Блогът на budha2 :: Сладкият живот приключи. . . Quos dulcis finem habuerat/ Эмигранты поневоле

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

10.06.2015 21:59 - Сладкият живот приключи...Quos dulcis finem habuerat/ Эмигранты поневоле

Автор: budha2 Категория: Политика

Прочетен: 1146 Коментари: 0 Гласове:

Докато тези същите държави, от които нещастните хора бягат с риск за живота си, бяха колонии на Запада, и „свободолюбивите демократи“ грабеха, за да лапат, „милост“ беше непозната дума. След деколонизацията и последвалата неоколонизация чрез банките и поддържането на завареното положение на икономическа изостаналост посредством налагането и подкрепата на марионетни правителства, всичко беше наред.

Изкуственото масово замогване на Запада, стартирало през 1971 г., както не веднъж съм отбелязвал, напомпа самочувствието на тамошните народни маси. Пролетариите се почувстваха бивши. Усетиха някакъв „аристократизъм“ в себе си. И взеха да странят от „черната работа“. Бързо забравиха, че век по-рано използването на дечицата вместо железни топузи е излизало по-евтино на коминочистачите!

В средата на шейсетте години на миналия век британските рок-групи описваха прословутия живот в кралството така:

„Има процеп на тавана, а кухненската мивка тече. Без работа съм и нямам никакви пари, неделната гощавка е с хляб и мед.

За какво живеем? В двустаен апартамент на втория етаж. До нас не достигат никакви пари, но бирника на хазяите се опитва да проникне в жилището ни.

Строго погледнато, ние сме хора втора класа и не разбираме, защо трябва да сме в задънена улица? Хора живеят и на кьорсокаците. Ще умрем в безизходица.

В студено и дори мразовито утро измивам очите си и спирам да се прозявам. Краката ми са почти замръзнали. Кипвам чай и добавям филийка.

Безизходица!“[“Dead End Street” by The Kinks, Lyrics and music by Ray Davies, “Reprise”, London, 1966 г.]
И още:

„В петък вечер хората се събират, криещи се от дъждовното време. Чай и кифлички със стафиди, намазани с масло, компенсират липсата на слънце. Защото лятото окончателно си отиде. Ох, бедният ревматичен гръб, той е част от моя есенен режим.

Петдневната работна седмица е въведена за първи път през 1908 г. в мелница в Североизтока на Съединените щати. И защо? Не се усмихвайте – отново заради еврейското малцинство. То трябвало да спазва Шабат – съботата. Обаче не смятайте, че придобивката да се работи пет дни в седмицата е постижение на синдикатите. Още в края на ХІХ и началото на ХХ век корпорациите се заели с изследвания на производителността на труда, свързана с продължителността на работното време. Било доказано, че онези, които бачкат по 55 часа седмично дават доста по-лоши резултати от работещите 40 часа. През 1965 г. подкомисия на Сената на САЩ предсказала, че около 2000 г. американците ще работят по 14 часа седмично. Доста по-отдавна, „през 1928-а, Мейнард Кейнс писа, че след 100 години техническите достижения ще сведат работната седмица до 15 часа“. (Вж. “Where the Five-Day Workweek Came From: It’s a relatively new invention—is it time to shave another day off?” by Philip Sopher, “The Atlantic”, theatlantic.com, Washington, DC, August 21, 2014 г., online: http://www.theatlantic.com/business/archive/2014/08/where-the-five-day-workweek-came-from/378870/) Във Великобритания експериментите с петдневната работна седмица започват в началото на шейсетте. Малко по-късно, с идването на лейбъристкото правителство на Харолд Уилсън на власт, тя беше въведена навсякъде и аз добре помня онова време. Тук хората работеха в събота до към 14 часа. И така, чак до 1976 година, когато и аз започнах да се трудя по разпределение на петдневна работна седмица. За разлика от Запада, в „най-хуманното“ общество, чиито комунистически лидери смятаха труда за наказание, не ни „дариха“ с 40-часова работна седмица. Бачкаше се пет дни по 8,5 часа или – по 42,5 часа седмично. А християнското мнозинство – неделята. Едни от най-ранните профсъюзи се преборили за това работната седмица да приключва в петък. Ако сега я намалят още, дали ще се оправдаят с мюсюлманите и техните петъчни молитви?

Обичам да играя футбол в събота и говеждата пържола в неделя си я бива. Ваканциите си прекарвам в Блекпул.[Градче на атлантическото крайбрежие в Западна Англия, с въздух, доста замърсен от промишлеността някога. Евтин курорт за по-бедни хора.] Припичам се на слънце.

Така е на моята улица, и никога не ще я напусна. Обречен съм да съм тук, даже, ако доживея до деветдесет и девет. Тъй като всички хора, които срещам, сякаш са излезли от моята улица.“[“Autumn Almanac” by The Kinks, Lyrics and music by Ray Davies, “Reprise”, London, 1967 г.]

Навсякъде беше така. Даже свободата никога не е била пълна. Само че беше неизмеримо повече в сравнение с тукашния тоталитарен мрак. Макар всичко да свърши, инерцията ще продължи да тласка западния кораб още поне две-три петилетки. Като пасажерите му все по-осезателно ще осъзнават, че той намалява скорост и ще спре. Ако преди това не го катастрофират, както САЩ през 1929-а или Гърция сега.

На фона на „милосърдното“ отношение на т. нар. европейски лидери – заменете определението със „съветски“, и ще се приближите до истината – „свободните“ медии намериха сили единствено, за да изпробват чувството си за хумор. (Вижте илюстрацията.) Което не е никак елегантно. Само че и този смях ще им се върне. Не се съмнявайте.

Няма да има спасение за никой западняк от арабско-африканския фалос. Така, както за нас няма от циганския. И в двата случая вината е у нас, изчезващите високомерни и самонадеяни европейци. На всичко отгоре, десетилетия наред и онези на Запад, и ние тук, бачкаме, за да издържаме своите бъдещи унищожители. Хак ни е!

Близо половин век западняците се правеха, че не забелязват как болшевиките на Изток тероризират и унищожават елита на народите. Да не говорим за тоталната промяна на тяхното съзнание, вследствие на всеобщите конфискации на частната собственост и безчинствата на алчната комунистическа номенклатура. Те нито веднъж не съзряха червения фашизъм.

След като от Интернационала дадоха старта на промените, не последва смяна на местата. През времето, когато милионите от поробения изток, самозалъгващи се, че са освободени, крещяха по митингите, Номенклатурия се сниши. Но не изчезна, а напротив. Тя знаеше, че скоро ще чуе повторния изстрел на стартовия пистолет. Очаквайки да отмине вълната на възторг и призиви за справедливост, нейните дейци – новоназначените за милионери, изнасяха откраднатите народни пари. Получаваха съвети от своите западни господари, и се… „демократизираха“.

Погледнете ги сега – богати, узаконени, признати вътре и по-важното – навън, самодоволни, все така гледащи отвисоко…

Западът нито веднъж не си мръдна пръста за поробените хора в съветския концлагер. Щом оградите на огромния затвор бяха премахнати по заповед от центъра на световната революция, жителите на страните отвъд „желязната завеса“ взеха да отправят към нас заслужаващия одиране на живо безумен въпрос: „Защо толкова дълго търпяхте?“

Сега, за разлика от годините след Втората световна война, са загрижени за… милиардерите, родени от КПСС, КГБ и ГРУ. Повечето – със старозаветни фамилии. Какъвто е случаят и със споменатия Сергей Полонски. Още в края на 2012 г. той и още двама подобни нему „руснаци“ – Константин Баглай и Александр Карачински – били арестувани от камбоджанската полиция. Защото, в качеството си на корабопритежатели, решили, че всъщност са робовладелци. Задържали капитана и екипажа на един от своите кораби – всички камбоджанци. След което ги изхвърлили зад борда направо в океана. Но близо до брега, за да се вижда и да послужи за назидание.

После го освободили. Дни по-късно, след като първо избягал в Швейцария, а след това – къде – в Израел, разбира се, Серьожата поискал поданство. Ционистката държава нямало как да му откаже. Зер, неговият баща – отец, אב – произнася се ахв, както желаете, е „чистокръвен евреин“!

По-малко от година на свобода и последвал нов арест. Този път за крупни мошеничества – в размер на много милиарди долари. Както и завръщане в Камбоджа, където бурята била утихнала.

Эмигранты поневоле

Но товарищ Полонский, Сергей Юрьевич, изобщо не радвал с присъствието си местните власти. Независимо, че живеел изолирано – на собствен остров. Но… бил в конфликт с Александър Лебедев. А той е… собственик на лондонските вестници “The Independent”, “The Independent on Sunday”, “London Evening Standard” и на “i”.

Далеч по-важно качество на британския издател е членството му в КПСС. А още повече – неговата принадлежност към Первое главное управление на КГБ. Работил е в Лондон под дипломатическо прикритие. След което е хартисал там като… „бизнесмен“?!

И вярвате на тези легенди? Може би допускате, че „добрите“ английски секретни служби са съставени от толкова големи „наивници“?

Тези редове биха били невъзможни на Албиона, където на власт е „най-консервативното“, „най-демократичното“ и „най-отстояващото свободата“ правителство на вербувания от съветските тайни служби „ирландец“ Дейвид Камерън. Преди дни неговата министърка на вътрешните работи, вярната последователка на марксизма-ленинизма, вдъхновената интернационалистка – пардон – глобалистка, другарката Тереза Мей, предложи „частите за борба срещу тероризма да преглеждат програмите на британските радиа и телевизии преди те да бъдат разпространени в ефир“! Което, както и да го гледате, накъдето и да го въртите, си е чиста цензура.

Нейното предложение срещна несъгласие и отпор дори в иначе стройните болшевишки редици на Консервативната партия, на която принадлежи. И още по-чудно – в самия кабинет! Което не значи, че утре няма да бъде прието и въведено в практиката. Но забележете: това става в момент, когато само след дни предстои честването на 800-годишнината от влизането в действие тъкмо в Англия на Magna Carta – Великата харта на свободите!

Само онзи, който не е живял, но още по-важно – не е работил в условията на недекларирана, но фактическа цензура, няма да си представи опасността. Влязох в печата почти 32-годишен и то на най-ниската възможна длъжност. Познавам нещата отвътре. Дългогодишната цензура беше изградила яка крепостна стена у всеки „пишещ и говорещ брат или сестра“. Бил съм свидетел, как за нищожна грешка уволняваха. Преди това са изпращали зад решетките…

За мен изваждането на т. нар. досиета на журналистите от архивите на Държавна сигурност не беше никаква изненада. Напротив, спестиха толкова много. Смешно е, че в гилдията беше известно железобетонното правило: Достъп до микрофон в пряк ефир неизменно, без нито едно изключение, означава агентурна зависимост. Но мнозина такива прякоефирци не бяха осветлени. Те продължават да действат като „рицари на плаща и камата“. Проповядват и тиражират идеите на номенклатурата. А народните маси ги поглъщат като истина от най-висша инстанция.

Същото е на Запад, но в далеч по-перфидна форма. Който още си играе на апостол Том, да се върне към мислите на сър Саймън Дженкинс. Или да надникне в биографиите на „неприлично забогателите“, които същият този „най-демократичен“ Запад приюти. Той не преследва никого от тях, нито един от комунистическите престъпници. Стисна очи, за да не забележи, как Хитлер и други видни членове на нацисткото политбюро се настаняват в Южна Америка, Южна Африка, САЩ, СССР…

Подслони в нюйоркската централа на нацистката еврейска секта Хабад наследника на фюрера Мартин Борман, депозирал златото на партията в нейните сейфове. И тя внезапно забогатя. Около половин век по-късно съветски шпиони, повечето с „ирландско“ потекло, си легнаха като комунисти, но се събудиха като… милионери и крупни финансово-индустриални собственици. По-скоро – разпоредители с активи. Те не пребивават в посткомунистическия руски „рай“. Намериха съчувствие и прием сред западните елити.

Пропускам споминалия се (неуточнено как) евреин Борис Березовски (най-вдясно на плаката от илюстрацията) или неговото бивше протеже и последващ душманин, еврейския лесовъд Роман Абрамович. Да видим за кои други леят сълзи кайманите от Запада? Нека потърсим отговора във “Forbes”, прословутото списание за богаташи.

„Милите“ западняци определят милиардерите, побягнали от Русия – все советские люди, като… „имигранти по неволя“.[56] Ще речете: Нали списанието “Forbes” вече е китайско. Вярно, но засега е под ръководството на старите директори и редактори. Ако ви харесва повече, да го назовем западно-китайско. Става ли?

Нямам никакво намерение да се разпростирам във фактологията. Всеки е в състояние да узнае подробности. Просто ще изредя неколцина „герои“ и убежищата, в които са се скатали.

Медийният бос Владимир Гусински – гражданин на Израел, е пуснал котва в Испания. Все така притежава огромно състояние. Обаче дяловете му от НТВ и от още 23 други компании от корпорацията „Медиа-Мост“ преминали в… „Газпром-Медиа“. Кой ли стои зад нея?…

Андрей Дробинин свива ушички в Германия. И пледира за още санкции срещу родината си. Бивш банкер и крупен застраховател, сега добрува с повече от милиард долара в банкови сметки, недосегаеми за Кремъл. Дали?

Александър Александрович, Андрей Азаров, Иля Кацнелсон – три еврея, както казват в Русия, са загубили „Волготанкер“. От 2004 година са във Великобритания. Дали ближат рани? Партията дала, партията взела. Утре отново може…

Владимир и Сергей Махлай са се приютили под крилцата на шейховете на Обединените арабски емирства. Забъркали се в далавера с евреина от Швейцария Андреас Циви. Така загубили „Тольяттиазот“. Не ги жалете.

И Юрий Качмазов от Самара им прави компания при емирите. Той владеел финансово-промишлената групировка „СОК“. Сега събира тен и не смее да шава много, много по света.

Евгений Чичваркин от „Евросеть“ е заменил Ленинград – извинете – Санкт-Петербург, с Лондон.

Урал Рахимов е в Австрия. Руските съдебни власти твърдят, че е разграбил „Башкирэнерго“. И постоянно изпращат искове за екстрадиция. Но във Виена вярват на парите, а не на жалбите…

На кого ли е наречен Телман Исмаилов? Той се крие в Турция и май никой не го търси. Той е дах-чафут – от т. нар. планински евреи. Бил е съдружник на прословутия московски кмет Юрий Лужков – приятеля на Иван Костов, Стефан Софиянски и Б.Б. Онзи, който заграби много декари земя около устието на река Камчия. Исмаилов е забравил, че Партията му е поверила прочутия Черкизовски пазар в Москва и няколко предприятия в Азербайджан.

Построил голям хотел в Анталия. На откриването на „Мардан Палас“ присъствали еврейските „кинозвезди“ Ричард Гиър, Шарън Стоун, Моника Белучи, главата на кагебистката еврейска мафия Йосиф Кобзон – кръстник на Волен, самият сър Том Джоунс, барабар с Филип Киркоров – арменец от Варна, палавата Парис Хилтън и даже Юрий Лужков.

В Лондон е новият дом на Сергей Колесников. От вицепрезидент на холдинга „Петромед“ сега е обикновен английски гражданин. Е, не чак редови, след като разполага с няколко стотин милиона долара…

Елена Батурина също е в английската столица. За разлика от мъжа й – споменатия одиозен бивший мэр Москвы, товарищ Юрий Лужков, нея я издирват. Но „демократичното“ британско правосъдие предпочита милиардите, които другарката главна строителка на съветската столица е завлякла край бреговете на Темза…

И Андрей Бородин е в Лондон, близо до своята менторка Батурина. Без нея и Лужков едва ли щеше да оглави и източи Банката на Москва…

Израелският гражданин Борис Булочник показва кукиш на Кремъл… от Украйна. Контролираше 85 на сто от „Мастер-банк“. Говори се, че покрай Международния център на Рьорихови, който ръководеше, върти далавера със стари компартийни другари в София и по Черноморието. По последни данни, гражданската война и неговите управляващи съплеменници в Киев май не му допадали. Изглежда се е преселил в ционисткия „рай“. В Москва турили пепел на всичко?!

Вече е излишно да споменавам за „българските“ селища във Флорида. Те са квартали от т. нар. затворен тип. Изградени са от бивши банкери и номенклатурни кадри на БКП и нейните служби за партийна сигурност, която се явяваше и държавна.

Дотегнало ми е да обсъждам комунистическите мутри, приети на Запад като „демократи“. Споменаването на Ирина Бокова и Сталинка „Кристалина“ Георгиева изобщо не изчерпва темата. Те са „на всеки километър“ в оня „мил“ и тъй лелеян Запад. Мъчениците на кървавия тоталитарен режим, в който родителите на тези комунистически отрепки безпощадно плющяха с бича по гърбовете ни, са в канавките и в калта на живота.

Има ли смисъл да преповтарям, че Западът ни ограбваше, успоредно със Съветския съюз? Скубеше ни до голо, като инвестираше част от ограбеното в дечурлигата на алчно червената номенклатура, фашизирана до краен предел. Тези галеници едновременно на Изтока и на Запада бяха възпитани в духа на „Приказката за стълбата“ на любимия им поет – да не чуват воплите на народа и да познават милост.

Така се стигна до там, че за „десния“ американски президент Джордж Уокър Буш потомственият другар Сергей Дмитриевич Станишев, син на един от високопоставените лидери на режима, обявен със закон за престъпен, се оказа “my friend” – „мой приятел“.

Освен това беше охарактеризиран от същия „консервативен“ стопанин на Бялата къща като “Mister Clean” – „господин чистичък“. Нещо повече! Товарищ Георгий Валькерович Кустой го определи като „обещаващ млад лидер“.
С което, изглежда, му връчи „пътния лист за живота“. И го изпрати да върви към неговите лични „светли бъднини“ в Европейския съюз! diagnosa.net/

Нагоре