Блогът на budha2 :: Терористичната пета колона на Русия БКП/БРП

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

31.10.2014 08:10 - Терористичната пета колона на Русия БКП/БРП

Автор: budha2 Категория: История

Прочетен: 1078 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 31.10.2014 08:12

В България нещата протичаха значително по-различно от останалите окупирани от германците страни. Още на втория ден след започване на войната на германците срещу Съветския съюз, Политбюро при ЦК на БРП(к) (Българска работническа партия (комунисти)) има заседание, на което се решава (след като месеци наред същата тази партия е била мълчалива свидетелка и в много от случаите и подкрепяла бруталното потъпкване на независимостта и националния суверенитет на редица беззащитни европейски държави, осъществявано под егидата на съглашението между нацистка Германия и болшевишка Русия) комунистическата партия да премине към подготовка и реализация на въоръжена борба срещу „германските нашественици“ (от които всъщност бяхме получили освободените български земи) и „българските окупатори на територии от Гърция и Югославия“. Светкавичната метаморфоза е напълно в стила на комунистическата партия и документално доказателство, че тя никога не е служила на идеалите на своя народ, а е била проводник на чужди интереси. В комунистическите брошури и агитационни материали се изброяват (потвърдени или непотвърдени) сведения за началото на тази „въоръжена борба“. Изтъква се, че в края на юни край Добринище излиза първият партизанин. Всъщност това не е нищо ново. От 1925 г. един или друг изпращан от Москва или поддържан с нейни средства „разведчик“ или „терорист“ се е промъквал тук или там из България, без да направи нищо особено, ако не се смятат няколкото компрометиращи именно комунистическата партия „деяния“. Пак в „агитационните материали“ ще прочетете, че непосредствено след решението на партията за „въоръжена борба“ се формира и първата партизанска чета на Никола Парапунов. Фактически нищо особено не се случва с призивите на комунистическата партия. Инвазията на насилие в България идва отвън. На 11 и 28 август 1941 г. през нощта на черноморското крайбрежие до устието на р. Камчия са стоварени от съветска подводница две групи обучени в Москва терористи, които скоро биват разкрити и в по-голямата си част унищожени. Претърпяла неуспех по вода, чуждата инвазия на тероризъм продължава по въздуха. На 14 и 19 септември същата година в Добруджа и други части на страната се спускат парашутисти-терористи (и то при напълно запазени дипломатически отношения между СССР и България, без каквото и да било дотогава участие на български граждани или институции във войната срещу Съветския съюз), които имат категоричната инструкция за организиране на тероризъм и подривна дейност в България. И тази „въздушна вълна“ в по-голямата си част е разкрита и обезвредена.
Комунистическата партия през този период не намира каквато и да била поддръжка сред широките слоеве от българския народ. Няма никаква възможност за създаване на нелегално съпротивително движение, защото България не е окупирана страна (германските войски са преминали през територията й като съюзници, акламирани възторжено и от комунистите), осъществена е националната мечта за всенародно обединение. Пропадат опитите на комунистическата партия за контакти и привличане към обща позиция на „демократическата опозиция“, единични надежди има само от страна на винаги готовия за комплоти и преврати политически кръг „Звено“ и БЗНС „Пладне“. Единичните попаднали в България „организатори“ от Москва започват слепешком опити за създаване на нелегална съпротива, увличайки в терористичните си планове незапознати със същността на въпроса чисти духом млади хора и идеалисти (като поета Вапцаров), които заедно с все по-нарастващия брой „подмолни пришълци“ от СССР ще превръщат десетки млади хора в жертва на една химера, зад която стоят амбициите на жадна за власт и насилие световна организация.
По този начин в следващите 1943 и 1944 г. в България ще бъдат внесени както от СССР така и от югославската (а в известна степен и от гръцката) комунистически партии „въоръжената съпротива“ (за осъществяване на чужди интереси и проиграване на национални идеали). Ще загинат отново в братоубийствена борба стотици измамени хора, търсещи социална справедливост и елементарно човешко благополучие. От съвременната позиция на пълен банкрут на „победата на комунизма“ след 1989 г., с право комунистическата партия и идеология у нас могат да бъдат държани напълно отговорни за избиването не само на хиляди и хиляди българи след 9. IX. 1944 г., но и на пожертваните, подмамени идеалисти, които комунистическата партия хвърляше срещу куршумите, за да окървави, разедини и конфронтира народа ни за чужди интереси и фалшиви идеали. В началото на 1942 г. полицията влиза в дирите на пратениците на Москва Антон Иванов, Цвятко Радойнов и др., които бяха успели да кооптират млади български идеалисти (дори безпартийни) като ядро на ЦК на партията, което да подготвя подмолна терористична дейност в страната, под ръководството на Коминтерна. Междувременно бяха заловени няколко завербувани (и срещу заплащане) агенти на Москва, сред които запасния генерал Владимир Заимов. Вербовката в тези случаи се е осъществявала включително и от съветската легация в София. Последват провали и на нелегални начинания на комунистическата партия и съветското разузнаване в София и провинцията. В продължение на две години от 1941 до 1943 г. партизанското движение в България, въпреки напъните на Москва и Коминтерна, не показва нито желаното от БКП развитие, нито съществени успехи. Под влияние на принципа за създаване на „фронтове“, Коминтернът внушава създаването на „Отечествен фронт“ в България. Прокламацията му е прочетена по работещата от съветска територия радиостанция „Христо Ботев“ на 17 юли 1942 г. Непосредствено след това съветското правителство усилва финансирането на тази радиостанция, както и на другата „черна“ радиостанция (също от съветска територия), която предава на вълната на радио София, но заблуждава (за по-голям ефект), че предава от територията на България.
Въпреки това, комунистите (натоварени със създаването на „Отечествения фронт“), не са в състояние да установят по-здрави връзки с останалите опозиционни партии и преди всичко с „легалната опозиция“. Единични, но трайни, контакти (както трябва да се очаква) са установени с превратаджиите от политическия кръг „Звено“, левите социалдемократи, БЗНС „Пладне“. Фактически обаче централно изпълнително тяло на т.нар. „Отечествен фронт“ все още не може да се създаде.
Едва след отчетливия обрат на бойните действия на Източния фронт и ликвидиране на германското присъствие в Африка през лятото на 1943 г. започва уедряването на партизанските формации в отряди — „Трънски“, „Чавдар“, „Антон Иванов“ (унищожен през зимата на 1943/1944 г.). Общо взето обаче дейността им се ограничава в планините и едва през пролетта на 1944 г., след тежките въздушни бомбардировки над София, предприемат нападения в отделни села или малки градове (Копривщица), като „акцията“ от този тип трае няколко часа (докато се отправи войска или полиция към съответното селище) и е придружена от опожаряване на архиви, произнасяне и изпълнение на „смъртни присъди“ над „народни врагове“ (обикновено селски кметове или чиновници в общините, както и по-заможен селянин или местния бакалин).
Заедно с опита да се създаде и раздухва у нас партизанско движение, ЦК на БРП (к) отправя поредни апели за „въоръжено въстание“. Това започна още с „директивата“ от февруари 1943 г. и продължи под различни форми до известното окръжно № 4 от 26 август 1944 г. Тези документи са подготвяни от „центъра“. Там явно нямат истинска представа за положението в България, където както през 1943 г., така и през 1944 г. до навечерието на 9 септември, дори и след разрушителните бомбардировки над София и приближаването на съветската армия до българските граници, партизанското движение оставаше ограничено в планините и никога не можа да осъществи (дори временно) ограничена „свободна територия“ (за каквато получават непрекъснато нареждания от Москва и богато са снабдени с оръжие и муниции от англоамериканс-ките бази по въздуха). Дори в новоосвободените области на Македония и Беломорска Тракия, пряко граничещи с титовата и гръцката съпротивителна дейност, партизанското движение е далеч под очакванията и надеждите на БРП (к).
През пролетта на 1943 г. комунистически „бойни групи“ убиха ген. Христо Луков, бивш министър на войната, а след преминаване в запаса включил се в ръководството на националистическата организация „Български национални легиони“. Убийството на генерала и по-късно на полк. Пантев бяха продиктувани от опасенията, че националистическите сили можеха да вземат управлението в страната и да дадат съвсем друг ход на въпроса за прякото участие на България във войната. Фактически обаче Борис III бе показал че поне в тази фаза това бе невъзможно. Комунистите, като истински майстори на дезинформация, лансираха слуха, че Луков е убит по нареждане на царя. Дори роднините на жертвата бяха повлияни от такова внушение.
Основната цел на тези убийства бяха всяване на страх и несигурност сред обществото. Терористите направиха няколко „опита“ да убият един обикновен радиоинженер Кулчо Янакиев (който засичаше доста успешно и заглушаваше предаванията от съветска територия върху вълната на радио София). Именно тези неуспешни опити доведоха до разгромяване на терористичните „военни групи“. Целта на бомбардировките не беше военно-стратегическа, а имаше за цел „въздушен тероризъм“, с което се целеше дестабилизация на държавата, подпомагане на партизанското движение в Сърбия, Гърция и България и косвено улесняване придвижване съветските войски от изток.
Въпреки че София бе евакуирана, страната не бе дестабилизирана. Партизаните все така не можеха да си осигурят някаква „свободна територия“ в планините, макар и снабдявани с оръжие по въздуха от англоамериканските военновъздушни сили (които не се интересуваха, че снабдяват прокомунистически сили, стига да дойде за тях по-бързо краят на войната). Партизаните имаха възможност само за някои внезапни терористични акции в малки села и общини. Правителството предложи на няколко пъти амнистия при предаване на оръжието, но прохитлеристката коалиция търпеше поражения и това укрепваше все повече духа на излезлите в Балкана, с надеждата, че скоро ще имат властта в ръцете си. Тази надежда беше и основна причина за „масовизация“ на партизанското движение едва в последните месеци на нелегалната им борба.
При такива обстоятелства през зимата на 1944 г. и последвалите месеци правителството на Божилов създава специални жандармерийски части за справяне с нелегалните, започвайки безогледна борба със сравнително все още малкото, но разпръснати партизански формирования. В населените места е създадена и „Обществена сила“, която да организира самозащитата срещу партизанските нападения. Решени да унищожат партизанското движение преди Червената армия да достигне границите ни, властите предприемат наказателни акции, палене къщите на партизаните, разселване на семействата им, на заподозрените ятаци и пр.
Народът се почувства разделен, обезкуражен пред това, което го очакваше. Въпреки това обаче дестабилизация на управлението нямаше и правителството държеше властта здраво в ръцете си, непозволявайки не само по-чувствително агломериране на партизанското движение или пък създаване на толкова настоятелно заповядваната от Москва поне незначителна „свободна зона“ дори и в новоосвободените земи. На 8 септември съветските войски вече маршируваха на българска територия и танковете им вдигаха прах по пътищата. Правителството на Муравиев бе дало разпореждания да не се оказва никаква съпротива от страна на българската войска. Същевременно, считано от 20 ч. на 8 септември, България обяви война на Германия. В определен момент се оказахме във война с всички велики сили. Парадоксално положение, което хода на събитията наложи за страната ни. Въпреки това и на 8 септември властта на Отечествения фронт оставаше само пожелание за комунистическите ръководители от Москва.
При това положение и при наличието на окупиращата България Червена армия, „ръководното ядро“ на Отечествения фронт влезе в тайни преговори с военния министър Иван Маринов, който „прие“ да съдейства за провеждане на преврат в ранните часове на 9 септември. С негова помощ бяха „ангажирани“ прокомунистически функционери в дежурния екип на Министерството на войната (в което квартируваше правителството и Генералният щаб) за вечерта на 8 срещу 9 септември. За помощ разчитат на Прожекторното отделение при Противовъздушния полк край София (което трябваше да заеме Военното министерство), учебната войнишка рота на Военното училище (определена за Централна поща и Телефонна палата). Инженернощурмовата дружина бе определена за Централна гара. В последния момент се разчита и на части от Бронираната бригада.
Това обаче все още се струва недостатъчно за заговорниците, начело на които отново са застанали Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Димо Казасов, но вече като изпълнители на ЦК на БРП (к). Тъкмо заради това бъдещите „революционери“ прибягват към последното „най-сигурно средство“ за заемане на властта. Влизат в преговори с Дирекцията на полицията и въз основа на поетото задължение да не се извършват насилия и репресии срещу полицейските чинове, сключват с главния директор на Българската полиция „джентълменско споразумение“ от 20 ч. на 8 септември полицията в цялата страна да се прибере в участъците. (Споразумението обаче е фактически едностранно, тъй като още от следващия ден след взимане на властта започна унищожаването по физически път на подчинилите се на споразумението полицаи).
По този начин на смрачаване на 8 септември улиците на населените места в страната са обезоръжени и свободни за започване на „героичната революция“ на неуспялата да заеме властта комунистическа партия, дори и при наличието на съветски войски в страната. Легенда, която комунистическите „историографи“ измислиха по-късно за „храбрия Янко“ и неговото „ръководство“ в развитието на събитията, убедителна само за раболепното им въображение, което през 60-те и 70-те години трябваше да превръща „генералния секретар“ в „основна фигура“ на деветосептемврийската нощ.
Нещата стоят съвсем по друг начин. С помощта на ренегата военен министър и на дежурния екип във Военното министерство и посочените по-горе войскови части, привлечени по команден път, превратът бе осъществен на 9 септември между 3 и 4 часа сутринта без да гръмне пушка.
В 6 ч. и 25 мин. по радио София, станалият вече класически превратаджия на България Кимон Георгиев, определен за министър-председател, прочете обръщението на новото ОФ правителство. Една партия, превърнала се през последния четвърт век в „пета колона“ на чужда сила в страната ни, най-после се добра до креслата на властта. След години комунистите щяха да обявят това безславно „присвояване“ на властта най-напред като „въстание“, а след това и като „социалистическа революция“. При този бегъл преглед на обстоятелствата довели до завземането на властта на 9. IX. 1944 става съвсем ясно, че комунистическата партия, дори и зад маската на Отечествения фронт (и включените в него прокомунистически сателити) никога не можеха да установят своя власт в България без присъствието на съветски войски в страната. Не напразно комунистическите идеолози и лидери, признавайки тази истина като благодарност към Москва, я потвърждаваха непрекъснато до последни дни на диктатурата си през 1989 г. chitanka.info/text/2992/17