Блогът на budha2 :: България може да мине за щастлива страна, тъй като чак до 1944 година не е изпитала върху себе си уж...

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

04.04.2015 15:20 - България може да мине за щастлива страна, тъй като чак до 1944 година не е изпитала върху себе си ужасите на болшевизма.

Автор: budha2 Категория: Други

Прочетен: 632 Коментари: 0 Гласове:

ХАЛЮЦИНАЦИИТЕ НА ТАТЛИН, ИЛИ КАК ЕДИН ГРЪК СПАСИ РУСКОТО ИЗКУСТВО ОТ БОЛШЕВИЗМА Николай Флоров

Как се определя цената на едно произведение на изкуството – картина, скулптура или каквато и да е композиция? В Западният свят преобладава едно определение: «Всяка творба на изкуството струва толкова, колкото сте готови да платите за нея.»

Една от исторически най-неизвестните сфери на живота в целия бивш комунистически свят е руското дореволюционно и пост-революционно изкуство. Неизвестна, но в същото време крайно интересна!

България може да мине за щастлива страна, тъй като чак до 1944 година не е изпитала върху себе си ужасите на болшевизма. След 1944 на врата на България стъпва сталинския ботуш и за още цели 15 години страната живее в пълно неведение за модерното руско и съветско изкуство. На пръв поглед странно, но всичко, което съветската пропаганда представя пред света, са шепа традиционни реалисти от 19 век и отвратително конвенционални соц-реалисти от сталинските години.

По тия причини малцина в България знаят, че революционното руско изкуство процъфтява в периода от няколко години преди болшевишкия преврат от 1917. Това е време, изпъстрено с радикални експерименти, предизвикателни изложби, конструктивистки гигантизми, експериментални театрални декори и илюстрации.

За повечето българи остават неизвестни имената на руските футуристи Ларионов, Гончарова и Малевич, поетът-художник Маяковски, фолклорните кубистични произведения на Хлебников, конструктивистките изстъпления на Татлин, духовния абстракционизъм на Кандински, нихилиста Родченко, Шагал, Мелников и много други. Както много други наивници, те приемат революцията на гола вяра, че тя носи със себе си ново и по-справедливо общество.

С идването на болшевиките и Ленин на власт културата като изразително средство на комунизма добива особено внимание. Отначало вратите за свобода на изразяване са широко отворени още със създаването на така наречения Комисариат на просвещението (копиращи френската революция, болшевиките използват думата «комисариат» вместо министерство), начело на който застава болшевика-революционер Луначарски, обработен и ерудиран буржоа, както и всички останали комисари от ленинския период без изключение.

Мнозина от хората на изкуството – доколкото наивитета им позволява – приемат да използват идеологията (в случая комунистическа) в изкуството си в служба на политическата революция. Такива са например Малевич, Татлин, Родченко, Попова, Маяковски.

Други са дълбоко подозрителни към тая вълна от «комунална еволюция», политическа обвързаност и пълно отричане на ценности свързани със стария строй.

Измежду живописците, които приемат безрезервно комунистическата култура с цялата помпозност на болшевишката пропаганда, е един невероятен символ на онова време - Татлин. Луначарски го назначава за началник на московската секция на отдела за изкуство още в 1918. От там той отговаря на призива за монументална пропаганда с гигантски проект за паметник на революцията. По-късно тази утопична творба ще бъде наречена «Паметник на Третия интернационал».

ПРОЕКТЪТ

Това представлява огромна кула с двойна конична спирала, която изглежда наклонена и е значително по-висока от Айфеловата кула, обхващаща река Нева в Петербург чрез гигантски арки, под които е трябвало да минават кораби. Във вътрешността на това творение е трябвало да има асансьори, а арките да представляват комуналния образ на човечеството и колоса на комунизма в своя стремеж към световно правителство. Също така там е трябвало да има огромни зали, един гигантски куб, пирамида, конус и полукълбо – форми изработени от стъкло и инсталирани една върху друга. В тях е трябвало да се наместят органите на световното правителство, над които да се издига радиостанция и прожектори за образи върху облаците, чиято цел е била да огласява решенията на световното правителство по цялото земно кълбо.

Днес илюзиите на Татлин предизвикват неизбежен сарказъм, особено в светлината на кратката история на комунизма. Влиянието на тоя проект обаче е било доста успешно като пропагандна утопия и като видение за хармония в свят, управляван от комунизма. Световните конфликти е трябвало да бъдат разрешавани в залите му. В тоя смисъл проектът напомня на някои космически теми във фантазиите на Маяковски и Хлебников,както и на много по-ранни фантасмагории на Кампанела, специално огромните му зали, които се въртят във времето в унисон със слънцето, луната и звездите, чиято ос неизменно сочи към полярната звезда.

По подобен начин и Татлин си представя кабината на планетата Земя, летяща през слънчевата система с разрешени от световното правителство проблеми, а историята превърната в картина на планетната еволюция.

Такива илюзии са по-интересни от гледна точка на преобръщането от една религия в друга в една нация като руската, традиционно инфантилна в нейния духовен живот.

Така започва идеологизацията на изкуството в болшевишка Русия с удивително и почти копирано продължение при нацизма.

Болшевиките на Ленин, все още не напълно наясно със смисъла на пролетарската диктатура, но напълно наясно с методите на революционния терор, в началните години след 1917 година открехват вратите за желаещите да напуснат страната интелектуалци и по тоя начин да се отърват от евентуална опозиция. Русия веднага е напусната от огромен брой хора, сред тях Кандински, Габо и Шагал, чиито възгледи за независимостта на изкуството остават точно такива – независими.

В 1934 година (вече при Сталин) Съюзът на Съветските писатели дава и официалната дефиниция на социалистически реализъм: «Социалистическият реализъм е основен метод за съветската литература и литературна критика. Той изисква от човека на изкуството правдиво и исторически конкретно представяне на действителността в нейното революционно развитие. Освен това правдивото отразяване на действителността в изкуството трябва да е свързано с идеологическото възпитание на работниците в духа на социализма».

Западният свят наблюдава с крайчеца на окото си тоя порив на пуританизъм и чака да види докъде ще стигне. За западният критик най-късото определение на соц-реализъм е: «Девойка, влюбена в трактор!»

Страната потъва в сталинското средновековие.

НА СЦЕНАТА – КОСТАКИС

Буквално под носа на българите, пътуващи за Гърция, се намира един рядко интересен музей – Солунския Държавен Музей за Съвременно изкуство. Основан е в 1997 година в бившата сграда на манастира Лазаристон в западен Солун с помощта на гръцкото правителство. Там се намира уникалната колекция на още по-уникалния колектор Костакис, състояща се от 1,275 творби на руското и съветско авангардно изкуство, завещано на Гърция от колектора. Това са произведения на Малевич, Татлин, Кандински, Лисицки, Попова, Розанова, Удалцова, Родченко, Никитин, Клюн, Клутцис, Чашник, Ендер, Древин, Курдяшев, Софронова, Вялов.

В коментара си във връзка със смъртта на Костакис «Ню Йорк Таймс» от 13 март 1990 пише следноото: «Господин Костакис е имал забележителен живот за 65 години в Москва като гръцки гражданин. Въпреки съветската политика и официалното отношение към изкуството, той е успял да натрупа колекция от хиляди живописни платна, скулптури и други произведения на изкуството от представители на руския авангард...»

Всъщност това, което Костакис е успял да изнесе от Русия, е само 20 процента от цялата колекция. Вече след сгромолясването на комунизма Третяковската галерия успява да му отнеме 80 процента от цялата колекция като условие да бъде пуснат да замине за Гърция. Сгромолясването, както виждаме, е успяло да отвори очите на изтъпелите през комунизма куратори на галерията, а и слуховете за самата колекция на Костакис вече са циркулирали сред интелектуалните среди на Москва.

Едно сигурно обяснение за неговия феноменален успех като колектор е изключителното опростачване на живота в Русия по времето на сталинизма когато офицалната власт е гледала с презрение на всичко, останало от времето на царизма. Така дори и да е имал вземане-даване с властите, Костакис е бил свидетел на тяхното пълно презрение към всякакво «упадъчно», «буржоазно» и «бездушно» изкуство.

«БУДУЩЕЕ ЕДИНСТВЕННАЯ НАША ЦЕЛЬ!»

Това е надпис на лозунгаджийската картина от 1919 година на една от модернистите, Варвара Степанова. Уникалността на съветска Русия не е само опростачването, но и нейната физическа самоизолация. Един руски грък като Костакис просто показва това, което винаги е било предимство за всеки чужденец, живеещ в друга държава – по-широк поглед върху живота и възможност за оценка на две култури едновременно. Закърнелият мозък на руснака под ботуша на тиранина не е могъл изобщо да има чувство за оценка на изкуството като стремеж на човека към вечността или като превъзмогване на смъртността. Такива разбирания са приписвани безапелационно към «стария свят». За Ленин най-висшата цел е «създаването на напълно нов тип човешко същество».

Костакис започва да колекционира сребро, порцелан и холандска живопис в Русия още като младеж, а след това и като шофьор на гръцкото посолство. Истинско внимание към руския авангард започва да обръща след 1946 когато му показват абстракция от Олга Розанова: «Аз донесох картината в моя апартамент и тогава разбрах, че не съм знаел къде да гледам!» Тогава Костакис решава да търси и да запази произведения от руските конструктивисти, кубисти и супрематисти, издирвайки художници и техните платна и скулптури по мазета, тавани и комуналки, често заплащайки за тях смешно ниски цени.

Като гражданин на два свята Костакис, не без гръцка предприемчивост и силно чувство за непреходността на изкуството, е могъл да събере и опази едно огромно съкровище – толкова огромно и толкова съкровище, колкото да компенсира поне една малка част от жестокия експеримент на руския болшевизъм с човешката природа.

Нагоре