#силнизаедно Не съм писател, фотограф съм, но ще се опитам да ви разкажа накратко за надеждата. Надеждата, която е старица с тъжни добри очи. Надеждата, която те плясва през лицето с тъжните си добри очи, когато си на топличко в доволство насред модерно софийско заведение. Надеждата се промъква тихичко и тъжно те пита дали искаш КОКИЧЕ. Тя е старица, не пита за пари, не иска съчувствие или милостиня. Тя подарява НАДЕЖДА с тъжни и добри очи, тя просто предлага кокичета. И ти в своето топло доволство, модерен нахранен и усмихнат си вземеш КОКИЧЕ, разбираш, че не ТЯ се нуждае от теб, а ТИ ОТ НЕЯ. Защото с тъжни и добри очи, ТЯ подарява НАДЕЖДА. Че зимата си отива, може би, може би. Че ще срещаме повече добри очи, които няма да позволим да са тъжни, може би, може би. Че ще бъдем ние самите по-добри от себе си и ще направим нещо за света, може би, може би. И когато НАДЕЖДАТА ни се усмихне с тъжни и добри очи, а старица ни предложи кокиче, ние ще го вземем. Ще си платим с доброта, отворено сърце и НАДЕЖДА, която да раздаваме. Може би, може би. НАДЕЖДА ВИНАГИ ИМА.