Блогът на budha2 :: НЕКА ОПИТАМЕ ДА ИЗЯСНИМ ПОДРЕДБАТА НА СВЕТА 2ч. /Важно е да се внедряват митове, щампи, легенди

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

09.04.2017 13:24 - НЕКА ОПИТАМЕ ДА ИЗЯСНИМ ПОДРЕДБАТА НА СВЕТА 2ч./Важно е да се внедряват митове, щампи, легенди

Автор: budha2 Категория: Други

Прочетен: 933 Коментари: 0 Гласове:

Сталин знаеше още една „тайна“ на управлението на общественото съзнание: важно е в него да се внедряват митове, щампи, легенди,
които се основават не толкова на рационалното знание, колкото на вярата[Дмитрий Волкогонов – „Триумф и трагедия: Политический портрет И.В.Сталина“, В 2-х книгах, Книга ІІ, Часть 2, Издательство Агенства печати Новости, Москва, 1989 г., стр. 35.]

> За какво беше убит Сталин

Наистина до войната Сталин измерваше всичко с мощта на въоръжените сили… Като Ричард III, който според легендата хвърлял с наслаждение в камината восъчните фигурки на убитите от него претенденти за престола, подбутвайки своята фигурка все по-близо до трона, със същото удоволствие и Сталин в предвоенните години „хвърляше в огъня“ унищожените не от него европейски армии: полската, френската, холандската, белгийската, норвежката, югославската, гръцката. Накрая в Европа фактически не останаха повече никакви армии, освен немската. Само да я притисне яко, и цяла Европа ще падне в дланта му като зряла ябълчица.

Според него не би следвало английската армия да се взема под внимание, както и американската, тъй като със своите линейни кораби и самолетоносачи англо-американците не могат да попречат на плановете му. Но не излезе така. А когато му се стори, че ще успее, пред очите му като фантом изникна петнадесетмилионната американска армия, отлично обучена, нахранена, млада и притежаваща атомна бомба. И най-важното – тази армия стоеше върху гребена на огромната доларова вълна, готова всеки миг да покрие и удави бедната, лежаща в развалини сталинска империя. Това Сталин отлично разбираше. И желязната завеса с трясък се спусна, за да изолира страната от външния свят, но и да не допусне каквото и да било проникване на долара до девствения съветски пазар.

Последваха серия нови укази за забраната на населението да притежава каквато и да било сума във валута или в златни монети. Започваше гигантският сблъсък с най-мощната и най-богатата страна в света. Запознат с „доларовия“ план, макар да не можеше да се ориентира в някои негови чисто финансови тънкости, Сталин бе почувствал просто с инстинкта си за съхранение, че е необходимо да принуди Запада да хвърля колкото може повече долари на вятъра. И по този начин да предотврати проникването на валутната вълна през желязната завеса, да отслаби натиска върху СССР и да спечели време.

Едва получил атомното оръжие, Сталин разпали война в Корея. А когато тази авантюра за малко да свърши с катастрофа за Северна Корея, включи във войната и милиони китайци, които затрупаха американците с труповете на свои съотечественици и докараха конфликта до безизходица. Американците успяха да съхранят суверенитета на Южна Корея, като загубиха, както винаги, 100 пъти по-малко хора и техника, но пък похарчиха за воденето на войната сто пъти повече от противниците си. А такъв бе замисълът на Москва.

Но ако в сравнение със САЩ Москва бе похарчила много по-малко в корейската авантюра, разходите й след войната станаха невъзможни. На линията на противостоянието в Централна Европа се концентрираха огромни армии, постоянно насищани със съвременно въоръжение. Обхванатата от ужас Европа се обедини около Америка и създаде отбранителния съюз НАТО. В отговор Сталин натика подвластните му страни от Източна Европа във Варшавския пакт.

Патовата ситуация на стария континент пораждаше отвреме навреме кризи, когато Сталин, изпаднал в лошо настроение, неочаквано обявяваше нещо като поредна блокада на Западен Берлин, опипвайки боеготовността на Запада. И през територията, заета от съветските войски, започваше да бучи американският въздушен мост, следен от страшните танкови дула при разделителната линия, моторите на бомбардировачите и изтребителите прегряваха, а от хилядите прикрити оръдия се сваляха маскировъчните мрежи. Но огън не откриваше никой. Призракът на Хирошима и Нагазаки стоеше пред всички. Изразходваха се обаче огромни средства. И макар че на Съветския съюз те катастрофално не му стигаха, Сталин вече обмисляше как да вземе в ръцете си инициативата в тази глобална конфронтация.

Начините бяха два. Първият – чрез постигането на преобладаващо военно превъзходство над противника. Вторият – чрез разлагането на противника отвътре, като се приложат старите ленински методи и се прибегне до създаването на пета колона от легални, полулегални и нелегални комунистически партии, способни да предизвикат социални взривове в западния свят всеки път, когато това бъде необходимо на Москва. А ако се наложи, не само социални, но и истински взривове. Във военните бази, на бойните кораби и в правителствените учреждения, пък и просто на многолюдните улици. И двата начина изискваха големи разходи.

Беше замислена и започна да се осъществява гигантската програма за военното корабостроене, тъй като без да бъде съкрушена американската мощ едва ли бе вероятна възможността да се установи световна хегемония. Стратегическите възможности, които флотът на Съединените щати бе продемонстрирал в годините на войната, в началото накараха Сталин да изтръпне (докато все още нямаше атомна бомба, вождът едва ли не със страх очакваше всеки ден американски десант в Крим),[Защо все там? Понеже знаел, че това е американска територия. Днес тези неща се замитат, а имат изумително значение при поредното разделение на света.] но после се превърнаха в обект за подражание. Историята на подготовката и строителството на чудовищните линейни крайцери от типа „Сталинград“ и до днес не може да намери разумно обяснение. Или вождът на всички народи съвсем се беше побъркал след войната, или в тези мастодонти бе ключът на някакъв много дълбок, недостижим за простосмъртните смисъл. Защото да строиш линейни крайцери (всеки на стойност от почти 2 милиарда рубли) през следвоенните години беше толкова оправдано, колкото и строителството на галери с весла.[Бунич не е бил напълно наясно с господството на съветския военно-промишлен комплекс над Кремъл. Този вид промишленици действат ръка за ръка по целия свят. Тодор Живков е искал пари от Илия Гунчев, генералния директор на тукашния – ДСО „Металхим“. Знам го от първа ръка.]

Успоредно с това се създаваше и стратегическата авиация, чиято липса през войната силно нервираше вожда. Действията на американските летящи крепости над Германия и Япония, когато при едно нападение участваха хиляди машини, когато те закриваха слънцето, а бомбите валяха в буквалния смисъл на думата като дъжд, направиха дълбоко впечатление на емоционалната натура на другаря Сталин. И той реши да се сдобие със също такава въздушна мощ, като заповяда на освободения от затвора Туполев да създаде равен по сила стратегически бомбардировач.

На краймосковското военно летище доставиха един американски стратегически бомбардировач Б-29, който през 1944 година беше извършил принудително кацане край Хабаровск. На Туполев бе заповядано да го вземе за основа. За да оправдае доверието на вожда, той направи чертеж на трофея и пусна в серийно производство модела, но под по-елегантното название Ту-4. Но за талантливия авиоконструктор прекопирането беше губене на време. В конструкторското му бюро вече на пълен ход вървеше подготовката на реактивния стратегически бомбардировач Ту-16 и на морския торпедоносец Ту-14. Не изоставаха и другите конструкторски бюра. Минаваше изпитания стратегическият бомбардировач на Мятишчев, а след първите си изпитателни полети реактивният МИГ бе хвърлен във въздушните боеве с американския „Сейбрам“ в небето над Корея.

Нова изненада подготвяше на американците и пуснатият от затвора Корольов. На базата на трофейна ракета ФАУ-2 той създаваше принципно ново ракетно оръжие, на което предстоеше само след няколко години изцяло да промени военностратегическото положение на планетата. Това оръжие щеше да застави американците за първи път да се почувстват като фронтова страна и да изхарчат нови милиарди долари, но вече не за глобални планове за преразпределяне на света, а за собствената си отбрана.

Редом с тези усилия напредваше работата и по другото направление, възползвало се от демократичните свободи в страните от Западна Европа и в САЩ. Разработваше се, постоянно се коригираше и настойчиво се прилагаше в тях планът за дестабилизиране на обществения им живот. За тази цел служеха съответните компартии, непосредствено подчинени на Москва, и точно това имаше предвид Сталин, когато разгони Коминтерна. Главният удар трябваше да нанесе най-младата в тогавашна Европа комунистическа партия – френската, начело с Морис Торез.

В онези години Франция беше ключова страна на НАТО. В Париж се намираха всички щабове и централни учреждения на тази организация. Планът предвиждаше компартията да организира всенародно въоръжено въстание и в определен от Москва момент да се призове на помощ Червената армия – познат сценарий, отработен още през годините на полската и финландската война. Докато не настъпи този момент, в съответствие с инструкцията, Торез трябва всячески да осуетява плановете на съюзниците чрез организирането на работнически стачки, улични шествия и безредици с призиви за борба за мир, против подпалвачите на война; да води яростна пропаганда в средствата за масова информация, да прославя Съветския съюз, неговата миролюбива външна политика и гения на Вожда на всички народи, победителя на фашизма генералисимус Сталин. А ако има възможност, да вкара в орбитата на компартията и други партии и обществени групи на Франция.

На френската компартия се заложи и поради това, че в годините на войната тя беше създала достатъчно силни въоръжени формирования в Съпротивата и дори се бе опитала да завземе властта с тях след десанта на съюзниците в Нормандия. Сега тези отряди, макар и официално да бяха разпуснати, тайно поддържаха всички свои структури, разполагаха с оръжие и очакваха часа, който ще определи Кремъл. Морис Торез, който бе член на Изпълкома на Коминтерна от 1928 година, си знаеше задачата и безусловно се подчиняваше на Москва.

Още в началото на Втората световна война той и неговата партия, изпълнявайки инструкция на Кремъл, направиха всичко възможно, за да разложат френската армия и обществото, превръщайки Франция в лесна плячка за Хитлер. Самият Торез дезертира от армията и мина в нелегалност. Дочакал така немската окупация, той призова френските работници доброволно да заминат на работа в Германия, за да помогнат на немския народ да отблъсне „англо-френската“ агресия. След 22 юни 1941 година, получил нова инструкция от Москва, Торез започна да организира съпротивително движение, което пък да помогне на съветския народ да отблъсне немската агресия. Както се казва – нито ден, нито час без заповед.

Забранена през 1939 година, след войната френската компартия отново се легализира, а Торез стана член на правителството, което откриваше великолепни възможности за дейността му. Но тя изискваше гигантски разходи. Да не говорим за издръжката на грамадния партапарат, за издаването на вестници (дебели и губещи като “L’Humanitй”), списания, листовки, прокламации. Бяха нужни средства за организирането на стачки, а профсъюзите искаха да бъдат компенсирани заплатите на стачкуващите работници, за провеждането на демонстрации, шествия и митинги, като на почти всеки участващ в тях трябва да се дадат по 300 франка. Годишно всичко това правеше многомилионни разходи. Само ефектното лягане върху релсите на прочутата Раймонда Диен, спряла влака с боеприпаси, струваше на партията 10 хиляди франка (хонорар на Раймонда) плюс още 30 хиляди франка глоба за нарушаване на железопътния график. Естествено, всички тези пари се изплатиха от Москва.

Емигранти още от първата вълна бяха закупили сградата на булевард „Осман“ в Париж, където се бе настанила основаната от тях „Евробанк“.

В нея между другото се съхраняваше и златният запас на Бялото движение и депозитите на РОВС.[27] В еуфорията от победния край на Втората световна война и при вида на златните пагони по раменете на офицерите от Червената армия, застаряващите ръководители на Бялото движение и многобройните емигрантски обществени организации възнамеряваха да предадат банката на Съветския съюз. Очевидно за вземането на това решение думата си бяха казали и други фактори: в техните среди бъкаше от инфилтрирани сталински шпиони, а самите емигранти се влияеха от всевъзможните комитети за завръщане в родината и от ловката агитация на стария агент на ГПУ граф Игнатиев. Обаче възникнаха затруднения, тъй като законът не позволяваше банка на територията на Франция да се оглавява от гражданин на чужда държава. Тогава постъпиха така: около 0,3 процента от капитала на банката предадоха на френската компартия, която осигури от своя ЦК човек, за да я оглави формално. А останалите 99,7 процента си поделиха Държавната банка и Външнотърговската банка на СССР.