Блогът на budha2 :: Процесът на профанизация се развива из цял свят, не само в България.

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

18.09.2016 21:20 - Процесът на профанизация се развива из цял свят, не само в България.

Автор: budha2 Категория: Други

Прочетен: 924 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 18.09.2016 21:28

De Profundis: Лъжата като истина, наглостта като норма, управляваните като управляващи

86 години след като великият испански философ Хосе Ортега-и-Гасет издаде своята знаменита книга „Бунтът на масите”, с прискърбие трябва да констатираме, че процесът на профанизация на света, чиито наченки той улови, е вече развит напълно, ние сме победени и превзети.

Онова, от което Ортега се страхуваше, за нас е естествена хранителна среда, защото сме родени в него. Онова, което той иронизираше, ние го дишаме като насъщен въздух. Онова, за което той с тревога предупреждаваше, че ще се превърне в зло, се превърна в зло и сега ни обгражда отвред. Прочетете още веднъж заглавието и си дайте сметка в какво живеем и защо – лъжата като истина, наглостта като норма, управляваните като управляващи. Масите вече не се бунтуват, те са победили. Те управляват всичко и възпроизвеждат победите си напълно и навред, във всички сфери.

Те имат телевизия, която им казва какво да мислят – значи са мислители и мнението им е важно, всички трябва не само да го чуят, но и да се съгласят. Имат телефони, на които пишат sms-и – а щом пишат, значи са писатели. Имат фотошоп, за да обработват снимките си до розово - значи са велики фотографи. Имат Интернет, оттам научават всичко - значи са учени. Имат кола – значи са автомобилни състезатели. Семейството им има пари – значи са всемогъщи. Семейството им няма пари - значи държавата и обществото са гадни и не се грижат за социално слабите…..

Мога да изброявам тези тъжни – не, а жалки характеристики и рефлекси на победилите маси оттук до Второто пришествие, но нека да погледнем живите примери. И - не се заблуждавайте, процесът на профанизация се развива из цял свят, не само в България. Друг е въпросът, че обикновено щом дойде реч за простотия, ние сме сред челниците

Чета онзи ден за семейство Суби, мигранти от Камерун. Тези хубавци се изтъпанили във Великобритания с осем деца и виснали на гърба на данъкоплатеца. Получават 44 хиляди паунда социална помощ, плюс платено общинско жилище с три спални, но искат още. "Имаме нужда от къща със шест спални, ако британското правителство иска да сме доволни, щастливи и да имаме мотивация да работим и да плащаме данъци" – цитирана е да казва мисис Суби.

Ето ви „наглостта като норма” в действие.

Честно, не ми го побира ума. Защо гениите Суби от Камерун смятат, че британското правителство е длъжно точно тях да направи доволни и щастливи, а не недоволните и нещастни британци? Или пък мен, да речем? Защо, според Суби, на когото и да било по света трябва да му пука за тяхната мотивация? Да не би някой някога да ви е питал вас, граждани, дали финансово сте достатъчно мотивирани, за да вършите добрите си дела и ако кажете не – да се е затюхкал как да ви помогне? А ако не успее да ви помогне, вие пък да му сътворите атентат, щото не е успял?

Добре, де, бих приел всичко това за нормално, но само ако някой ми докаже, че Суби гледат по този начин на живота, защото камерунското правителство още от бебета ги е обгрижвало като писани яйца. Ама тогава остава открит въпросът защо си изнасят задниците от готиния Камерун в гадната Британия?

Този случай ме подсети и за 22-годишния Мохамед от Ирак, който миналия септември пред журналист от Франс прес обясни така нежеланието си да остане във Финландия: "Може да кажеш на света, че мразя Финландия! Твърде студено е, няма чай, няма ресторанти, няма барове, няма никой по улицата, само коли!"

Така, де, истинският живот се състои от чай, барове и ресторанти, но финландците не знаят как да го живеят – само бачкат, мръсници нещастни, затова ги мразим. Да, не е приятно някакъв си финландец с примера на достойното си човешко поведение да показва на масите, че има път, който не устройва техните свикнали на безкрайно забавление души.

Ако съдим по масовата реакция в България, това е почти толкова неприятно, колкото и някакъв си французин да вземе да ти каже на раздяла – слушай, пич, ти постоянно се оплакваш, че си нещастен, но това не е толкова поради несправедливата Вселена, колкото поради собствената ти глупост, продажност, незаинтересованост и безпринципност.

Каза го на победилите български маси, макар с по-меки думи, бившият вече френски посланик дьо Кабан. И първи върху него скочиха да го тъпчат онези тъпанари, които през уикенда на язовир „Копринка” тъпкаха знамената на Европейския съюз и НАТО - за радост на кандидат-президента Румен Радев. Разбира се, тъпкаха ги, докато в същото време високо вдигаха и вееха руското знаме, под което танцуваха поредното кърваво комунистическо хоро – за радост пак на същия кандидат-президент.

Но с него повече няма да се занимаваме, прекалено много реклама ще му стане. Виж, по отношение на масите, които го подкрепят самоотвержено обаче, трябва да се кажат още няколко думи.

В България да се вярва на лъжата като на светата истина вече е нещо повече от национален спорт, това вече е черта от националния характер, генетичен белег, ако щете. Пък дори и като мен да не щете! Доказват го всички онези, които през годините съвсем като добитък – с рогата напред, тъпо, но последователно и всеотдайно, гласуват за откровени престъпници, мошеници и псевдо-политици, вместо да потърсят и чуят отнякъде глас на разума. Доказват го безкрайните метани, които част от този народ, свикнал с пълното си невежество - дори привързан към него - е готов да прави на основния си исторически враг, Русия

Доказват го високите позициите в обществото и всекидневната наглост на хората, които в същото време са застанали пред портите на Кремъл с шепа, свита за милостиня, в която Кремъл понякога пуска монета, открадната от залъка на децата ни.

Тук, в България, бунтът на простотията срещу мисълта и морала, срещу честта и принципите, срещу доброто и светлината, се състоя отдавна и нямаше нужда от много усилия, за да победи. Тук властта на масите е факт доста по-отдавна, отколкото на повечето други места по света, ако съдим по фаталните поражения в душите на хората и тъканта на обществото. Затова и нашият тъй наречен преход никога няма да свърши, духът /ни/ вече е изпуснат от бутилката, тя е празна.

Посланик дьо Кабан ни посъветва да не напускаме страната си, за да не я оставяме в ръцете на Пеевски. Като нормален човек от нормален свят, той вярва в разума и доброто, заложени у човека. Обаче ако случайно се беше родил и израснал в България – и случайно беше избегнал диагнозата на истинския българин, състояща се от любов към чалгата и омраза към хората - той щеше да знае, че сама по себе си цялата тази страна се състои предимно от Пеевски. И голяма част от онези, които мразят въпросния Пеевски, всъщност просто завиждат, че той Е, а те Не Са.

Райко Дамянов е син на Георги Дамянов. Неговият баща имигрира в СССР. Завършва тамошната военна академия „Михаил Фрунзе“. Служи като командир на батальон и преподавател в академията (1932-1934). Заема и ръководни длъжности в Червената армия. През 1935 г. се завръща в България, за да подпомогне Георги Димитров и Васил Коларов в борбата срещу левите комунисти в БКП, каквото и да означава това. През 1937 г. се завръща в СССР, като участва едновременно в работата на Коминтерна и на Задграничното бюро на БКП. Става агент на болшевишките секретни служби. От края на 1942 г. участва в организирането на терористичната борба срещу законната власт в България.

След мрачната дата 9 септември 1944 г. става завеждащ на отдел „Военен“ на ЦК на БРП (к). Още на 12 септември 1944 г. е избран за член на Политбюро на ЦК на тази престъпна организация. Бил е министър на отбраната, и депутат. От май 1950 г. до смъртта си е председател на Президиума на Народното събрание.

От такава свръхвисока камбанария, от която всичко в социалистическия „рай“ е било видно като на длан, неговият син Дамян Дамянов е наблюдавал ставащото в този опит за държава. И рисува красноречивия медиен пейзаж в нявгашна Чалгария:

„Да си сътрудник на ДС беше престижно в ония години. Това отваряше врати към едно негласно общество, което си беше една държава в държавата. Живееха собствен живот в света на подозренията, клюките и интригите, доносите. От една страна, системата генерираше подозрителност, а от друга – сътрудниците на ДС гледаха да си оправдаят заниманията…

Да, тези хора са лъгани още от деца и в крайна сметка – излъгани. Само че това не ги прави невинни, защото, особено в модерния свят, всеки може да се пребори с лъжата, като научи истината.

Тази истина обаче не винаги е в реалността

Може да звучи парадоксално, но реалността в съвременна България е до голяма степен измислена, тя е пиеса с лоша драматургия, некадърна режисура и кошмарна актьорска игра. Проблемът е, че тук отдавна няма истински професионалисти и техните функции са поети от публиката. Най-красивите се правят на актьори, най-добре оплакващите се стават драматурзи, най-гласовитите се превръщат в режисьори. Публиката е завладяла всички сцени, дори политическата – така управляваните стават управляващи и оттам нататък няма мърдане.

Навремето вестник „168 часа” имаше готина рубрика – „Сред какви хора живеем”. Тя беше просто списък с имена на български и световни личности, направили впечатление с някоя голяма простотия напоследък. Мисля, че сега, за изборите, тази рубрика може да бъде успешно осъвременена, като я озаглавим „Кои хора се канят да ни управляват”. Сигурен съм, че дори само прочитането на съответните имена в президентски контекст би спестило доста лични грешки при гласуването.

Отказах се да споменавам Румен Радев, обаче как да избегнеш насладата от факта, че БСП му подбра достоен подгласник - Илиана Йотова. Принципно погледнато, тази девойка разбира от политика горе-долу колкото старата ми шапка. И въпреки това разбира от политика далеч повече, отколкото патрона си Радев – вероятно затова нашите комунисти са решили да му я пришият за вицепрезидент.

Гърнето Татяна Дончева пък си намери за вице достоен похлупак – царския човек Минчо Спасов. Като своя предизборна мъдрост той веднага изръси величествената, но отдавна омръзналата на всички простотия – България трябва да е винаги с Германия, но никога против Русия.

Извинете, ваше нищожество, а какво правим, когато Русия е против нас? Съгласяваме се с нейните капризи и претенции?

И докога така?

За кандидат-президентската двойка на Реформаторския блок пък мога да кажа само едно нещо – нищо. Не знам, бе, наистина не знам с какво Трайчо Трайков и Съби Събев плениха – или се очаква да пленят - дясната публика.

Всичко това бледнее обаче пред „новината”, която след дълго назлъндисване снесе АБВ – Ивайло Калфин за президент. Ако не се сещате кой беше тоя, това е куклата на конци, управлявана през годините от ченгето Гоце, негов любим, а май и единствен, коз в залъгването на остатъка от наивната българска публика. Трудно е в лицето на Калфин да се види образа на самия Калфин, обаче ако все пак трябва поне малко да го опознаем, предлагам да прочетем за мерака на чичо Денчо от знаменития разказ на Михалаки Георгиев. Чичо Денчо иска непременно да се отдели от масата, да е нещо. За целта той очаква от своя депутат да го назначи на най-проста служба - на мястото на онзи човек с черния костюм, дето стои пред оркестъра и само от време на време размахва една малка дървена пръчица.

Преди 43 лета американският консерватор и патриот Гари Алън обясни същността на социализма в своята най-известна книга, озаглавена „Никой не смее да нарече това конспирация“. Той съвсем вярно посочи:

„Повечето от нас смятат, че социализмът е онова, в което социалистите искат да повярваме – програма за разпределение на богатството. Такава е теорията. Но дали тя действа така?

Нека изследваме единствените социалистически страни, съществуващи днес на света, съгласно социалистическата дефиниция на думата. Това са комунистическите страни. Самите комунисти ги назовават социалистически държави, както е в наименованието на Съюза на съветските социалистически републики.

В него, в реалния социализъм, имате на върха една съвсем тясна олигархична клика, която обикновено не наброява повече от три процента от общото население. Но тя тотално контролира всичкото богатство, цялата продукция и самия живот на останалите деветдесет и седем на сто. Със сигурност Брежнев не живее като някой от бедните селяни от руските степи. Но според социалистическата теория се предполага той да прави точно това.

Ако човек прозре, че социализмът не е програма за разпределение на богатството, а фактически е метод за укрепване на богатството и за господство над него, тогава онова, което ви се струва като парадокс – свръхбогатите да пропагандират социализма – се оказва, че изобщо не е никакъв парадокс. Обратното, то се превръща в логичния, даже перфектния инструмент на мегаломаниаците, преследващи властта.

Комунизмът, или по-правилно – социализмът, не е движение на потиснатите маси, а на икономическия елит.“

Наистина световната революция продължава…

У нас тя донесе небивали страдания и доведе до неизличими поражения във всичко. Но най-страшните са погромите върху душите на хората. Комунистите убиха вярата на българите в Бога. След което чрез тотален страх, с терор, ги превърнаха в покорни роби.

На света има една партия – комунистическа, на парите. Затова не борци против кървавия комунистически режим, а роденият в СССР с лъжичка от червено злато в устата товарищ Сергей Станишев оглавява Партията на европейските социалисти.

По същата причина комунистката и бесепарка и агент на КГБ Ирина Бокова бе два пъти начело на ЮНЕСКО и се снима със семейство Обама.

А личната преводачка на Тодор Живков, милиционерката от БКП–БСП Елена Поптодорова е забравила от кога представлява народната република във Вашингтон. Понимаете, таваршутки?

За разлика от тези другари - алчно червени фашистки демократи, настоящият американски президент, превърна Белия дом в Чичо-Обамовата колиба/барака...

Д-р Коулман твърди:

„Социализмът е унаследено зло, понеже чрез насилие принуждава хората да приемат предварително и преднамерено планирани промени, за които те не са молили нито са ги искали. Могъществото на социализма е прикрито от премяна от утешителни термини и се крие зад маската на хуманизма. Освен това го срещаме още по-далеч, във фундаменталните промени в религията, която социалистите отдавна използват като потенциален проводник, който им позволява да проникнат в душите на хората. След което се промъкват в църквите и другите такива организации, за да увредят всички религии.

Целта на социализма е ликвидирането на свободното предприемачество, което всъщност е истинският капитализъм. „Научният“ социализъм минава под прикритието на множество дегизировки. А неговите пропагандисти сами се определят като либерали или умерени. Те не носят отличителни белези и трудно можете да ги разпознаете. Особено, ако се представят като комунисти. В американското правителство и управление има повече от 300 000 социалисти. Внимателните проучвания доказват, че през 1994 г. 87 на сто от членовете на Конгреса бяха социалисти… Това е движение, направлявано тихомълком…

Социализмът е революция без прилагането на откровено насилнически методи. Ала независимо от това осъществява крайно насилие над народната психика.

Съществува поговорка от времената на ранния Фейбиънски социализъм, която гласи: „Когато нараните комунист, кърви социалистът.“

Социализмът горещо приветства сериозното засилване на централната [правителствената] власт, която всячески се бори да осигури за себе си. И в името на това постоянно се представя за изконното обществено добро. Съединените щати и Великобритания са пълни до козирката с лъжливи пророци, които налагат новия световен ред. Тези социалистически мисионери проповядват мир, хуманност и всеобщо добро. Те напълно осъзнават, че няма как с преки средства да преодолеят съпротивата на американския народ срещу комунизма. Затова коварните социалисти фейбиънци съзнателно се придвижват тихо и полека. Така заобикалят бдителността на хората, като прикриват истинските си цели. Това е начинът, възприет от „научния социализъм“, за превземането на Съединените щати и превръщането им във водещата социалистическа страна на света.“[Dr. John Coleman – “One World Order: Socialist Dictatorship”, Bridger House Publications, Inc., Carson City, NV, 1998 г., стр. I-II.]

Онова, което д-р Коулман или не е прозрял, или по някаква причина спестява, е фактът, че социализмът, както и комунизмът, либерализмът, фашизмът, националсоциализмът и т.н. са рожби на същия таен интернационален елит, който изобличава в своите книги.

Големите корпорации изядоха свободните собственици. Така, както през ХVІІІ век в Англия начеващата промишлена революция, зародила капитализма, довела до пролетаризирането на милиони собственици на земя. Днес по-голумите акули се нахвърлят върху по-малките. В САЩ все повече супермаркети затварят врати. А другарката Кристин Лагард, предлага на правителствата да повишат заплатите на държавните служители. За да раздвижат потреблението. Което не е нищо друго, освен кристално кейнсиянство – продължение на марксизма, социализъм.

Искате си социализма!!!- Искате, но, олигарсите и милионерите от БСП и другите разклонения на ДС не искат да върнат откраднатото?