Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.10.2014 23:55 - Количественото натрупване на глупост не води до качествени изменения.
Автор: budha2 Категория: Политика   
Прочетен: 1892 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 12.10.2014 21:11


image                                                          Да вземем световно известните – оперните певци. Доайен сред тях беше Борис Христов, достатъчно здраво свързан както с тукашните, така и със съветските тайни служби. Още през шейсетте „недолюбваният“ от комунистите маестро посещаваше Москва,… без да гастролира?! Не е ли странно?

А от 1968 година нямаше проблеми с туземните милиционерски власти. Даже заради неговите записи за „Балкантон“ затваряха сгради, булеварди и площади – храма „Александър Невски“ и Зала „България“, барабар с „Царя“, „Аксаков“ и „Георги Бенковски“. Готов съм да свидетелствам за това. Как така изпълняваше „църковни творби“, а едновременно с това се погаждаше с антиклерикалните комунисти и милиционери?

Братът на Николай Гяуров – Костадин, от село Лъджене, беше член на Политбюро на ЦК на БКП и на Държавния съвет на НРБ. Също така ръководеше единствените, казионните Българските професионални съюзи. Дълги години се пъчеше с депутатството си в комунистическите парламенти. Сетне многократно го провождаха за посланик. От 1942 до 1944 г. Костадин Гяуров е бил… терорист – шумкар. Борил се е против законната власт и срещу българите, в интерес на враждебния СССР.



Самият Николай Гяуров ползваше повече от установените привилегии, предназначени за номенклатурата. Беше изключително близък с диктатора Тодор Живков. Правешкият „цар“ го беше допуснал до своя най-вътрешен кръг – ловната си дружинка! Вилата на певеца край Варна беше нещо, за което даже членове на Политбюро не можеха да мечтаят…

Ами другарката Райна Кабаиванска? Прочетох, че:
image
„Певицата обаче никога… публично не е изричала дума срещу комунистическа България или Държавна сигурност.“

Как да го направи, след като самата тя е вярна дъщеря на Партията. Похвалила се, че баща й Ячо Кабаивански хем бил доктор, хем създал… „Балкантурист“! Това беше невъзможно, без солидно болшевишко минало. Както и без опората на солиден, як, мощен гръб на най-високо партийно-държавно равнище.

Оказа се, че бащата на певицата също е бил… шумкар, съветски гангстер! Освен това титлата „д-р“ била валидна за животните. Комунистът Яким Иванов, който поради незнайна причина променил фамилното си име на Кабаивански, действително бил доктор, но… ветеринарен.

Вече съобщих, че агентурното минало на Павел Герджиков изплува поне върху медийната повърхност. Нима допускате, че Никола Гюзелев беше по-различен? Този галеник на властта, който пребиваше първата си съпруга – гъркиня. Знам го от мой бивш колега, негов съсед от специален блок в столичния жилищен комплекс „Червена звезда“. Ако Гюзелев не е подписал със службите, щеше да гледа световните оперни сцени само на снимки или по телевизията.

Не нам! И аман!

Такова е истинското лице на културата при социализЪма под властта на архи-простаците от БКП, БЗНС и милицията. Ако си припомните само как изглеждаха министрите на културата, на часа ще се хванете за кобурите, както гласи стар лаф…
image
Като започнете с шумкаря Демир Янев, минете през зетя на Георги Димитров, съветския гражданин Вълко Червенков, полуграмотния Живко Живков от село Урбабинци, днес все още носещо името на Петър-Младеновия болшевишки, терористичен род Тошевци, през след деветосептемврийския компартиен активист Начо Папазов, ченгето Илчо Димитров, и стигнете до твърдишкия „интелектуалец“ с оная физиономия Георги Йорданов…

Простак до простака, мила моя майно льо! Тях гойското стадо уважава, цени, слави.

„Quo vadis, Bulgaria?“

Не, възклицанието не е мое. Негов автор е Иван „Ванчѐ“ Михайлов. И датира още от предвоенната 1937 година.Аз само се присъединявам.

„Оптимистично“ за неграмотността и нагаждачеството

Който не се е докосвал до ръкопис на някой от „великите“ творци на социалистическия реализъм в литературата, няма представа за онзи Еверест на досадата и неграмотността, който редакторите трябваше да преодоляват.
image
Веднъж бях помощник-дежурен редактор във всекидневник. Като нещатен, а само на хонорар, уж нямаше как да нося отговорност. Кой щеше да ми бере гайлето, ако станеше нещо?… Затова ме слагаха да помагам. Дежурната редакторка ми връчи разказ от „класика“ Стоян Ц. Даскалов. Учехме неговата повест „Мелниците Липовански“ в училище… След години се запознах и с наследника на Липовански – художник, депутат и заместник-министър от СДС.

Връщайки се назад във времето, това май се оказа единственият оригинал на толкова виден представител на соцкултурата, до който съм се докосвал. Коректорките бяха нашарили пожълтелите машинописни листа с червените си поправки. Сякаш държах в ръцете си случайно откъснато парче от протрита черга.

Не помня сюжета. Но няма да забравя, че не се сдържах и попитах шефката на екипа, с която и със съпруга й бяхме се сближили и по комшийски, защо пускат този буламач от думи? Първоначално тя ме погледна с изумление. След като на бърза ръка схвана, че бях напълно искрен, изтърси не съвсем дамското:

„Таковай му майката! Уважавай го!“

Първата дума беше друга – досещате се. Но още по-важното дойде три-четири часа по-късно. Някъде към 14:30 печатарите завъртяха броя, както се казваше на вестникарски жаргон. Дежурната си тръгна, но аз трябваше да стоя още два часа. Да не би някой читател да се обади по телефона. Казваха, че се е случвало. На мен – не.

И някъде около 16 часа, когато тъкмо се готвех да си тръгвам, в рамката на вратата „изгря“ невзрачната фигура на вече доста остарелия „класик“. Попита дали вестникът е излязъл? Показах му купчината за редакцията.

image
Поинтересува се, дали разказът му е отпечатан? Когато получи утвърдителния ми отговор, поиска „един-два броя“. Взе хартиените късове, все още миришещи на печатарско мастило и секатив. И сгъвайки ги внимателно само през средата, тътрейки краката си, се отправи към изхода.

Защо разказвам всичко това? Понеже вестникът струваше… 2 стотинки. А „специалните“ членове на Съюза на българските писатели като него взимаха хонорари от по няколко десетки хиляди лева за издадена книга! Тогава, в онези времена.

Ето, това е комунистическата класика.

Ако беше жив, Сте-Цето, както всички го наричаха, навярно щеше да се изкара… репресиран. Както повечето от културтрегерите от онази мрачна епоха. Безлични, бозави твари, които обилно пълнеха сивия поток на ерзац духовността, за да я превърнат в пълноводна река. Тя ни заливаше отвсякъде. Давехме се в нейното безмилостно безкултурие.

Признавам, че едва познавам книжната продукция на тукашните соц-Балзаковци. Но забелязвам, как повечето от онези, които най-усърдно въртяха опашки край Тато, сега се изкарват истински „страдалци“. Художниците и скулптурите също са заели пози на трагично засегнати от режима, чиито апологети бяха.

image
Светлин Русев, за когото майстори на четката са ми споделяли, че е убиец на всеки творчески порив, биде… свален от поста председател на Съюза на българските художници. За да му изографисат някаква „дисидентска биография“, го накараха да се запише в т. нар. Русенски комитет, редом със съпругата на Станко Тодоров, заедно с Нешка Робева и останалата плеяда от видни компартийци. Всички – храненици на Партията. Изпратиха го да закусва с Франсоа Митеран. Владимир Буковски разказа подробности за последния…

В самото навечерие на Втория комунистически преврат Любомир Левчев също се направи на съсипан от Партията. Даже се изкара единствения българин, когото някаква скрита, белким не посочена пряко сила, преследва, за да го ликвидира?! Уж репресиран, пък още тогава издадоха книгата му, озаглавена многозначително „Убий българина“. Нещо като автобиография, нещо като повест, изобщо като нищо на света, ако перифразираме Уилям Сароян, с когото беше пил по време на една от световните писателски срещи. Небивалици!
image
Явно този вид „творци“ притежават изключително услужлива памет. Например бащата на „антикомуниста“ Владимир, е забравил как, „когато през 1988 г. в кръга на своите най-приближени“ правешкият каскет „подхвърлил идеята да си подаде оставката от най-високия партиен пост“, неговият понастоящем напълно реставриран лиричен теляк „Любомир Левчев почти просълзен, със задавен глас го пита: „На кого ни оставяш, бащице?“

Също – специалната вечеря за избрани лично от Тато, на която в изблик на онова, което всяко нормално същество ще приеме за проява на крайно безчестие, уважаваният и днес придворен поет на диктатора въодушевено, с „априлски“ патос изрекъл:

„Благодаря Ви, другарю Живков, за вдъхновението, което сте ни давали… Не може да ми забраните да ви обичам, другарю Живков.“
image
За награда, американците взеха синчето му под крилцето си в САЩ. И след като го направиха „преподавател“ – по какво ли, дали по подмазвачество – ни го върнаха добре опакован в масонска престилка и настроен яростно антибългарски.

Пак преподава, казват… Може би – история на луцеферианството?

Преди доста години, от Лондон, бившият му приятел Георги Марков се обърнал към Левчев-баща с думите:

„Драги, Любо,…
Това писмо не е отправено към един председател на Националния съвет на Отечествения фронт и член на Централния комитет на Българската комунистическа партия. А към един поет, с когото ме свързват дългогодишни спомени. Ако поетът е мъртъв, аз му дължа надгробно слово, ако е жив – дължа му честитка за рождения ден…

В мое отсъствие дойде главното ти редакторство на „Литературен фронт“, дойдоха стъпало след стъпало, но не стихосбирка след стихосбирка. Критиците се надпреварват да те превъзнасят, вестници и списания са залети от хвалебствия, писани от хора, които не желаеха да те признаят. Хора, които никога нито са те разбирали, нито са имали необходимата интелигентност да отидат отвъд лозунгите в поезията си.

Не зная какви са били личните ти мотиви, за да се откажеш от дървото на поета и да се прехвърлиш върху стълбата на кариерата (искам да кажа – асансьора). Може би си смятал, че имаш нужда от простор и че властта ще ти го даде. А може би и ти, като всеки простосмъртен, си решил, че животът се живее веднъж и че е за предпочитане да бъдеш богат кмет, вместо беден поет. Това си е твоя работа. Въпрос на избор. Или на предопределеност…


И нека ти кажа, че поводът за това писмо не е последната ти поема, а статията ти във вестник „Народна култура“ под заглавие „Верую на новия човек“.

image
Първото ми впечатление от тази статия е, че ти не си пишеш статиите, а си имаш човек да ги пише, а ти само ги подписваш. И веднага щях да ти дам съвет да го замениш този твой служител с някой, който би имал поне малко уважение към читателите, защото все пак, макар и много рядко, някой прочита тия вестници и тия статии…

И въпросът е преди всичко за вярата. И позволи ми да те запитам направо: Наистина ли вярваш в това, което си написал? Защото за съжаление статията си я писал ти. Защото в равната локва от безсмислени думи, която уморен партиен агитатор е излял, използвайки всички умопомрачителни клишета на провинциалните вестници, аз видях капки от собственото ти мастило, думите на луд защитник на отдавна превзета крепост, който, свършил патроните, крещи срещу чуждите войници. Но те не му обръщат внимание. Никой не го взема на сериозно. И това съвсем го влудява.

Или да вземем думите ти, че „Солженицин е белогвардейска отрепка“. Аз не ще разисквам с теб дали оценката ти за Солженицин е вярна, защото ти знаеш много добре, че той не е нито белогвардеец, нито отрепка. Но онова, което ме порази, беше тази експлозия на омразата ти спрямо човек, който е това, което ти не си и не можеш да бъдеш. Ти не можеш да понесеш съществуването на един честен човек, защото той става еталон на собственото ти безчестие и напълно искрено, дълбоко, ти го мразиш. Той е твоето отрицание.

Той не те познава, нито ще те познава, но неговото присъствие на този свят смачква болезненото ти самолюбие и превръща „Чайката“, в която се возиш, в твоя катафалка. И ти крещиш думи, които дори последното чираче на Кочетов или остатък от някогашен махленски стражар, не би си позволил. Аз зная, че ти би дал всичко скъпо за теб, за да бъдеш на негово място, за да бъдеш непокорната, гордата съвест на цял един свят. Ах, как би желал да бъдеш на негово място! Затова твоята омраза към него е лична и съвсем глупаво се опитваш да се прикриеш зад брадата на Карл Маркс, като се изкарваш за най-предан защитник на социализма и по този начин караш твоето общество да ти хонорува личната омраза. Между впрочем това е много характерно за хората около теб. Те искат предаността да им се плаща, искат „идеализмът“ да им се плаща, искат „героизмът“ да им се плаща, искат да им се плаща загдето „вярват“, забравяйки простото правило, че един вярващ не е повече вярващ, след като му се плати за вярването.

Но тъй като ти не вярваш в нищо, твоето заплащане се предявява по параграф „омраза“. Наистина ти си все същият „неверник“.“

image
Казват, че Левчев е талантлив. Не мога да преценя. Нямам по какво. Със сигурност смятам покойния Георги Марков за най-кадърния от местните ни писатели, чиито произведения съм чел.

Но цялата работа смърди. От нея се носи ароматът на народна песен с променен текст, изпълнявана от милиционерска агитка, която започва със стиха:

„Ченге на ченгето думаше.“

Щели да откриват паметник на Джери Марков. Може би ще го нарекат Монумент на знайното ченге. Незнайните са около нас…

Няма паметник на Петър Пасков и Васил Узунов. Не знаете кои са? А паметникът на бай Илия Минев е монументче. Скромно като него. Имам предвид във физически, а не в духовен и нравствен смисъл.

Кметицата на София Бойка Борисова от БКП, сетне от нейния филиал НДСВ, а впоследствие от милиционерския участък ГЕРБ, отхвърли предложението ми част от булеварда, близо до който е паметничето на Бай Илия, да носи неговото име. А приятелите му твърдят: Толкова е обичал България!

Да попитам: Струвало ли си е? И какво се е променило?

Само певците на Априлската линия Любомир Левчев и Стефан Цанев, заедно с тяхното другарче Кеворкян, са станали още по-репресирани…                                                                 „Не, няма как да бъде изградена държава с Левчевци!“

Въпросната обзорна статия твърде подробно осветява живота и творчеството на другаря „репресиран“. Понеже е твърде пространна, си позволявам едва няколко цитата, разкриващи неговия характер.

image
„За времето преди да замине за Москва той е написал: „През 1968 г. получих покана за международния семинар на Харвардския университет, ръководен от проф. Хенри Кисинджър. (Такива покани навярно са получавали само специални момчета! А. К.) Разбира се, приех поканата, но тъй наречените Чешки събития – от пражката пролет до есента на танковете, осуети възможността и от двете страни. Освен това, още през 1969 г. Кисинджър напусна Харвард, за да стане съветник по въпросите на националната сигурност на президента Никсън. И ето, вместо това попаднах в Москва на курсове на висши ръководни кадри.“

Как ще го коментирате? Мнозина от вас знаят, че „вечният“ Хенри Кисинджър, всъщност е ашкеназки евреин, хазар, роден в Германия. И се казва Хайнц Алфред Кисингер. Защо се представя под „вънкашност чужда и под име ново“? Ами в началото на 1945 г., като войник в Полша, бил вербуван от Съветите. Станал агент на КГБ с псевдоним „Бор“.

image
Помните ли, как неговият шеф – президентът Ричард Никсън, поискал да разговаря с Тодор Живков на… шест очи. Третият чифт трябвало да бъде на… Елена Поптодорова, членка на БКП, служителка на Държавна сигурност и лична преводачка на местния диктатор. Даже доста от вас ще се сетят и за снимката от посещението, която показва Ленчето от БСП и Евролевицата редом с Дик Никсън, ментор и на Фидел...

Просто всичко е било отдавна подготвено. А посолството ни във Вашингтон още от времето на Джордж Буш-младши, а сега втори и то доста дълъг мандат, е командвано от… Ленчето Поптодорова. Как ще определите това? Като комунистически антикомунизъм или като интернационализъм, глобализъм? Наистина смърди на световна ченгеджийница?

Да видите сега как ръководните кадри на милиционер-социализЪма, които бяха подготвени в Москва, се оказаха… „репресирани“. И рязко смениха своята политическа окраска. С такава лекота, че и Хари Худини би им свалил шапка. Те не са какви да е. Дарба трябва за тази работа, талант…

„Левчев е сложна личност“ – отбелязва днешната изследователка на конформизма му. – „Това личи от цялото му творчество. Първите години на демокрацията предизвикват у него снишаване, окопаване, ослушване, оглеждане и мълчание. Той носи цветя в палатковия лагер, където гладува Блага Димитрова, оплаква й се, че е безработен, спомня си колко близки са били с Джери Марков… Всичко трябва да се осмисли. Не друг, а той е ползвал привилегии за богоизбрани посредством Людмила и генерал Кашев.“

image
Той и Марков ги е ползвал. Живял е в държавна къща в Драгалевци, преди това населявана от Борис Ангелушев – изпедепсан в чорлавата компартийна графика. С партийния секретар Георги Калоянчев се надпреварваха, кой ще фучи с по-нов модел „Мерцедес“ из столичните улици. Май само Антон Софиянски, бащата на Стефан, и Боян Радев им се опъваха. Даже Янчо Таков се фукаше с „презряно“ BMW…

Обаче, в един момент нещата отново се обръщат на 180 градуса. Вече не е необходимо да се чака. Излизане от окопите му е майката!

„Придворният поет решава, че не е бил придворен поет. Винаги е бил герой: „Роден съм точно пет години след като Владимир Владимирович Маяковски си тегли куршума и една година преди да бъде разстрелян Федерико Гарсия Лорка. Но не съм минал между капките… кръв. Те са ме учили да пиша“ – гордо заявява поетът в началото на новата книга.“                                                image                                                              Слава Богу, че не се е изтипосал като ученик на Данте Алигиери, Шекспир или поне на Пол Верлен. За Франсоа Вийон и дума не може да става. Едва ли Любчо Априлский би желал „задникът му да увисне на въже“… Френският разбойник е писал за Любчовците на своята епоха:

„Умрем ли, удряме на камък —
започва адът ни жесток:
и тяло, и душа сред пламък
заплащат всеки свой порок.

Но не важи такъв урок
за някой важен душевадник,
че патриарх или пророк
не би опарил своя задник.“                                                                          Докато:
„Левчев винаги е бил граблива птица. И както е написал, без да му трепне окото, „Звездите са мои“, както когато заминава да живее в САЩ, възкликва „Моята Америка!“, без да усеща, че прекалено обича това лично притежателно местоимение, така уверено влиза в новото амплоа. Той „по биография“ е и Маяковски, и Ф. Г. Лорка, без да губи от себе си – „общ работник от фабриката за надежда“ с „трънливия ореол на революционер(!), осъден на поезия“, живял винаги със съвета на Хемингуей: „Намесвай се активно в обществено-политическия живот!“

Тази порода същества, кръстоска между съветски шопар и местна милиционерска свиня, редовно губят представа за реалността. Те умеят да се превъплъщават. Днес са комунисти и летят с Горкиевия буревестник. Утре влизат в кожата на „демократи“ и до припадък рецитират прозаичните икономически клишета на Милтън Фрийдман или Джефри Сакс – съветско-руския Ран и Ът, взети заедно.

„Левчев не е издигнал читателя до себе си, а е слязъл до него, при това до масовия читател! Защо ли? За да се купува и чете книгата му лесно и приятно като бестселър. Такава е тенденцията. По американски. За стойността на книгата се съди по продадените екземпляри. Дали пък това не са новите небеса на Левчев? Летейки върху крилете на тези небеса, (за „Ти си следващият“, издание на в. „Труд“, признава, че е взел огромен хонорар, с който направил основен ремонт на две къщи в с. Полковник Серафимово) поетът е напипал „верния път“. Дразнят и някои много плоски шеги! – „Т. Живков ми е бил бодигард!“ – уж демонстриращи чувство за хумор.
image
Горкият Живков! Гостувайки на Людмила в резиденция „Бояна“, Левчев и Дора пият уиски, а домакинята – чай. Това е времето на бившия Първи. Загледали са се към парка, където Тодор Живков обикаля басейна като „затворник в арестантско колело“.

Всяка глава на „Панихидата…“ е една безсрамна хвалба, едно ново и ново преживяване на тщеславието за командировките на Левчев в чужбина, както преди, така и след смъртта на Людмила Живкова. За да се осигури присъствие на първия конгрес, замислен да се състои у нас, а и на следващите, още няколко, Левчев първоначално е командирован с един колега от СБП в Италия, Франция, САЩ, Канада… Така започва един низ от славни походи на венценосеца. От всеки, когото ще поканят, трябва да се вземе подпис, като че ли без тази подробност нещата опират до абсурд. Но има още по-голям абсурд. Единствено Левчев е лицето, което може да бъде натоварено с тази работа! Няма ли България дипломатически отношения, културни аташета, за да не се разточителства до безобразие?“

Повтарям: Тези болшевишки прасета действително имат чувството, че са безсмъртни и всичко това им се полага. Смятат се за нов вид „аристокрация“ – неблагородническа. Всичко благородно им е чуждо.

„А какъв е животът на Любомир Левчев?

image
„Никаква административна инстанция не можеше да командва Съюза на писателите, освен ЦК на БКП. Но в тази представителна върхушка, редом със знатните тъкачки и героите на социалистическия труд, десет писатели бяхме членове на ЦК. /…/ Сега, след смъртта на Людмила, с прекалено нетърпение някой напомняше за скритите механизми, които навиваха часовниците на системата. Бях отвикнал от опасността, която представляваха доносите.“

Но дотогава има един безкраен празник.

Несвършващи биеналета, всякакви ордени и награди, служебни обеди и вечери, първокласни хотели и приеми в посолствата, посещения в скъпарските домове на световни писатели, ровене в личните им библиотеки, задушевни разговори на чаша уиски или Совиньон бланш, правене на снимки, разходки по Канале Гранде с романтични гондоли и светещи фенери край каменните стени и мостове, пазещи стъпките на Казанова, международни срещи на дисиденти (!), на съветски авангардисти, лежерни разговори (кой може да си го позволи?) с главния цензор на СССР А. Б. Чаковски, среднощни четения пред паметника на Бодлер в гробището „Монпарнас“,… участие в празник на поезията в „Мулен Руж“ с комендант поета Жан-Пиер Рьоне. Внезапни излитания за Кувейт или Хага, прескок до Копенхаген, посещение в Елсинор, после пак премиера на книга в САЩ, разходки по мекия пясък със спомен за Поли Пантев на о. Аруба, където чаша вода струва 50 долара, след кафе в Монте Карло и сън в Кан, отново в Париж: „Успях да намеря време за Лувъра, където за първи път се представяше експозиция на жив художник и той бе Марк Шагал“.Следват виенски кифли и силно кафе в Дома „Витгенщайн“ – Залцбург.“

Стоп! Някой греши. Или авторката, или самият Левчев. Дом „Витгенщайн“ е във Виена. Носи името на Хитлеровия съученик, австрийския философ Лудвиг Витгенщайн – хомосексуалист с трима самоубили се братя. В училище от фюрера узнал, че е евреин.

Възможно е другарят поет да не е изтрезнял. И да са го откарали като куфар в Залцбург, където поредният запой да му е напомнял предишния в т. нар. Български културен център в австрейската столица. Знае ли човек? Неведоми са пътищата на la dolce vita, изминавани от номенклатурата…                                                                                        Неразделна част от интелектуалния багаж на комунистическите венценосци като Любчо Левчев от Троян. Впрочем град, „дарил България“ с още трима видни нашенци – Милко Калев Балев, Ангел Балевски и друг наш предстоящ герой Сашко, син на Дико „Куката“, както твърди негова колежка.

Невероятна е породата, на която принадлежи Левчев.

„В „Карнеги хол“ – „преди да излезем на сцената, Сам Хейзоу ни тикна на мен и на Божидар (Божилов) по един чек за 300 долара – хонорар за четенето вместо допинг. А немците ми предложиха друг изумителен договор, според който получавах 1200 дойче марки за рецитала“.
image
Български посланик го води за своя сметка (няма безплатен обяд!) на театър, който се оказва еротично шоу. Поетът Пол Хорецки го кани на обяд в „Космос клъб“, където не се допускат жени, Кенеди не бил приет (!), а сервитьорките са голи.“

Ето я осъществената мечта на социалистическия културен работник или работник в културата. Каква по-точно? Далече от съпругата Дора, с гола жена пред ковчег. Колко му трябва на соцтвореца, та музата да кацне на рамото му и да извърти едно: „На кого ни оставяш?“…

Говори се, че на младини Дража Вълчева и Нора Ананиева, съответно пловдивската и ловешката Цола Драгойчева, осъществявали тъкмо този вид мечти на партийните номенклатурчици от окръжно ниво. За първата анонимният соц-шегобиец даже беше съчинил любопитна частушка. Тя гласеше:
„Дражо, Дражо, жено проста, кой ти даде поста?
Даде ми го вожда, дето ме оножда.“                                              image      image „Дзержински –
познат и внезапен,
с остър профил и остро име,
се изправя като меч и заповед –
чекистът е длъжен да има:
хладен ум, защото куршумът
поставя своята кървава точка
веднъж и завинаги.

Думите
стрелят многократно и точно:
горещо сърце – да бди непрестанно
над свободата света,
както левкоцитите денонощно
бранят
червения цвят на кръвта.

Чисти ръце – непревземаеми коти,
върху които
не тежи
нито мечтата за бъдни изгоди,
нито вина от предишни лъжи…

И вървят чекисти –
с остри профили
и внимателен анфас,
в Москва и София –
невидими фронтове
по улиците,
навсякъде,
в самите нас…“

Това е част от творчеството на Стефан Цанев – един от триото, формирано още от Любомир Левчев и Георги Марков. И той е „репресиран“. Изпратили го да учи в Москва! Това, при леля, разстреляна от комунистите?! Смятате, че не е подписал?                                                                                                    Първите двама – съветските възпитаници – са назначени пожизнено в невидимото ЦК, което върти всинца ни на своя малък пръст. Цанев многократно е съобщавал, как комунистически „демократи“ от ранга на Иван Костов и Б.Б. са го канили за министър на културата. А вие ревете за някакви „евроатлантически ценности“? Навярно формулирани в Кремъл!
image
„По специална покана на Обществото на българските евреи в Израел през 2000 г. Левчев заминава на честване на 24 май в Тел Авив заедно със Стефан Цанев. Много „близки“, благи един към друг вървят към Божи гроб „двама приятели, аз – старият комунист и Стефчо Цанев – младият антикомунист“. Нека ми бъде простено, навярно Левчев приема понятието „комунист“ като екзотика, която му разтваря нови врати и светове. А и антикомунистът е забравил комунистическите си емоции.“

Съвсем вярно. „Понятието „комунист“ наистина разтваря нови врати и светове“. Кой отвори портите на ЮНЕСКО пред Ирина Бокова, дъщерята на шумкаря-убиец Георги Боков? Съпругата на червения като семафор кореспондент на телевизията в Москва Любомир Коларов, който беше част от правителството Виденов. Сестрата на Филип Боков… Самата тя – членка на БКП, на ръководството на БСП, депутатка и кандидатка за вицепрезидентка от алената партия!
image
Ами КриСталинка Георгиева – втори мандат европейска политкомисарка, а преди това служителка на Световната банка. Дъщеря на активен борец, удостоен по линия на шумкарството с право да заема длъжности за висшисти. Затова дълго бил генерален директор на грамадно държавно стопанско обединение в сферата на строителството. КриСталинка е била сътрудничка на милиционер-банкера Емил Кюлев…                                                                        diagnosa.net/            



Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: budha2
Категория: Други
Прочетен: 6048968
Постинги: 4190
Коментари: 1145
Гласове: 1517
Календар
«  Юли, 2019  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031