Блогът на budha2 :: „Аз-ът“ - светлината на съзнанието / Архаичната идентичност и процеса на диференциация

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

21.06.2016 00:25 - „Аз-ът“ - светлината на съзнанието / Архаичната идентичност и процеса на диференциация

Автор: budha2 Категория: Други

Прочетен: 1202 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 21.06.2016 00:40

Духовното измерение на човешкото възприятие, за което стана дума в предишните публикации (Образи от светлина, Снежната кралица и огледалото на дявола) може да бъде открито и в теорията на аналитичната психология на К.Г.Юнг. В дадения случай става дума за взаимодействието между съзнателното ни Аз (земната ни личност), и неговото несъзнавано ядро – архетипа на Цялостната личност (Бога в нас). В книгата си „К.Г.Юнг- неговият мит в нашето време“ Мари Луиз фон Франц пише:
„Появата на проекция вероятно е свързана с огледално-симетричната връзка между Аз-комплекса и центъра на несъзнаваната личност. Способността за отразяване, от която произлиза цялото висше съзнание, е пряко зависима от тази връзка.“ с. 115

Взаимодействието по оста Аз – Цялостна личност в теорията на юнгианската анализа, където „Аз-ът“ е светлината на съзнанието, осветяваща образите, идващи от несъзнаваното ядро на личността, е много подобно на начина, по който изглеждат двете части на холограмата – там, където е източникът на проекцията и там, където проектираният образ се реализира в материята. Измерението, за което говори Майкъл Толбот в книгата си „Холографската вселена“ като измерението, от което идват проекциите, е отвъд пространството и времето – същото се отнася и за света на архетипите.

За взаимоотношението между преходната и вечната част у нас говори и Ошо, използвайки думите „прожекционен апарат“ и „филмът, който виждат очите ни“:

„Когато си на кино, гледаш екрана, не гледаш назад, където е прожекционният апарат. Филмът всъщност не е на екрана – това, което е на него, е проекция на светлини и сенки. Филмът е отзад, но ти никога не гледаш натам. И прожекционният апарат е там. Умът стои зад цялото нещо, умът е прожекционният апарат. Ти обаче винаги гледаш другия човек, защото той е екранът. Когато си влюбен, другият човек изглежда прекрасен, несравнимо прекрасен. Когато мразиш, същият този човек ти се струва най-грозния и ти така и не си даваш сметка как може един и същи човек да е най-прекрасен и най-грозен…Затова единственият начин да стигнеш до истината е да се научиш как да бъдеш непосредствен в своето възприятие, как да изоставиш помощта на ума. Посредничеството на ума е проблемът, защото умът може да създава само сънища… Емоциите, които влагаш, правят съня да изглежда реалност. Ако си прекалено развълнуван, си като опиянен, тогава не възприемаш нормално. Всичко, което виждаш, е само твоя проекция. Световете са толкова, колкото са и умовете, защото всеки ум живее в свой собствен свят.“ Ошо

Това, което превръща психологическия процес по „оттегляне на проекциите“ в средство за духовно пробуждане, е фактът, че условието да преживеем Божественото, т.е. вечното в нас, е освобождаването от посредничеството на ума, т.е. режисьора на про(ж)екциите. Достигането до „прожекционния апарат“ в същността си е свързването с Царството на Светлината, което в термините на Кабала е измерението, където се намират истинските причини за материалните явления в живота ни. На езика на юнгианската анализа това се открива в последния – пети, етап от процеса на асимилиране на проекциите, в който погледът ни вече не е насочен към филма, който гледаме, а към този, който го създава.

„Според Юнг асимилирането на една проекция преминава през пет етапа. На първия етап, на нивото на архаична идентичност, човек възприема проекцията само като възприятие на реалността. Но ако от вътре се появят съзнавани или несъзнавани съмнения и ако поведението на обекта е в конфликт с идеите на индивида за него, тогава той започва да разграничава проецирания образ от актуалния обект; това е втората фаза на асимилация. На третия етап е налице морална преценка относно съдържанието на проекцията. На четвъртото ниво индивидът обикновено обяснява проекцията си като грешка или илюзия. Но на петия етап той се пита откъде идва този погрешен образ; и тогава трябва да го разбере като образ на психично съдържание, което принадлежи на собствената му личност…“

Мари Луиз фон Франц, същата книга, с. 113-114

И, ако в края на дългия процес по асимилиране на проекциите се стига до „прожекционния апарат“, то в неговото начало е състоянието на т.нар. архаична идентичност – състояние, в което се чувстваме в тотално единение и слятост с околния свят. Това е състоянието, в което идваме на този свят, с което се раждаме и което е начинът, по който сме се чувствали като бебета.

„Винаги, когато изпитваме прекомерна емоционална ангажираност с любов или омраза, на дъното стои една проекция. С други думи, проекцията е неволево пренасяне на нещо несъзнавано в нас върху един външен обект. Тя произлиза от онзи първичен, универсален психологически феномен, който Юнг нарича „архаична идентичност“, състояние, в което примитивният човек, детето, пък и всеки възрастен не е диференциран от средата си и повече или по-малко се „слива“ с нея. Нашата инстинктивна емпатия към хора, животни и даже неодушевени предмети също произлиза от архаичната идентичност.“ с.112

Понятието за архаична идентичност е особено важно, защото е пряко свързано с противоположното на него понятие – понятието за психична диференциация, което има огромна обяснителна сила (и, съответно, носещо решения) за много от психичните ни проблеми. Те двете заедно образуват континуума на постепенно пораждане на индивидуализирано съзнание, в чието начало стои усещането за слятост с всичко – вън и вътре в нас, а в неговия край – преживяването за неутрална дистанцираност от всичко случващо се в живота ни – вън и вътре в нас. Този край в сърцевината си е краят на успешно реализирания индивидуационен процес, когато на мястото на крайната субективност на реакциите ни идва по-голямата обективност.

„Тази обективност, която преживях в съня си и във виденията, е част от една завършена индивидуация. Тя означава скъсване с даването на оценки и с всичко, което обозначаваме като емоционална обвързаност. На тази обвързаност, общо взето, човек залага твърде много. Но тя съдържа още и проекции, които трябва да бъдат оттеглени, за да стигне човек до себе си и до обективността. Емоционалните отношения са отношения на въжделението, обременени от принудата и несвободата: от другия се очаква нещо, като по такъв начин и той, и ние самите ставаме несвободни. Обективното познание лежи скрито зад емоционалната съотнесеност; изглежда, че това е голямата тайна – едва чрез нея е възможно истинското coniunctio. “

К.Г.Юнг, „Автобиография – спомени, сънища“ с. 292

Високата степен на диференциация е не само израз на успешно завършен индивидуационен процес, тя е израз и на най-високите нива на психично здраве. Именно степента на вътрешна обособеност е основният критерий, който описва разликите между различните нива в скалата за психично здраве в системната психотерапия. На най-ниското ниво на психично здраве липсват ясни граници между членовете на семейството. Метафорично това състояние може да се опише като много хора, които нямат отделни тела, а едно общо тяло и вместо да общуват като един отделен човек с друг отделен човек, те общуват помежду си като един крайник от тялото с друг крайник на същото тяло. Липсата на ясни граници в подобни семейства намира израз в проявите на емоционално заразяване между тях – ако някой от семейството е тревожен и напрегнат, например, останалите членове на семейството ще преживяват тази емоция с почти същия интензитет, т.е. като своя. Ниската степен на диференцираност намира израз и в постоянните обвинения, при които човек държи другите отговорни за начина, по който той се чувства, както и в постоянните му усилия да ги промени и да ги накара да направят това, което ще го направи щастлив – включително и това те да са щастливи. Защото на това ниво на психично здраве хората си мислят: „Аз ще съм щастлив, ако ти си щастлив“, „Ти си отговорен за моето щастие (и нещастие) и същото важи и за мене – аз съм отговорен за твоето щастие – и нещастие.“

Първите наченки на поява на индивидуализирано съзнание се случват в най-ранна детска възраст, когато малкото дете за първи път започва да разбира, че то е нещо различно от майка си. Този процес на най-ранна диференциация на съзнанието е описан най-добре в традицията на психоанализата от Мелани Клайн. Тя говори за шизо-параноидната позиция, при която нашата бебешка част се люшка между крайностите на любовта и омразата – между щастието, когато получим това, което искаме, и яростта, завистта и ревността, когато не получим това, което искаме (на символния език на Мелани Клайн това се нарича редуване на „добрата и лошата гърда“ на майката). Това е причината последващата я депресивна позиция да се разглежда като по-висш етап в развитие на съзнанието ни – при нея ние вече може да съвместим двете противоположни състояния в себе си, т.е. да ги удържаме едновременно в себе си, без да се налага да ги редуваме като проектираме другата (несъвместима) част във външния свят. Отделянето от майката е първата стъпка в развиване на индивидуализираното съзнание и в тази връзка Лиз Грийн пише: „Депресивното състояние е нужно, за да се създаде индивидуалността“. (повече по темата вижте в статията „Между крайностите или как да си правилно депресиран“).

Отделянето от майката и началото на вътрешната ни диференциация започва с болка и продължава по същия начин – през целия ни живот – с болка. Изглежда, че страданието е основното средство за пораждане на индивидуализирано съзнание, защото именно то е поводът за вглеждане в себе си, за съмнения в собствената си правота и търсене на нови гледни точки и решения – с други думи, за обособяване чрез отделяне от обекта на нашата емоционална зависимост. Тъй като в същността си тази болка е болката от прекъсването на връзката ни с нещата от външния свят, с които най-много сме свързани, когато дойде в живота ни, тя ни показва коя е поредната зона, в която е дошло времето да оттеглим проекциите си. Според Юнг оттеглянето на проекциите започва, когато „нуждата да се премахне идентификацията с обекта е налице; а тази нужда се появява, когато идентичността става разстройващ фактор.“

„Нуждата от оттегляне на проекцията винаги се формира в момента, когато се появят съзнавани или полусъзнавани съмнения относно правотата на собственото виждане на нещата и когато на съзнавано ниво това виждане се защитава фанатично. Съмнението и фанатизмът са симптоми, които показват, че е дошло времето за оттегляне на дадена проекция.“ Мари Луиз фон Франц, същата книга – с.112

Ние започваме да разбираме, че другият не е продължение на нас самите, когато неговото поведение не отговаря на нашите очаквания, а всичките ни усилия да го променим, се осуетяват. Така по един доста мъчителен за нас начин ние започваме да разбираме, че той си е той, а ние сме си ние, и лека полека преставаме с опитите си да режисираме неговия филм, за да получим това, което искаме. Подаръкът от подобно отделяне е разбирането, че не сме зависими от другите, за да получим това, което искаме, защото същото това нещо се намира вътре, а не вън от нас (макар и не в материална, а в символна, т.е. духовна форма). Също така разбираме, че отделеността не означава откъснатост, а само един по-различен – свободен, начин за свързване с другите; че липсата на силни емоции и драми не е липса на любов, а един друг, по-дълбок начин на обичане.

Една моя клиентка нарече ефекта от оттеглянето на проекциите си „събуждане“. И това е точно така – прилича на пелена, която дълго време е стояла пред очите ни и изведнъж пада, разкривайки ни истината за филма, който сме гледали от толкова дълго време – цял живот. Подобно пробуждане носи сила, но това не е силата да влияем върху другите, за да получим това, което искаме, а силата да виждаме първопричината за случващото се вътре в себе си и последващата власт да го променяме. Тогава не просто знаем – тогава разбираме с всяка клетка на тялото си, че ако искаме да променим филма, който гледаме, първо трябва да опознаем режисьора, който го измисля – собственият ни ум.

Оттеглянето на проекциите се преживява и като нарастване на вътрешната ни отговорност, защото повече от всичко останало ни помага да престанем да обвиняваме другите и света за неблагополучията в живота си като открием техния източник в субективизма на собствените си възприятия – мнения, оценки, очаквания, интерпретации. Това е висша степен на осъзнаване, защото най-сетне виждаме не само това, което стои пред очите ни, но и очилата, които винаги сме носили, но понеже сме се родили с тях дори не сме подозирали, че са там.

„Но оттеглянето на една проекция, специално когато са въвлечени негативни съдържания, приемани като „лоши“, и ако са проецирани върху други хора, е морално постижение – постижение в областта на чувството… Понеже оттеглянето на проекция изисква значително морално усилие, то не се използва често. Ако схващането на Юнг за проекцията се приеме по-широко, ще се получат значителни промени, защото се оказва, че всички научни и религиозни доктрини са проекции. ..“ Мари Луиз фон Франц, същата крига, с. 112-113

В светски план оттеглянето на проекциите и съпътстващия го процес на диференциация на съзнанието, намира израз в нарасналата ни способност да не приемаме лично нещата от живота и да не навлизаме в чужди зони на отговорност. Ние продължаваме да даваме най-доброто от себе си, разбира се, но по един друг начин, в който не се чувстваме отговорни за чуждите избори, за чуждите грешки и житейски уроци. В духовен план оттеглянето на проекциите ни довежда до точката, в която прозираме ефимерната тъкан на света, в който живеем, разбирайки от личен опит думите на Джуандзъ, който казал на учениците си: „Снощи сънувах, че съм пеперуда, а днес се чудя дали не съм пеперуда, която сънува, че е човек“. Тогава виждаме, че всъщност всичко – не само нашите отношения с другите хора, е резултат на проекция:

„Не е ли цялата наша картина за света една проекция (както се разбира от индуизма или от Лайбниц с неговите монади „без прозорци“?)…“ Мари Луиз фон Франц, , с.113

Ако проекциите са нашият начин за недиференцирана свързаност с външния свят и другите хора, то тяхното оттегляне е не просто начинът за пораждане на индивидуализирано съзнание – то е средството да преживеем свързаността си с другите по един по-дълбок начин – на нивото на Духа, където всички ние сме Едно. И това е другият пореден парадокс – ние страдаме всеки път, когато късаме връзки – когато губим любим човек или не получаваме това, към което нашето земно желание е насочено. Но всяка прекъсната връзка на нивото на ума и желанията ни е възможност за свързване със същото това нещо на по-дълбоко ниво. Така оловото на болката от загубата и разочарованието се превръща в златото на спечелената ни вътрешна цялостност и по-дълбока свързаност със света.