Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.06.2016 18:41 - Умният човек изобщо не може сериозно да стане нещо, а нещо става глупакът ~ Фьодор ДОСТОЕВСКИ
Автор: budha2 Категория: Други   
Прочетен: 914 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image


Достоевски пише повестта „Записки от подземието“ през 1864 г.,в която за първи път започва да развива темата за трагичния, античовешки път на човечеството и за парадоксалността на съзнанието. В нея разказва за човек, който нарича себе си „антигерой“.Това понятие е ново и неизвестно дотогава и негов изобретател е гениалният Достоевски.

Аз съм болен човек... Лош човексъм. Непривлекателен човек. Мисля, че ме боли черният дроб. Впрочем аз нищичко не разбирам от моята болест и не зная със сигурносткакво ме боли. Не се лекувам и никога не съм се лекувал, макар че уважавам медицината и докторите. При това съм и крайно суеверен; е, поне толкова, че да уважавам медицината. (Аз съм достатъчно образован, за да не бъда суеверен, но съм суеверен.) Не, господа, не искам да се лекувам отзлина. Ето това вие навярно няма да благоволите да разберете. Е, а аз го разбирам. То се знае, аз няма да мога да ви обясня кому именно ще напакостя в тоя случай с моята злина; много добре зная, че и на докторите съвсем няма да мога „да направя мръсно“, дето не се лекувам при тях;зная по-добре от всички, че с всичко това ще навредя единствено само на себе си и на никого другиго. Но все пак, ако не се лекувам, това е от злина. Черният дроб ме боли, остави го, нека си боли още повече!

Аз отдавна вече живея така – близо двадесет години. Сега съм на четиридесет. Преди бях на
служба, а сега не работя. Бяхзъл чиновник. Бях груб и намирахудоволствие в това. Нали не вземах рушвети, ще рече, все пактрябваше поне с това да се възнаградя. Когато към масата, дето седях, се приближаваха понякога просители за справки – аз скърцахсъс зъби срещутях и чувствах неутолима наслада, ако успеех да огорча някого. Почти винаги успявах. Всички бяха повечето плахи хора:то се знае – просители.

Но знаете ли, господа, какво беше главното нещо в моята злина? Та тъкмо в това се състоеше номерът, тъкмо там беше най-голямата гадост, че аз всяка минута, дори в момент на най-силна злъч, позорно съзнавах в себе си, че не само не съм зъл, но дори не съм и озлобен човек, че само напразно плаша врабците и с това забавлявам себе си. Пяна е избила на устата ми, а донесете ми някаква кукличка, дайте ми чаец със захарчица, и аз, току-виж, ще се успокоя. Дори душата ми ще се умили, макар че после сигурно сам на себе си ще скърцам със зъби и отсрам ще страдам няколко месеца от безсъница. Такъв ми е обичаят.

Аз излъгах за себе си одеве, че съм бил зъл чиновник.
Отзлина излъгах. Просто се глезехс
простителите, а всъщност никога не можех да стана зъл. Всяка минута съзнавахусебе си много и премного най-противоположни на това елементи. Чувствах, че те, гъмжату мен. Знаех, че цял живот са гъмжали у мен и напираха да се покажат навън, но аз не ги пусках, нарочно не ги пусках навън. Те ме мъчеха до срам; до конвулсии ме докарваха – и ми омръзнаха най-сетне,колко ми омръзнаха!

Аз не само че не съм зъл, но дори и нищо не можах да стана: нито зъл, нито добър, ни подлец, ни честен, ни герой, ни насекомо. Сега доживявам дните си в своята дупка,като се дразня със злокобната и за нищо неслужеща утеха, че умният човек изобщо не може сериозно да стане нещо, а нещо става глупакът.

Сега съм на четиридесет години, а нали четиридесет години това е целият живот; та това е най-дълбока старост. Да се живее повече от четиридесетгодини, е неприлично, просташко,
безнравствено! Кой живее по-дълго от четиридесетгодини – отговорете искрено, честно! Ще ви кажа кой живее: глупците и негодниците живеят. Аз ще кажа това на всички старци в очите, на всички тия почтени старци, на всички тия сребровласи и напарфюмирани старци! На цял свят в очите ще го кажа! Аз имам право да говоря така, защото сам ще доживея до шестдесетгодини. До седемдесетще преживея! До осемдесетгодини ще преживея! Чакайте! Оставете ме да си поема дъх...

Сега ми се иска да ви разкажа, господа, няма значение дали желаете, или не желаете да
слушате, защото аз дори насекомо не можах да стана.
Ще ви кажа тържествено, че много
пъти исках да стана насекомо. Но дори и с това не се удостоих. Кълна ви се, господа, че да
съзнаваш прекалено –това е болест, истинска, пълна болест. За човешкия всекидневен живот би
било предостатъчно едно обикновено човешко съзнание, тоест половината, четвъртина от оная
порция,която се пада на зрелия човек.

Аз например съм ужасно самолюбив. Мнителен съм и лесно се обиждам като някой гърбушко или джудже, но наистина имало е такива минути, че ако се случеше да ми ударят плестница, аз може би бихсе радвал дори на това.Говоря сериозно:сигурно бих могъл да намеря и тук особена наслада, разбира се, насладата на отчаянието, но тъкмо в отчаянието се крият най-парливите наслади особено когато съзнаваш вече много силно безизходността на своето положение.

А главно, както и да го въртиш, все пак излиза, че винаги пръв за всичко аз съм виновен и, така да се каже, по законите на природата. Затова, първо, съм виновен, защото съм по-умен от всички,които ме заобикалят. (Аз постоянно съм се смятал за по-умен от всички,които ме заобикалят, и понякога, ще повярвате ли, дори се стеснявам оттова. Поне цял животсъм гледал някак настрана и никога не съм могъл да гледам хората право в очите.) Виновен съм най-сетне, защото дори и да имаше великодушие у мен, само повече бихсе измъчвал отсъзнанието за пълната му безполезност.

О, кажете, кой пръв е заявил, кой пръв е провъзгласил, че човек прави пакости само
защото не знае истинските си интереси;
и че ако го просветим, ако му отворим очите за
неговите истински, нормални интереси, човек веднага би престанал да върши пакости, веднага би станал добър и благороден, защото,като бъде просветен и разбере истинските си изгоди, би видял именно в доброто собствената си изгода, а нали се знае, че нито един човек не може да действа умишлено против собствените си изгоди, следователно би почнал, така да се каже, по
необходимост да прави добро? О, младенец! О, чисто, невинно дете! Та преди всичко кога е било
през всички тия хилядолетия човек да действа единствено само поради собствена изгода? Какво да правим с милионите факти, които свидетелстват как хората умишлено, тоест макар че разбират напълно истинските си изгоди, са ги оставяли на втори план и са се втурвали по друг път, на риск, наслука, непридружавани от никого и от нищо да вършаттова, а като че ли само защото не са желали посоченият път и упорито, своеволно са прокарвали друг, труден, безсмислен,като го налучквали едва ли не в тъмнина. Тогава, значи, това упорство и своеволие наистина им е било по-приятно от всякаква изгода.

Свое собствено, волно и свободно желание, своята собствена, ако ще би и най-дива
прищявка, своята фантазия, раздразнена понякога макар дори до лудост
– ето тъкмо всичко това е оная същата, пропуснатата, най-изгодната изгода,която не попада под никаква
класификация и откоято всички системи и теории постоянно ще се пръскат по дяволите. И откъде
са измислили всички тия мъдреци, че на човек му трябва някакво нормално, някакво добродетелно желание? Откъде непременно са си въобразили, че на човек мутрябва непременно благоразумно изгодно желание? На човека мутрябва –само едно САМОСТОЯТЕЛНО желание, каквото и да струва тая самостоятелност и до каквото и да доведе. Пък и желанието, дявол го знае...

Виждате ли: разумът, господа, е хубаво нещо, това е безспорно, но разумътси е само разум и
задоволява само разсъдъчната способност на човека, а желанието е проява на целия живот, тоест на целия човешки живо тзаедно с разума и с всички приумици. И макар че нашият живот в тая си проява често пъти е нищо и никакъв, все пак е живот, а не само извлечение отквадратен корен. Ами аз например съвсем естествено искам да живея, за да задоволя цялата си способност да живея, а не за да задоволя само моята ръзсъдъчна способност, тоестсамо някаква двадесета част от цялата си способност да живея. Какво знае разумът? Разумът знае само това, което е успял да узнае, а човешката природа действа цялостно, с всичко,каквото има в нея, съзнателно и несъзнателно, и макар да лъже, но живее. Има само един случай, само един, когато човек може нарочно, съзнателно да пожелае за себе си дори вредното, глупавото, дори най-глупавото, а именно: ДА ИМА ПРАВО да си пожелае дори и най-глупавото и да не бъде обвързан със задължението да желае за себе си само умното. А специално може би е по-изгодно от всички изгоди дори и в такъв случай, ако ни носи явна вреда и противоречи на най-здравите заключения на нашия разум –защото във всеки случай ни запазва най-главното и най-скъпото, тоест нашата личност и нашата индивидуалност.

Може би всичката цел, към която човечеството се стреми на земята се състои в непрекъснатия процес на постигането, другояче казано – в самия живот, а не собствено в целта, която, разбира се, трябва да бъде не нещо друго освен две по две четири, тоест формула, а нали две по две четири не е вече живот, господа, а начало на смъртта.

Съгласен съм, че две по две четири е превъзходно нещо; но ако трябва всичко да хвалим, то и две по две пет понякога е много мило нещо.

Човек понякога ужасно обича страданието, страстно, и това е факт. Тук вече няма защо да
правим справка във всемирната история; попитайте сам себе си, ако само сте човек и поне що-годе сте живели. А що се отнася до моето лично мнение, да се обича само благоденствието, дори е някак неприлично. Дали е добро, или лошо, но да счупиш понякога нещо, също е много приятно.Та аз туксобствено не защитавам страданието, нито благоденствието. Защитавам...своята прищявка и тя да ми бъде гарантирана,когато стане нужда. В кристалния дворец страданието е немислимо:страданието е съмнение, отрицание, а какъв е тоя кристален дворец, в който можеш да се усъмниш? А при това аз съм уверен, че човек никога няма да се откаже от истинското страдание, тоест от разрушението и хаоса.

Страданието – ами че това е единствената причина на съзнанието. А макар да доложих
отначало, че съзнанието според мен е най-голямото нещастие на човека, но зная, че човекго
обича и няма да го замени за никакви задоволявания. Съзнанието например е безкрайно по-високо от две по две. След две по две, разбира се, нищо няма да остане не само да правим, но дори и да научаваме. Всичко,което може да стане тогава, това е – да притъпим петте си чувства и да потънем в съзерцание. Е, а при съзнанието, макар че се получава същият резултат, тоест също няма да има какво да се прави, но поне сам себе си можеш понякога да нашибаш, това все пак цери малко. Макар и ретроградно, но все пак е по-хубаво отколкото нищото.

Всички ние сме отвикнали от живота, всички куцаме, всеки повече или по-малко. Дори
дотолкова сме отвикнали, че понякога чувстваме някакво отвращение към истинския „жив живот“,
а затова и не може да понасяме,когато ни напомнятза него. Ами че ние сме стигнали дотам, че една ли не считаме за труд, почти като служба истинския „жив живот“, и всички сме съгласни в себе си, че по книга е по-добре. И защо ли се суетим понякога, защо ли капризничим, защо молим? Сами не знаем защо. А за нас ще бъде по-лошо, ако изпълнят нашите капризни молби.

Що се отнася собствено до мен, аз в живота си само съм докарвал до крайност онова, което вие не сте се осмелявали да докарате и до средата, че още сте смятали страхливостта си за благоразумие и сте се утешавали с това, мамейки сами себе си. Така че аз май ще изляза още „по-жив“ от вас. Та погледнете по-внимателно! Ами че ние дори не знаем де живее сега живото и какво представлява то, как се казва? Оставете ни сами, без книжката, и ние веднага ще се объркаме, ще се загубим – няма да знаем към какво да се присъединим, о какво да се придържаме;какво да обичаме и какво да мразим,какво да уважаваме и какво да презираме? На нас ни тежи дори да бъдем човеци – човеци с истинско, собствено тяло и кръв;срамуваме се оттова, смятаме го за
позор и се стараем да бъдем някакви небивали ОБЩОЧОВЕЦИ.

Ние сме мъртвородени, пък и отдавна вече се раждаме не от живи бащи и това все повече и повече ни харесва. Вкус придобиваме. Скоро ще измислим да се раждаме някак от идеята. Но стига; не искам да пиша повече от„Подземието“...

Източник: Фьодор Достоевски: „Записки от подземието“



Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: budha2
Категория: Други
Прочетен: 8684530
Постинги: 4190
Коментари: 1130
Гласове: 1577
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031