за хоризонталния порядък на Света и няма нищо общо с Учението за трите същности. Той е добре приложим във военното дело , но дава твърде едностранчива представа за космическата хармония. Защото Центърът и двете крила са подредени па линията на фронта , т.е. те предполагат линейност. А цялостна идея за хоризонталната подреденост ни дават центърът и четирите посоки. Но през Центъра се проектират и трите царства и така се получава седмичното деление на пространството. Седмичният принцип има важно значение в арийската духовна традиция.

Свещеният замисъл на четвъртичното и троичното деление се проявява в архетипните арийски символи: свастиката и нейната разновидност богарата (келтският кръст) , и съответно триквестера (трираменната свастика).

Мъжкото и женското начало

Идеята за мъжкото и женското начало има важно значение в арийската космогония. Тя ни е позната от учението за Дао на Лао Дзъ , който всъщност не е китаец по произход. Съгласно него Вселената е изградена от две основни субстанции (енергии) : женската (земната) – ин и мъжката (небесната) – ян. В Шумер е съществувало подобно учение , където двете субстанции са наречени съответно ки и ан. Подобни идеи са известни още от Халдея , Персия и Индия.

Невъзможно е задълбочено да развием Учението за трите същности , без да сме наясна с индоевропейските схващания за боговете и Сътворението. А те следват от разбирането за мъжкото и женското начало. Древните индоевропейци никога не са си представяли Сътворението като планирано и еднолично дело на единствения и пълновластен бог , както е в библейския мит. Една идея , която е доразвита в зловещата франкмасонска доктрина за великия архитект – студеният и безчувствен разум , създател на целия този изкуствен свят , който отвсякъде ни задушава и подтиска жизнените ни сили.

Според индоевропейските религиозни схващания Светът е сътворен от бракосъчетонието на двете основни божества : Небето-баща (Дяус-питар) и Богинята-майка. Сътворението , дори и извършено от боговете , е тайнство , което не подлежи на описание и съзнателна насоченост. То е начало на новиа живот , и съгласно законите на живота се осъществява с любов. От божественото бракосъчетание се раждат и други богове и богини , които на свой рад продължават делото на Сътворението. Индоевропейската идеология за Сътворението е развита в тантрическото учение, вплетено в хиндуизма , съгласна принципите на Самкхя : “Бог е самата истина , или саттва. За да твори , на Шива му е необходима и материята , която също е енергия. На самскрит тя се нарича шакти и се изобразява като богиня , другата половинка на бога… Той (Шива) бил създаден от първия бог , от Брахма , с цел да сътвори Света. Когато не съществувало нищо , царяла пълна тишина , затова първичният акт на Творението отекнал като буря или бушуващ огън , защото бил първичната проявя на самата Енергия. Рудра (Шива) изрекъл : “Имам нужда от жена , за да творя”.” (Джан Напърт ,12)

Тази индийска мъдрост ни ни помага да изясним и дълбокия метафизически смисъл на българските народни вярвания , намерили убежище в култовете на светците. Към всеки светец нашият народ е добавил по една светица , а към всяка светица – по един светец. Тази народна философия няма нищо общо с църковните канони , но показва , че идеята за мъжкото и женското начало има основно място в българския народностен мироглед, не по-малко , отколкото в хиндуисткия. В подкрепа на това следва да разтълкуваме и българската дума Сътворение – тя означава Съвместно , а не еднолично Творение.

Идеята за мъжкото и женското начало е пресъздадена в езна от най-тачените народни традиции , с която посрещаме пролетта – носенето на мартеници. Най-изразителна е мартеницата , съставена от мъжка и женска фигурка , носещи старинните български имена Пижо и Пенда. Пижо е бял , с добавка от червено , а Пенда е червена , с добавко от бяло. Нещо като българското Дао , но не в чернобяло , а в червенобяло цветосъчетание , изразяващо взаимното проникване на мъжката и женската енергия в двата пола. Пижо и Пенда най-дълбоко ни разкриват духовното послание на мартеницата , защото в тях ние вижддаме мъжкото и женското божество , от бракосъчетанието на които се ражда новият живот през настъпващата пролет. Както изяснихме по-горе , Бог е истината (саттва) , а Богинята – енергията (раджас) , и тази философия е пресъздадена в цветовете на Пижо и Пенда. Раджас е активната енергия , която се свързва с двете потенциални енергии – саттва и тамас. От съчетанието на енергията и истината се поражда светлината , която ни помага да видим истината и да вършем добро. Но енергията може да се свърже и с тъмнината , от което се пораждат престъпленията и пороците. Затова чрез мартеницата ние си пожелаваме именно първата възможност :да осъществем жезнената си енергия в съзидание и добри дела , да постигнем хармония между Силата и Духа , да сме здрави и щастливи. Същото послание се излъчва и от сватбеното знаме в българската народна традиция. То се изработва от две кърпи – бяла и червена.

Трите същности в българските народни носии

Учението за трите същности е дълбоко залегнало в българския народностен мироглед. Неговата най-значима изява са цветосъчетанията в българските народни носии. Никой друг народ не е прокарал така последователно замисъла за космическата подреденост в своето традиционно облекло , както българският. Най-обичайната мъжка носия се състои от бяла риза с червени шевици , червен пояс и черни потури. По своя цвят и последователност те напълно съответствуват на трите царства : Небесно , Земно и Подземно. Подобна мъжка носия се среща още в Испания. В женската носия цветовете също следват космическия порядък – ризата е бяла с червени шевици , а полата и престилката са главно в червено-черни разцветки. Освен това четвърти цвят в нашите носии е кафявият – символ на космическата хармония и единството между трите обществени слоя .

От всички елементи на мъжката носия най-голям духовен смисъл има поясът. Като проявление на Земното царство той се свързва с другите две в цялостния порядък на Света и човека. Според българското народно поверие само на Земята хората носят поясите си около кръста. В Небесното царство ги увиват около главите си , а в Подземното – около краката. Но поясът още е символ на съзряването и плодовитостта , той съответствува на раджас. Затова според народния обряд на възмъжаването (инициацията) момчетата за пръв път запасват пояси когато навършат 16 години. На тази възраст младежът се оформя като личност , съизмериме с Вселената , и с червения пояс той ознаменува завършеността на троичната се подреденост. Не случайно това свещенодействие се извършва на Коледа – празникът на Българския Праотец – Цар Колед и неговия син Болг , чието име ние , българите , носим. Новопосветените момци се присъединяват към коледарската дружина , за да запеят на свой ред вечния химн на Болг-ариите , с който нашите прадеди са огласяли хилядолетния си път през земите на Европа и Азия :”Болг се роди , Коледо”. Акултурация/Цигани коледари http://svetlanda.com/blog/page/33/