Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.05.2016 19:14 - Левски е обесен, защото отказва да бъде руски шпионин и всякакъв роб II
Автор: encho1 Категория: История   
Прочетен: 5281 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 29.05.2019 00:11

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

 (ПРОДЪЛЖЕНИЕ)
Този материал е поместен от Янко Гочев във Faktor.bg, но поради наложеното медийно затъмнение, всеки честен българин трябва да го разпространява според възможностите си, за да се знае истината такава каквато е била.

 Янко Гочев е автор на уникалното изследване „Руската империя срещу България“, от 3 части. Това е първият строго научен опит за изясняване на отношенията между Руската империя и българския народ в периода 1455-1918 г., но без митове и комунистическа идеология. Гочев е автор и на поредица за трагедията на таврийските българи, публикувана от Faktor.bg

Янко Гочев е роден в гр. Първомай. През 1996 г. завършва " История", а по-късно и "Право". Работи като юрист, но историята остава голямата му любов, интересите му са насочени към българската военна история и дипломация и международните отношения.

 „Руската империя срещу България“ I http://zelka.org/details.php?id=471069

http://arenabg.com/svali-torent-ruskata-imperiya-sreshtu-bylgariya-yanko-goev-591557/

 „Руската империя срещу България“ II http://zelka.org/details.php?id=471072

http://arenabg.com/svali-torent-ruskata-imperiya-sreshtu-bylgariya-yanko-goev-591558/

 „Руската империя срещу България“ III http://zelka.org/details.php?id=471073

http://arenabg.com/svali-torent-ruskata-imperiya-sreshtu-bylgariya-yanko-goev-591559/

 

МИТ № 3 - ВАСИЛ ЛЕВСКИ БИЛ СЪДЕН ОТ ТУРСКИ СЪД


Това е един от най-дълбоко насадените митове. Специалната комисия, назначена от правителството се приема за съд. Упорито и последователно се внушава това отвсякъде - от историци, писатели, журналисти.

Запазените документи говорят за комисия. Освен това действат не една, а няколко специални комисии в Орхание, Тетевен, София. Орханийска околийска специална комисия е първа по време и е заседавала от 22.09 до 30.10.1872 г. След това нейните функции се поемат от Софийската окръжна комисия. Има и Тетевенска общинска специална комисия.

Веднага след обира в Арабаконак Министерският съвет провежда извънредно заседание. На него е взето само едно решение - създава се Специална правителствена комисия.

Комисиите по правило се назначават от длъжностно оправомощено лице или колективен орган и в акта (заповедта) изрично се посочват поводът, съставът, нейният срок и конкретните й задачи.

От доклада на министъра на вътрешните работи Хюсни паша е видно, че Специалната комисия е имала конкретна задача - "да извърши всестранна и пълна анкета на инцидента (обира) - на място". Тя трябвало да сезира съответните органи и институции, които да извършат предвидените по законите мероприятия, за да бъдат подведени под съдебна отговорност доказаните виновни лица.

Специалната правителствена комисия е наречена още "смесена" не само заради състава си с участието и на християни, а и заради това, че в нея има граждански чиновници, военачалници, служители от съда, прокуратурата, видни общественици.

След решението на правителството членовете й са назначени с указ (ираде), т.е. административен акт на султана за съставянето й със строго регламентирани задачи.

Правомощията й са да прави анкети, а не полицейско-следствени разпити ! Комисията е административно-анкетна и не е съд! Условно комисията може да се нарече административно-дознателска.

Съставът на комисията според протоколите от нейната работа е следният: генерал Али Саиб паша - председател, майор Шакир Мехмед Салим - кавалерийски офицер, Махмуд Мазхари, Саадулах Саръ (член на окръжния съд) и четирима българи - Иванчо Хаджипенчович, Пешо Тодоров (член на софийския меджлис, след освобождението кмет на София), Мано Хаджистоянов и Мито Каймакчиев (Каймакчийски).

Али Саиб паша е личност, почти неизвестна в българската история. Той е виден държавник, министър и деец на османската държава. Роден е през 1827 г. в анадолското село Кайсери Талас в семейството на бежанци от Грузия. От този произход идва прозвището му Гюрчю (грузинец). През 1850 г. завършва военно-артилерийско училище в Цариград. При управлението на султан Абдул Азис (1861-1876) е военен комендант на Видин и Ниш, валия на Битоля и Шкодра. Става член на Държавния съвет и министър. При следващия султан Абдул Хамид (1876-1909) заема висши постове в империята - командващ армия със звание дивизионен генерал-майор, председател на Държавния съвет, министър на полицията, на артилерията и на войната. Оглавявал е операция по преселване на грузинците. През 1873 г. е удостоен със званието маршал. През 1875 г. е главнокомандващ на османската армия. Участва във войната срещу Сърбия през 1876 г., когато печели победи над сръбската войска при Княжевац, Алексинац, Зайчар и в решителното сражение при Джунис. От 1879 г. е вече дворцов маршал и живее в двореца "Топхане". През 1884 г. е и военен министър. Умира неочаквано от естествена смърт през 1891 г. За неговите качества съдим от оценката, която му дава Ст. Заимов, който го определя за "най-гъвкав дипломат сред турските държавни мъже".

                                         image
                                                                Али Саиб паша

 Вторият член на комисията е Шакир бей. Сведенията за тази личност дължим също на Ст. Заимов, който даже го повишава в "паша". В официалните документи, с които разполагаме той обаче навсякъде е отбелязан като майор Шакир бей. Роден е в Цариград през 1838 г. След завършване на военното си образование в столицата е изпратен да служи в Дунавския вилает като представител на правителството по настаняването на нови заселници "мухаджири". През 1868 г. вече става мютесариф (управител) на Русчук (дн. Русе). След това е повишен в помощник валия и е изпратен като такъв в Багдад. След края на работата на Специалната комисия майор Шакир бей е назначен за мютесариф (управител) в Херцеговина. Служи там известно време и е върнат отново в България като военнен комендант на Орхание (дн. Ботевград). Майор Шакир бей участва в Руско-турската война (1877-1878). Бил е командир на колона в боевете на Шипка, а след това командва т. нар. Орханийска армия, която извършва няколкото акции по време на руската обсада на Плевен и доставя на Осман паша храни, медикаменти и подкрепления. За заслуги Шакир бей е повишен в генерал-майор. После е разгромен при Арабаконак. След войната 10 години е турски посланик в руската столица Санкт Петербург. Той умира на 61 години през 1899 г. като главен инспектор на източните вилаети в Анадола.

Важен член на комисията е българинът Иванчо Хаджипенчович, наричан още от турците Иванчо ефенди.

Неговото име е символ на едно от най-големите предателства в българската история. Наричан е с обидни епитети като "туркофил", "съдник", "палач на великия Апостол" и "предател на българите". Това е стара традиция за оценка на личността и дейността му още с неговото назначаване за член на комисията, т.е. от съвременниците на събитията, а веднага след освобождението по линия на партизанщината този негов отрицателен "ореол" допълнително укрепва.

Случайно или не, единствените оскъдни биографични данни за Ив. Хаджипенчович са на поборника Ст. Заимов, който както знаем с цялата си фамилия е убеден русофил и при него писането, особено след освобождението е за сметка на революционната му дейност. Ст. Заимов е не само убеден русофил, но и провален революционер и апостол. Нито едно негово революционно начинание няма успех. Това важи особено за дейността му като главен апостол във Врачанския революционен окръг по време на Априлското въстание през 1876 г. Иначе на думи Стоян Заимов е много силен, особено в убеждаването и фактически подмамването на Хр. Ботев да пристигне с четата си във Врачанско през май 1876 г.

Иванчо Хаджипенчович е роден в Русе на спорна дата – 1822 или 1824 г. в богато семейство на чорбаджията Хаджи Велико Хаджипенчович – търговец и член на русенския меджлис в продължение на около четири десетилетия между 1817 и 1857 г. Неговата биография и до днес е забулена в тайнственост. За ранните му години нищо не е писано, освен че завършва висше образование право в Париж, където учи от 1841 до 1845 г. Тук се сприятелява със своя състудент, прочутия по-късно валия на Дунавския вилает и виден реформатор на империята Митхад паша (1822-1884). Завърнал се в Русе, през 1846 г. се жени за Анастасия Мавриди, праплеменница на търновеца Никола Пиколо. Като търговец е съдружник с Христо Тъпчилещов и други български и австрийски партньори. През 1852 г. постъпва на служба в местния меджлис, а от 1854 г. става и капуджи башия (помощник на валията) – титла, която му позволява да носи униформа. Затова Хр. Ботев в своя фейлетон "Кои сме ние" го нарича "обершпион, накачен с всякакви ордени и храчки".

Звездата на Иванчо изгрява през 1864 г., когато Мидхат паша идва в Русе като валия на новия Дунавски вилает. Двамата се сближават, не само защото могат да си "хортуват по французки". Когато Мидхат паша "изпитва" Иванчо дали е рушветчия и той се оказва на висота, а това качество в Османската империя е много ценно и може да открие пътя към административна кариера. Така и става с Иванчо ефенди. Докато Митхад паша е дунавски валия, Ив. Хаджипенчович също расте в кариерата. През 1866 г. той е избран в първия общ вилаетски съвет, през 1867 г. е назначен за председател на вилаетския търговски съд. Когато Мидхат паша се издига до председател на Държавния съвет в Цариград през 1868 г., за член на съвета е издигнат и Ив. Хаджипенчович. Вече като висш сановник в Цариград той се хвърля във вихъра на църковната борба.

Иванчо х. Пенчович взема активно участие в борбите срещу фанариотите за самостоятелна българска църква. Султанският ферман за създаване на българската Екзархия от 10.02.1870 г. е бил връчен на най-видните българи в Цариград по това време – юриста и историка Г. Кръстевич (1813-1898) – бъдещ генерал губернатор на Източна Румелия (1884-1885) и Ив. Хаджипенчович. Те са били избрани за делегати при Портата от групата българи в Цариград, което доказва високият авторитет, с който са се ползвали. През 1871 г. Иванчо ефенди е делегат на Църковно-народния събор в Цариград, който изработва устава на Екзархията. По-късно е избран за член на Временния смесен съвет на Екзархията – най-висшият български легален форум в империята. Заема тази длъжност от 1872 до 1876 г. Но, като повечето български богаташи от онова време той е еволюционист – отрича бунта и настоява българският народ да постига целите си бавно, полека и с благоволението на султана. Затова като всеки еволюционист го наричат "туркофил".

Ив. Хаджипенчович се познава лично с Левски и няма  връзка със залавянето му. Според спомените на цариградския българин д-р Хр. Стамболски Левски на два пъти – през 1869 и 1871 г., посетил Цариград и се срещал с местни патриоти, като прави опит да създаде таен комитет. През август 1871 г. нощува в дома на Иванчо ефенди на о-в Халки като безопасно място. При отпътуването на Левски двамата български първенци Ив. Хаджипенчович и Ст. Илич са дали доброволно значителна сума за закупуване на оръжие за бъдещата революция. Ако Ив. Хаджипенчович е предател, още тогава през 1871 г. е щял да предаде Апостола на турците.

През 40-те и 50-те години на XIX в. Ив. Хаджипенчович е дарител на църковните и образователни институции в Русе: най-вече на българската църква "Св. Троица" и българското училище към нея, на което е дългогодишен попечител. По-късно участва в събирането на средства за българската църква "Св. Стефан" в Цариград. Бил е сред спомоществувателите на първото издание на "Горски пътник" от Г. Раковски (Нови Сад, 1857) както и абонат на вестник "Дунавски лебед", издаван от Г. Раковски.

Като висш държавник – член на държавния съвет на империята Иванчо Хаджипенчович със своите контакти и авторитет е помагал според възможностите си на своите сънародници. Но не бива да бъде идеализиран, защото от позициите, които заема често се замесва и в антибългарски акции. Приписват му се доноси пред турската власт по адрес на негови сънародници, както и участие в акцията на Митхад паша за създаване на турско-български училища. По този въпрос Ив. Хаджипенчович действа като най-обикновен османски чиновник и се е конфронтирал с мнозинството българи, които в крайна сметка надделяват и успяват да запазят българския облик на организираните от техните общини възрожденски училища.

                                      image
                                                        Иванчо Хаджипенчович

Русофилът Т. Бурмов в бр. 33 на в. "Време" от 26.03.1866 г. пише за тази негова дейност и го характеризира: " негова милост е нещо като чиновник на Митхад паша. (Сп. "Мисъл", Год. II,кн. I, С. 1892 г., с. 81).

Участието на Иванчо ефенди в специалната комисия срещу Левски е продължение на тези негови прояви в услуга на османската власт и ще доведе за десетилетия напред до отричане на някои негови заслуги. Тук, както посочих, принос за неговото очерняне има лъжепоборникът русофил Ст. Заимов, който изкарва в по-късните си публикации Иванчо Хаджипенчович от "дявола по-черен".

Ив. Хаджипенчович не е насилен да стане член на тази комисия. Великият везир провежда разговор с него и другите двама членове и им дава 24 часа за размисъл. На Иванчо ефенди намеква, че ще бъдат анкетирани и разследвани българи и ако му е неудобно можел да се откаже от мисията си. Колебанията му явно са били големи, защото може да си навлече гнева на поколения българи като предател. Той е силно уплашен и вика д-р Хр. Стамболски на съвещание. Излага пред него своите колебания с оглед отрицателните последици, които може да се стоварят върху него. Д-р Хр. Стамболски настоява, че Ив. Хаджипенчович трябва да приеме и да отиде в комисията в София. Докторът изтъква, че при отказ Иванчо ще изглежда като съучастник, че присъствието му ще направи другите членове на комисията по-снизходителни и че в него заловените българи ще видят надежда за спасение. След съвещание и с Г. Кръстевич Иванчо поема за София.

Всички членове на комисията са подставени лица. Имат скрити или дори явни зависимости, които се дължат или на особености в тяхната биография, служебната им дейност, или произхода им. Това създава предпоставки за голямо задкулисие в нейната работа.

Комисията пристига в София и започва анкетите си. Разпитва арестуваните дейци на ВРО. Провежда очни ставки. Д. Общи е разпитан набързо за пръв път още в първия ден на анкетата и за него разпитите приключват на 13.12.1872 г. На 18.12.1872 г. Али Саиб паша с телеграма до Цариград уведомява правителството за разкритията на Д. Общи и настоява за одобряване на смъртна присъда против него, което е потвърдено. Така Д. Общи е "осъден" на смърт по чл. 55, 62 и 170 от ИНЗ от 1858 г. Екзекуцията му се забавя. Рано сутринта на 10.01.1873 г. той се качил на бесилото. Изразил съжаление, че ме излъгаха (?!) пред изповядващия го свещеник и пред смаяните турци и малко циганска публика, сам рита бурето под краката си. Увисва на въжето поне в очите на присъстващите на екзекуцията му достойно.

Следват още разпити-анкети на други задържани във връзка с Арабаконашкия обир.

Инструкции и насоки на работата си комисията получава "отгоре". Указанията са били по-малко провинените да бъдат освободени, а инициаторите и активните участници да бъдат осъдени.

На 27.11. 1872 г. в доклад до султана се обръща внимание "Категорично да не се допусне въпросът да се раздуха и разшири" и "с това да се развълнуват духовете на населението". ("Доклад до негово величество", превод П.Дорев, в."Зора", бр.3142 от 22.12.1929г.).

Това е класическа форма на задкулисие, прикрита под съображения за опазване на държаните интереси и сигурността на държавата с оглед осуетяване на възможни бунтовни прояви. Министерският съвет е сезиран, че се разкрива сериозна революционна организация в България. За това са нужни преди всичко "тайни агенти" и "тайни издирвания". Такова е нареждането на Цариград до Дунавския вилает. Именно това нареждане показва, че предварително "следствие" в София, Орхание, Тетевен и Ловеч, както и разпитът пред Извънредната комисия, имат дълбока и сложна задкулисна дейност. Правителството разрешава да се изразходват суми за тази дейност "под форма на здравни разходи".

На 14.12.1872 г. Али Саиб паша в потокол № 1 до великия везир предупреждава, че "се е узнало какво Българският революционен комитет, за който се получавали сведения, че от дълго време насам се събирал във Влашко и Сърбия с цел да подстрекава и бунтува България, е посеял отново семето на бунта в някои български селища" ("Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд", 1952г., с. 232).
На 18.12.1872 г. в Цариград, този въпрос стои пред Министерския съвет. И там се взема най-лесното решение - да се бърза с обезглавяването на революционната организация.

В доклада на МС до султана изрично се подчертава: "Предвид обаче на обстоятелството, че въпросната организация е образувана с цел да се вдигне революция... и че тя е пристъпила към изпълнение на своите замисли, едно спешно изпълнение на издаденото спрямо главните смутителни наказание..." се налага, за да послужи "за добър пример на всички членове на горепоменатата революционна организация" (ДТС, т. І, Извори, с.588-589).

Междувременно на 26.12.1872 г. е арестуван и "баш комитата" Левски. Първата процедура спрямо него е проверка за установяване на самоличността му, защото властите не са били сигурни точно кой е задържаният. Този факт служи като един от основните в подкрепа на тезата, че предателство против Васил Левски няма, защото логичното твърдение е, че ако то е съществувало местната власт в Ловешко е щяла да знае кого е арестувала на 26.12.1872 г. Тук не трябва да се пропуска и друг факт в подкрепа на горните разсъждения - обявената от правителството награда за залавянето на "баш комитата". Всеки местен османски чиновник е искал да прибере наградата и е бил материално заинтересован да работи усърдно в това направление.

Залавянето на Левски е обявено с телеграма от 29.12.1872 г. на търновския окръжен управител до председателя на комисията Али Саиб паша. Тогава комисията поема анкетата-разпит и на Левски. Неговият разпит в Софийския конак е проведен в пет дни – 5, 6, 7, 8 и 9.01. 1873 г. Всяка дума на българина и всеки въпрос на членовете на комисията, записвани от турския писар, са запазени в архивите на отдел "Османистика" на Националната библиотека. Папките със записите от разпитите на Левски стоят заключени в подземията на имперската канцелария в Истанбул до 1931 г., когато българското разузнаване успява да прибере в София няколко вагона безценни свидетелства за историята ни, откупени като стара хартия от османските архиви.

По време на разпитите на Левски, Али Саиб паша прави нов, много по-сериозен извод. На 8.01.1973 г. той пише до своето правителство, че "революционната организация" е подготвяла "въстание против Отоманската държава" ("В. Левски и неговите сподвижници", с.253). Само 6 дни по-късно се разбира до какви изводи е стигнал специалният пратеник и председател на Държавния съвет Али Саиб: "...шефът и организаторът на бунта Васил Дякон Левски е подстрекавал поданиците на султана към въоръжено въстание срещу държавата, бил председател и подбудител на станалите бунтове".

Левски е разпитван от комисията, като са запазени протоколите от 7 негови разпита, отразени като единствен протокол с дата 14.01.1873 г.

По време на разпитите са проведени много очни ставки със заловени комитетски дейци, които общо взето уличават Апостола и разкриват ролята му в организацията. Важно е да се посочат имената на българите, съзаклятници, които по запазените документи са свидетелствали против Левски - Д. Общи, Дидю Пеев, хаджи Станьо Врабевски, Петко Милев Страшника, Марко Йончев, Станчо и Станьо Хаджииванови, Марко Йончев, даскал Иван Лилов Фурнаджиев, Анастас Попхинов, Вутьо Ветьов.

Левски е притиснат. Опитват се да го принудят да разкрие всичко, което знае за дейността на тайната организация, която е създал. Ив. Хаджипенчович разказва за поведението на Левски пред съда. Едва стоял на краката си, но отговарял смело и дори не поглеждал Д. Общи, който изповядвал всичко, но Левски запазил самообладание. Съдът очаквал Апостола да отрича твърденията на Д. Общи и другите издайници. "Само по въпроси, отнасящи се до народното ни честолюбие и до личното му достолепие, той отговарял категорично, доблестно и ясно, без двусмислие и колебание. Тъй например, като го запитвали за съучастниците му, натъртено казвал: "Те са милиони, целият български народ!"

Защитната позиция на Левски е сполучливо избрана въз основа на Хатихумаюна от 1856 г. Така цели да опази себе си, другарите си и делото. Обикалял за да подобрява положението на българите - да им дава упование. Не бил бунтовник или хайдутин. Подчертава, че търси законни пътища за подобряване на тежкото бреме на българския народ. Действал бил в дух на легитимизъм, който великите сили и Портата не могат да не уважат. Това е умна защитна теза, която разкрива още повече величието на Левски. Той изпъква като зрял политик и дипломат, много добре познаващ дори психологията и настроенията на масите.

Левски не назовава нито едно име на действащ комитетски деец, не предава никаква организационна тайна. Никой не е съден или убит заради неговите показания. Апостолът е спазвал принципна позиция при разпитите, отговарял е лаконично - "не знам" , "не познавам" , "не ми е известно". Не е издал нито едно име и успешно е попречил на опитите за разкриване и разбиване на създадените от него тайни революционни комитети.

Върху хода на работата на комисията оказват влияние и други фактори. Става дума за сблъсъка между интересите на великите сили, а в Османската империя е главната конфронтация между Русия и Англия. Тяхната борба за надмощие намира отражение и по "делото Левски".

Посланик на Русия в Цариград от 1864 г. е генерал граф Н. Игнатиев. Той е един от бележитите руски дипломати, който с упоритост и умение полага огромни и успешни усилия за укрепване и разширяване на руското влияние в региона. Той признава в своите спомени, че неговата цел е не конфронтация с империята, а спечелване на султана като съюзник на Русия. Пак там пише, че между Русия и Османската империя са били установени по-добри от когато и да е било отношения и султанът имал доверие в него. Това не е обикновено самохвалство. Френското списание "Илюстра-сион" от 26.10.1876 г. характеризира руския посланик и определя особения му статут, който е заемал: "Всъщност няма друг такъв ясен и твърд дипломат като граф Игнатиев. В кабинета си на посланик на Русия в Константинопол той отдавна събира тъжби, породени от османския гнет над християнското население. Внимателно следи и отбелязва събитията, преди да отправи укорите и порицанията, които развълнуваха цяла Европа. Европа ясно вижда днес резултатите от неговите разкрития. Той е обкръжен с всеобщо внимание, нещо, което е рядкост за един посланик, още по-малко за един руски посланик."

Като доайен на дипломатическото тяло руският посланик често свиква ръководителите на дипломатическите мисии на великите сили за обсъждане и вземане на решения по важни въпроси на политиката на османската държава. Европейските велики сили по силата на международните договори с империята отдавна са си извоювали правото, а и икономическите и финансовите възможности за намеса във вътрешните й работи. Чест повод за намеса е положението на християнските народи. Преди да вземе решение по този въпрос, османското правителство обикновено изчаква становището на съвещанието на посланиците, председа-телствано от руския посланик.

Когато граф Н. Игнатиев отивал на аудиенция при султана в неговия дворец или в Портата, многолюдни тълпи от турци и християни излизали на улиците, за да видят най-влиятелният дипломат в Цариград. В спомените си д-р Хр. Стамболски "Автобиография, дневници, спомени". Т.1-3. С. 1927-1931 (1972) пише: "Самите турци признаваха могъществото на това руско влияние и сочеха с пръст граф Игнатиев, качил се на хубав бял кон, последван от дългомустакатия гавазин, тоже на кон, българина Христо Карагьозов, отиващ на Високата порта през многолюдните широки улици. Това беше едно величествено шествие на руския посланик из турските махали, жителите на които се стичаха да видят този, на когото думата беше закон и който диктуваше даже в двореца."

Симеон Радев в Строители на Съвременна България отбелязва за статута на руския посланик: "Игнатиев бе тогава всесилен всред турските министри: някои европейски публицисти го наричаха руски вицеимператор в Цариград."

image
Граф Николай Игнатиев като руски посланик в Цариград,

 От позиции на своето силно влияние граф Н. Игнатиев започва да кадрува по висшите етажи на властта в империята. Сменя чиновници, дори велики везири. Успява със задкулисни действия да свали реформатора англофил Митхад паша. Издейства назначението на русофила Махмуд Недим паша (1881-1883).

Той е виден османски политик, наречен от съвременниците си "стара лисица". Махмуд Недим паша е с грузински произход. Той два пъти е велик везир на империята в периодите 1871-1872 г. и 1875-1876 г. Бил е доверено лице на султан Абдул Азис и послушен изпълнител на неговата воля. Но това едва ли се дължи само на някакви лични симпатии. По-скоро султанът е знаел за наличие на негов могъщ покровител. Той следва проруска политика. Зависим е от руския посланик Николай Игнатиев. Махмуд Недим паша често е повтарял: "Да правим каквото правим, достлука с московеца да не разваляме."

По внушение на граф Н. Игнатиев великият везир размествал висши местни и административни ръководили и дори военачалници в българските земи. Заради русофилския му външнополитически курс е наричан от съвременниците му с прякора Недимов.

image
Махмуд Недим паша като велик везир

Англия търпи временни неуспехи заради новата линия и действия на граф Н. Игнатиев. Тя обаче не желае да се предава и да отстъпва от позициите си. Изтъкнатият британски дипломат и посланик в Цариград сър Х. Елиът е туркофил и намира опора сред Митхад паша и "новите османи". Двете течения русофилско и англофилско са в постоянна борба с променлив успехи пред султана и това води до честа смяна на правителствата. Обирът в Арабаконак става когато велик везир (от 31.07.1872 г.) е Митхад паша. По доклад, фактически донос на Иванчо ефенди той започва гонения срещу българите първенци. Спира в. "Македония" и хвърля редактора му П. Славейков в затвора. След известията за обира в Арабаконак нарежданията му към софийските власти са да се заловят и накажат всички замесени в обира и в революционните дела. Времето не му стига да се разправи изцяло с българските комити. Със задкулисни действия на граф Н. Игнатиев, Митхад паша е свален бързо от власт след по-малко от три месеца.

На 19.10. 1872 г. правителството е оглавено от Мехмед Рушди паша. Това е преходен кабинет, от който се очаква да измени проанглийската ориентация, но и да подобри приятелските отношения с Русия. Граф Н. Игнатиев енергично се захваща с новата възможност да установи доминиращо руско влияние. Той бърза да вземе "българските работи" в свои ръце. Стреми се да ограничи дейността на комисията, разследваща заловените българи, която дава предимство на привържениците на Митхад паша. Граф Н. Игнатиев успява да убеди султана и везирството, че случаят не бива да се раздухва, че не трябва да се шуми много, защото това не било в интерес на империята, а комисията да продължава работа по-тихо в провинциална малка София, без да се пренася в Русе или Цариград. Митхад паша обаче не бездейства. Разкритията му дават повод да подеме борба отново за да се върне като велик везир. Той е насърчаван от сър Х. Елиът.

Новото правителство на Мехмед Рушди паша се е колебаело между двете тенденции. Това колебание се отразява върху състава на комисията. Председателят й Али Саиб паша е от проруското правителство. Помощникът му обаче майор Шакир бей е бивш адютант на Митхад паша и ревностен защитник на проанглийската линия. Така се установява паритет. В тази ситуация изключително важно значение придобива третият основен член на комисията Ив. Хаджипенчович, който може да наклони везните в полза на Русия или Англия. Иванчо ефенди е удобен и за двете линии в зависимост от това от къде духа по-силният вятър. А той умее да усеща навреме неговите посоки. Според позицията на правителството се откриват две възможности пред комисията. При запазване на доминиращо руско влияние в кабинета анкетата-следствие в София няма да прерасне в голям процес, т.е. "делото Левски" ще бъде с ограничен характер. Ако обаче намиращият се в опозиция Митхад паша надделее със своите хора, в цяла България ще има голям съдебен процес с открита антируска насоченост и много подсъдими.

image
Mитхад паша

В крайна сметка инструкциите до Софийската комисия са плод на компромис между теченията. Те включват строго наказание само на най-изявените ръководители за назидание, а за останалите - по-леки присъди.

Комисията заседава тайно. Какво се решава в софийския конак и какво е ставало там е било голяма тайна дори за софиянци, съвременници на събитията. И това не е случайно. Политическото задкулисие си има своите правила, които се спазват векове наред.

При представянето на архива на БРЦК в комисията става ясно, че българското революционно движение е самостоятелно, а не сръбско или руско. Така и русофили и англофили са обезоръжени и не могат да използват аргумента за чужда сила или държава (агентура), обсебила българските комитети.

Приключвайки работата си, комисията, по законите на бюрокрацията, прави обобщения на резултатите в два заключителни протокола. Първият (все още неизвестен) вероятно е засягал Арабаконашкия обир, а вторият "делото Левски"! Този вторият е единственият запазен, цялостен документ по " делото Левски". Той не е оригинал, а препис, както личи от самото му заглавие.

Заключителният протокол на правителствената специална комисия е най-важният документ за дейността й. Важно е да се отговори на следните два въпроса: каква правна стойност (правна природа) има този документ и какви последици е предизвикал?

Първият преводач на протокола Владимир Хиндалов през 1935 г. го определя като "обвинителен акт"!? ( в. "Зора", бр. 4673). По-късно българската историография го характеризира като "присъда" и вина за тази грешна корекция има изглежда проф. д-р П. Миятев, който пръв ожесточено критикува преводите на Вл. Хиндалов във вестник "Радикал" през 1943 г. Голям учен като проф. Ив. Унджиев в своята книга за Левски "Биография", преиздавана многократно изрично посочва вярното становище, че протоколът не може да бъде присъда. Въпреки това пропагандата за издадена присъда срещу Левски продължава от десетилетия. Тук считам, че мълчанието на специалистите османисти и юристи по османско право е направо недопустимо.

От съдържанието на документа, наречен погрешно присъда личи тълкуване, само че доста елементарно и грешно на много правни термини и дори цели институти от действащото османско законодателство и в частност наказателен процес. Тези свободни съчинения, правени от неюристи на текстове от ИНЗ някои и до днес считат за "мотиви за присъдата"?! Други отиват по-далече и обявяват заключителните думи в протокола за "диспозитив на присъдата"?!

Правната природа на този документ може да се определи, ако се съпостави с издаваните тогава от османските съдилища присъди. Това не е трудно, защото има стотици публикувани съдебни документи, дори цели сборници с такива актове в българската историография. Типичен пример е сборникът "Османотурска палеография и дипломатика" от 1972 г. т. III. Там има образци на съдебни протоколи (илями), съдебни актове (хюджети), съдебни решения (хюккми).

Всяка присъда е строго формален акт със задължителни реквизити. Реквизитите на присъдите в Османската империя са няколко и е лесно да се разпознаят. Задължително в присъдите се посочва държаният глава (султанът), при чието управление се издават. Задължително се отбелязва, че присъдите се издават "в името на Всевишния Аллах и на Всевишния негов Пророк!" Задължително се отбелязва кой кадия (съдия) е издал присъдата. При осъдителните (смъртните присъди) се посочва името, подписа на съдията (най-често това е бил председателят на съда) и неговия печат, т.е. присъдите трябва да са подписани и подпечатани. Изписват се имената на прокурора и дори свидетелите, които са имали роля нещо като съдебни заседатели. Смъртната присъда според османското законодателство по това време трябва задължително да бъде подпечатана с туграта на султана. Това е специален калиграфски печат или подпис, използван за узаконяване на актовете на държавния глава (султана). Може да се нарече монограм на султана. Той включва пълното име на султана и неговата титла, представени в сложна плетеница, съставени от нишанджии (калиграфи). Туграта се поставя върху герба на османската държава, монетите, пощенските марки и присъдите. Всеки султан е имал своя уникална тугра. На осъдителна (смъртна) присъда се отбелязва и какво е било делото - углавно, политическо, издадена от какъв съд - окръжен, военен, апелативен, касационен.

В протокола на комисията, наречен "присъда" няма нито един от горепосочените реквизити. Затова той не е присъда. Комисията не е съд. Отделно протоколът не е подписан и не е подпечатан.

Тогава възниква въпросът какво представлява в крайна сметка този документ?

Някои биха казали, че заключението на членовете на комисията прилича на мнението на един разследващ орган, което той дава пред прокурор по образувано наказателно дело от общ характер, с което прокурорът не е длъжен да се съобразява. Но и това не е точно, защото наказателно дело все още няма образувано. Прокурор няма назначен, а членовете на комисията, както посочихме вече не са магистрати и следователи, а по скоро анкетьори.

Този заключителен протокол е по-скоро един подробен доклад озаглавен "препис от протокола на комисията." Предназначението на този доклад изглежда е било да служи за основа за съставяне на изложение или писмен доклад до султана.

Важно е да се посочи, че решението на комисията, което не е присъда е Левски да бъде осъден на смърт. Това е по-скоро пожелание или предложение до истински съд да го съди и осъди на смърт.

След одобряването му от министър-председателя се иска да бъде издадена заповед (ираде) от султана по чл. 16, отд. II от ИНЗ. По този член обаче смъртното наказание се налага за извършени злодеяния по точно определена процедура. То не се привежда в изпълнение, преди да се прочете публично присъдата в съда в населеното място, където ще се изпълнява. Преди това трябва да има издадено ираде, утвърдено със султанската тугра и да съдържа доказателства и за извършеното злодеяние и мотивирана присъда за него.

Ирадето в случая е специална заповед, съдържаща личния печат, подпис и тугра (монограма на султана), в която има неоспорими доказателства за извършеното най-тежко престъпление - злодеяние, за което османските закони предвиждат смъртно наказание. Задължително в ирадето трябва да има юридическо обосноваване на смъртната присъда. Следователно, за да се издаде ираде делото трябва да е приключило, т.е. да има образувано и проведено следствие, съд и издадена осъдителна присъда. В случая с Левски това направено ли е!?

Така стигаме до изводът, че му е издадена смъртна присъда само въз основа на преписи на анкети - разпити и протокол, при това без заверки, подписи и печати!

Няма друг такъв случай в Османската империя. Допуснат е прецедент, на комисията са диктували да се действа бързо и наказателно спрямо "баш комитата". Диктатът може да е дошъл по стечение на обстоятелствата от вътрешното състояние на империята - разкрита голяма нелегална мрежа от комитети, поставили си за цел гибелта на империята, но и отвън, т.е. от чуждо въздействие. Това чуждо въздействие може да дойде само от велики сили. Вече посочихме по-горе чие чуждо влияние е най-силно в Цариград по това време.

Истинско съдебно дело по всички правила на тогавашните османски наказателни закони не е проведено. Няма следователи, прокурори и съдии. Няма и надлежно оформени от тях протоколи и актове, които да удостоверяват дейността им. Няма и адвокати нито служебни защитници. Адвокати (защитници) са имали дори заловените въстаници по време на Априлското въстание от 1876 г. Това е бил Илия Цанов (1835-1901) - защитникът на заловените въстаници от четите на Хр. Ботев, Таньо войвода и Хр. Патрев от 1876 г., в това число и брата на Хр. Ботев - Кирил (бъдещ генерал). Успява да спаси всички от смърт и им издейства по-лека присъда - заточение. Тогава през юли 1876 г. е имало извънреден съд, но все пак съд за разлика от 1872/1873 г.

Левски не е имал никаква защита и никакъв адвокат, дори служебен защитник. Авторът на заключителния протокол, съставен по заповед на генерал Али Саиб паша след молбата за ираде заключава: "нека бъде според Вашата заповед." Така комисията чрез нейния председател си измива ръцете и праща доклада нагоре по инстанциите в държавата, за да решат те окончателно съдбата на българските комити и на Левски.

На 21.01.1873 г. е изпратен специалния доклад до султана. В него държания глава на империята е информиран за дебатите и решението на МС чрез министерството на правосъдието да се разреши на Мазхар паша като окръжен управител на основание Углавния закон на империята да назначи извънреден военно-полицейски съд, който "безшумно" да разгледа делото вероятно се има предвид при закрити врати.

 СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ




Гласувай:
4



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: encho1
Категория: История
Прочетен: 242420
Постинги: 38
Коментари: 30
Гласове: 54
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031