Блогът на budha2 :: Мълчанието е добродетел на глупците-Франсиз Бейкън

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

26.04.2015 18:15 - Мълчанието е добродетел на глупците-Франсиз Бейкън

Автор: budha2 Категория: Политика

Прочетен: 1632 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 26.04.2015 18:37

„От една страна имаме Украйна, в която положението не се подобрява; в Израел и Палестина нещата се влошават; катастрофата, която американците оставиха в Ирак, зверствата на Ислямска държава и сирийският проблем. Навсякъде има война.

Продължаваме да рискуваме с извършването на същите грешки, както преди. Затова, ако не го проумеем, движейки се като сомнамбули, можем да предизвикаме световна война.“

Това са думи на покойния германски писател Гюнтер Грас, изречени в интервю за най-многотиражния испански всекидневник “El Pais”, публикувано ден след неговата кончина. Според редакцията на изданието, то е било взето на 21 март 2015 г. в дома на Грас в Любек.

Silentium stultorum virtus[Мълчанието е добродетел на глупците]

Гюнтер Грас може да е бил всякакъв, но не беше глупак. Заключението на автора на „Тенекиеният барабан“ в цитираното интервю е твърде обезкуражаващо:

„Всичко това, взето заедно, ме кара да разбера, че нещата са предрешени. И не ни е отредено още много време.“

От доста години тръбя същото. Мнозинството не чува, не вижда… А малцината, които схващат, погиват в безсилието си. Ние май вече никому не сме нужни. Но кой да го разбере?…

Изминаха малко повече от три години от деня, в който германски вестник обнародва поемата на Гюнтер Грас, озаглавена “Was gesagt werden muss” – „Какво трябва да бъде казано“. Потъналите в грижи за насъщния бюргери нямаше и да я забележат, ако не бяха „будните интелектуалци“. Тази „съвест“ на човечеството. Като под „човечество“ се разбира само една верска секта – еврейството. Което смята всички останали за нечовеци.

Поемата взриви чифутите и техните прозилоти от всички верски деноминации и политически разцветки. Като започнете от т. нар. крайна левица – анархокомунистите и комунистите, минете през центъра – консерватори, либерали, християн– и всякакви други „демократи“, и свършите с „екстремната десница“ – холандските, френските, английските и прочие пишман националисти. Какво толкова „трябваше да каже“ писателят, за да го залее цунамито на тяхното възмущение?

Ами следното:

„Защо мълча, защо аз премълчавам толкоз дълго, за нещо очевидно, упражнено при игри военни, но в чийто край ний, оцелелите, в най-добрия случай ще сме бележки под линия?

За правото на първи удар аз говоря, с който иранския народ би бил унищожен, поробен от кресливец, подкрепян от гръмогласни, организирани тълпи, манифестиращи, защото този народ е заподозрян, че има власт да разработи атомна бомба.

Пак тъй, защо се колебая да назова страната друга, която от години – макар и тайно – разполага с все по-голям ядрен потенциал, оставен извън проверка и контрол, неподлежащ на никаква инспекция?

Всеобщото премълчаване на тези факти, на които собственото ми безмълвие бе подчинено, изглежда ме тормози, принуждава ме да лъжа, понеже води до вероятно наказание, в момента, в който пренебрегна това, присъдата „антисемитизъм“ произнасят лесно. (Вижте илюстрацията.)

Ала сега, когато страната ми постоянно бива изправяна да отговаря за свои стари, известни и доказани престъпления, а достави още една подводница на Израел (в нещо, което е чиста търговска сделка, макар и лъжливо обявена като изплащане на репарации), чиято особеност се състои в способността й да насочва ядрени бойни глави към район, в който не е било доказано съществуването на нито една атомна бомба, но опасението от това се приема за достатъчно доказателство, ще кажа онова, което трябва да бъде казано.

Но защо си траех досега? Защото смятах, че собственият ми произход, опетнен с неизтриваемо леке, означаваше: не бих могъл да очаквам Израел, страна, с която съм и винаги ще бъда свързан, да приеме такова открито обявяване на истината.

Защо едва сега, когато остарях, и пиша с последното ми незасъхнало мастило, аз казвам: Атомната мощ на Израел застрашава вече и без друго крехкия световен мир? Това трябва да се изрече, защото и да го кажем утре, може да е твърде късно; и понеже – обременени достатъчно като германци – ние може би осигуряваме материал за престъпление, което е предвидимо, тъй че нашето съучастничество няма да бъде изтрито от никакви обичайни оправдания.

Пък и признавам: Наруших мълчанието си, защото ми дотегна от лицемерието на Запада; а също се надявам, че още много хора ще се освободят от своето мълчание и може да изискат онези, които са отговорни за явната опасност пред която сме изправени, да се откажат от употребата на сила, може да настояват пред правителствата, както на Иран, така и на Израел, да допуснат международни власти за свободна и открита инспекция на ядрения потенциал и капацитет на двете страни…“

Имам още един отговор на въпроса „Защо сега?“, премълчан от Грас. Вече беше удостоен с Нобеловата награда за литература. Мотивите за това? Шведската академия отсъди:

„Писател, чиито игриви черни басни рисуват един забравен исторически портрет…“

Освен това напредналата възраст явно е вдъхнала кураж на литератора. Както сам авторът очакваше, правителството на Израел незабавно го обяви за persona non grata!

Последва поемата му “Europas Schande” – „Позор за Европа“, посветена на началото на разправата с гърците.

На 7 април 2012 г. реагирах в тази медия:

Преди дни излизащият в Мюнхен популярен германски всекидневник “Sьddeutsche Zeitung” помести ново стихотворение на прочутия писател Гюнтер Грас, озаглавено “Was gesagt werden muss” – „Какво трябва да бъде казано“. То съдържа строфа, която, преведена, без спазване на рима, гласи…

Незабавно изкараха нобеловия лауреат Грас „нацист“, „антисемит“, какъв ли не още! Както в неговата родина, така и в „ционисткия рай“. Припомниха, че е служил във войските на Waffen-SS. Не пропуснаха дебело да подчертаят, че Германия е виновна за т. нар. холокост. С други думи – и Гюнтер Грас носи отговорност, част от колективна вина, едно типично юдеокомунистическо изобретение. Поставиха го под непосилен натиск – отвсякъде – от германското и израелското правителство, от „обществеността“, без да уточняват коя и т.н.

Млад ревностен ционист, чието име спестявам, за да не правя реклама на откровен престъпник, посвети на автора пространна статия под надслов „Моралната слепота на Гюнтер Грас“.

Къде обаче е „моралната слепота“ на евреите? Нали цялото нацистко „политбюро“ начело с Адолф Хитлер е било съставено от люде с еврейски произход? Да, като започнете с фюрера, минете през най-приближените му Херман Гьоринг, Йозеф Гьобелс, Рудолф Хес, Мартин Борман, Йоахим фон Рибентроп, Хайнрих Химлер, адмирал Вилхелм Канарис, Алфред Розенберг, Райнхард Хайдрих, Адолф Айхман, д-р Йозеф Менгеле, Роберт Лей, Ерхард (Ерих) Милх и т.н., всички!

Що за избирателна памет! Ето защо на Гюнтер Грас му е „дошло до гуша от лицемерието на Запада“. А от еврейското?

Ако някой все пак дръзне да проговори срещу политиката на ционистката държава, ще бъде материално унищожен. Цялата мощ на световните медии ще се стовари върху него. Който не вярва, да попита Гюнтер Грас… Или младия канадец и евреин Дейвид Коул, англичанина Дейвид Ървинг, френския професор Робер Форисон, гръка Микис Теодоракис, американския преподавател, евреина Норман Финкълстейн

Намират се що-годе почтени евреи, които се мъчат да заемат обективна позиция. Един такъв припомни как преди години германският “Die Welt” публикувал негова критична статия. В нея авторът изваждал на показ малка част от язвите в израелската политика.

„… Един от редакторите на изданието ми рече: „Никой от нашите журналисти не би могъл да напише такава статия.“ Никога повече не ме поканиха да сътруднича на вестника.

В продължение на години журналистите, които постъпваха на работа в големия медиен конгломерат на [евреина] Аксел Шпрингер, бяха принуждавани да подпишат клетвени декларации, че никога няма да напишат нищо което засяга правото на съществуване на Израел. Тази нездрава атмосфера доведе до изригването на прекалена критичност, като тази на [Гюнтер] Грас.

Грас не е сам. През последните години друга не по-малко видна фигура, големият писател Хозе де Соуса Сарамахо, даде воля на чувствата си. След посещение на окупираните [палестински] територии той сравни ставащото там с Аушвиц. Както и Грас, Сарамахо прекали, но неговите забележки към израелците трябва да бъдат взети под внимание: „Да живеят под сянката на холокоста и да очакват прошка за всичко, което вършат в името на тяхното минало страдание, изглежда вулгарно. Тези хора не са научили нищо от мъките на техните родители и прадеди.“

Кой предизвика тези мъки и от какъв зор, вечно бива премълчавано. Обаче…

Стари лъжи на нов глас

Тялото на Гюнтер Грас още не беше изстинало, и се завъртя същата латерна, която го беше предизвикала три години по-рано. Новият-стар израелски министър-председател, човекомразецът и военнопрестъпникът Беням Нетаняху „сравни Иран с Хитлерова Германия“.Като, съвсем естествено, пропусна да спомене, че без Адолф Алойзович Ротшилд изобщо нямаше да има какво да управлява…

„В реч в йерусалимския Мемориал на холокоста „Яд Вашем“, докато Израел отбелязваше 70-годишнината от освобождението на нацистките лагери на смъртта, г-н Нетаняху обвини Иран, че питае амбиции за контрол над целия Близък изток.

„Както нацистите искаха да стъпчат цивилизацията и да установят властта на господарската раса по земята,… като заличат еврейския народ, така и Иран се стреми към господство в региона, към експанзия и унищожение на еврейската държава“ – заяви той.

„Този месец световните сили се споразумяха с Иран за рамката на сделка по неговата ядрена програма, в замяна на вдигане на интернационалните санкции.“

Крадецът вика „дръжте крадеца“! Израел винаги и за всичко има право. Затова неговите лидери си позволяват да лъжат на едро.

Ако евреинът Хитлер е „стъпкал цивилизацията“, как постъпва Нетаняху? А неговите предшественици? От четири години ислямските терористи, днес оформени в организация, наречена Ислямска държава, чиито насечени граници се простират от Ирак, през Йемен, Сирия, Тунис, Либия, чак до Централна и Южна Африка, планомерно унищожават всички безценни материални останки от древни цивилизации и от християнското културно-историческо наследство.

Не веднъж съм посочвал, че първата работа на униформените американски комунистически варвари след влизането им в Багдад през пролетта на 2003 г. беше да ограбят Националния исторически музей и неговите провинциални филиали, включително този в град Ур.

Кой планира всичко това? Онзи, който има полза – световното еврейство и ционистката държава. Сега американците взеха да връщат някои от откраднатите артефакти. Само че от десетилетие и повече насам израелските археолози „откриват“ още и още „доказателства“ за това, че в древността са съществували еврейски държави. А Аврамчо, Мошето и Давидчо не са литературни герои, а са били… исторически фигури?! На което всеки почтен и образован историк, занимаващ се с Месопотамия, се надсмива. И какво от това, щом историята се пише от победителите?

Но онези, които потомственият болшевик Нетаняху ругае на думи, бяха ционисти. Да вземем за пример отвлечения от Моссад нацистки военнопрестъпник Адолф Айхман – стопроцентов евреин.Той бил последователен ционист.

През 1939 г. еврейката Ани Щерн потеглила от родната си Чехословакия към Палестина.

„Ционистка ли сте?“ – попитал я Адолф Айхман, Хитлеровият специалист по еврейските въпроси. – “Jawohl” – отговорила тя. „Това е хубаво“ – рекъл той. – „И аз съм ционист. Искам всички евреи да отидат в Палестина.“

В спомените си „юдоедът“ Айхман не пести суперлативите си за своите приближени и подчинени евреи в униформи на SS. Не пропуска и благодарностите на еврейската общност за множеството добрини, които й сторил.И категорично отрича някой от нацистките лидери да е издавал заповед за „изтребление на евреите“. Изрично подчертава, че нито от кабинета на Хитлер, нито от този на Химлер, нито от някоя друга служба на Райха, са излизали такива заповеди.

Обяснете ми, моля ви, какъв смисъл е имало да рискува и да ги пази? Става дума за разказ от 1960 г. Отдавна всички били хвърлили цялата вина върху фюрера…

След този успех на Моссад, как да повярваме в горните приспивни приказки?

Сега Бенямин Нетаняху пее старата песен на нов глас. И все те – евреите, са „жертви“. Но същевременно… управляват света?! Дай Боже всекиму, както се казва.

Гюнтер Грас вече го няма. Но преди три лета, все във връзка с него, моя милост писа:

Убеден съм, че нищо, което е от човека, не е вечно. Pax Judaica ще изчезне в историята, както вече съветската империя, уж „хилядолетният райх“, Наполеонова Франция, Рим и т.н. отдавна са там. Дали дотогава няма да изчезнем под ударите на комунистите, циганите, юдеите и все повече нахлуващите азиатци?

“To be, or not to be, that is the question.”

За нас това питане, повдигнато от гениалния Шекспир през твърде далечната 1602 година, звучи така:

„Ще ни бъде или не, там е въпросът?“

Можем ли да издържим на ударите на „наши“ и чужди?

Отново се налага да се отклоня, на направя своеобразен антракт. Докато пишех тези редове, едно дебеловеждо чудовище на име Леа Коен придружаваше пожарникар-премиерката и нейния любим турчин Веждю – главен мултак, в Париж. Другарката се оказа включена в делегацията, която намери начин да стигне до „столицата на разврата“ покрай изложбата на българските произведения на изкуството, безродно представени като „съкровища на траките“. Съпругата ми съвсем закономерно и логично се учуди:

„Как така „тракийски съкровища“, а пък „по българските земи“? Значи и произведенията на изкуството са били български. Иначе би следвало да бъде „по тракийските земи“?!“

Забележката е точна. Но кой да отговори – Б.Б., мултак Веждю, Леа или милиционерите с дипломи за историци от техния антураж в стил Бай Тошо? Но това е друга тема. Сега да се върна към публикацията си от 7 април 2012 г., когато:

„Милата“ Коен взе да обстрелва германския писател Гюнтер Грас. Признавам, че той не ми е симпатичен с нищо. Но човек е така устроен, да дири справедливостта и някак естествено да застава на нейната страна. А тази „моралистка“, която всъщност не е нищо повече от провиснала, банална юдео-болшевишка курва – без никакво извинение към никого – може да настрои душата единствено на най-грозно звучащите струни.

До тук с автоцитирането.

Откъсната от всички световни лидери и то по много причини – семейно и лично минало, липса на качества – вродена тъпота, липса на образование, незнаене на чужди езици и гигантски конформизъм, банкянската Брижит Бардо използва експозицията в Париж като пукнатина в тоталната изолация, в която е поставена. А Леа й е необходима като еврейски таран, чрез който да опита да разчупи скалата на пренебрежението, издигната пред Б.Б.

С кого се срещна Le Pompier Soleil? Ами с еврейчетата Франсоа Оланд – от родината на дедите му – Холандия, и с Никола Саркози, наследник на солунски дьонмета и на унгарски чифути.

Ведно под знамената бяха свикани всички евтини шантонерки на милиционер-демокрацията – по-рано на социализЪма. Редом до сатрапа на изобразителното изкуство Светлин Друсев и до вечния нагаждач Антон Дончев, като гъски въртяха тлъсти задници Валерия Велева и щерката на тоталитарния убиец на културата Дико Фучеджиев – полуграмотната „писателка“ Милена.Към тях, като по-шарена кръпка, се пришила Силви Вартан. Никога не е късно някой да стане за резил…

Край всички тях припкаше пърхащата като прясно назобена кобила и любимката на световния комунистически „елит“ Ирина Бокова, Божем Fьhrerin на ЮНЕСКО! Догодина – на ООН… Зад нея, на един милиард разстояние, също така извънделегационно се мъчеше да демонстрира достойнство Цветелина Бориславова Карагьозова. Отчайващо невъзможна задача. Престижът и достолепието се наследяват, но и възпитават. Откъде дъщерята на дребен милиционер и бивша снаха на Иван Абаджиев да се снабди с тях? Няма магазин, от който да ги купи.

Те са „дрехи“, с които дребната взривена куртизанка, паднала от ЦК на БКП до Политбюро на ГЕРБ, няма как да се снабди. Навлечена с най-маркови облекла, тази Месалина на народната демокрация е родена в престъпление и е отгледана в позор. Пръкнала се е с алчно червената петолъчка със силуета на Бафомет на челото. Колкото и да си играят на „аристокрация“ и „буржоазия“, тези типове в рокли, имам предвид и нейната бивша (дали) метреса Б.Б., пишман Жерминалки, не са в състояние да достигнат нивото на Фани Хил(Героиня на нашумелия едноименен еротичен роман на английския писател Джон Клилънд (1709–1789).), а още по-малко – на Нинон дьо Ланкло(Известна парижка куртизанка). Затова си остават просто Лолити(Лолита е невръстната главна героиня на едноименния еротичен роман на напълно побъркания руски писател Владимир Набоков. Заради нейния неприкрито педофилски сюжет книгата е била забранена във Франция от 1956 до 1959 г., в Англия и ЮАР от 1974 до 1982 г., в Аржентина, Нова Зеландия и другаде).…

Крещящо изпъкваше старицата Леа Коен. Не съм ли краен? Откъде накъде? Тази същата „хубавица“, сбръчкана като сюнгер, преди три лазарника осъди Гюнтер Грас. Но за това – след малко. Един писател измисля нещата, за да помогне на други хора;

Един лъжец фабрикува нещата, за да помогне на себе си

Сега е по-важно да уточня: Ами въпросната твар явно страда от прогресивна dementia и senilitа.От тях произлиза тежката й amnesia. За по-малко от две години е забравила, как беше окачествила водача на делегацията, когото сега гледаше със сласт и кучешко преклонение. Ето как:

„Това е един автентичен, малокултурен държавник, какъвто рядко е имала България, и който за мен е изключително неприемлив. Не съм виждала цивилизована държава, нито в Европа, нито в Америка, в която един отговорен човек, бил той министър, премиер или президент, да си позволява такъв език и такова поведение…

В поведението и отношенията си правителството на ГЕРБ и медиите са стигнали най-ниската си критична точка. Такова безобразно съотношение не може да се види в нито една цивилизована страна. Аз не разбирам търпимостта на българския гражданин към тази, да я наречем конвенция, защото тя се прави със съгласието на двете страни. Медиите приемат това отношение на Борисов, но и гражданското общество не реагира…

Онова, което най-много липсва на екипа на ГЕРБ, е интелигентност. Понятието хумор е несъвместимо с тях. Тези хора не се усмихват. Те имат каменни арогантно-надменни физиономии. Те не могат да комуникират. Когато се усмихват, го правят покровителствено.

Аз съм гледала Борисов и Цветанов – те се усмихват или покровителствено, или саркастично. И показват винаги своето високомерие, както към обществото, така към събеседника или този, който седи срещу тях. От друга страна, това се възпроизвежда от медиите и аз виждам, например в електронните медии, същото поведение. Водещите се държат като малки копия на Борисов. Някакви арогантни, важни особи, които са седнали като на фараонски трон, от който наблюдават обществото, така както Господ Бог наблюдава бедната земя с мравките по нея. Всичко това е смалило до неузнаваемост функциите на гражданското общество и мащаба на това страхотно понятие гражданство. Това е най-големият проблем и най-голямата язва на обществото…

Наблюдавайки смяната на режимите и хората, които се въртят около тях, мога да установя, че царете се сменят, но царедворците остават. И, за съжаление, това изигра много лоша роля и за тях самите, и за самото общество. Мисля, че това е също един от нашите големи провали. В много случаи, когато се получават взривоопасни ситуации, когато трябва по някакъв начин да се осмисли, да се формулира, хората които работят с думите, трябва първи да го направят.

А мълчат, защото така е удобно. Пазят собствените си интереси. В редките случаи, когато се допитат до тях, говорят повърхностно, имат абсолютно конформистко поведение и по този начин съдействат активно за цялата тази среда. Разбира се, има и много ярки хора, няма да ги назовавам, защото може и да забравя някого, но точно по тази причина те не са особено популярни и спрямо тях веднага се налагат ограничения. Тази вътрешна цензура е най-страшна, защото в днешно време цензурата вече не се налага от специалния отдел на ЦК на БКП, а по много по-практичен начин. В това отношение няма леви, няма десни медии. Всички в голяма степен се държат по подобен начин. Дори понякога е и забавно да се види например как човек от обслужващия медиен отряд на ГЕРБ и Борисов, изведнъж, за една нощ се пръква опозиционер.“

Ще речете: Каква интелектуалка и бунтарка! Дали?

Тъй като все повече млади хора посещават тази медия, пък и хората забравят, нека припомня що за стока е это старушка болгарской интеллектуальной жизни, казано на любимия й език?

Като участник в съставите на (анти)Народния съд бащата на Леа – Папо Коен, е изпратил на заколение стотици достойни български патриоти. Сетне, вживял се в ролята на смъртта, като гаулайтер на концентрационния лагер „Росица“, усърдно е размахвал косата над редови нашенци – селяни, работници, интелигенти. Ликвидирал ги е по заповед на своята любима комунистическа партия само за това, защото те не били съвсем съгласни с нейната политика на терор и всеобщо разорение на българите.

Леа – щерката на убиеца Пепо Коен, носи същите обувки като своя родител. Но е още по-велика нагаждачка от него. Записва се в БКП. Това си върви по семейна линия, подразбира се. Завършва Консерваторията. Издига се, като приема да сътрудничи на Държавна сигурност. Правят я главен драматург и изпълнителен директор на Международния фестивал „Софийски музикални седмици“.

По линия на изконната еврейска и болшевишка подлост се докопва до специализация в Утрехт, Холандия. Откъдето, след изтичането на срока, за който е изпратена, за да подготви и защити дисертация, „забравя“ да се върне. Изкарва още близо две години отгоре.

Обратно в София, на свой ред, ония служби „забравят“ да я приберат „на топло“, както всички други „изменници на родината“. Вместо това я правят началничка на Софийската филхармония и заместник-секретарка на първичната партийна организация на БКП в нея.

Междувременно, тя е успяла да разведе диригента Константин Илиев и да го прилъже да я придружи на Запад. По-късно се омъжва за чичото на покойния виден отвсякъде „демократ“ от създадената от ЦК на БКП партия ОДЦ в СДС, сетне ОХДЦ, Александър Божков. Запомниха го като „мистър 10 процента“. Това е друга драма – също „демократска“!

Когато вашингтонската „Аврора“ от река Потомък възвести пукването на „свободата“ и „демокрацията“ в съветския концлагер, лично американският посланик Сол – по-точно Шаул – Полански, единоверец и съидейник на другарката Коен, й предава точния смисъл от ехото на тези „залпове“. По този начин, за една нощ от потомствена комунистка, „милата“ Леа завърта гъзицата си и се превръща в „ярка демократка“! „Революция“. Така стават нещата, когато човек не принадлежи на вярата, превръщаща го в „неудачник“…

Загърбила досегашната си религия – „единний и светлий комунизъм“, тя се оказва… яростна ционистка. И редом с Илко Ескенази, Жан Соломон, Самуел Леви и пЛеада други „демократични другари“ от семейства на активни борци, подготвени от ДС, става съоснователка на Съюза на евреите „Цион“. Той е „опонент“ на тоталитарния „Шалом“. Но не устоя и се стопи. Остатъците от него се върнаха при корените си – компартийния, чийто еврейски дом продължава да носи името на болшевишкия терорист Емил Шекерджийски.

„Леа Коен я знам от ангажирането ми с подкрепа за СДС от създаването му като чевръсто пребоядисал се около 1989 г. виден номенклатурчик-директор от комунистическо време, с неизбежен „начален тласък“ в живота й поради комунистическите заслуги на баща й, съдил като „съдия“ в „народния съд“ невинни хора на смърт и унищожителен затвор, осъдил на 15 г. затвор за „антисемитизъм“ и спасителя на българските евреи Димитър Пешев (същият, комуто израелските държава и граждани направиха почетен гражданин на държавата си и му направиха му паметници и му наименуваха улици и площади).“

Да пропуснем покрай погледа и съзнанието си глупостите за „спасителя на българските евреи Димитър Пешев“. Останалото е прекалено пестеливо. А другарката Леа Коен е болшевишко-милиционерска паламида, която, подобно на другите бурени, обилно разсадени на родна почва, ликвидираха кълновете на свободата у нас.

Нахлузила демократична дрешка, от началото на деветдесетте, като истински скитаща еврейка, товарищ Леа тръгна по света. Назначиха я за посланичка – трудно сменяема. Като започнете от 1991 година – в Белгия, Люксембург и Европейския съюз; втори път – в Белгия, Люксембург, НАТО и Западноевропейския съюз; сетне – в Швейцария и Лихтенщайн – общо десет години!

От страната, където кравите са по-красиви от жените, се завръща с ново фамилно име – Аугсбургер. Омъжила се е за швейцарец, кмет на градче. Скоро овдовява отново. Умее ги тези работи. Но пък се сдобива с длъжност. От 2002 г. ръководи Агенция „Арденте“ за културен обмен. Тоест – за разделяне на българите и европейците. И за насаждане на прословутия мултикултуризъм…

Тукашните власти, кой знае защо наричани посткомунистически, потулват близките й отношения и далавери с друга героиня от този калибър. Говори се, че двете с Елена Кирчева не само си гостували, докато били видни дипломатки. Но и въртяли далавера с вина, доставяни евтино на посолствата.

Другарката Кирчева, говорителка на червения БЗНС, също като Коен беше депутатка във Великото народно събрание. Сетне я гудиха за извънреден и пълномощен посланик на НРБ в Берн. Когато мандатът й изтече, я преместиха в Хелзинки. След края и на тази авантюра понечиха да я преместят на идентична длъжност, но във Виена. Тогава по ченгесарско-журналистическа линия изтече следното:

„Австрия няма да даде агреман на Елена Кирчева, научи „Сега“ от добре информиран източник. От 1999 г. тя е посланик на България във Финландия. Преди време тя стана известна с това, че създаде немалко проблеми по време на посланическия си мандат в Швейцария. Там тя се омъжи за местен политик от български произход, известен с неонацистките си и антисемитски изяви. После се разведе.

Според нашия източник засечката в Австрия е заради бившия съпруг на Кирчева. Говорителят на Външно Радко Влайков каза пред „Сега“, че никога не обсъжда въпроси, свързани с агремани.“

Ченге ченгето клевети. Авторът – Георги Горанов Готев, потомствен агент на Държавна сигурност, се подвизава като водещ журналист в европейско издание в Брюксел. Да не пропусна, че Радко Влайков се ожени за дъщерята на Муравей Радев – министър на финансите в кабинета Костов.А вие и вашите деца имате право да рупате скъпи марули. Щото… имало много дъждове, или било суша…

На всяко общество наемната утайка

Именно за подобни „светли образи“, като тези две „героини“, Джордж Бърнард Шоу – „антисемит“, но и масон (?!), е отсъдил:

„Точно както наказанието на лъжеца не е, че изобщо не му вярват. А че той не може да вярва на никой друг.“

Кое е се оказало по-важно за Елена Кирчева – съпругът й или нейното келепирджийско приятелство с Леа Коен, личи от развода, който последвал.

За Елена-Кирчевия мъж мимолетно си спомня политическият затворник и имигрант Георги Константинов, който нито за миг не се пребоядиса. До ден днешен е убеден анархокомунист.

„Особено „ярко“ бе участието на онова леке и бъдещ зъболекар Петър Хаджидимитров от Берн (?), което скоро след събора на БОД започна да издава „сговористко“ списание, в което пръв „реабилитира“ Александър Цанков, а след „подмяната от 1989 г.“ се ожени за изпратената от СДС (или по-скоро от ДС) като български посланик в Швейцария „парламентарна лъвица“ от казионния БЗНС – Елена Кирчева (с псевдоним „Ива“ към Второ главно управление – ДС, 08, 01.)…“

От 2005 г. „Ива“, пардон – Елена Кирчева, е генерален секретар на Виенския икономически форум.Ченгетата са като ято. Няма отърване от тях. Пък и май почти никой не желае това.

А комунистката Леа Коен, нявгашна музиковедка и настояща „писателка“ – най-вече – професионална лъжкиня и клеветница, дава своя принос в „изобличаването“ на Гюнтер Грас.

„Преди няколко дни един образован човек, собственик на либерален сайт, ме попита „Що е антисемитизъм“? Помислих, че се шегува. Всеки средно образован индивид е повече или по-малко наясно със смисъла на това печално известно понятие. Неговият въпрос обаче не беше невинен, тъй като се появи като последица от разгорял се на страниците на други либерални и демократични сайтове спор относно нобелиста Гюнтер Грас, чиято новопоявила се поемна проза „Това трябва да се каже“ предизвика изключително противоречиви реакции и обвинения в антисемитизъм.

Дали е антисемитизъм фактът да бъде критикувана държавата Израел и как може да бъде определена като политически коректна подобна критика?

Това е въпросът, който защитници на Грас задават с понятна настойчивост и от желание да бъде опазена свободата за изразяване на политически мнения.

Отговорът на първата част на въпроса е безспорно отрицателен и това е доказано чрез критиките, които се отправят към Израел, страна с важно значение в района на Близкия изток, която ежедневно фокусира върху себе си вниманието на световните медии.

Отговорът на целия въпрос е обаче по-сложен.

Критиката срещу държавата Израел много често придобива характер на нападки срещу евреите като такива, включвайки в тях дори онези, които не живеят в Израел. Това се прави с презумцията, че по принцип евреите са безусловни поддръжници на държавата Израел, каквато и да е нейната политика. Но ако евреите, във и извън Израел, го възприемат и подкрепят като единствена световна територия, свободна от антисемитизъм, то те имат доста по-диференцирано отношение към политиката на неговите правителства, което изразяват по напълно демократичен начин според собствените си, лични, формирани при различни обстоятелства политически възгледи и култура.

Има не малко случаи обаче, когато критиката към Израел добива форма на антисемитизъм, като това се прави или директно, или чрез включване на лесно откриваеми „ритуално“ словесни, метафорични форми.

Определението за „антисемитизъм“ е сравнително просто и няма какво да се философства върху него, бих желала да отговоря на либерала, който ми зададе въпроса. Това е идеология, която проповядва не само омраза към евреите, но и тяхното премахване. За да стане то възможно, по традиция се създава специална враждебна среда, която включва описанието на евреина като изключително противно, притворно и престъпно същество, а неговата общност като враг на останалата част на човечеството и неин разрушител. По този начин премахването на евреите се представя като превантивен акт на самозащита (право на първия удар). На тази елементарна пропагандна основа е изградена цялата стратегия на нацизма с познатите му резултати, довели до Холокоста (изпепеляването на евреите) и тяхното частично премахване.

След прочистване на Европа от евреи (от 11 500 000 през 1942 днес те са по-малко от 1 милион) естествено е идеологията на антисемитизма да се прехвърли към местата с най-голяма концентрация на евреи – Израел и Съединените щати, където общо живеят около 12 милиона евреи. Тази нова тенденция, която някои наричат неоантисемитизъм, е по-малко насочена към отделния индивид или малки групи, а повече към цялата общност. През последните години в политическия език се утвърди антисемитското охулване на Израел от страни с ислямски фундаментализъм (на първо място Иран). Някои се питат дали лидери като Ахмадинежад, Насрала и други не казват на глас онова, което други си мислят по на Запад, но се въздържат да формулират по причини на задължителна в демократичното говорене коректност спрямо евреите?

И ето, един безспорно голям писател, с висока обществена легитимност поради присъдена му Нобелова награда, решава да отхвърли това „табу“ и да даде подобаващ пример. За целта той написва нещо като „политически манифест“, който нарича „поема“. Тази творба размишлява за Recht auf den Erstschlag (Правото на първи удар), формулировка на нацистите за тяхната глобална стратегия, включително към евреите. Грас пояснява, че пише своя текст от името на „an deren Ende als Ьberlebende“ (от името на оцелелите), формулировка, която се използва по традиция за „оцелелите“ от Холокоста.

С тази заявка писателят дава ясно да се разбере, че става въпрос за голяма метафорична форма, в която той замества ИЗЦЯЛО традиционните места на палачи и жертви на Холокоста, превръщайки държавата Израел (разбирай евреите) в извършители на престъплението, а самите германци – в техни жертви (за тях от Израел е предвидена унизителна роля на съучастници на самите палачи чрез доставка на германска атомна подводница, от която ще бъде изстреляна атомната бомба и прочее фантазии, които показват пълна неподготвеност на нобелиста по този технически от военна точка въпрос).

Нобелистът продължава своята перверзна инверсия и заявява, че предстои нещо, което [das] iranische Volk auslцschen kцnnte (би могло да премахне иранския народ), при което също си служи с ритуално подбрана дума от многобройните синоними, просто заради факта, че тя асоциира с премахването на евреите, известно като Endlцsung (окончателно решение).

Средството за това премахване е също в стила на избраната метафора: това ще бъде атомна бомба, която предизвиква пълно изгаряне (изпепеляване, Холокост).

Нобелистът, впрочем известен и като член на СС, привършва своята инверсия на истината със стих, който може да вкара в недоумение неизкушения читател:

„diese Tatsache als ausgesprochene Wahrheit dem Land Israel, dem ich verbunden bin und bleiben will, zuzumuten.“

„Този факт е очевидна истина за страната Израел, с която съм свързан и искам да остана такъв.“

Тези строфи накараха обаче осведомените чистосърдечно да се изсмеят, знаейки, че Грас никога не е обичал Израел и е писал неведнъж срещу него, защото веднага проумяха действителния смисъл на фразата „свързан със земята на Израел, какъвто искам да остана“ (очевидно писателят в стила на цялата перверзна инверсия на поемата казва, че е свързан с държавата на евреите не чрез връзките на симпатии, а на омразата). Именно този стих накара един от най-известните израелски психиатри да направи психологически профил на писателя, за да установи, че вероятно страда от „антисемитска абстиненция, която го докарва до тежка криза“..

Както написа френският философ Бернар Анри Леви, „този текст докара до екстатичен ентусиазъм всички павловизирани критиени, които заразени от чумообразната смес на посланието на Грас се хвърлиха да му подражават, абсолютно омесвайки отхвърлянето на политическата коректност със словесната разпуснатост, която позволява да се възпроизвежда антисемитизъм.““

На мен ми е достатъчно. Даже – прекалено. Но признавам: Заслужаваме си наказанието Коеновци и Левиевци да ни обиждат за щяло и нещяло; в собствения ни дом, кой поне засега все още се нарича България, а не Чифутландия. Лъжецът беше най-горещият защитник на своята честност,страхливецът – на смелостта си, зле възпитаният – на своето кавалерство,
а мерзавецът – на достойнството си[40]

Всичко в подзаглавието великолепно пасва на другарката Леа Коен, но и на „френският философ Бернар Анри Леви“, на чийто цинизъм се позовава. Явно разчитайки на масовото невежество, та като цитира някой „по-така“, да приложи номера на китайката, както се казва. Но не е случила, поне с тази медия. Понеже съм показвал истинската демонска същност на съществото Бернар-Анри Леви.

Той отвсякъде е верски близнак на другарката Леа Паповна, както казват младите. Поклонник на друг евреин, развявал фалшивото знаме на „свободата“, платено от котараците – интернационалните банкери, Клод Левиевич е другото аз на другарката Коен. Двамата са закърмени с марксизма.

Но идеологът на бунтовете в името на свободата Клод Леви-Строс има сериозни последователи в лицето на Бернар-Анри Леви, да речем. Някой ще възрази, че греша. Не, „бащицата“ на “Nouveaux Philosophes” – „новата философия“, само се прави на критик на марксизма. Подобно на маса тукашни „митингови антикомунисти“ – определението е на Петър Гогов – той е „разочарован“ комунист. Сложил е край на връзките си с „левите“, след отказа им да приключат почти успешния „революционен студентски бунт“ във Франция през 1968 г. Бил е част от „групировката, която скъса с марксистката идеология, доминираща във Франция в края на шейсетте, и с крайната левица, олицетворявана от Жан-Пол Сартър“.

Ето ги настоящите „десни“. Редовните читатели са наясно, че почти цялата амeриканска и европейска десница произлиза от крайно лявото. Като започнете от т. нар. неоконсерватори около бившия президент на САЩ Джордж Буш–младши и стигнете до председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу.

А у нас такива са всички официално пробутвани за „десни“, без нито едно изключение: от СДС, една от чиито плашила беше „милата“ Леа Коен, през ненаситните като пеликани Костови лумпени и останалата непоследователна и изменчива компания от някаква „стара десница“, до ГЕРБ и „новите“ в лицето на Кунева, хомосексуалния еврейски наследник на шумкари Радан, Бинев, Марешки или Магарешки, така и не запомних, и прочие алчно червени номенклатурни чада, роднини по сватовство, съветски възпитаници и укротени мутри, които илюзионистите от ЦК на БКП вадят от широкия си ръкав.

Президентът Жак Ширак, известен като пладнешки джебчия, използваше новопроизведения „консерватор“ Бернар-Анри Леви като специален пратеник в Афганистан и другаде. Накрая този Леви завърши на най-естетвеното за него и главните световни чалгаджии място – в столицата на тази политическа масова култура, превзетия от самозваните „евреи“ Йерусалим! Там основа „Левинаски“ факултет – на името на родения в Литва „френски“ талмудски философ Емануел Левинас.

Такива са корените на интернационалното чалга-движение. А човечеството, прехластнато по лесно достъпната масова култура, заслужи настоящата си ставаща все по-печална съдба.

Но от „творбата“ на Леа Паповна узнах, че съм отдаден на… „идеология“ – тази на „антисемитизма“. Понеже в близки до нея ляво-десни, черевено-сини, издания ме изкарват такъв. Кой и как изобрети „антисемитизма“, доказах в предходна публикация от 11 април 2015 г. Естествено – ционистите. Никой друг не би имал полза?

Отделен въпрос е, че когато започнат да смесват тези „червени“ и „сини“, най-често се получава кафяво – цвета на нацистката партия. Впрочем, нейната идеология е дело на Алфред Розенберг, евреин от Естония. Досещате се – изпратен от болшевиките, за да услужи на техния съидейник, приятел и бъдещ съюзник Адолф Алойзович. През онези години бащата на Леа – Папо Менахемович Коен, твърдо отстоявал болшевишката кауза.

Не само непосредствено след края на Втората световна война, даже в началото на петдесетте години на ХХ век, не толкова по света, колкото в самия Израел, съществуването на т. нар. холокост е било отричано. Даже – оценявано като срамно предателство от страна на евреите. Оцелелите в него били смятани за престъпници и подлеци даже от ръководителите на държавата.

Предлагам едно свидетелство за всичко това. То е от разговор в предаване на най-голямата израелска рускоезична телевизия, проведен на 11 април 2012 г. – Международен ден на концлагеристите и политическите затворници. Който не се отнася до затворниците на съвестта в комунистическите режими. Събеседник в него е Алекс Векслер – советский человек, днес представян като „военно-политически наблюдател и политолог“.

Роден в Баку, той е наследник на Хаим Лвович Щейнер – един от първите ашкеназки евреи в Азербайджан. Този негов прадядо се преселил от Бесарабия. Причината? Останал сирак след румънски погром през 1870 г. Какво ли е предизвикало северните ни съседи?…

Понеже руските владетели били такива „кръвопийци“, предците на товарищ Векслер били удостоени с привилегиите на „доставчици на Негово Императорско Величество“! Имали мелница и какво ли не.

„Но най-големият абсурд на тези невероятни и фантастични времена се състоял в това, че, когато през август 1918 г. англичаните влезли в Баку, моят прадядо Хаим Щейнер извел семейството си от Баку по море и го отвел в Персия при своите ирански приятели и партньори… Можели сега някой да повярва в това, че евреите избягали от просветените англичани в шиитска Персия?…“
Тези лични възпоминания и признания на израелския „военно-политически наблюдател и политолог“, продължават с откровението:

„Моите предци били „пламенни революционери“ и техни учители…“

Като деца на богати родители те не следвали в Русия, а в чужбина.

„През студентските си години в Лайпциг баба ми, както и много студенти от Русия, нееднократно се е срещала с Владимир Улянов (Ленин) и е слушала неговите речи, както и изявите на много други ръководители и активисти на РСДРП, по време на техните европейски заточения, ваканции и курортен отдих в имиграция…

Като мъж и човек с огромна социално-политическа отговорност и активност, дядо ми станал член на партията на есерите (социал-революционерите). И даже след Февруарската революция от 1917 г. е бил избран за председател на Военно-революционния комитет на полка, в който служил през Първата световна война.“

Но не било само това. На младини една от бабите на „коментатора“ – Клара–Хаи, била близка с „товарищ Коба, който след две десетилетия станал Велик Вожд на всички времена и народи! Семейството притежавало „печатница, която изпълнявала неголеми поръчки, както на товарищ Коба, така и на другарите Степан Шаумян, Сергей Алилуев (бащата на Надежда Алилуева – жената на Сталин), Лаврентий Берия, Яков Зевин и на останалите бъдещи вождове, както на Бакинската комуна, така и на съветската държава. Поръчките на бакинските революционери се изпълнявали в кратки срокове, на много високо равнище и напълно безплатно.“

Хайде сега да чуем, какво ще си спомни за отношението към „холокоста“ в Израел потомъкът на тези революционери, представящ се като… „репресиран“. Понеже съветските власти не го пуснали веднага, щом поискал, да се изсели в Израел!…

Едно и също. Dйjа vu.

youtu.be/mBn13qbehPs

Само в ционистката митология, в религията холокостика, жертвите… оцеляват?! В класическия си смисъл тази дума означава живо същество, което е било умъртвено в рамките на ритуал, и принесено в дар на по-висше същество – например бог. По-общо – било е нападнато, наранено и убито от друго живо същество. В холокостиката жертвите оцеляват…

Никой не желаел евреите! Даже партизаните! Как ви се струва?

А „холокостът“ беше раздут едва след Суецката криза от 1956 и особено след Шестдневната война от лятото на 1967-а. Тогава светът беше настръхнал срещу ционистката държава. И стовариха върху главите му измислицата за „мащабите на холокоста“. Като медиите, все в еврейски ръце, заклеймяваха всеки опит за обсъждане на темата като… „проява на антисемитизъм“!

Ляво, дясно… Накрая – десетки милиони избити невинни хора, най-вече – християни. Онези, които „авторитетът“, на когото тази Леа се позовава, квалифицира с „изящното“ и „необидно“ словосъчетание „ентусиазирани павловизирани кретени“!

Дали е имал предвид фарисея-убиец на християни Шаул от Тарс, когото синедрионът успял да внедри в църквата като Павел и „апостол“ при това? Или просто онзи руски биолог Иван Петрович Павлов, който, извършвайки опити с кучета, открил т. нар. условен рефлекс. Един вид – ние сме гои – кучета. А те – „расата на господарите“!

Обикновен комунизъм. Ако повече ви харесва – фашизъм. Еврейска хавра, както се изразяваше един от някогашните приятели на Леа от „демократичния“ еврейски клуб „Цион“.

Това е само бегъл преглед на етимологията на глобалното лицемерие. Когато оценявате едни или други събития, следва да имате предвид не само този общ произход на всички „леви“, „центристи“ и „десни“. Като при всяко престъпление е редно преди всичко да проверявате кои имат полза – мотив? Така ще съкратите пътя до истината, като не забравяте, че само тя „ще ви направи свободни“…

Как ще определите другарите Леа Коен и нейния идеологически брат Бернар-Анри Леви, решете вие. Но знайте: Те винаги имат право. Нямам намерение да обяснявам защо. Четете.

Любопитен обаче е онзи хъс, с който тукашните евреи защитават Израел. Какво общо имат с тази чужда държава? Нали посиняха от бой в гърдите, че са български патриоти? Пък и всички те – членове на БКП, само допреди четвърт век по устав проклинаха и заклеймяваха ционизма като форма на шовинизъм и империализъм? Кога станаха калайджии, кога им почерняха прекалено охранените задници? Не намирисва ли на шизофрения, характерна за тях, поради множеството кръвосмешения за съхраняване на племето? Или има нещо друго – по-завързано и подплатено с рубли? С много рубли. http://diagnosa.net/

Нагоре