Блогът на budha2 :: Свойствата на етноса/Етнос и етноним

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

13.05.2016 20:43 - Свойствата на етноса/Етнос и етноним

Автор: budha2 Категория: Други

Прочетен: 677 Коментари: 0 Гласове:

Втора част
Свойствата на етноса в която се изброяват особеностите на етническия феномен така, че да може да се стигне до най-общо обяснение на етногенезиса, т.е. на процеса, в който възникват и изчезват етносите

4. Етнос и етноним

Имената лъжат

Когато се изучават общите закономерности на етнологията, най-важното е добре да се схване, че реалният етнос, от една страна, и етническото име (етнонимът), прието от неговите членове, от друга, не съответстват напълно един на друг.[1]
Често можем да срещнем няколко различни етноса с едно и също име или, обратно, един и същи етнос да се нарича с различни имена. Така думата „римлянин“ (romani) първоначално означавала гражданин на полиса Рим, но тя не включвала техните съседи италиките, та даже и латините, които обитавали останалите градове в Лациум. В епохата на Римската империя през I–II в. броят на римляните нараснал значително за сметка на включените в него всички италики: етруски, самнити, лигури, цизалпийски гали и много жители на провинциите, които изобщо не били от латински произход. След едикта на Каракала от 212 г. „римляни“ били наречени всички свободни жители на муниципиите[2] на територията на Римската империя, в това число гърците, кападокийците, евреите, берберите, галите, илирите, германите и др.
Понятието „римлянин“ сякаш загубило етническото си значение, но всъщност не било така: то просто се променило. Вместо единния произход и езика общото между всички римляни вече била даже не културата, а историческата съдба. В този вид етносът просъществувал три века — доста време — и не се разпаднал. Напротив, в IV–V в. той се трансформирал в резултат на приемането на християнството като държавна религия, която след първите три църковни събора станала определящ признак. Онези, които признавали решенията на въпросните събори, санкционирани от държавната власт, били свои, римляни, а който не ги признавал, ставал враг. На този принцип бил създаден новият етнос, който ние условно наричаме „византийски“. Но трябва да помним, че тези, които ние наричаме византийци, наричали себе си „ромеи“, т.е. „римляни“, макар да говорели на гръцки.
Постепенно в множеството на ромеите се влели доста славяни, арменци, сирийци, но името „ромеи“ те удържали до 1453 г., сиреч до падането на Константинопол. Ромеите смятали именно себе си за „римляни“, а не населението на Италия, където феодали станали лангобардите, граждани — сирийските семити, заселили в 1-III в. пустеещата Италия, а селяни — бившите колони, т.е. военнопленниците от всички народи, някога побеждавани от Римската империя. Затова флорентинците, генуезците, венецианците и другите жители на Италия смятали за „римляни“ себе си, а не ромеите, и на това основание утвърждавали приоритета на Рим, в който от античния град останали само руини.
Третото разклонение от етнонима „римлянин“ възникнало по долното течение на река Дунав, където след римското завоюване на Дакия тя станала място за заточение. Там отбивали наказанията си за въстания против римското господство фриги, кападокийци, траки, галати, сирийци, гърци, илири — накратко казано, всички източни поданици на Римската империя. За да се разбират един друг, те общували на общоизвестния латински език. Когато римските легиони напуснали Дакия, потомците на заточениците останали и образували етнос, който в XIX в. приел името „румънци“, т.е. „римляни“. Ако между „римляните“ от епохата на Републиката и „римските граждани“ от епохата на късната империя все още може да се види някаква приемственост, макар и като постепенно разширяване на понятието, функционално свързано с разпространението на културата, то между византийците и римляните няма даже такава връзка. Оттук следва, че думата сменя смисъла и съдържанието си и не може да служи като признак за разпознаване на етноса.
Очевидно трябва да вземаме предвид и контекста, който се крие зад смисловото натоварване на тази дума, а и самата епоха, защото с течение на времето значението на думите се променя. Това е още по-показателно при анализа на етнонимите „тюрки“, „татари“ и „монголи“ — случай, който няма как да подминем.
Примери за маскировка

През VI в. името тюрки носел малък народ, който обитавал източните склонове на планините Алтай и Хангай. След няколко успешни войни тюрките успели да подчинят степите от планината Хинган до Азовско море. Поданиците на Великия каганат, които запазили за вътрешна употреба собствените си етноними, също започнали да се наричат тюрки, защото се подчинявали на тюркския хан.
Когато арабите завладели Согдиана и се сблъскали с номадите, те започнали да наричат всички тях тюрки, включително и угрите-маджари. Европейските учени в XVIII в. наричали всички номади татари (les Tartars), а в XIX в., когато излезли на мода лингвистичните класификации, дали името „тюркска“ на определена група езици. По този начин сред „тюрките“ попаднали много народи, които в древността не влизали в техния състав, например якутите, чувашите и османските турци.
Етносът на османските турци се образувал пред очите на историците по пътя на смесването на туркменските орди, пристигнали от Азия с Ертогрул, с газите — доброволните борци за исляма, сред които имало кюрди, селджуци, татари и черкези, със славянските юноши, отнемани от семействата им за еничари, с гърците, италианците, арабите, киприотите и т.н., които постъпвали във флота, с ренегатите — французи и немци, стремящи се към кариера и търсачи на щастие, и с огромно количество грузинки, украинки и полякини, продавани от татарите на робските пазари. Тюркски бил само езикът, защото той бил приет в армията.
През XV–XVI в. цялата тази смесица се сляла в монолитен народ, който си присвоил името „турци“ в памет на онези степни герои, които преди 1000 години се прославили в равнините на Централна Азия и загинали, без да оставят потомство. [73] И в този случай етнонимът не отразява истинското положение на нещата, а традициите и претенциите.
Изменението на етнонима „татари“ е пример за пряка маскировка. До XII в. това било етническото име на група от трийсет големи рода, обитаващи бреговете на река Керулен. През XII в. тази народност се въздигнала и китайските географи взели да наричат с това име всички номади от Централна Азия, говорещи тюркски, тунгуски и монголски, включително и монголите. Когато Чингис хап приел в 1206 г. името „монголи“ като официално име за своите поданици, съседите му по стар навик още известно време продължавали да наричат монголите татари. По този начин думата „татари“ като синоним на думата „монголи“ стигнала до Източна Европа и се утвърдила в Поволжието, където местното население в знак на лоялност към хана на Златната орда започнало да нарича себе си татари. [58] И така имената си сменили местата.
В ония времена е и коренът на научната терминология, според която започнали да наричат татарския антропологичен тип „монголоиди“, а езикът на поволжките тюрки-кипчаки[3] — татарски. С други думи ние дори и в науката употребяваме доста замаскирана терминология. [158, с. 10-11] Но по-нататък следва не просто объркване, а направо етнонимна фантасмагория. Не всички чергаруващи поданици на Златната орда били лоялни към нейните управници. Размирните обитатели на степите западно от Урал, взели да наричат себе си ногаи [212, с. 47-52], а тези, които живеели в източните покрайнини на улуса на Джучи, в планината Таргабатай и по бреговете на река Иртиш, и благодарение на отдалечеността си от столицата били практически независими, станали предци на казахите. И трите етноса възникнали в XIV–XV в. като резултат от бурното смесване на различни етнически съставки. Предците на ногаите били оцелелите от погрома на Бату половци, степни алани, средноазиатски тюрки, пристигнали по тези земи в състава на монголската армия, и жители на южните покрайнини на Русия, приели исляма, станал по това време символ на етническата консолидация. В състава на татарите влезли камските българи, хазарите и буртасите, а също и част от половците и угрите — мешарите. Такава смес било и населението на Бялата орда, от което в XV в. възникнали трите казахски жуза. Но това далеч не е всичко.
В края на XV в. руските отряди от горното течение на Волга започнали да нападат татарските градове по средното течение на регата и принудили част от населението да напусне родината си и под предводителството на Шейбани хан (1500–1510) да се пресели в Средна Азия. Там ги посрещнали като най-зли врагове, защото местните тюрки, които по това време наричали себе си „чагатаи“ (но името на втория син на Чингис хап — Чагатай, предводител на средноазиатския улус) се управлявали от потомците на Тимур, враг на степните и поволжките татари, който разорил Поволжието в 1395–1396 г.
Тази част от Ордата, която напуснала родината си, се нарекла с ново име — „узбеки“ в чест на хан Узбек (1312–1341), който превърнал исляма в държавна религия на Златната орда. В XVI в. „узбеките“ разгромили последния тимурид Бабур, който отвел остатъка от своите привърженици в Индия и си завоювал там ново царство. Така останалите в Самарканд и във Фергана тюрки започнали да носят името на своите завоеватели — узбеките. Същите тези тюрки пък, които се преселили в Индия, започнали да се наричат „монголи“ в памет на това, че преди триста години се подчинили на внука на монголския хан. А истинските монголи, които се заселили през XIII в. в Източен Иран и дори съхранили своя език, се назовават хезари, от персийската дума „хезар“ — хиляда (става дума за бойна единица, дивизия).
А къде са монголите, по името на които е назовано „робството“, тегнало над Русия 240 години? Те не съществували като етнос, защото на всички деца на Джучи от трите орди по завещанието на Чингис хан се паднали четири хиляди воини, от които само известна част дошла от Далечния Изток.
Тях не ги наричали „татари“, а „хини“ от китайското име на джурдженската империя Кин (Чин, а в съвременна транскрипция Дзин). [80, с. 311-313] Това рядко име за последен път се среща в „Задоншчина“[4], където хиновин е наречен Мамай. [Сравни: 178; 179, с. 28; 86]
Следователно „игото“ съвсем не било монголско, а поробителите били предците на чергаруващите узбеки, които не трябва да се бъркат с постоянно заселените узбеки, макар в XIX в. те да са се смесили и сега да представляват единен етнос, който еднакво почита и Тимуридите и Шейбанидите, защото макар в XVI в. те да са били най-зли врагове, враждата им още в XVII в. загубила своя смисъл и значение.
Безсилието на филологията и историята

Посочените примери са достатъчни да установим, че етническите имена и дори самоназванията и феноменът етнос като стабилен колектив от индивиди от вида Homo sapiens изобщо не се препокриват. Затова филологическата методика, изследваща думите, е неприложима в етнологията, и ще трябва да се обърнем към историята, за да проверим доколко тази научна дисциплина може да ни помогне при постановката на нашия проблем. Но и тук се натъкваме на неочаквани трудности. Единица за изследване в историческата наука е обществената институция — била тя държава, племенен съюз, религиозна секта, търговска компания (например Източноиндийската компания[5]), политическа партия и т.н., с една дума, всеки институт през всички векове у всички народи. Понякога институциите държава и етнос съвпадат и тогава често наблюдаваме нации от съвременен тип. Но тези случаи са характерни за XIX–XX в., а в древността такива съвпадения били редки.
Случвало се религиозна секта да обедини единомишленици, които (като например сикхите в Индия) се сливали в етнос и тогава произходът на членовете на общността се пренебрегвал. Но често такива общности били нестабилни и се разпадали на етноси, както се случило с мюсюлманската общност, основана от Мохамед в VII в.
Ако по времето на първите четирима халифи в ислямските страни протичал процес на сливане на арабските племена със сирийците и отчасти с персите в единен етнос, то по времето на Омаядите (661–750) този пропее спрял, а при Абасидите потомците на завоевателите и покорените започнали да формират нови етноси с единна междуетническа култура, условно наричана „мюсюлманска“, с общ арабски език, осъзнаващи своето единство при съпоставянето си с християните и езичниците, но с различна историческа съдба и различни стереотипи на поведение, които се изразявали в създаването на различни секти и идеологически концепции.
На пръв поглед емиратите и султанатите, възникващи в резултат на обособяването на етносите, би трябвало да съвпадат с етническите граници, но не било чака. Пълководците с повечко късмет подчинявали за кратко време територии с разноезично население, а после ставали жертва на съседите, т.е. политическите образувания нямали същата съдба като етническите цялости. Разбира се, общата историческа съдба[6] съдейства за образуването и запазването на етноса, но тя може да бъде една и съща у две-три народности и различна в рамките на една и съща народност. Например англосаксонците и уелските келти държавно се обединили в XIII в., обаче те не се слели в единен етнос, което, между другото, не им пречи да живеят в разбирателство, докато съдбата на източните арменци, завладени още в III в. от Иран, и западните, свързани по това време с Византия, била различна, но етническото единство не се нарушило.
През XVI–XVII в. френските хугеноти и католици доста се различавали по своята историческа съдба, пък и в културно отношение както преди издаването на Нантския едикт[7], така и след отмяната му. Обаче етническата цялост на Франция оставала неизменна въпреки кръвопролитните войни и драгонадите[8]. Следователно образуването на етноса, т.е. етногенезисът, лежи някъде по-дълбоко от видимите исторически процеси, описвани в източниците. Историята може да помогне на етнологията, но не и да я замени.
Бележки
[1] Необходимостта обстойно да разглеждаме тази теза произтича от факта, че широко е разпространено мнението, според което етническото самосъзнание, като един от социалните фактори, определя не само съществуването на етноса, но и обуславя неговото възникване. Самосъзнанието се проявява в самоназванието. [37, с. 121-123] Следователно, ако успеем да докажем, че етносът не съвпада с етнонима, то и въпросът за тяхната функционална връзка ще отпадне. Б.а.
[2] Муниципия (лат.) — градска или селска община под върховната власт на Рим, запазила своето самоуправление и закони. Б.пр.
[3] Кипчаки — в руските летописи този тюркоезичен народ е известен още като половци, а у средновековните европейски автори, включително и у нас — като кумани. Б.пр.
[4] „Задоншчина“ (Задонщина) — паметник на руската литература някъде от края на XIV или началото на XV и., посветен на победата на руските войски, начело с Великия московски княз Дмитрий Иванович (Донски) и неговия братовчед Владимир Андреевич, над войските на Златната Орда, предвождани от хан Мамай в битката на Куликовското гюле (1380). Б.пр.
[5] Източноиндийската компания (1600–1873) — основана е кралски указ за регулиране на търговията на Англия със страните от Източна и Югоизточна Азия, тя била най-мощният и най-влиятелният икономически съюз на своето време. Б.пр.
[6] Историческа съдба ние наричаме последователността от събития, причинно-следствената връзка между които се основава на тяхната вътрешна логика. Б.а.
[7] Нантски едикт — указ, подписан от Анри IV на 13 април 1598 г. в Нант, който слага край на религиозните войни във Франция и предоставя религиозни и политически права на хугенотите; отменен от Луи XIV през 1685 г. Б.пр.
[8] Драгонада — форма на гонения по времето на Луи XIV, когато настанявали драгунски полкове при хугенотите, които били длъжни да ги издържат и да ги хранят, като това съжителството било изпълнено с всевъзможни неформални насилия и безчинства.

Этногенез и биосфера Земли - Лев Гумильов

Нагоре