Какво разбират римските християни под понятието "Възкръсване от мъртвите".                   Ако попитате някой библейски християнин днес КАКВО ТОЧНО Е ВЪЗКРЕСЕНИЕТО, няма да може да ви обясни ВЕДАически(научно), а ще ви препрати към текстовете от Библията, които ще нарече "мистични". Но те са невежи. Библейските текстове за Възкресението разбират "Възкресението" като акт на ЗОМБИ от древно-африканския култ ЯО(откъдето иде "Яху", Яхова). Тялото умира, биологичната смърт е настъпила за часове, налице са гнилостни необратими процеси на разпад на тъкъните материя, но после душата се връща пак в тялото и човекът "възкръсва" като ЗОМБИ със същото си грубо-материално тяло.                                                                                                                                                                Дан Симънс Песента на Кали - откъс                                                                                          1. Живеехме в една стая от три месеца, когато Санджай ми разказа, че е свързан с гундасите — мафиотите, и с капаликите. Подозирах, че има нещо общо с гундасите, но виж, за капаликите нямах и представа. Дори аз знаех, че от доста години азиатските банди и гундасите на Калкута са превзели цели квартали в града. Взимаха от бежанците пари, за да им разрешат да се заселят и да просят в тях, контролираха потока от наркотици, които влизаха и излизаха от Калкута, и убиваха всеки, който им пречеше в „охранителната“ дейност, в контрабандата и престъпленията в града. Санджай ми каза, че дори окаяните жители на бордеите, които всяка вечер изпъпляха от chaw[7], за да крадат един бог знае защо синьочервената светлинна маркировка за навигацията по реката, плащали „комисиона“ на гундасите. Комисионата била утроена, след като нает от гундасите кораб, който бил натоварен с опиум и контрабандно злато и пътувал за Сингапур, заседнал на река Хугли заради липсата на маркировка. Според Санджай почти цялата печалба от кораба отишла за подкупи на полицията и пристанищните власти, та те да го изтеглят от тинята и да го пуснат да продължи нататък. По това време миналата година страната изживяваше, разбира се, последните етапи от извънредното положение. Във вестниците имаше цензура, затворите бяха пълни с политически затворници, подразнили госпожа Ганди, говореше се, че на юг скопявали младежите като наказание, че са се возели гратис по влаковете. Калкута обаче си имаше свое извънредно положение. През последното десетилетие населението се беше увеличило заради бежанците многократно. Според някои беше достигнало десет милиона. Според други — петнайсет. Когато отидох да живея в квартирата на Санджай, в града за четири месеца се бяха сменили шест кметски управи. Накрая, разбира се, едва ли не по инерция на власт дойдоха комунистите, но дори те не успяха да решат повечето проблеми. Истинските господари на града си оставаха зад кулисите. И днес полицаите в Калкута не се осмеляват да влизат в някои големи квартали. Миналата година се опитаха да патрулират по двама-трима, но след като гундасите върнаха някои от тези патрули на по седем-осем части, шефът на управлението отказа да праща хората си там без защитата на войската. От индийската армия съобщиха, че си имат друга работа.

Санджай призна, че се е забъркал с гундасите покрай връзките си с фармацевтичните среди. Но както ми обясни, в края на първи курс разширил ролята си и започнал да събира от съкурсниците си пари за „охрана“, служел и за свръзка между гундасите и Съюза на шефовете на просяците в северната част на града. Не изкарвал много, но се ползвал с голямо уважение. Именно Санджай предал на съюза заповедта да намалят броя на отвличанията, когато „Таймс ъф Индия“ подхвана в уводните си статии кампания срещу това, която, както обикновено, трая ден до пладне. По-късно, щом „Таймс“ насочи морализаторския си взор към убийствата, извършвани заради зестра, пак Санджай съобщил на шефовете на просяците, че им е разрешено да попълнят оределия си „личен състав“ с нови отвличания и осакатявания. Именно чрез тях Санджай получил възможност да се присъедини към капаликите. Тяхното братство е по-старо от гундасите, по-старо дори от града. Те, разбира се, се прекланят пред Кали. Дълги години са я почитали открито в храма Калигхат, но през 1831-а англичаните забраняват братството заради обичая веднъж в месеца в петък да принасят в жертва невръстно момче. Капаликите преминават в нелегалност и направо процъфтяват. По време на борбата за национална независимост през деветнайсети век мнозина се стремят да влязат в братството. Но приемната такса е висока, както ние със Санджай щяхме да се убедим много скоро. Вече от доста месеци той се опитваше да се свърже е тях. После миналата есен те сами му предоставиха тази възможност. Ние със Санджай вече бяхме неразделни приятели. Заедно дадохме обет за вярност към братството, аз също имах някакъв малък принос: бях пренасял съобщения и веднъж, когато Санджай беше болен, дори бях ходил да събирам пари за „охрана“.

Изненадах се, когато Санджай ми предложи да се присъединя заедно с него към капаликите. Изненадах се и се_изплаших. В родното ми село има храм на Дурга, богинята майка, затова познавах дори такъв яростен неин аватар и въплъщение като Кали. Въпреки това бях разколебан. Дурга е майка, а Кали се слави като разпътна. Дурга е изобразявана съвсем скромна, докато Кали е гола, всъщност дори не гола, а мръснишки разголена, заметната като с наметало само е тъмнината. Който почита Кали и в друго време освен на нейния празник, значи е последовател на вамачара, съмнителна тантра на извращенията.

Помня, когато бях малък, един Мой братовчед — беше по-голям от мен — показваше на всички картичка с жена, богиня, в непристойно съвкупление с двама мъже. Чичо ни завари да я разглеждаме, взе я и удари братовчед ми през лицето. На другия ден доведоха един брамин, който да ни чете конско за опасността от такива тантрически глупости, Нарече ги „грешката на петте М“: мадя, мамса, мация, мудра, маитхун. Това, разбира се, са панча макари, които капаликите може би щяха да изискват от нас: пиене, месо, риба, ръкоблудство и съвкупление. Честно казано, тогава често си мислех за съвкупления, ала се плашех от мисълта, че за пръв път ще го направя по време на богослужение. Но бях задължен на Санджай. Всъщност вече си мислех, че едва ли някога ще успея да му върна дълговете. Затова отидох с него на първата му среща с капаликите.

Те ни чакаха вечерта на празния площад недалеч от Калигхат. Не знам какво съм очаквал — представите ми за капаликите идваха от разказите, с които плашеха немирните деца, — но двамата мъже на площада изобщо не отговаряха на изградения в мен плашещ образ. Бяха облечени като бизнесмени, единият дори носеше дипломатическо куфарче, и въпреки класовите и кастовите различия се държаха възпитано и любезно. Церемонията, която вече беше започнала, бе много внушителна. Беше новолуние, празник в прослава на Дурга, и пред идола на Кали имаше бича глава, набучена на железен кол. В мраморния съд отдолу още капеше кръв. От съвсем малък съм се прекланял благочестиво пред Дурга и не се затрудних да се присъединя към молитвата, отправена към Кали-Дурга. Бързо свикнах с няколкото промени, макар че се случваше погрешно да призовавам Парвати-Дурга, а не Кали-Дурга. Двамата мъже се усмихваха. Само един от откъсите бе съвсем различен и се наложи да го усвоявам наново:


Светът е болка,

о, жено ужасна на Шива,

ти поглъщаш плът,

о, ужасна жено на Шива,

езикът ти пие кръв,

о, черна Майко! О, разголена Майко.

О, любима на Шива,

светът е болка.

Насъбралите се тръгнаха на шествие из Калигхат, като носеха големите глинени изображения. Всички бяха поръсени с кръвта на принесената жертва. Някои бяха аватари на Кали във вид на Чанди — Всяващата ужас, други на Чинамаста — Обезглавената на десетте мапхавиди, когато Кали сама се е обезглавила, за да пие от собствената си кръв. Тръгнахме след шествието и излязохме навън, на брега на река Хугли, където, разбира се, текат водите на свещения Ганг. Там идолите бяха хвърлени във водата с твърдото убеждение, че ще се въздигнат отново. Пеехме заедно с множеството:


Kali, Kali balo bhaj

Kali bai are gate naj.

О, братя, вземете името на Кали,

само в нея избавление има.
Бях трогнат до сълзи. Церемонията беше много по-величествена и красива от простичките селски жертвоприношения в Ангуда. Двамата мъже ни одобриха. Същото очевидно важеше и за джаграта на Калигхат, защото ни поканиха на истинска сбирка на капаликите в първия ден на следващото пълнолуние.....
2. Веднъж през този месец го попитах защо изобщо си прави труда да се стреми да става капалика, щом не почита истински богинята. Той се ядоса и започна да ме нарича как ли не. Дори се закани да ми вдигне наема и да си поиска дълговете. После обаче явно си спомни обета на братството, който сме дали, видя скръбта, изписала се върху лицето ми, и се извини. „Властта — рече ми. — Стремя се към всичко това, Джаяпракеш, заради властта. От известно време знам, че капаликите притежават власт, несъизмерима с числеността им. Гундасите не се страхуват от нищо… от нищо освен от капаликите. Мафиотите, колкото и глупави да са, колкото и да са свикнали с насилието, за нищо на света няма да тръгнат срещу някого, за когото знаят, че е капалика. Обикновените хора ги мразят и се преструват, че такова братство вече не съществува, но това е омраза, породена от завист. Страхуват се от самото име капалика.“ „Може би «уважение» е по-уместна дума“ — казах аз. „Не — възрази Санджай, — най-уместна е думата «страх».“

Първата вечер на новолунието, веднага след празника на Дурга, първата вечер от празника на Кали отидохме на изоставен пазар — там ни чакаше мъж в черно, който трябваше да ни отведе на сбирката на капаликите. На път за там минахме по улицата с глинените идоли и докато вървяхме, ни наблюдаваха стотици аватари на Кали — сламени кости, пронизали недовършената им глинена плът. Храмът се помещаваше в голям склад. Под част от него течеше реката и по време на цялата церемония ние чувахме ромола й.

Навън се бе спуснал мек здрач, но щом влязохме в склада, стана тъмно като в рог. Храмът представляваше сграда вътре в сградата. От свещите разбрахме накъде да вървим. По хладния под на воля се стрелкаха змии, но беше много тъмно и не видях какви са, дали кобри и пепелянки или по-безобиден вид. Помислих си, че това придава някакъв мелодраматичен оттенък.

Идолът на Кали беше по-малък, отколкото в Калигхат, но и по-изпит, по-тъмен, с по-остър поглед, изобщо по-ужасен. В мъждивата трепкаща светлина устата сякаш ту се отваряше, ту се притваряше леко в жестока усмивка, Статуята беше току-що боядисана. Гърдите й бяха увенчани с червени зърна, между краката й се чернееше тъмно петно, езикът й беше кървавочервен. В сумрака дългите й зъби бяха много-много бели, а присвитите й очи ни наблюдаваха как се приближаваме.

Имаше още две видими разлики. Първо, трупът, върху който идолът танцуваше, беше истински. Още щом влязохме в самия храм, усетихме миризмата. Смрадта беше примесена с тежкото ухание на благовония. Трупът беше на мъж — с бяла плът, с кости, щръкнали изпод опънатата като пергамент кожа, той сякаш беше изваян от умел скулптор в позата на смъртта. Едното му око беше притворено. Не бях съвсем изненадан, че има и труп. Според преданието капаликите носели нанизи от черепи и преди всяка церемония изнасилвали и принасяли в жертва девствен човек. Само преди няколко дни Санджай се беше пошегувал, че нищо чудно да изберат мен. Но сега, в мрака на храма в склада, сред миризмата на тлен, изпълнила ноздрите ни, бях доволен, че няма признаци капаликите да спазват такъв обичай.

Втората разлика в статуята не биеше толкова на очи и бе някак си по-стряскаща. Кали продължаваше да вдига яростно четирите си ръце: от едната се поклащаше примка, във втората беше жезълът с череп, а третата, най-високо вдигнатата, стискаше меча. Но четвъртата ръка беше празна. Там, където би трябвало да бъде изображението на отсечена глава, имаше само въздух. Пръстите на идола не стискаха нищо. Усетих как сърцето ми започва да бие лудешки, погледнах Санджай и видях, че и той едвам сдържа ужаса си. Миризмата на потта ни се смесваше със свещения мирис на благовония и на мъртва плът.

Влязоха капаликите. Не бяха в мантии или някакво по-особено облекло. Носеха най-обикновени дхоти, с каквито ходят много селяни. Всички бяха мъже. Беше тъмно, не можех да различа знаците на брамините, но предположих, че сред тях има много свещеници. Бяха общо към петдесетина; Мъжът в черно, който ни беше довел в склада, отново се сля със здрача, изпълнил почти изцяло храма, а аз не се и съмнявах, че там има още невидими хора.

Освен нас със Санджай имаше още шестима, които чакаха да бъдат посветени в братството: Застанахме на разтреперан полукръг пред идола. Капаликите отзад се раздвижиха и запяха. Безполезният ми език едвам успяваше да изрече отговорите, и то винаги един миг по-късно. Санджай се отказа от опитите да се присъедини към молебствието и през цялото богослужение се подсмихваше. Само от обезкръвените му устни разбирах колко е притеснен. И двамата току извръщахме очи към празната ръка на Кали. Песента беше от моето детство. Свързвах прочувствените й думи със слънчевата светлина по камъка на храма, с обещанието за празнични гощавки и с уханието на разпилени цветчета. Сега, докато я пеех в нощта, сред миризмата на тлен, изпълнила влажния въздух, думите придобиха друго значение:


О, майко моя,

дъще на планината!



Светът е болка,

бремето му с минало е заредено,

не копнея за нищо, за нищо не жадувам,

понеже суета е неговото царство.



Розови са нозете й,

заслон срещу страха,

и да шепти смъртта: наблизо съм,

с усмивка ще се срещнем ний.

Службата приключи внезапно. Шествие нямаше. Един от капаликите стъпи в подножието на идола. Вече бях свикнал с тъмнината и ми се стори, че съм познал човека. Беше високопоставена личност в Калкута. Нямаше как да не е, щом само след няколко месеца в града го познавах по лице. Свещеникът заговори тихо. Гласът му почти не се чуваше от звуците на реката. Той спомена свещеното братство на капаликите. „Мнозина са призвани — изрече напевно, — малцина са избрани.“ Обясни, че посвещаването ни ще продължи три години. При тези думи аз ахнах, а Санджай само кимна. Тогава разбрах, че приятелят ми знае за посвещаването повече, отколкото е споделил с мен. „Ще бъдете помолени да вършите едно или друго, с което да докажете, че сте достойни за Кали и вярвате в нея — каза едва чуто свещеникът. — Сега можете да си тръгнете, но поемете ли веднъж по Пътя, връщане назад няма.“ После настана тишина.

Погледнах другите, дошли да бъдат посветени. Никой не се и помръдна. Трябваше да си тръгна… и щях да го направя… ако Санджай не продължи да стои като закован с устни, обтегнати в безкръвна усмивка. Краката ми бяха като олово. Гръдният кош ме болеше от лудото биене на сърцето ми. Едвам си поемах дъх. Но не си тръгнах.

„Чудесно — каза свещеникът на Кали. — Преди да се срещнем отново утре в полунощ, трябва да изпълните две неща. Първото можете да направите сега.“ При тези думи свещеникът извади от гънките на дхоти малък кинжал. Чух как Санджай си поема въздух заедно с мен. Всички — общо осем мъже — изправихме гръб, притеснени и стреснати; Но капалика само се усмихна и завъртя острието върху меката плът на дланта си. Тясната кървава рязка се изду бавно, в светлината на свещите изглеждаше черна. Свещеникът прибра кинжала и взе от стиснатия юмрук на трупа в нозете на идола нещо, което приличаше на стръкове трева. Вдигна един от тях към светлината. После сложи разрязаната си длан над него. Чуваше се ясно как кръвта капе бавно върху каменния под. Няколко от тези алени сълзи се разпръснаха по края на единия от десетсантиметровите стръкове. От мрака веднага излезе друг от капаликите, който вдигна всички стръкове трева, обърна се с гръб към нас и се приближи до идола. Когато се отдръпна, тъпичките стръкове едвам се виждаха — стърчаха от стиснатия юмрук на богинята Кали. Не успях да различа кой от еднаквите стръкове е белязан с кръвта на свещеника.

„Излезте напред — подкани той. Посочи Санджай. — Доближете се до богинята. Получете своя дар от джаграта.“

Чест му прави на Санджай, че се поколеба само за стотна от секундата. Той излезе напред. Спря под протегнатата ръка на богинята, която сякаш стана по-висока. Точно когато Санджай се пресегна нагоре, се разнесе ужасна смрад, сякаш някакъв отровен газ на тлението бе избрал тъкмо този миг, за да се надигне от затиснатия труп. Санджай посегна нагоре, издърпа една от сламките и веднага я покри с дланите си. Чак когато се върна в кръга ни, отвори длани и погледна стръка трева. Не беше белязан.

След това посочиха едър мъж в другия край на редицата. Краката му трепереха видимо, докато той вървеше към богинята. Скри инстинктивно сламката, която беше издърпал припряно, точно както беше направил Санджай, точно както щяхме да направим всички ние. После вдигна високо непокътнатия стрък трева. Върху всяка гънка на месестото му лице се беше изписало облекчение. Същото стана и с третия мъж, който не се сдържа и въздъхна едва чуто, когато отвори длани и видя чистата сламка между тях. Очите на богинята гледаха втренчено надолу. Червеният език изглеждаше няколко сантиметра по-дълъг, отколкото по времето, когато дойдохме. Четвъртата сламка беше чиста. Аз бях летият, когото избраха. Докато се приближавах към богинята, сякаш се наблюдавах сам от голямо разстояние. Докато се пресягах нагоре, нямаше как да не гледам лицето й. Примката се поклащаше. От хатванга в мен се бяха втренчили празните очни ябълки. Мечът беше от стомана и изглеждаше остър като бръснач.

Докато стоях там, от сгърчения труп като че ли се чу гъргорене. Но може просто да е била реката, която течеше под краката ни. Студените каменни пръсти на богинята не искаха да пуснат стръка трева, който бях избрал. Докато го дърпах, ми се стори, че хватката й става още по-здрава. Накрая стръкът трева се отскубна и без да се замислям, скрих го между дланите си. В слабата светлина дори аз не успях да разгледам повърхността му. Помня какво въодушевление ме обзе, когато се върнах в кръга. Усетих странно разочарование, щом вдигнах ръка, завъртях между пръстите си тънкия стрък и не забелязах никаква следа. Отметнах назад глава и се взрях право в очите на богинята. Сега усмивката й ми се стори по-широка, дългите зъби — по-бели. Шестият мъж беше по-млад от мен, почти момче. Въпреки това отиде с мъжка крачка при джаграта и без следа от колебание си избра от стръковете трева. Върна се в кръга и вдигна бързо стръка, при което всички видяхме червеното петно. На черния под дори капна една последна капка. Тогава затаихме дъх и зачакахме… какво? Не се случи нищо. Свещеникът посочи седмия човек и той също взе небелязан стрък трева. Последният мъж изтегли от хватката на богинята последния стрък. Продължихме да стоим доста дълго в кръга — смълчани, преизпълнени с трепет и очакване, и да се питаме какво ли си мисли момчето, какво ще стане оттук нататък. „Защо не бяга?“ Тогава ми хрумна, че макар и момчето да е станало помазаник на Кали, дали именно то не е изключено, а не предопределено за някаква съдба? „Мнозина са призвани, малцина — избрани“ — беше казал свещеникът, а аз го бях изтълкувал като преднамерена пародия на отегчителните брътвежи на християнските мисионери, които обикаляха площадите при градския парк. Ами ако това означаваше, че тази джаграта се е усмихнала само на това момче и единствено то е било одобрено да се влее в редиците на капаликите? Разочарованието се смеси с облекчение в объркания въртоп на мислите и страховете ми.

Свещеникът се върна при подиума.

— Изпълнихте първото си задължение — промълви той тихо. А второто ще изпълните, когато се завърнете тук утре в полунощ. А сега вървете да чуете повелята на Кали, невеста на Шива.

Напред излязоха двама мъже, които ни повикаха. Отидохме след тях в дъното на храма вътре в склада, при стена с малки ниши, пред които имаше черни завеси. Капаликите ни насочваха като шафери на сватба, даваха на всеки по стаичка, после правеха още няколко крачки, за да укажат мястото на следващия. Санджай влезе в черната си ниша, а аз подсъзнателно спрях, докато черният мъж отпред не ме повика.

Помещението беше съвсем тясно и доколкото можех да видя в почти пълния мрак, вътре нямаше мебели или украшения по трите каменни стени. Мъжът в черно прошепна:

— Застани на колене.

После дръпна тежката завеса. Изчезна и последната светлинка. Паднах на колене.

Спусна се мъртвешка тишина. Не се чуваше дори реката. Реших да поуспокоя сърцето си, което биеше лудо, започнах да броя пулса си и тъкмо стигнах до двайсет и седем, когато точно до ухото ми се чу шепот.

Гласът беше женски. По-точно нежен, без пол. Тогава скочих и протегнах ръце, ала там нямаше никой.

— Трябва да ми донесеш принос — прошепна гласът.

Отново застанах разтреперан на колене и зачаках някакъв друг звук или нещо да ме докосне. След миг дръпнаха завесата, аз се изправих и излязох от нишата.

Вече се бяхме подредили на полукръг пред идола, когато забелязах, че сме само седмина. „Господи — помислих си. — Избягал е.“ Тогава Санджай ме докосна по ръката и кимна към богинята. Голият труп, върху който тя танцуваше, беше по-млад, не така разложен. И обезглавен.

Четвъртата й ръка вече не беше празна. Онова, което богинята стискаше за косата, се поклащаше леко, Върху младото лице се беше изписала лека изненада. Капките трополеха едва чуто по пода, като току-що завалял дъжд.

Не бях чул вик.

— Kali, Uali, balo bhai — запяхме ние. — Kali bai are gate nai.

Капаликите излязоха в редица по един. Мъжът в черно ни отведе в мрака при някаква врата. В преддверието си обухме сандалите и напуснахме сградата. Ние със Санджай стигнахме по плетеницата от улички до Странд Роуд. Там спряхме рикша и се прибрахме в стаята. Беше много късно.

— Какво искаше тя? — попитах аз, след като и двата фенера бяха запалени и ние си легнахме и се завихме с одеялата. — Какъв принос?
— Глупак — каза Санджай. Трепереше неудържимо като мен. Леглото му се тресеше. — До утре в полунощ трябва да й занесем труп. Човешки. 3. На сутринта отидохме в центъра на града и попитахме хариджаните, които прекарваха мъртви животни, дали в камионите им има и трупове на хора. Не, отговориха те, кметството наемало други хора — бедняци, но не от нисшата каста, — сутрин те обикаляли и събирали труповете, с които тротоарите неминуемо били осеяни. Правели го само в центъра. Не ходели нататък, където започвали големите бордеи. Там с труповете се занимавали роднините или кучетата.

— След като съберат телата в центъра, къде ги карат? — попита Санджай.

В моргата „Сасун“, гласеше отговорът. Хапнахме при градския парк няколко мекици и в десет и половина двамата със Санджай вече бяхме при моргата „Сасун“.

Тя се помещаваше на първия етаж и в сутерена на сграда в стария английски квартал. Цред стълбището като на стража още стояха каменни лъвове, но вратата беше заключена и закована с дъски, очевидно не се използваше от години. Всичко се вършеше през задния вход, където камионите спираха и откъдето поемаха отново.

Моргата беше препълнена. По количките в коридора и дори пред кабинетите имаше заметнати с чаршафи трупове. Носеше се много силна смрад. Това ме изненада.

От един кабинет излезе мъж в бяла престилка на жълти петна, който държеше поставка с прихванати към нея листове и който ни се усмихна.

— Какво обичате?

Нямах представа какво да кажа, но Санджай веднага заговори убедително:

— Ние сме от Варанаси. Дошли сме в Калкута заради двама от нашите братовчеди, които за беда останаха без нивите си в Западна Бенгалия и пристигнаха наскоро да си търсят работа в града. Но уви, както личи, са се разболели и още преди да се наемат някъде, са умрели на улицата. Жената на клетия ни втори братовчед ни го съобщи с писмо, после заминала при роднините си в Тамилиад. Кучката му с кучка дори не се е опитала да потърси трупа на съпруга си и на другия ни братовчед, ние обаче пристигнахме въпреки големите разходи, за да ги приберем във Варанаси и да ги кремираме както подобава.

— А, такава ли била работата — свъси се санитарят. — Тези проклети южнячки! Не знаят да се държат. Добичета.

Кимнах в знак на съгласие. Всичко се бе наредило толкова лесно!

— Мъж или жена? Старец, младеж или новородено? — попита отегчено човекът от моргата.

— Моля?

— Другият братовчед. Ясно е, че жената, която е заминала, е била омъжена за мъж, но какъв е полът на другия роднина? И възрастта на двамата? Освен това кой ден са били прибрани от улицата? Първо полът.

— Мъж — каза Санджай.

— Жена — отговорих аз едновременно с него.

Санитарят, който ни беше повел към друго помещение, спря като закован. Санджай ме изгледа на кръв, още малко и да ме одере с поглед.

— Извинявайте — подхвана той благо-благо. — Камила, клетата братовчедка на Джаяпракеш, със сигурност е жена. Но сега аз не мога да мисля за нищо друго освен за братовчед си Самар. Ние с Джаяпракеш сме роднини по съребрена линия.

— Аха — каза санитарят, но ни изгледа с присвити очи. — Да не сте случайно студенти?

— Не — усмихна се Санджай. — Аз работя в магазина за килими на баща си във Варанаси. Джаяпракеш пък помага на чичо си в кърската работа. Аз съм учил малко. А той си е съвсем неук. Защо питате?

— Просто така. Просто така — отвърна санитарят.

Той ме погледна и аз се притесних, че ще чуе как сърцето ми бие лудешки, — понякога студентите, които следват медицина тук, в нашия университет… ох… губят свои близки, които умират направо на улицата. Насам, ако обичате.

Помещенията на приземния етаж бяха големи и задушни, от боботещата климатична инсталация вътре беше прохладно. По масите и количките бяха наслагани трупове. Не бяха подредени освен по възраст и пол. Детското отделение, покрай което минахме, беше препълнено.

Санджай посочи дата отпреди една седмица, когато братовчедите ни уж са умрели. От разказа му излезе, че братовчед ни Самар е прехвърлил четирийсетте.

В първото помещение, където влязохме, имаше двайсетина мъже. Вяха в различен стадий на разложение. Тук беше доста горещо. По труповете капеше вода в напразен опит да ги охлади. Двамата със Санджай запушихме устата и носовете си с долния край на ризите. Очите ни се насълзиха.

— Проклетият режим на тока — смутолеви санитарят. — Напоследък е през няколко часа. Е?

Той отиде при няколко от труповете и махна чаршафите. Протегна ръце, сякаш предлагаше за продан вол.

— Не — отсече Санджай, след като се взря покрусено в първото лице. Отиде при друг труп. — Не. Не. Я чакайте… не. Трудно е да кажа.

— Хммм.
Санджай обикаляше от маса на маса, от количка на количка. Ужасните лица го гледаха с изцъклени очи, с отворени уста, някои с подпухнали изплезени езици. Други се хилеха отблъскващо, сякаш ни приканваха да изберем тях. 4. Нещото, което бях изнесъл като невеста от крематориума, може би някога е било човек. Но не и сега. Не беше останала никаква следа. Тялото се беше подуло и бе двойно по-голямо от човешкото — приличаше по-скоро на великан, на разложена морска звезда, отколкото на човек. Лицето беше безформено — бяла пихтия с нагънати отверстия и подути цепки там, където някога са били очите, устата и носът. Нещото представляваше отвратително подобие на човешка форма, направено надве-натри от покрита с гной плесен и мъртва обезобразена плът.

Беше бяло, съвсем бяло като коремчетата на мъртвите шарани, изхвърлени от Хугли. Кожата приличаше на залята с белина прогнила гума, на нещо, свалено от долната страна на отровна гъба. Трупът се беше издул като стегнат плондер, беше подпухнал от ужасния натиск, оказван отвътре от разширилите се газове и набъбналите до пръсване органи. Тук-там се виждаха парчета натрошени ребра и кости, които стърчаха от тупналата пихтия като клечки, забучени в превтасало тесто.

— Ооооо — простена Санджай. — Удавник.

Сякаш в потвърждение на думите му ни лъхна смрадта на речна тиня и в една от черните очни ябълки се показа нещо, което приличаше на плужек. То размърда в нощния въздух лъскави пипала и после се скри от светлината. Усетих как в шупналата пихтия се движат много други неща.

Притиснах се до страничната стена на микробуса и се плъзнах към задната врата. Смятах да се шмугна покрай Санджай и да избягам в гостоприемната нощ, но той ми препречи пътя и ме тикна обратно в тясното пространство заедно с онова нещо.

— Вдигни го — нареди ми той.

Взрях се в него. Падналият фенер хвърляше помежду ни бесни сенки. Нямах сили за друго, освен да гледам.

— Вдигни го, Джаяпракеш. Церемонията започва само след две минути. Вдигай го.

Идеше ми да му се нахвърля. Идеше ми да го удуша и да чуя как последните глътки въздух гъргорят в лъжливото му гърло. Но видях пистолета. Беше се появил в юмрука му изневиделица, като цвят на лотос в дланта на обигран пътуващ фокусник. Беше малък. Толкова малък, че приличаше на играчка. Но си беше истински. Изобщо не се съмнявах в това. И черният кръг на цевта беше насочен точно между очите ми.

— Вдигни го.

Нищо на света не бе в състояние да ме убеди да вдигна нещото върху пода отзад. Нищо освен съвсем ясното съзнание, че не се ли подчиня, след три секунди ще бъда мъртъв. Мъртъв. Като нещото в микробуса. И че ще лежа заедно с него. Върху него. С него.

Застанах на колене, вдигнах фенера, докато той не бе запукал и не бе подпалил покривалото, и пъхнах ръце под нещото. То сякаш очакваше прегръдката ми. Плъзна ръка отстрани на хълбока ми като плахата милувка на свенлива любовница. Пръстите ми хлътнаха в бялото нещо. На допир плътта беше студена и податлива като гума и аз бях сигурен, че всеки миг пръстите ми ще потънат в нея. Вътре в пихтията мърдаха и шаваха някакви меки неща, аз слязох от микробуса и отстъпих крачка назад. Нещото се свлече върху мен и за миг аз изпитах ужасяващото чувство, че трупът ще се втечни и ще ме залее като мокра речна глина.
Вдигнах лице към нощното небе и тръгнах с несигурна крачка. Отзад Санджай метна на рамо студения си товар и ме последва към храма на капаликите. 5. Sa etan panca apasyat — purusam, asvam, gam, avim, ajan… Purusam prathaman alabhate, puruso hi prathamah pasunamm…

Запяхме свещените думи от „Сатапатха Брамана“.

— И приносът ще се осъществи в следния ред… първо човек, после кон, бик, овен и коза… Човекът е пръв сред зверовете и най-приятен за боговете…

Коленичихме в мрака пред джаграта Кали. Бяха ни облекли в най-обикновени бели дхоти. Краката ни бяха боси. Челата ни бяха белязани. Ние, седемте мъже, които щяха да бъдат посветени, бяхме коленичили на полукръг пред богинята. Зад нас на дъга бяха наслагани свещи, следваше външният кръг на капаликите. Пред нас лежаха телата, които бяхме донесли като принос. Върху стомаха на всеки от труповете капаликите бяха сложили малък бял череп. Черепите бяха човешки, на деца. Празните очни ябълки ни наблюдаваха вторачено като ненаситните очи на богинята.


Светът е болка.

О, ужасна жено на Шива,

ти плът поглъщаш.

Главата на осмия посветен още висеше в ръката на Кали, сега обаче младото лице беше бяло като тебешир и устните се бяха ширнали в злокобна усмивка. Но трупът беше изчезнал от мястото си в подножието на идола и свитият крак на богинята бе вдигнат над празното пространство.


О, ужасна жено на Шива,

езикът ти кръв пие,

о, черна Майко! О, Майко разголена!

Докато стоях на колене, не усещах почти нищо. В мозъка ми още кънтяха думите на Санджай: „Трябваше да направя с теб това, което смятах в началото.“ Бях глупаво селянче. И още по-страшно, бях глупаво селянче, което никога нямаше да се върне в селото си. Каквото и да изживеех през тази нощ, знаех, че простичките истини на живота в Ангуда са останали завинаги в миналото.


О, любима на Шива,

светът е болка.

Храмът потъна в тишина. Затворихме очи и потънахме в дхиана, най-дълбокото съзерцание, което е възможно в присъствието наджаграта. Нахълтаха звуци. Реката нашепваше нечуто някакви срички. Нещо се плъзгаше по пода недалеч от босите ми крака. Аз не усещах нищо. Не мислех нищо. Когато отворих очи, видях, че аленият език на идола е увиснал още повече от зейналата уста. Не ме изненадваше нищо.

Напред излязоха други капалики, пред всеки от нас, от другата страна на отблъскващите жертвеници, които бяхме донесли, коленичи по един брамин. Моят изглеждаше добродушен. Може би беше банкер. Човек, свикнал да се усмихва на хората, защото с това си изкарва прехраната.


О, Кали, о, всяваща ужас,

о, Чинамаста, която е обезглавена,

о, Чанди, най-яростна от всички аватари,

о, Камаски, поглъщаща души,

чуй молитвата ни, о, ужасна жено на Шива.

Моят брамин вдигна дясната ми ръка и я обърна с дланта нагоре, сякаш се канеше да ми предсказва съдбата. Другата му ръка се скри в гънките на широката дхоти. Когато се показа отново, аз видях как за миг проблясва остра стомана.

Първосвещеникът положи чело върху вдигнатия крак на богинята. Гласът му беше много тих.

— Богинята ще се възрадва, ако получи от плътта ви, примесена с кръв.

Останалите свещеници се раздвижиха едновременно като по команда. Остриетата се плъзнаха по дланите ни, сякаш капаликите белеха бамбук. Острието отряза дебело парче от месестата част на дланта ми, която се хлъзна по него. Всички простенахме, но само дебелият мъж извика от болка.

— Ти, о, Всемогъща Богиньо, която обичаш жертвена плът. Приеми кръвта на този човек ведно с плътта му.

За мен думите не бяха нови. Бях ги чувал всеки октомври, по време на скромните празненства Кали Пуджа в нашето село. Всяко бенгалско дете знае молитвата. Но никога досега не бях присъствал на жертвоприношение, което да не е символично. Никога не бях виждал брамин, който държи високо кръгло розово парче от плътта ми, а после се навежда, за да го сложи в зейналата уста на труп.

После усмихнатият дребен мъж срещу мен, който сякаш се извиняваше, ме хвана за наранената ръка и я обърна с дланта надолу. Капаликите отзад в мрака заповтаряха в съвършено съзвучие най-свещената от гаиатри мантрите, а черните капки западаха бавно и тежко по бялата повърхност на удавника в нозете ми.

Мантрата свърши, моят банкер брамин извади чевръсто изпод мантията си парче бял плат и ми превърза ръката. Замолих се на богинята всичко да приключи по-скоро. Изведнъж се почувствах някак си кух, пригади ми се. Ръцете ми се разтрепериха и аз се притесних, че ще изгубя съзнание. Дебелият мъж през трима души от мен наистина припадна, свлече се напред върху студените гърди на трупа на беззъба старица, който беше донесъл. Без да му обръща внимание, неговият свещеник се върна при другите в тъмнината.

„Много те моля, богиньо, нека всичко свърши“, заповтарях аз.

Но то не свърши. Поне в онзи миг.

Първият брамин вдигна чело от крака на джаграта и се обърна към нас. Мина бавно покрай полукръга, в който се бяхме наредили, и огледа телата, които бяхме донесли като приноси. Пред мен се позастоя по-дълго. Не намирах сили да вдигна очи и да го погледна. Бях убеден, че ще сметнат трупа на удавника за недостоен. Дори сега от него се носеше смрадта на речна тиня и тлен, наподобяваща лош дъх, който се е вдигнал от зейналата му паст. Но след миг свещеникът продължи нататък. Огледа и приноса на Санджай и пак закрачи покрай редицата.

Престраших се да погледна крадешком встрани и видях как браминът изритва с бос крак туловището на дебелия мъж от студената му възглавница. Натам забърза друг капалика, който веднага намести детския череп върху хлътналия стомах на трупа. Дебелият мъж продължи да лежи в безсъзнание до студената вещица — двама неправдоподобни любовници, изтръгнати от своята прегръдка. Малцина сред нас се съмнявахме чия ще бъде следващата глава, която черната богиня ще вдигне за косата.

Тъкмо се бях овладял и вече не треперех, когато свещеникът се върна и застана пред мен. Този път щракна с пръсти и при него дойдоха трима капалики. Долових, че на Санджай му се иска ужасно да се дръпне и да се отдалечи от мен. Самият аз не чувствах нищо. В мен се плисна невероятна студенина, която охлади туптящата ми ръка, угаси страховете ми и изпразни съзнанието ми. Когато капаликите се наведоха към мен, ми идеше да се изсмея. Предпочетох да не го правя.

Те вдигнаха нежно, едва ли не с любов пихтиестия труп и го отнесоха при плочата в подножието на идола. После ми махнаха да отида при тях.

Следващите няколко минути са се слели като откъслечни сънища в паметта ми. Помня, че коленичих заедно с капаликите пред безформеното мъртво нещо. Струва ми се, че казахме Пуруша Шукта от десетата мандала в Ригведа. От мрака при нас дойдоха още мъже с кофи вода, за да измият разложената плът на моя принос. Спомням си, че ми се стори доста смешно да къпеш някого, който е прекарал толкова време в свещената река. Не се засмях.

Първосвещеникът донесе стръка трева, по който и досега имаше спечена кръв и който преди ден бе предрешил съдбата на онзи младеж. Свещеникът го топна в съд с черни сажди и нарисува полумесеци над отверстията в трупа, откъдето навремето очите са гледали света. Бях виждал свещени изображения, изрисувани по този начин, и отново едвам се преборих с желанието да прихна при мисълта, че така са отбелязани веждите. В церемониите на село с този обред давахме зрение на глинените фигури.

Приближиха се и други мъже, които сложиха върху челото трева и цветя. Докато повтаряхме сто и осем пъти основната мула-мантра, високият ужасен идол на Кали ни наблюдаваше от високото. Свещеникът отново излезе напред, този път за да докосне всеки от крайниците и да долепи палец до отеклата бяла плът там, където някога е било сърцето. После изрекохме в хор разновидност на ведическата мантра, която завършва с „Ом, да ти даде Вишну органи, Тващар да извае формата, Праджапати да даде семето, а Кали да го поеме“.

Гласовете изпълниха отново мрака и се извисиха, запяха най-свещената веда — гайатри мантра. Точно тогава екна силен звук и в храма се изви мощен вятър. За миг бях сигурен, че реката е придошла и ще ни отнесе всички.

Вятърът всъщност беше студен и затътна из храма, вдигна косата ни, нагъна белия плат на дхоти и угаси почти всички свещи, подредени на права линия пред нас. Доколкото си спомням, в храма не се спусна пълен мрак. Някои от свещите продължиха да горят, а пламъците им заиграха от зловещия повей. Но дори и да е имало светлина, пък била тя и слаба, не мога да обясня онова, което се случи после.

Не се помръдвах. Продължих да стоя на колене само на метър — метър и половина от идола и помазания му принос. Не съм забелязал някой да се движи, само по едно време няколко капалики зад нас драснаха клечки кибрит, за да запалят отново част от свещите. Направиха го за секунди. После вятърът утихна, звукът заглъхна, а джаграта Кали отново бе осветена отдолу.

Трупът се беше преобразил.

Плътта пак беше бяла като ларва, сега обаче Кали беше стъпила върху тяло, което видимо беше на мъж. Както и преди, беше голо, по челото му още имаше цветя, очите му бяха обрамчени със сажди, но там, където допреди миг имаше разложен израстък, сега висеше член. Обезобразеното лице не беше цяло — нещото още нямаше устни, клепачи и нос, — но определено беше човешко. После отверстията по него се запълниха от очи. Бялата плът беше разядена от отворени рани, но вече не се виждаха разцепени кости.

Стиснах клепачи и отправих безмълвна молитва — вече не помня към кое божество. Санджай ахна и аз вдигнах очи.

Трупът дишаше. През отворената уста свистеше въздух, доскоро мъртвата гръд се надигна веднъж, после втори път и задиша равномерно. Изведнъж тялото седна с плавно движение. Целуна бавно и благоговейно с уста без устни ходилото на Кали. После дръпна краката си изпод идола и се изправи несигурно. Лицето се обърна право към мен и там, където преди е бил носът, аз видях резки влажна плът. Нещото пристъпи напред.

Нямах сили да извърна очи, докато високото нещо вървеше сковано към мен. То направи трите крачки, които ни деляха, и се надвеси над мен, затулвайки цялата богиня без изпитото лице, което продължи да гледа през рамото му. Дишаше трудно, сякаш дробовете му и досега бяха пълни с вода. И наистина, докато нещото крачеше, долната му челюст увисна леко и от отворената му уста рукна вода, която потече по надигащите се гърди.

Едва когато то беше на педя-две от мен, успях да отскубна очи. Смрадта на река ме обгърна като мъгла. Възкръсналото нещо доближи бавно бяла длан и ме докосна по челото. Дори след като я дръпна и тръгна бавно към следващия посветен в братството, продължих да усещам над очите си отпечатъка на ръката му, който прогаряше като леден огън пламналата ми кожа.

Капаликите запяха последната си молитва. Устните ми се раздвижиха сами и се включиха в хора:


Kali, Kali, balo bhai

Kali bai are gate nai.

О, братя, името на Кали вземете,

единствено в нея избавление има.

Песента заглъхна. При първия брамин дойдоха още двама, за да му помогнат да отведе новопробудените в здрача в дъното на храма. Останалите капалики се изнизаха в друга посока. Огледах вътрешния кръг и забелязах, че дебелият мъж вече не е с нас. Ние, останалите шестима, продължихме да стоим в сумрака и да се гледаме. Мина може би една минута, после първосвещеникът се върна. Беше облечен по същия начин, изглеждаше по същия начин, но въпреки това беше различен. Ходеше по-спокойно, стойката му бе по-нехайна. Заприлича ми на актьор, който след успешно представление се е слял със зрителите, смъкнал е едното превъплъщение, за да се вживее в друго.

Той се усмихна, приближи се щастлив и се ръкува с всеки от нас с думите:

— Namaste. Сега вече си капалика. Чакай любимата богиня да те призове отново.

Когато ми го каза, допирът на ръката му върху моята бе по-нереален, отколкото отпечатъка върху челото ми, който още усещах.

Един мъж в черно ни отведе в преддверието, където се облякохме в мълчание. Другите четирима се сбогуваха и си тръгнаха заедно — бъбреха като малки ученици, пуснати след наказание. Ние със Санджай продължихме да стоим сами при вратата.

— Вече сме капалики — прошепна той.

Озари ме с лъчезарна усмивка и протегна ръка. Погледнах го, погледнах и отворената длан и се изплюх върху пода. После обърнах гръб на Санджай и без да казвам и дума, излязох от храма.

Оттогава не съм го виждал. Месеци наред обикалям града, спя на тайни места, не се доверявам на никого. През цялото време очаквам „любимата богиня да ме призове“ и се страхувам от този миг. Но не идва никой. В началото изпитвах облекчение. После се изплаших още повече, отколкото в началото. Сега вече ми е все едно. Наскоро се върнах съвсем открито в университета, започнах да минавам по познати улици и да ходя по места, които съм посещавал навремето. Като това тук.
Хората сякаш долавят, че съм се променил. Видят ли ме, познатите ме избягват. Минувачите по улицата ми правят път да мина. Може би сега вече съм недосегаем. Може би въпреки паническото ми бягство съм капалика. Не знам. Не съм се връщал в храма или в Калигхат. Може би съм белязан не като капалика, а като жертва на братството. Чакам да науча отговора.                 Дан Симънс Песента на Кали                                                                                                                      Огнената кака КАЛИ(Санскр. ЧЕРНА)
Марс-ова Земя Плутон(Сатурн-Марс)                                                                                                                            Възкресение от мъртвите на зомби от Яо
50. А Исус, като извика пак със силен глас, издъхна.
51. И, ето, завесата на храма се раздра на две отгоре додолу, земята се разтресе, скалите се разпукаха,
52. гробовете се разтвориха и много тела на починали светии бяха възкресени,
53. които, като излязоха от гробовете след Неговото възкресение, влязоха в святия град и се явиха на мнозина.

Матей 27БОЛШИНСТВОТО ОТ ЮДЕО-ХРИСТИЯНИТЕ НЕ ЗНАЯТ, ЧЕ С ПОЧИТАНЕ НА БИБЛЕЙСКИЯТ ХРИСТОС(КОНСПИРАЦИЯ НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ) ТЕ ПОЧИТАТ ПО ЗАОБИКОЛЕН НАЧИН ЛЕМУРСКИЯТ КУЛТ КЪМ ПЛОДОВИТОСТ И СМЪРТНОСТ:
Лемурия-Централна Африка-Арабският Полуостров-Палестина-Римската Империя-Европа. Дали се молите на ПРАВИЛНИЯТ ХРИСТОС, а не на дух Йах, защото "Алле-лу-Йах" в "От-кровь-ението" показва, че кранчето за топлата вода има синьо кръгче и ви чака изненадващ леден душ....?!...
Ето го дух Йах:

20. После излезе един дух, застана пред Господа и проговори: Аз ще го примамя. И Господ го запита: Как?
21. А той отвърна: Ще изляза и ще бъда лъжлив дух в устата на всичките му пророци. Тогава Господ каза: Примамвай го още и ще сполучиш; излез, направи така.
22. И така, сега Господ е вложил лъжлив дух в устата на тези твои пророци, обаче Господ е говорил зло за тебе
2 Летописи 18

Съвсем вероятно и логично и факт:
Византийско-Римското Православие на Константин е наредило ТУК Вуду-култът за секта наравно до Кришна-съзнание, като попадащо в "инославните" "ловци на души". Доколкото си спомням, Той Самия Христос-Галилейски казваше на палестинските рибари :"Елате сега да ви науча не как се лови риба, а как се ловят душИ".

Ма то Христос Галилейски не е проповядвал не-брахмански(а-брахамски)афро-близко-източен тамастичен култ, но другарите- братя Право-верни и Кръво-славни нещо не искат да си излизат от тинята на мрака....?...                                      Племето Мурси в Южна Етиопия(наследници на Кали от леМУрия в Индийският океан )                                                                                                                                 Илюстрация за рудрическият КАЛИ култ на африканските племена Мурси(Mursi) и Масаи(Maasai). Точни тези племена са наследници на леМУрийския култ към Кали(ЯО), които сапиели кръв и са обрязвали женски гениталии. В последствие йудейският дух Яху е забранил САМО пиене на кръв, но изискващ кръвта в жертвоприношения(като оставил яденето на месото), както и замяна на женски с обрязване на мъжки гениталии("краекожие"), като израз на "завет" между него и подчинените му.
В комбинация с други африкански ВУДУ-ЗОМБИ вярвания - вече напълно описва първоначалният произход на йудейството и към къде са се присламчили днес ЕВРОПЕЙЦИТЕ чрез библейското християнство.                                             Т.                                                                                                                                                                                Т. нар. "ПИЙРСИНГ(PIERCING)" разпространен чрез мода сред светското(остатъчно-АРйанско) общество в т.нар. "Запад"(Север) идва от южняшкият нага култ към Муруган, Шива-Рудра и Кали.                                                                                                                                                                                                                                                >  Светската държава-инструментариум на Марсовата Земя-Кали(Скорпионът)