Представете си, че наш прародител през ония незнайнодревни времена види кадър от съвременното ни ежедневие. Няма ги красивите коне, а човеците яздят на някакви страни бръмчащи и изхвърлящи кълбета дим хали,  седят в странните си домове - сиви килийки и вместо ръцете им да танцуват изписвайки триизмерни невидими знаци в пространството, пръстите им мърдат по някаква  тракаща плоскост. Вместо да се радват на Слънцето и Луната, звездите, земята и всичко що я изпълня, очите им са изпити от някакви правоъгълници, които излъчват множество образи. Вместо човек на човека да се усмихне, то усмивката е отдавана на правоъгълника, който в отговор показва някакво малко жълто кръгченце, на което са нарисувани очички и усмивка. Ми ще разбере ли прадядо ни какво е видял, а ако да, как ще го обясни на своите съвременници. Считаме ли, че древните спрямо нас са били на по ниско стъпало нормално е отговорът да е, че те не могат да  разберат особеностите на нашето време. Но аз мисля, че те поначало са си имали прозрение за живота, разпознавали са времената, можели са да пътуват през времето и... видя ли са ни. Имайки бащината грижа към своето далечно потомство всячески са се постарали посланията им да достигнат до нас. А ние... я да си представим ако ние изгледаме кадър от техният живот. Ще ги видим например, хванали са се на хорото. Ще си помислим - ами радват си се, веселят се нашите далечни прадеди. Не, те не просто се веселят, те свещенодействат.  Ако нямаме тяхното мислене – нищо няма да разберем. Дори и някой от нас да прозре нещо, той трудно може да го опише, защото много от тогавашните значения на думите са се загубили или изопачили. Но все пак нали за нас са мислили прародителите ни, защо да не се опитаме за момент да погледнем през техните очи.

 Иска ми се да мога да разкажа поне част от малкото, което съм възприела от тях. Всъщност, което те ни говорят е толкова необятно, че един човек не може да го изчерпи. Той може да види само това, което съответства на мисълта му вървежа му, доколкото преминава през местата, които и те са минавали, дотолкова ще и да ги разбере. За това колкото човеци, колко съдби има днес на земята, толкова и са многоразлични разбиранията спрямо древните послания.

 Преди 10-тина години ходих по едни невероятни места. Учиха ни навремето, че всичко е случайност, големия взрив, възникването на живота на земята, красивите скални образувания и те случайно дело на природата и дума да не става, че може да има човешка  или божествена намеса. Красиво беше и аз се вълнувах. Е, по принцип съм се впечатлявала от, камъни и скали, но на тези места, край село Карлуково изживяването ми беше по различно. Гледах и сълзи  необяснимо защо се стичаха по лицето ми. Слънцето преминаваше през камената халка на Провъртеника   (случайност нали), а в пещера  Проходна от процепите с формата на големи очи   (така съвършени, че е непоносимо болезнено да си помислиш , че са се образували по случайно стечение на обстоятелствата) се спускаха снопове лъчи и на земята две слънчеви петна  придобили очертанията на същите очи се гонеха по каменните развалини.
 След години отидох на местността Беглик Таш където е било Светилището, което ще нарека „Ранули”, защото е по добре да се нарича по името на близката някогашна крепост, а не с името което му е останало от турско време. Радвах се, че съм там, но не се вълнувах както някога. Мислих си, че с годините вече съм станала по уравновесена, но три дни след посещението ми, образите които бях видяла на Ранули оживяха и аз се разплаках. Същото усещане каквото изпитах и пред скалите в Карлуково. Бях видяла залязващото Слънце да умира минавайки през арковидният отвор на големият камък  (учените го наричат „Апостол Таш”) последният му сноп светлина осветяваше каменна композиция приличаща на голям долмен в, който може да легне цял великан. Наричат я „пещера - утроба”  ,  защото по време на лятното слънцестоене тя зачева от светлината както е и при пещерата край Ненково. Но какво става при залеза. Някой умира. Великанът ли, или Слънцето. Великанът... кой всъщност е той. Всеки човек носи един великан в себе си, който се има за много знаещ, по горен от другите. И у когото великанът живее той не може да разбере какво е да обичаш истински. Ако някой успее да се отърве от великанът си или да го превъзпита така, че потенциалите да са му впряг в полза и на близките му, тогава човек намира любовта. Но смъртта... всеки се плаши от нея, никой не иска да остави живота си. И аз се уплаших когато намирайки се в арката на големия камък усетих, че става нещо страшно и величествено.  Излязох от арката и се оттеглих.  Притаила дъх  гледах отдалеч на събитието. Слънцето драговолно умираше. Умираше вместо великана . Умираше от любов, а аз се уплаших от любовта. И то умираше самотно. Разбрах, че първопричината на всеки страх е страха от любовта. Чудила съм се, защо човек когато има вид, че е многотърсещ и даващ мило и драго за да намери, накрая когато намери, избягва като ужилен, че го е страх да не би с достижението му  да му свърши живота. Ами страх го е от любовта и затова от нея бяга, а търси любовните имитации.

 На следващата година когато отидох на Ранули при залеза легнах в арката (а мястото е направено като за човешки ръст), че заедно да умрем. Слънцето и аз, заедно от любов.

 Откакто видях Светилището Ранули започнах да мисля все повече и за Проходна Има някаква връзка между двете места, ако и да няма камък с камък да си приличат. Но какво е общото. И на двете места като отидеш претърпяваш трансформация, всичките ти негативизми стават позитиви. Усещането е че летиш. И ето че ми се отдаде възможност да отида отново на това твърде неслучайно място пещера Проходна. Докато следвах завоите на пътеката, която води към пещерата, дърветата и канарите като сценична завеса ту се вдигаха, ту се спускаха и пред мен се разкриваше и закриваше многоочакваният изглед на Проходна. Ето че най сетне сцената окончателно се разкри и Мистерията започна. Бях пред входа на пещерата –  светла арковидна врата  с внушително голям размер. Образът на тази врата като че копнат и отместен на дясно, го видях пейснат вдълбан в скалата,  също арковидна врата само че тъмна, която не проучих води ли тя на някъде или не, защото предпочетох за малкото време, което имах да престоя в същинската Проходна. С една дума, имаше две врати едната от кoито е или имитация на вход или те въвежда някъде, където ако нямаш светлина можеш да пропаднеш. Преминах през светлата врата. Необяснимото ще премълча. Нямам думи да опиша преживяването си. Те очите плачеха, а не валеше времето беше ясно. Знаех, че тези сълзи умиват и пречистват. Вътре в пещерата видях до същинските очи в дясно от тях (моето дясно а тяхното - ляво) други очи.  Те бяха  вдълбани  в скалата  същата форма каквато са и оригиналните, но вторите очи бяха слепи и не можеха да пропускат светлина нямаха слънчеви проекции на земята, които да обхождат някогашните каменни числа - части от часовника, който е дарявал мъдрост на тези които са желаели да разпознават времената. Не можеха слепите очи още и да плачат.  Мислено се пренесох на Светилището Ранули и видях, че и там има повтаряне на първообраза. В дясно от арката на големият камък има и друга арка – вдълбана в камъка само, че непропускаща светлината.  В нея не могат да се изпълнят тайнствата каквито стават в истинската. Как да тълкуваме. Всеки ще види различно. Аз видях, двойнствеността на същините, има първообраз, който е. Има и второобраз, с вид на истински, но не е, той не изпълнява предназначението си, и не действа в правилната посока. Великанът за  който вече споменах е като тъмна врата или слепи очи, а силата му е необуздана. Той е копие на една истинска древна същност – Херос, а по късно наречен Св. Георги. Та тази имитация на войн я видяхме да препуска на изток от нашата завещана от дедите ни земя. Гледаш и се чудиш, този войн размахва копието си и вместо да го забие в змея забива го... Избива се човешкият род. Дали физически или словесно даже преди всичко мисловно, всички го правим. Та за това очите плачат.  Но сълзите в пещерата са чудодейни те могат, който застане под тях до го умият така, че великанът му да се отмие както се отмива кал и да очистят човека, а на место старият великан, пещерата-утроба, (която я има у всеки човек) да роди  истинския Херос, който знае къде да забие копието си.

 

 

 

Свидетел на Мистерията, която бе в Проходна не бях само аз. Има много топлина в пoстинга на Звездичка.

13.08 12:39 - Пещера “Проходна” и размишления за погледа и Отворените Очи!

http://zvezdichka.blog.bg/viewpost.php?id=222474

 

Много дълбоки асоциации, честно казано и аз изтръпнах от разказа... Макар че скоро бях на БегликТаш /Ранули/ усетих само какво е хубаво да стоиш между двете високи стени в тесния процеп. Бях някак като "у дома си", беше прохладно. В гората имаше още много и много неизровени докрай послания от камъни.

Блоговете ви със Звездичка ме мотивират да се вглеждам повече в древностите, до които се докосвам. Явно в доста от тях има още много за откриване.

Стига да не сме като този , слепият ....

П.

волна птицо :), ти, която имаш сетива да вплиташ невидими същности, които се раждат в дълбочината на душата ти, за които имаш отворени очи в сърцето си! Твоето местенце много ме радва и с радост надниквам тук отскоро и откривам наистина прекрасни неща, откривам твореца, който има свобода да разгръща таланта и способностите си и да оцветява по своему уникалното си пространството.
Интересно ми е при е теб :).