Блогът на budha2 :: „Ловецът на плъхове от Хамелн“

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

01.03.2015 00:49 - „Ловецът на плъхове от Хамелн“

Автор: budha2 Категория: Други

Прочетен: 1359 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 03.03.2015 18:18

*Алюзия с известната немска народна приказка „Ловецът на плъхове от Хамелн“ („Свирачът от Хамелн“), който спасил град Хамелн от нашествието на плъхове, като със звука на своята свирка ги подмамил към близката река; животните го последвали и се издавили. Жителите на града не изпълнили обещанието да възнаградят щедро спасителя от страшната напаст и той ги наказал, като отново засвирил със своята свирка. Този път след него тръгнали всички деца, излезли от града и изчезнали завинаги.

"Ако не беше Майданът, Путин щеше да продължи да се крие в дупката си още много-много дълго време. Щеше да ходи на срещите на „Осмицата“ и щеше да обсъжда с Барак Обама ситуацията в Сирия. Щеше да събира експерти на Валдайските си седенки и щеше да им дрънка за „многополюсния свят“, а те щяха да се тъпчат с палачинки с черен хайвер и да кимат потресени."

Великият руски поет Осип Манделщам (1891–1938) нарича своето столетие „векът-вълкодав“. Това определение се появява в поетичните му тетрадки през март 1931 г., когато до триумфа на нацизма остават няколко години, но болшевизмът и фашизмът вече тържествуват и става ясно, че само един „век-вълкодав“ може да удуши това всепоглъщащо, озъбено зло. Манделщам буквално физически е усещал настъпването на този страшен, неумолим век – век, от който няма как да се скриеш.

ХХI век е векът – ловец на плъхове*. Това е времето на поваленото глобално зло, епоха, в която плъховете се преструват на вълци, но никой не им вярва. И Слободан Милошевич, и Садам Хюсейн, и Муамар Кадафи, и още много други по-дребни диктатори се изживяваха като вълци.

В нашия век злото напада като плъх, а не като вълк. Съгласете се, че има разлика между нападението над Пърл Харбър и унищожаването на кулите – близнаци, между нападението над Финландия и „вежливите човечета“ в Крим и бандитите в Донбас…

Но за да осъзнаем, че вълкът всъщност е плъх, трябва да го примамим да излезе от дупката си… Това е същността на събитията, които се случват през ХХI век.

Винаги ми е било интересно да разбера, кога в Русия ще започне този нов век. Струваше ми се, че страната е затънала безвъзвратно в едно истинско безвремие, започнало още по времето на късния Елцин, с чеченските войни, с господството на авантюристите–„олигарси“ и спирането на всякакво обществено развитие.

Путинският режим не се различаваше чак толкова много от късния Елцински – с тази разлика, че се засили упойващият мирис на „съветското“ и на фона на реките от петролни долари окончателно изчезна желанието за промяна на каквото и да е.

Никакви опозиционни митинги не можаха да върнат съвременността на Русия. Нейната съвременност стана украинският Майдан. Именно на него се падна ролята на първото руско политическо събитие на новия век – и именно той примами кремълския хищник да излази от дупката си.

Вече повече от година Русия живее по украинския дневен ред. Новините от съседната страна стават основни сюжети на информационните програми по нейните телевизии. За Украйна говорят журналисти и анализатори, актьори и депутати, свещеници и обикновените хора в градския транспорт. Дори спортните коментатори не пропускат да споменат Украйна, макар и отборът на съседната страна изобщо да го няма на полето.

Украйна е единственото доказателство, че Русия е все още жива и е способна на много неща. Ако руският президент се среща с чуждестранните си колеги, то е за да говори за Украйна. Ако руски депутати отиват на някакво заседание на поредната парламентарна асамблея, то е за да говорят за Украйна. Ако руски експерти заминават за участие в някой международен форум, то е за да говорят за Украйна.

Отворете който и да е рускоезичен сайт в която и да е страна по света и вижте кои са водещите новини там. Няма грешка. Вече цяла година никаква Русия не съществува. Ако руснаците излизат по улиците на собствените си градове, то е за да подкрепят Майдана или да организират „Антимайдан“. За да протестират срещу войната или да съберат пари за жителите на Донбас.

Какво стана с руския дневен ред? Той е ясен. Западът трябва да престане да се меси в украинските работи и да свали санкциите, наложени на Русия заради украинската криза. И освен това да повиши цените на нефта, с които Москва бе наказана най-вече заради подкрепата си за „жителите на Донбас“. И освен това …

Цялото това превръщане на Русия в гигантска територия, живееща с проблемите на другите, заместването на страната с теми за телевизионни предавания и за войници-“отпускари“, се дължи на това, че злото идва от „плъхове“. Едни вълци отдавна щяха да са влезли в открита битка и щяха да се стремят да унищожат жертвата.

Хитлер и Химлер също са правили най-различни провокации срещу Полша, но не за да обявят на територията й Познанска народна република, а за да я окупират и да я унищожат. Молотов не се е опитвал да се преструва, че Кремъл желае щастие и процъфтяване на полския народ. Той нарече унищожената от Хитлер и Сталин държава „уродливото дете на Версайския договор“ – и приключи с въпроса.

Путин вероятно има същото мнение за Украйна. Но той продължава да убеждава света – а понякога изглежда и самия себе си – че няма нищо общо с трагедиите, които започнаха да се случват в съседната страна от декември 2013 година. И не забелязва, че вече никой не му вярва.

Ако не беше Майданът, Путин щеше да продължи да се крие в дупката си още много-много дълго време. Щеше да ходи на срещите на „Осмицата“ и щеше да обсъжда с Барак Обама ситуацията в Сирия. Щеше да събира експерти на Валдайските си седенки и щеше да им дрънка за „многополюсния свят“, а те щяха да се тъпчат с палачинки с черен хайвер и да кимат потресени.

На Путин щяха да му дават заеми, когато цената на нефта пада, и отново щяха да наливат пари в продъненото ведро на икономиката му при първите признаци на енергийно стабилизиране. Той щеше да поучава, да заплашва, да подкупва и да се ежи - последният хищник от една несломена империя. И партньорите му по преговори щяха да го гледат без любов, но с уважение.

Майданът стана свирчицата в умелите ръце на века – ловец на плъхове. Путин тръгна след звуците на украинските казашки маршове като омагьосан, а след него поеха в последния си път олигарси, депутати, министри, народни артисти, журналисти, статисти от „Антимайданите“ и „народните републики“, с една дума – цялото президентско войнство.

И колкото по-надалеч отиват, толкова по-нищожни стават: козината им пада, лапичките им се подсичат, в очите им вече го няма предишният огън, а само неудържима злоба и ненавист. И става ясно – не, това не е глутница вълци. Това са съвсем други зверове.