Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.04.2015 22:09 - Юнг: РЕЛИГИЯТА КАТО КОМПЕНСАЦИЯ НА ОМАСОВЯВАНЕТО
Автор: budha2 Категория: Други   
Прочетен: 1509 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 image                                                                          Книгата на К. Г. Юнг, която излиза за първи път на български, е публикувана през 1957 г., четири години преди смъртта на автора. Написана през най-зрелия период от творческия живот на швейцарския психиатър, тя разглежда винаги напрегнатите и драматични отношения между индивида и масата. Предвид все по-голямото разделение на обществото – религиозно, етническо, културно и икономическо, написаното от Юнг преди повече от 50 години звучи изключително актуално, почти пророчески. Книгата разглежда заплахата за индивида в съвременното общество. Юнг извежда тезата, че бъдещето на човечеството зависи от способността ни да устоим на масовите обществени течения. Когато на човек му липсва познание за неговата същност, той клони към колективизъм и е податлив на разрушителни тенденции: фашизъм, радикален национализъм, фанатизъм. Такъв човек позволява лесно да бъде манипулиран или потискан от деспотични режими. Само чрез разбиране на нашата несъзнателна вътрешна природа, нашата скрита страна, можем да придобием самопознание, което е антитеза на идеологическия фанатизъм. Това обаче изисква да си дадем сметка за двойствената природа на човешката психика – на съществуването на доброто и злото във всеки от нас. В тази важна творба Юнг убедително доказва, че единственият начин да се противопоставим на опасността, която представляват хората на властта, е чрез индивидуализация на обществото. Оцеляването на цивилизацията зависи от личното самопознание – само така човек може да придобие контрол върху себе си и обществените процеси.
Карл Г. Юнг е швейцарски психолог и психиатър, легендарно име в редица области на човешкото познание и един от създателите на съвременната психология.

image

За да освободят от всякакви ограничения фикцията за единствената държавна власт, тоест за произвола на манипулиращите държавата вождове, всички социално-политически движения, които действат в тази посока, подриват почвата на религиите. За да се преобразува индивидът във функция на държавата, трябва да бъде свободен от всяка друга обусловеност или зависимост. А религията означава зависимост от ирационални фактори и подчинението на тези фактори, които нямат пряко отношение към социалните и физически условия и по-скоро засягат психическата нагласа на индивида.
Отношение към външните екзистенциални условия обаче е възможно единствено при наличие на гледна точка извън техните предели. Религията предоставя – или претендира, че предоставя – такава гледна точка и с това осигурява на индивида възможност за преценка и свободно решение. С тяхна помощ възниква своеобразен „резерват“ – спасение от очевидната и неизбежна принуда на външните обстоятелства, властващи над всеки, който живее единствено във външния свят и не усеща под краката си друга почва освен уличния паваж. Ако няма друга действителност, освен статистическата, то тя е единственият авторитет. Тогава има и само едно условие и тъй като нищо не му се противопоставя, свободата на преценка и решение е не просто излишна, тя става невъзможна. Тогава индивидът насилствено се превръща във функция на статистиката, а с това и във функция на държавата, или както и да се нарича абстрактният принцип на реда.
image

Религиите обаче проповядват друг авторитет, който е антипод на светския авторитет. Доктрината за зависимостта на индивида от Бог предявява не по-малки претенции от светската доктрина. Не е изключено дори абсолютността на тези претенции да отчужди човека от света по същия начин, както индивидът се отчуждава от самия себе си, ставайки жертва на колективното мислене. В първия случай той също може да изгуби своята свобода на преценка и решение, жертвайки я заради религиозната доктрина. Религиите очевидно преследват тази цел, ако, разбира се, не са постигнали компромис с държавата. Ето защо във втория случай – в съответствие с езиковата практика – предпочитам да говоря за „вероизповедание“, а не за „религия“. Вероизповеданието следва определено колективно убеждение, докато думата „религия“ изразява субективно отношение към определени метафизични фактори, които са „извън света“. Вероизповеданието е насочено главно към света, към земните дела, докато смисълът и целта на религията са в отношението на индивида към Бог (християнство, юдаизъм, ислям) или пътя към спасението (будизъм). От този основополагащ факт произтича съответната етика, която без индивидуалната отговорност пред Бог означава само конвенционален морал.


Като компромис със светската действителност, вероизповеданията са принудени да кодифицират все повече възгледите, доктрините и обичаите си и дотолкова се екстернализират, че истинската им религиозна същност – живата връзка с отвъдземното – остава на заден план. Вероизповеданието измерва стойността и значението на субективните религиозни отношения със стандартите на традиционната доктрина и където тези стандарти не се съблюдават с необходимата строгост (напр. в протестантството), незабавно се заговаря за пиетизъм, сектантство, ексцентричност и тем подобни, ако някой дръзне да обяви, че е воден от Божията воля. Вероизповеданието съвпада с официалната Църква или най-малкото се явява обществена институция, към която принадлежат не само истинно вярващите, а и много хора, които могат да се определят като индиферентни към въпросите на религията и които принадлежат към нея по силата на навика. Тук става очевидна разликата между вероизповедание и религия.


Ето защо принадлежността към дадено вероизповедание невинаги е религиозно явление, то е по-скоро социално и като такова няма основополагащо значение за индивида. Такава опора за индивида може да бъде единствено отношението към авторитет, който не е от „мира сего“. Критерият е не изповядването на дадена вяра на думи, а психологическият факт, че животът на индивида действително се определя не само от Аза и неговите възгледи или от социалните детерминанти, а в същата, ако не и по-голяма степен – и от трансцендентен авторитет. В основите на автономията и свободата на индивида стоят не етичните ръководни принципи или ортодоксалното изповядване на вярата, а само и единствено емпиричното осъзнаване, неоспоримото усещане за дълбоко личностна взаимовръзка между човека и трансцедентната сила, която действа в противовес със „света“ и неговия „разум“.


Тази формулировка няма да зарадва особено онези, които се чувстват частици от масата, нито онези, които изповядват колективна вяра. За човека от тълпата висш принцип на мислене и действие е държавният резон, на чиито цели е обучен да служи и който предоставя на индивида право на съществуване единствено дотолкова, доколкото той е функция на държавата. Вярващият, обратно – признава моралните и фактическите претенции на държавата, но изповядва убеждението, че не само човекът, но и стоящата над него държава са подвластни на Бог и че в спорните случаи последната дума принадлежи на Бог, а не на държавата. И тъй като не си позволявам да излагам метафизични съждения, ще трябва да оставя открит въпроса дали „светът“ – с други думи, феноменалният свят на човека, както и природата въобще са антипод на Бог или не. Мога само да посоча факта, че психологическото противостояние между двете области на опита не само се утвърждава още в Новия завет, но и днес се проявява пределно ясно в отрицателното отношение на диктаторските държави към религията и на Църквата – към атеизма и материализма.


Както човекът като социално същество не може да живее продължително време без връзка с обществото, така и индивидът не намира действителното основание за своето съществуване и духовната, както и нравствената си автономия никъде другаде, освен в някакво първоначало извън света, което е в състояние да релативизира прекомерното влияние на външните фактори. Човекът, който не се уповава на Бог, не е способен сам да се съпротивява срещу физическите и моралните съблазни на света. За целта човек се нуждае от очевидността на своя вътрешен, трансцендентен опит, който единствен може да го предпази от иначе неизбежното затъване в омасовяването. Чисто интелектуалният и моралният поглед върху оглупяването и нравствената безотговорност на масовия човек само като отрицателна констатация, за жалост, означават не повече от просто колебание по пътя към атомизацията на индивида. Липсва им силата на религиозното убеждение, тъй като са плод единствено на разума. Диктаторската държава има едно значително предимство пред буржоазния разум: заедно с индивида тя е погълнала и религиозните му сили. Държавата е заела мястото на Бог; ето защо социалистическите диктатури, видени в такава перспектива, са религии, а държавното робство е вид култ. Но религиозната функция не може да бъде отстранена и фалшифицирана, без да се породят дълбоки съмнения, които веднага биват заглушавани, за да се избегне конфликтът с господстващата тенденция към омасовяване. Резултатът, както обикновено в такива случаи, е свръхкомпенсация във формата на фанатизъм, който на свой ред отново се превръща в могъщо оръдие за елиминиране на всяка съпротива. Свободата на мненията се задушава, а правото на нравствени решения брутално се смазва с основанието, че целта оправдава средствата, дори най-осъдителните. Интересите на държавата се въздигат в кредо, вождът, респективно партийният ръководител, става полубог, стоящ отвъд доброто и злото, а изповядващият това верую – герой, мъченик, апостол и мисионер. Има само една истина и нищо друго освен нея. Тя е свещена и неприкосновена, не- досегаема за критика. Всеки, който мисли различно, е еретик и – според добре познатите образци от историята – застрашен от всевъзможни неприятни последствия. Само който държи в ръцете си държавната власт, може да интерпретира автентично държавната доктрина – и той го прави, както му изнася в момента.
image

Когато чрез омасовяването индивидът става социална единица с пореден номер, а държавата се въздига във висш принцип, логичната последица е, че в този водовъртеж бива въвлечена и религиозната функция на човека. Религията, тоест внимателното наблюдение и отчитане на определени невидими и неконтролируеми фактори, е присъща само на човека инстинктивна нагласа, чиито проявления могат да се проследят в цялата духовна история. Тя очевидно помага за запазване на психическото равновесие, понеже естественият човек притежава и естествени познания за факта, че функцията на неговото съзнание по всяко време може да бъде разстроена от неконтролируеми както външни, така и вътрешни фактори. Ето защо той от незапомнени времена се старае да подсигури всяко що-годе значимо решение със съответните мерки от религиозен характер. Правят се жертвоприношения на невидимите сили, изричат се анатеми и благословии, извършват се и други свещенодействия. Винаги и навсякъде е имало rites d’entrйe et de sortie [ритуали на входа и изхода], смятани от невежите в психологията просветители за магьосничество и суеверие. Магията има преди всичко психологически ефект и значението му не бива да се подценява. Извършването на „магическо“ действие вдъхва чувство на сигурност, което благоприятства изпълнението на дадено решение. Решението се нуждае от това уверение, тъй като винаги е свързано с известна едностранчивост и затова основателно се възприема като рисковано. Дори диктаторът се чувства принуден да съпровожда държавническите си действия не само със заплахи, но и с шумни празненства. Маршовата музика, знамената, лозунгите, парадите и многолюдните митинги по принцип не се различават от молитвените шествия, канонадите и фойерверките за прогонване на демоните. Само дето чрез сугестивната демонстрация на държавната власт се създава колективно чувство на сигурност, което, за разлика от религиозните представления, не предоставя на индивида защита срещу вътрешните му демони. Ето защо той се вкопчва още по-силно в държавната власт, тоест в масата, и се оставя в ръцете й и духовно, след като вече е обезсилен социално. Както Църквата, така и държавата изискват ентусиазъм, жертвоготовност и любов, но ако религиите разчитат на страха от Бога, диктаторската държава има грижата да обезпечи нужния терор.

image
Когато рационалистът насочва атаката си главно срещу чудотворния ефект на ритуала, отстояван от традицията, той изобщо не улучва мишената. Пропуснато е главното, а именно – психологическото въздействие, макар че и двете страни си служат именно с това въздействие, наистина с противоположни намерения. Подобно е положението и с техните цели. Религиозните цели: спасение от злото, помирение с Бог и награда в отвъдния свят, в земния свят се трансформират в обещания за освобождение от грижата за насъщния, справедливо разпределение на материалните блага, бъдещо всеобщо благоденствие и съкращаване на работното време. А фактът, че изпълнението на тези обещания е толкова далеч, както и раят, просто означава още една аналогия и потвърждава факта за масово преминаване от една цел „извън света“ към вяра изключително в земния свят, която се възхвалява пред човечеството със същата религиозна жар и категоричност, с каквито си служат и вероизповеданията, макар и с обратен знак.
image

За да не се повтарям излишно, няма да изреждам още веднъж всички паралели между вярата в отвъдния и земния свят, а ще се задоволя с подчертаване на факта, че една естествена, съществуваща от незапомнени времена функция, каквато е религиозната, не може да се премахне чрез рационалистична просвещенска критика. Да, с нейна помощ доктрините на вероизповеданията могат да бъдат представени като неосъществими и да бъдат подложени на присмех, но подобни методи не попадат в целта и не засягат религиозната функция, залегнала в основата на вероизповеданията. Религията, тоест осъзнатото зачитане на ирационалните фактори в душата и индивидуалната съдба, се проявява – в най-изкривения си вид – в обожествяването на държавата и диктатора: Naturam expellas furca tamen usque recurret [Дори да прогониш природата с вила, тя все едно ще се завърне]. Оценявайки правилно ситуацията, вождовете и диктаторите се опитват да замажат твърде явните паралели с обожествяването на цезарите и да прикрият фактическото си всевластие зад фикцията „държава“, което обаче не променя същността на нещата.
image

Както вече загатнах по-горе, диктаторската държава отнема не само правата, но и душевната стабилност на индивида, като го лишава от метафизичното основание за съществуването му. Вече нищо не зависи от моралното решение на отделния човек, важно е само движението слепешком на заблудената маса, а лъжата се е превърнала в същински принцип на политическата дейност. Държавата си е направила важните изводи, за което неоспоримо свидетелства съществуването на милиони напълно безправни държавни роби.
image

И диктаторската държава, и вероизповеданията акцентуват върху идеята за общност. Тя е същинският идеал на комунизма и се натрапва толкова очебийно на народа, че се постига обратен ефект, тоест възниква разединяващо недоверие. Идеалът за общност се изтъква в не по-малка степен и от Църквата, а там, където тя е слаба, например при протестантството, надеждата или вярата в „чувството за общност“ компенсира болезнената липса на връзки между хората. Не е трудно да се види, че „общността“ е незаменимо помощно средство за организиране на масите и затова е нож с две остриета. Както сборът от нули никога не е единица, така и стойността на дадена общност отговаря на средното духовно и морално ниво на съставящите я индивиди. Следователно не можем да очакваме от общността ефект, надхвърлящ сугестията на средата, тоест реална и фундаментална промяна на индивидите – нито за добро, нито за зло. Подобни резултати са постижими само във взаимоотношенията между хората, а не в комунистическите или християнските масови кръщения, които не засягат вътрешния свят на човека. Съвременните събития показват колко повърхностна в действителност е пропагандата на идеала за „общност“. Идеалът на практика не забелязва отделния човек, който рано или късно ще заяви своите претенции.
image
„Скритият Аз. Дилемата на индивида в съвременното общество”, Карл Густав Юнг, ИК „Хермес”, 2015 г., превод от немски Емилия Драганова, 11,95 лв.


http://kultura.bg/

препратка: https://bg.wikipedia.org/



Гласувай:
4
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: budha2
Категория: Други
Прочетен: 5222295
Постинги: 4191
Коментари: 1139
Гласове: 1512
Календар
«  Май, 2018  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031