Блогът на budha2 :: Контролирано обедняване на населението / Народът умря днес. Или, може би, беше вчера? Не знам. П...

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

29.02.2016 18:55 - Контролирано обедняване на населението / Народът умря днес. Или, може би, беше вчера? Не знам. Погребението е утре

Автор: budha2 Категория: Други

Прочетен: 1217 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 29.02.2016 18:57

Aujourd’hui, le peuple est morte. Ou peut-кtre hier? Je ne sais pas. Enterement demain. Cela ne veut rien dire[Народът умря днес. Или, може би, беше вчера? Не знам. Погребението е утре. Това не означава нищо, фр. Перифраза на цитат от романа „Чужденецът“ от Албер Камю.]

Не само моя милост, надявам се нормалните хора да споделят мнението, че всяко следващо поколение би следвало да живее по-добре в сравнение със своите родители. Така смята и Лари Елиът, шефът на икономически отдел на вестник “The Guardian”.

„Представата, че всяко поколение би било по-щастливо от предходното, вече не важи“ – с тъга споделя той. – „Може би това помага да разберем, защо младежите чувстват, че традиционната политика не може да им предложи почти нищо. Политическата икономия за съответната възраст се основаваше на идеята, че хората ще имат сигурност, пълна трудова заетост, която ще им позволи да спестяват пари на депозити за относително бързо придобиване на дом.

Два нови доклада показват как този модел се е провалил напълно. Първият идва от “The Resolution Foundation”, която проведе задълбочено проучване на справедливостта между поколенията с наблюдения върху пазара на жилища.

Разкритията са шокиращи. Така наречените новохилядолетници – родените между 1982 и 2004 година – притежават средно с 16 процентни пункта по-малко от своите родители от поколението “Х”. На свой ред те – родителите – изостават с 10 процентни пункта от възможността да закупят собствено жилище спрямо своите предци от поколението на бума в раждаемостта.

За хората с ниски или средни доходи положението е станало особено тежко. Както понастоящем, така и през 1998 г., повече от половината от онези, чиито доходи са от 10 до 50 на сто от средните за страната, имат ипотеки. Сега броят им падна до един от четири. А при очерталата се тенденция ще бъде около един на десет в рамките на декада. Обитаването на собствено жилище все повече се превръща в запазена марка на възрастните и на заможните.

Не е трудно да се разбере, защо за един млад човек със скромни приходи стана толкова трудно да стъпи върху стълбата на домопритежателите. През деветдесетте им бяха необходими три години, за да спестят за депозит. Докато днес това ще им отнеме 22 лета.

Сриващите се цени на недвижимите имоти бяха блаженство за родените след войната, които често използваха късмета си, за да създадат свои собствени миниатюрни империи върху принципа „купи, за да отдаваш под наем“. Но това се оказа съкрушително за поколението, обречено да бъде кираджии. Очевидно Лондон се превърна в недостъпна територия за младежите с амбиции да притежават дом.

Обаче нарастващите цени на жилищата не са единствената причина, поради която младите се оказват в капана на наемането на жилище. Другият фактор е, че те се борят да постигнат свястно трудово възнаграждение във все по-несигурен, свиващ се и проблематичен трудов пазар, в който ниското заплащане е епидемия.

Точно това е установило второто задълбочено изследване на известен брой от „временни работници“, хора, на които плащат, за да обслужват интернет-платформи в реално време, като “Uber”, “Upwork” и “Taskrabbit”. Професор Урсула Хъз от Университета на Хертфордшир, твърди, че 5 милиона души са били наети чрез тези online платформи, като повече от 3 милиона от тях са редовно ангажирани с различни видове временна заетост. Най-вероятно е по този начин да бъдат наети шофьори-снабдители, чистачи, дървосекачи, водопроводчици…

Забелязва се тенденцията временно заетите да са млади…

„Появява се нов вид трудов живот“ – споделя професор Хъз. – „За мнозина това е живот, в който не знаят кога точно – след седмица, ден или даже час – ще имат работа. Затова винаги държат своите смартфони в ръце, готови да натиснат „прието“ в мига на повикването. Накратко, те са постоянно на линия.“

Ако вярваме на английската литература от деветнадесетото столетие до края на петдесетте години на миналия век, това представлява връщане към Дикенсовите времена при управлението на кралица Виктория, или на премиерите Антъни Идън и ранния Харолд Макмилън.

В друга публикация четем потвърждение на част от изнесеното до тук:

„Девет от десет британци със скромни доходи на възраст под 35 години не ще могат да станат собственици на жилища в продължение на десетилетие, съгласно проучване на водещ thinktank, който излага наяве влиянието на увеличаващите се цени на недвижимото имущество върху младежите…

Мозъчният център, председателстван от бившия министър от Консервативната партия Дейвид Уилетс, твърди, че през 1998 г. повече от половината хора на възраст между 16 и 34 години, живеещи с доходи между 10 и 50 на сто от средните за страната, са купували собствени жилища. Техният дял е паднал до 25 процента през 2013-2014 година и е на път да стигне 10 на сто за цяла Великобритания до 2025 г."

Общият извод е, че Великобритания е в състояние на жилищна криза. Ако „през 1998 г. 22 процента от посочените младежи с невисоки доходи до 35-годишна възраст са били наематели, сега те вече съставляват 53 на сто от кираджиите“.

Но се наблюдава още едно забележително явление, което е естествено, защото засяга егоизма и алчността като черти, присъщи на човешкия характер. У едни – в изобилие, у други – малко, едва мъждукащи, но все пак живи. Можете ли да го отречете?

„Допитването установи, че 76 на сто от наемодателите заявяват: Не са склонни да дават под наем собствеността си на люде на възраст между 18 и 21 години. Заради решението да не допуснат тази възрастова група да претендира за отстъпки в наемите на жилищата. Освен това наемодателите не са сигурни, дали хората между 18 и 21 години биха имали достатъчно пари, за да плащат наема.“

От друга страна излиза, че за възрастните ситуацията съвсем не е по-добра. Заговори се за „разумни цени на жилищата и стойности на наемите“?!

Чакайте, нали ни убеждаваха, че трябва да следваме тези „водещи страни“, тъй като в тях действат реални пазарни отношения? Какво ще рече „разумна цена“ или „наем“? На пазара важи едно правило – за колкото успеете да продадете или да отдадете. Или Великобритания и останалите западни страни са капиталистически, ама не до там, както справедливо би отсъдил Бай Ганьо?

Капитализмът не търпи welfare state – социалистическата държава. Тя битува само в главите на марксистите, каквито са кейнсианците. Обаче и в залоените от користолюбие мозъци на ненаситните корпоратократори. Да не се лъжем. Джон Дейвид Рокфелер е отхвърлил състезанието между производители и търговци още в самото начало на ХХ век. Той постановил:

„Конкуренцията е грях, затова трябва да я ликвидирате.“

А на Албиона влиза в сила изменение на пенсионната система. Очаква се тя да засегне почти всички. Но най-вече ще ощети онези 20 милиона кандидат-пенсионери, които имат ниски доходи.

Успоредно с това националната валута започна да потъва. През последната седмица на февруари тя стигна най-ниските си разменни нива спрямо долара от седем години насам. Икономиката е в стагнация. Тя не произвежда кой знае колко. Вече почти са закрити въгледобивът и стоманодобивът. Гордият британски лъв е на колене пред обагрения в безмилостно алчно червено китайски комунистически дракон. А подобно на цирков пудел не спира да изпълнява командите на задокеанските си дресьори…

Кредитният рейтинг на кралството е разклатен. Дали е толкова зле, или просто сме свидетели на ходове, свързани с т. нар. Brexit – излизането на Британия от Евросъюза, ще разберем в началото на лятото. Тогава ще бъде проведен съответният референдум, обещан от правителството на консерваторите. Може да е част от голямата хазартна игра, свързана с оня бас…

Рулетката се върти, но победителят е предварително известен. Така е в тоталитарните режими – липсва изненада. Както сполучливо се изрази наскоро един политически наблюдател:

„Сега Великобритания се състои от две еднопартийни държави: Национална Шотландия и Англия на торите. Не искам да прозвучи параноично. Но те са лоши места според стандартите на един сбъркан свят.“

Понеже имам представа, колко „ерудирани“ са тези западни коментатори, ще добавя: Великобритания, САЩ, Франция, ФРГ и почти всички останали страни, представящи се за „цивилизовани“, „свободни“ и „демократични“, са управлявани от еднопартийни режими. В тях отсъства реална опозиция. Спомнете си Обединеното кралство под привидната власт на лейбъристите, начело с Тони Блеър и Гордън Браун. „Левичарите“ бяха по-десни от консерваторите. И както съм изяснявал, също така – по-предани на Вашингтон, отколкото туземните ни комуняги бяха на Москва.

Сега, вместо да се радва на успеха на своите събратя по идеология, Блеър признава, „че се опасява от възхода на Бърни Сандърс и Джереми Корбин“. Двамата либералстващи, съответно в САЩ и Британия, които се представят като „социалисти“. Изминали са едва девет лета от появата на онази корица на нюйоркското еврейско списание “Newsweek”, която насочваше към темата на броя, озаглавена: „Сега всички сме социалисти.“

Колко бързо „се променят“ някои!… Но мнозинството е на мнение, че това е тяхно право?! С ръка на сърце признавам: Умът ми не го побира. Реалността, фактите са съдникът, кой – крив, и кой – прав.

Подвизаващият се във Вашингтон консервативен лейбърист Тони Блеър закон и комисия Чилкот не го ловят. Според оценката на родения в Южна Африка бивш шеф на британския Апелативен съд лорд Ричард Рашли Фолиът Скот, барон Скот от Фоскоут, „Разследването на Чилкот имаше по-малко свобода, отколкото онова за доставките на оръжия за Ирак“!

„В слово пред събранието във връзка с двадесетата годишнина от издаването на неговия доклад за въоръжаването на Ирак, лорд Скот заяви, че му е била предоставена пълната свобода да публикува всичко, което пожелае.

Вече пенсионираният висш съдия заяви пред “The Guardian”, че е имал „огромна свобода“ над цялата информация, свързана с неговото разследване, което започна през 1992 г. И е било възможно тя да бъде разкрита. „Последната дума относно обнародването на доклада беше моя“ – призна той.

Обратното, секретарят на правителството сър Джереми Хейууд ще вземе окончателното решение за онова, което ще бъде публикувано от доклада за разследването на нахлуването в Ирак. Всяка точка и запетайка, и дума от свидетелските показания между препинателните знаци, ще бъде задълбочено юридически проучена и редактирана, за да е сигурно, че докладът не може да бъде оспорен.

Докладът на Скот имаше обем 1800 страници. В своето време той имаше поразителен отзвук. Остро критикуваше правителствената секретност, особено по отношение на оръжейния износ. Тогавашното правителство на Тачър не сподели с парламента истината за продажбите на британски оръжия на Саддам, „поради опасение от силна обществена съпротива“, добави Скот в своя доклад.

Скот узнал, че скоро след като през 1988 г. иракският лидер обгази тамошните кюрди в Халабджа, представител на личния кабинет на тогавашния външен министър Джефри Хау написал: „Макар, че може да изглежда цинично толкова скоро след като изразихме нашия гняв за начина, по който иракчаните се отнесоха с кюрдите, възприемаме по-гъвкав подход към продажбите на оръжие.“

Високопоставен служител на Министерството на отбраната, отговарящ за износа на оръжия, рекъл на Скот: „Истината е твърде трудно понятие.“…

Както Чилкот години по-късно, така и Скот беше остро критикуван от министри и официални лица от “Whitehall”, задето не разбирал, как действа правителството. Неговите поддръжници опонираха, че тъкмо обратното – Скот знаеше това прекалено добре…

Чилкот, бивш надут правителствен бюрократ, се изправи срещу критиките относно постоянните отлагания на неговия доклад, понякога идващи от хора, които обсъждат кокво той може да обнародва, и какво не. Неговото разследване беше възложено през 2009 година от тогавашния министър-председател Гордън Браун.

И неговият доклад попадна в процеса на „максуелизацията“, в който на свидетели на разследването, които то възнамерява да критикува, биват предоставяни в чернова съответните пасажи, та те да могат да отговорят.

Половинчатото извинение на Тони Блеър за начина, по който натика Великобритания във война с Ирак, едва ли е изненадващо. Но ще има и много други, подложени на подобен обстрел.

През октомври [2015 г.] Чилкот заяви на Дейвид Камерън, че неговата комисия очаква да приключи доклада около 18 април. Той сподели, че щом документът бъде проверен от службите за сигурност, „би било възможно да съгласувам с вас дата за публикуването му през юни или юли 2016 г.“. Докладът на Скот, обнародван малко повече от три години след като беше обявено началото на неговото разследване, беше проверен от службите за сигурност в рамките на седмица.

Комисията за свобода на информацията обсъжда бъдещия обхват на закона за свободата на информацията. Нейни критици, сред които и Джак Строу, изразиха опасенията си, че препоръките на комисията ще сложат юзди на медиите, и ще намалят техните възможности за достъп до информация…

Кристофър Мутукумаро, съветник на разследването на Скот и бивш старши юрист в правителството, оспори основния аргумент, който министрите използват сега, за да атакуват свободата на информацията.“

Какво илюстрирах с този пример? Как на Запад свободите се топят като ланския сняг. Правата – тоже. Политика, като тази, която водеше Тони Блеър, бива окачествявана от „леви“ и „десни“ като… „прагматична“?! Нищо, че е неморална.

Най-глупавото е, че масите приемат безкритично всичко, което телевизиите и останалите медии им снесат. Най-често зад черупката на информационните яйца се крие отрова. Никой не пита: Прагматично? За кого? Кой има полза? Кой печели?

Точно някой от тези легиони от идиоти може да отправи към мен „страшното“ питане: Като е толкова лошо на Запад, защо ние бягаме – примерно в Англия, а те не са се затичали насам? Даже не заслужават отговор. А второто не е вярно.

Дойдоха. Видяха и показаха, че тамошният бедняк тук е заможен. Вложиха някоя пара, наеха туземци от племената „изуй гащи“ и „за чужденеца toujours“ да им служат, което посмъртно не би им се случило по техните родни места.

Накрая ги поокрадоха и си тръгнаха…

Тъпанарите изобщо не заслужават отговор. Но нека за пореден път да разясня вкратце.

Там, на Запад, съветският комунистически ботуш не е стъпвал. Спряха го на границата с Гърция, Италия и Австрия. След години на много мъки и труд, на какъвто тук отдавна не сте способни, там ги замогнаха. Сега пропадат. Но от Емпайър Стейт билдинг, докато ние се сринахме от покрива на бившия мавзолей и вече сме под дъното.

Нашата бедност би изумила всеки западняк. Сблъсквал съм се с такова недоумение. Ала с какво ви помага тъпата вяра в „добрия“ Запад? По-лесно да ви мамят и да ни затриват ли?

А това, че централата на комунизма не се намира в Москва, не спирам да показвам. Винаги имате шанс да направите поредната стъпка към истината. Стига да желаете и да сте в състояние да я сторите.

Другото е глупост. Банално безкритично болшевишко немислене.