Понеже газовият и тръбен скандал изглежда е перманентен, пускам една моя поредица, която излезе във вестник „Труд“ (леко посъкратена) преди почти 18 години. Пускам я, за да покажа колко примитивизъм има в простите отговори на сложните въпроси и къде сме днес – 18 години по-късно пак да тъпчем на същото място в този геополитически лабиринт на газ и нефт.
Тя се оказа удивително точна в някои свои предвиждания – вкл. за Набуко, за Бургас-Александруполис, за съдбата на разни потоци, вкл. и за онези през Черно море, за колониалния статус на Родината ни. Пускам я тук, понеже тотално е изчистена от Интернет и няма как да дам линк към нея.

Тя е интересна и с друго – в нощта срещу излизането на последната част от нея – на 17 януари 1998 редакцията на в. „Труд“ беше взривена.

Взривена именно заради тази поредица, което чудесно се знае, но и пази в тайна от елитите на тази държава.

Експлозията тресна само десетина минути,след като екипът по броя напусна сградата (бомбата беше с часовников механизъм). А ако издаването се беше проточило, както почти винаги се случва? В моята стая единият прозорец остана напълно здрав, а другият беше изхвърчал заедно с касата си през бюрото на колежката ми Румяна Пенкова (бог да я прости), помел него, всичко по пътя си и изкъртил входната врата до моето бюро.                                                                                                                                                           Естествено, правителството на Иван Костов, следващите след него, МВР, следствие и прокуратура дума не обелиха за истинските поръчители. И за изпълнителите – сред родните спецслужби. А ето ви и едно неочаквано продължение на този взрив:
„… След по-малко от час сме седнали тримата в кабинета на генерала, не си губим времето с общи приказки и встъпления, защото министърът я кара направо:
– Имаме секретна информация, че в страната са влезли хора за „мокри поръчки“. Не знаем коя ще бъде мишената, все още не знаем и кой е поръчал бомбата за „Труд“. Аз мисля, пък и моите хора го потвърждават, че един от застрашените си именно ти.
– В редакцията не бива да казваш за къде заминавате – предупреждава министърът.
– Глупости – ядосвам се аз. – При мен няма шпиони!
– Навсякъде има шпиони – казва Васил (бел. моя – Божков)…“ Възможно е главният ми редактор, който споделя това в спомените си, наистина да е бил сред застрашените – поредицата излезе в неговия вестник. Организираха му охрана – частна и държавна и незабавно го изпратиха на бяло място – в Лондон.
Другият застрашен – мен, никой не ме повика, не ми организира охрана, не ме изпрати някъде на сигурно място, не се погрижи за семейството ми… По което разбрах, че именно аз съм евентуалната и желана цел, вкл. и от управниците на България! Написах това, не да се оплаквам – мълчал съм все пак 18 години! А и в дейността ми покрай журналистиката и моите книги такива, хм… флуктуации не са изолирано явление. Написах го, за да се разбере колко точен е бил мерникът ми на разследващ журналист тогава и колко точно – в десетката съм уцелил мишената още преди 18 години.
И едно допълнение – десет дни по-късно за атентата беше набедена група на Цар Киро и той беше арестуван. Щял да гърми и Президенството, и Министерския съвет. Така властите си измислиха неумело алиби за съдействието си в тази гнусна история.
Редакцията на „Труд“ охотно се включи в тяхната кампания въпреки несъгласието ми.

---

Тогавашният ми главен редактор е пропуснал да опише нашият разговор в началото на май по този повод, за който повиках и Анни Заркова.
Ясно им заявих, че след една височайша визита на 27 април моите възможности да удържам мафиотизираните ни власти и върхове на държавата са почти изчерпани.
Предупредих ги, че този път абсолютно задължително ще има пострадали! Защото по логиката на заиграването с родни и чужди спецслужби версията за цар Киро (и мафията срещу президент и премиер, които им пречат) трябва да получи убедителност пред западните ни партньори с ново покушение – срещу пишещите и налагащите я в общественото пространство. И затова обект на новото покушение сега ще съм не аз, а някой от тях двамата, заели се с това.
След този разговор, както предвиждах, събитията се развиха скоротечно.

• На 4 май бяха освободени от постовете им няколко от секретарите на МВР.
• Защо? – Защото на 5 май Иван Костов се срещна с немския канцлер Хелмут Кол. Изглежда обясненията му са били не особено убедителни по повод връченият доклад от немските спецслужби за мафията у нас (над 150 стр.)
• Като резултат да се спасява имидж и перспективи на 6 май Мултигруп се разтърси от кадрови смени.
• На 8 май Газпром се дистанцира от Мултигруп (което Рем Вяхирев договори при визитата си на 27 април с Иван Костов) и определи новият си губернатор у нас.
• Същият следобяд шефът на дъщерната му компания „Овъргаз“ Сашо Дончев се срещна с Иван Костов в кабинета му и пое пред него ангажимента да създаде … национална газова стратегия! (днес Овергаз по мащаб може да се оприличи като аналог в газовитие мрежи за потребители у нас на CEZ, EVN и Енерго-про – все едно взети заедно в енергетиката)
  За повярвалите тогава в СДС още едно неизвестно за тях обстоятелство – поискано обяснение и съответен цитат:
  „Овергаз“ ще реши проблема с топлото и храната в България…. Разговорите, които проведох със Сашо Дончев, бяха по молба на Рем Вяхирев, на когото не мога да откажа“
  Иван Костов.

И на 11 май 1998 г. Анна Заркова беше залята с киселина, за да се смъкне всякакво подозрение навън – на запад от страната ни за мокри поръчки, наредени извън – на изток от страната ни, довели до един взрив и заплашили мен и семейството му. И последва нова пропагандна кампания, скриваща извършителите.
А аз си подадох оставката и след едномесечното предизвестие през юни напуснах „Труд“, който от информация отчетливо се превърна в манипулация.
Извините ме за това отклонение от обещаната поредица статии, но при журналистическите разследвания станалото зад кулисите твърде често е интересно, скандално и сензационно колкото темата им, а твърде често и повече.
Следва поредицата: Иде ли края на икономическото и колониално опекунство?
Газовият скандал у нас е смокинов
лист пред спора за големия нефт
Григор ЛИЛОВ Истината за българския газов скандал е, че той никога не е съществувал.
Разправията стартира и се представя като банален спор около цената, избора на агент за доставките и транзита, и съответно участниците-печелбари в подобна компания. На практика обаче „Топенерджи“ удивително наподобява руските кукли „Матрьошки“. Всяка тяхна обвивка съдържа в себе си друга кукла – скрита в първата. И така почти до безкрай. Движещите мотиви Накратко казано: скандалът не е газов, а нефтено-газов. Той не е за България, а за преноса на петрол и газ от каспийските залежи и обратен пренос на гориво от Северно море към Балканите и Изтока.
Той не е между кабинета и „Мултигруп“ с „Газпром“, както официално се твърди. Битката не се води между София и Москва – теренът е този, но сражаващите се войски са без български генерали.
Пукотът у нас всъщност е епизод от голямата война за собственост върху енергийния Клондайк на следващия век. И съответно за контрола върху пътищата за износ на течното злато.
Най-сетне бизнеспространството на скандала е хоризонтът за политическо влияние и политическа дестабилизация на цели региони. Които ще определят бъдещето значение на Русия, Европа и САЩ върху картата на света.
Развитието на събитията в световен мащаб го превърна от спор между българските групировки кой да печели от внос-износа и транзита в мащабно разиграване на геостратегически карти. А заедно с това и в поредното наместване на властовите пластове в Русия. Обаче на тази маса за покер България не участва – нито като играч, нито със залог. Освен чрез картата на територията си – с която други играят, блъфират и цакат…
Защото шумно обявения и окончателен развод на интересите на Москва и София в „Топенерджи“ по време съвпадна с цели четири събития: на втория ден от посещението на руския премиер Черномирдин в Турция, веднага след визитата на грузинския Шевернадзе у нас и спешното пътуване на Рем Вяхирев за среща с него в Тбилиси, с подписването на договора за управление на държавния дял в „Газпром“ и промените в надзора му, от който изхвърча вицепремиера Немцов. И с ред други промени в световния бизнес и политика – от отказани кредитни линии до сливания на големи компании.
Родословието си нашенският скандал води от създаването на забравеното Г-13 – обединение на едрите бизнес-групировки у нас. Пръкването й на бял свят опря до разпределението на приходите от газа, което роди люти спорове. Последва разтурянето на Г-13 и логичната оставка на нейното коалиционно по интереси правителство – това на Беров. Сетне спорът мутира от икономическо сражение в политическо – между кръговете на Виденов и лобитата на Луканов за ключа върху газта. А сега войната между правителството и „Мултигруп“ всъщност разнищва колониалния статут на България.
За нещастие по този начин ролята на страната ни в световната баталия е първо да бъде бойно поле – съвсем истинско и второ – фалшиво бизнесасо на големите играчи.
Новият акорд в какафонията от интереси е, че не става дума само за суверенитета на Родината. Иде реч за геополитиката, която може да я задраска дори като понятие. Зад кулисите на държавата Днешните управници декларират желанието си „Булгаргаз“ да бъде доставчик и продавач на синьото гориво, аргументирайки се с големия дял на държавната промишленост у нас. Такава е пазарната им позиция. Другата е антидалавераджийската – да се спре изсмукването на печалбите от газта и ползващите я предприятия.
Данните сочат, че по трасето се губят 270 млн. долара! Това са разликите в статистиките на българската и руската документация за преноса на газ за 1996 г. Цифрата е посочена от генерал Валерий Орлов от тамошните митници. Знае се кой доставя газта засега и кой я транзитира. Не се знае обаче защо за тази сума се мълчи като за светая светих. Вторият проблем в тази област е, че влизащата у нас газ се мери като количества на стотици километри от границите ни – чак в Исакча. Това означава, че доставчикът „Газпром“ си спестява таксата за пренос през Румъния към България, а така цената му фактически е по-висока от официално декларираните.
Наистина ситуацията е мъглива. Толкова непрогледна, че кабинетът или се страхува какво ще напипа в тъмното или пък го желае. Затова в бюджета сумите от транзита на газ и продажбата на стоката са фиксирани на ниски равнища. При курс за догодина на долара от 1800 лева, само от газта за Турция възможните приходи се колебаят между 16 и 35 млрд. лева в зависимост от таксата без увеличение на сега преминаващите количества. Допълнително трябва да се осчетоводят към 6.5 млрд. кубометра, продавани в нашата страна. Дори при скромна 10-процентова рентабилност на „Булгаргаз“ се формира сума от минимум 96 млрд. лева към вече споменатите. Без парите от транзита към Македония, Гърция и онези над 1.260 млрд. кубометра, които ни дължи Украйна. За сравение бюджетът е посочил вместо най-ниските възможни приходи от 139 млрд. лева едва 60 млрд. В тях се включват продажби на стоки, услуги и продукция, които не са единствено „газови“ и това затруднява истниския разчет. Причината е, че за първи път в разписа на сметките на хазната изпадна специалният досега ред, посветен на приходите от газта. От догодина той се обобщават заедно с други, негазови разчети.
Най-сетне сметките на „Булгаргаз“ – т.е. стотици милиарди левове оборот са в частната Българо-руска инвестиционна банка. Прехвърлени са там по настояване на „Топенерджи“, твърдят държавниците. Възниква въпросът защо например не се прехвърлят в боледуваща държавна „Биохим“, за да я оздравят. Това е най-логичното решение вместо да се планира поредната спасителна операция със съмнителен ефект за трезора, каквито бяха предишните.
„Мултигруп“ обвинява „Булгаргаз“ за неефективното ръководство на компанията, за завишени неправомерно цени, за ръководещите менижъри – бивши партийни величия от Софийския градски комитет на БКП. Тя тръби за посредника „Харланд инвестмънт лимитид“, която е регистрирана в Уайоминг, САЩ. Фирмата е с ошфорен статут и незаменимото му при нашите условия качество – гарантирана анонимност за истинските собственици. Изнесени бяха факти за други посредници по веригата: немските „Евек“ и особено „Винтерсхал“ – смесена между „Газпром“ и „БАСФ“. Но изглежда тук козът държи правителството. Твърди се, че в последната компания една от ръководните фигури е синът на самия руски премиер Черномирдин.
Какво наистина става зад кулисите на властта, е трудно да се разбере. Може би ще го обяснят афоризмите. „Държавата е като човешкото тяло. Не всичките му функции са благородни и някои от тях трябва да се крият“ – гласи първият. „В кухнята на живота не можеш да сготвиш вкусно ястие, без да си изцапаш ръцете“, е вторият. Изборът между двате сентенции засега остава ваш. Патосът на „Мултигруп“ Групировката тръби за своята защита на националния интерес, но само господът знае чия е. Защото собствеността върху „Мултигруп“ е регистрирана в швейцарския кантон Цуг – т.е. „патриотичният“ капитал се е маскирал като инороден. А може би маската му не е там, а тук? Пример е самата „Овъргаз“ – колкото мутигрупова, толкова и газпромска по дяловете от собствеността си. Затова ако се запазеше сегашната структура на „Топенерджи“, то „Газпром“ щеше да държи дял повече от половината. С който да диктува играта, да гласува дивидентът и да решава практически всичко.
Три са непосредствените интереси на „Мултигрууп“. Ясно е, че рано или късно „Булгаргаз“ ще се приватизира. Опитът да бъде подменен с „Топенерджи“ като основна фигура на този пазар всъщност представлява гаранцията на групировката срещу попадането на преносната мрежа в чужди на нея ръце. Най-малкото чрез доставчика тя ще си запази в най-лошия случай влиянието върху компанията-преносител на газта, а в най-добрия – ще се яви като неин собственик или съсобственик с решаващ глас.
Вторият интерес на „Мултигруп“ е познат отдвана. Това е входно-изходната икономика, сполучливо наречена приватизация на печалбите и национализация на загубите. Заставайки чрез „Газпром“ и „Топенерджи“ на влизащата в България магистрала, чрез „Овъргаз“ тя се позиционира на изхода й – при продажбите за заводите и общините. Затиснат в такова менгеме, „Булгаргаз“ не се оказва нищо друго освен куха черупка, която посредничи /именно той/ при реализацията на мултигруповите интереси.
Най-сетне третата полза за хората на Илия Павлов е ключът чрез газа върху българската приватизация и чуждите инвестиции. Циментовите и торовите заводи, „Девня“, „Химко“, „Кремиковци“ и „Стомана“ и т.н. ще реализират печалбите или загубите си в немалка степен чрез съдържанието на договорите за доствака на енергоресурси, които подписват. На практика всеки, който влага капитали у нас, освен договорка с правителството ще трябва да търси и одобрение от „Мултигруп“. Така групировката ще се превърне в неофициалната, но втора власт, равна по своето значение на първата – легалната.
Обявеното намерение да се изкупи цялото „Топенерджи“ и съответно пряко да се продава газ говорят за реализацията на подобна стратегия. От позицията на кабинета зависи доколко тя ще се осъществи. Ако това стане, то правителството ще се превърне в Беров образ и подобие. Независимо от волята и характера на премиера и неговите министри, те ще бъдат поредните „сламени“ управници на необявения протекторат „България“. Накъде с политиката? Всъщност „Мултигруп“ няма възможности за маневриране. Анализаторите знаят, че тя е в състояние да притисне кабинета – чрез петата си „колона“ в парламентарното му мнозинство и сред самите управляващи. Обаче ако вариантът на бунтуващите се мравки-депутати и подаващи оставки сановници бе хит по времето на Филип Димитров, то днес е безнадеждно излязъл от мода шлагер.
Причината е проста. Смъкването на правителството или преструктурирането на парламентарното мнозинство ще имат един-единствен изход: нов кабинет без гарантирана подкрепа на Запада и чуждите инвеститори. Заради плащанията по външния дълг и крехката финансова стабилизация вариантът ще „снесе“ повсеместна икономическа и политическа криза, по-голяма дори от януарската.
Казал го е още Наполеон: с щиковете можеш да дойдеш на власт, обаче не можеш да седнеш върху тях. Лобитата са щиковете, но пушките само стрелят. Те не смучат пари. Без ресурси отвън всяка власт у нас е безславно обречена да си отиде за броени месеци от държавното кормило.
Затова икономическата и финансова дестабилизация зарази газовия скандал е невъзможна. Най-малкото против ще е „Газпром“ – загубите му ще се ще се измерят с над милиард долара и отстъпени стратегически позиции.
С поглед от тази камбанария войната у нас ще бъде „позиционна“ – с взаимни компромати и скрит шантаж. Компромисът би бил възможен само при едно условие: ако скандалът бе само вътрешен или само между София и Москва. Ала той не е такъв. Проблемът е преди всичко международен и поредното гнило уреждане на нечисти интереси у нас ще отрежат като с нож настоящето и бъдещето за България.
Може би затова правителството избра прекият и тотален натиск: върху Кредитна банка, чрез разкрития и санкции за съмнителни бизнесоперации, чрез засилен данъчен и финансов контрол. Следващото развитие на скандала със сигурност ще рекушира в ДЗУ в Стара Загора, стига министър Бонев да си свърши работата. Известно е, че електронния гигант, в който значителен дял има „Мултигруп“, се подозира в пиратско производство на компакт-дискове. Постоянното 24-часово присъствие на полицията и данъчните власти ще затрие набързо около 45-50 млн. долара бизнес. Такава загуба нито се преглъща, нито пък се преживява. Но засега властта няма алтернатива. Поне в близката една година.
Видимо. Защото тя също е затисната в клещи. Известно е, че в Българо-руската инвестиционна банка продължава да се разпорежда Емил Кюлев – близък до БСП. Паметна е една официозна „синя“ бележка при съобщението за заведеното срещу него следствие. Несдържан гняв срещу Татарчев се четеше от редовете й. Случайна ли беше тази неочаквана „защита“? Може би толкова непреднамерена, колкото и съобщението на Татарчев за подгонването на банкера. Което пък съвпадна по време с първото акционерно събрание на „Топенерджи“ и зачеването на скандала…
Така премиерът и заместниците му имат двама „врагове“. Единият е публично назован – „Мултигруп“. Причината вероятно е в това, че той е външен на партийните редици. А вторият по всичко изглежда, е вътрешен – лика-прилика на онзи покрай аферата с русенската „Хлебна мая“.
Но самата атака срещу правителството едва ли ще успее. Напротив – тя работи за неговите цели. Парадоксалната теза е плод на манталитета на стратезите й – ювелири-ченгета. Защото тяхното самомнение и оценка са твърде далеч от реалностите. При имиджа на групировката у нас и в чужбина войствеността й вместо да руши, укрепва укрепва рейтинга на управляващите. Нищо чудно обещаното, но засега ограничено финансиране от Европа да се превърне в пълноводен поток от пари. С тях никакъв газов скандал не е страшен, защото средствата дават възможност за маневриране, а властта се бетонира по-здраво отпреди. Играта на „Газпром“ „Газпром“ е най-действеният и важен инструмент на руската външна политика, не крие нито Рем Вяхирев, нито пък руските министри.
Според премиерът Костов България му осигурява трите интереса: да продава газ за нас, да транзитира газ за съседните държави, да ползва инвестициите в разширяването на газопроводната мрежа за разширение на пазарите – например в Турция.
От гледна точка на икономиката е така. Става дума за близо 1.5 милиарда долара продажби. Засега, но с перспективата за поне двойно увеличение.
Стига да не съществуваше един парадокс – българското правителство предлага на „Газпром“ това, което самият „Газпром“ със зъби и нокти се опитваше да получи от всички останали европейски държави. Разликата е само в наименованието – у нас някакво „Топенерджи“, а при тях – „Търговски дом“. В чужбина идеята за тази структура бе преценена като опит за втори СИВ и затова тя бе отхвърлена в източноевропейските държави.
За какво иде реч? За акционерни дружества с газпромовско и национално участие на местния монопол /при нас – „Булгаргаз“/ 50% на 50%. Всъщност това е схемата на кабинета ни за „Топенерджи“. С приходите от продажбите на газ се купуват местни стоки за износ в Русия. Точно за това настояват и се борят министрите ни. Печалбите се инвестират в енергетиката за газови централи и битово газоснабдяване /което готвят много наши общини/. „Търговски домове“ с участието на „Газпром“ са основани и в страните от Европейския съюз, където Русия изнася газ. Там обаче имат разнообразни източници на доставка и не ги заплашва зависимост от руския газ. „Търговският дом“ освен споменатите предимства за Русия има и други задачи: да компенсира неизгодното съотношение долар-рубла и да създаде контролни точки за навлизане на чуждестранния капитал в Русия, от който тя има голяма нужда.
Западните фирми засега разбират „Търговските домове“ като място, където се сключват изгодни договори за доставки на газ по преференциални цени и средство за намаляване на зависимостта от нефта и евентуални нови петролбни кризи. За облагите те си плащат – тамошните типове „Търговски домове“ имат от 2 до 5 на сто акции лична собственост с особени права за получаване на дивиденти. Тези ценни книги дават възможност на представителите на руските предприятия да си изплащат високи дивиденти в долари.
Това също е част от неафиширания интерес на „Газпром“, който обаче не му харесва у нас. Защо?
– Собствеността върху газопроводите е по-добра от концесиите. Срещу собственост банките отпускат кредити за строителство, а срещу концесия не дават! Думите са на руския заместник-външен министър Александър Авдеев. Причината е, че в Блъгария няма достатъчно капитал, а той недостига и на „Газпром“. Това е разликата с чужбината и първото обяснение за позицията към България.
Второто е по-неприятно. Всеки процент акционерно участие в повече в „Топенерджи“ носи по 15 млн. долара, а в бъдеще – далеч повече. Логично е, че гигантът негласно подкрепя подведомствените си структури като „Овъргаз“ и съответно „Мултигруп“. Те имат онова политическо влияние у нас, което в други държави „Газпром“ няма.
С едно изречение: има ли истински национален суверенитет – предлагат се преференции, съществува ли протекторат – отношението е на натиск и безцеремонно извиване на ръце.
Най-сетне „българския“ мултипосредник, регистриран в Швейцария /т.е. съвсем „чужд“/, е идеалната касичка за пари. Толкова необходима за скрито финансиране при едни или други нужди в Русия – например наближаващите президентски избори.
Ала при отрицателната позиция на българското правителство на везните натежава друг аргумент – срещу изгодата на десетките милиони долари на печалбата от милиардите на целия бизнес. При такава равносметка е сигурно, че Костов ще спечели сражението. За нас резултатът в такъв случай е програмиран – 0:0, за „Газпром“ – от 2:0 на 1:0, което е парадоксът. Загубата ще е на „Мултигруп“, която изглежда наистина пее лебедовата си песен. В дъното е нефтът! И накрая е последният аргумент – най-силният. Може би истинския.
„Богатствата ни не са безкрайни и с безразборния износ на суровини и материали трябва да се спре – от дървесината в Коми до енергоносителите“ – това е цитат от самия Рем Вяхирев. Думите са взети от негова реч на секретно съвещание на политическия елит на Русия. Събитието е през юли 1995 г. Между впрочем през януари 1996 г. не друг, а самите комунисти посочиха като реален и предпочитан път на нефта и газта южния! Анонсът мимоходом бе отбелязан дори във в. „Правда“. После върху темата падна табуто на мълчанието.
Ако се върнем към секретната теза на Рем Вяхирев, то богатствата на Русия трябва да се запазят за 21-ви век като стратегически коз. Елитът потвърди позицията си на отхвърляне на политиката на Брежнев, известен с щедрото разточителство на този ресурс. Симптоматичен е фактът, че Русия по един или друг начин стои зад всички договори, консорциуми и проекти за експлоатация на залежите в региона на Каспийско море. Редица руски политици от всички бои и възгледи развиват трескава дейност в тази насока. Приети са четири специални програми – за икономия на енергоресурси в Русия, за участието й в разработката на природните ресурси в бившите съюзни републики, за ограничаване на износа на нефт, газ и др. от нейните собствени находища, за постигане на значими акционерни участия при експлоатацията на чуждите. Това е и идея на Елцин, горещо подкрепяна от Черномирдин и противникът им Зюганов. И един факт за размисъл стига – в Таджикистан има руски войски, а местната компания, която ще изнася огромни количества газ за Турция и в бъдеще за Европа, е с 50 на сто руско участие – на самия „Газпром“. Неофициално процентът е малко повече.
Тази стратегия е избрана, докато Русия модернизира собствения си добив и инфраструктурата си.
Битката за синьото гориво у нас всъщност е част от битката за най-големите новооткрити нефтени и газови залежи в района на Кавказието. Използвайки географското си положение и възможността да блокира трансфера на течното злато, Москва извоюва немалко акционерно участие в консорциумите, без да плати нито цент и копейка, горчиво се оплакват видни западни анализатори. Оръжие за влияние или дестабилизация? Всъщност нито премиерът, нито „Мултигруп“, нито пък акулите, кръжащи да захапят този бизнес, оцениха едно просто обстоятелство.
То е в последната, най-вътрешна кукла от „Матрьошката“ на интересите. Преносът на газ се превърна в геополитически проблем. Оживената шетня на велики и невелики сили в района от Балканите до Средния Изток го доказва. Няма голяма компания в горивоенергийния бизнес, която да не е втренчила поглед насам. Дори една Италия открито се ангажира с каузата на Албания. Не заради стари връзки, а заради възможността тя да се превърне в изходна точка на газови и нефтени магистрали към Европа.
От хоризонта на Кремълските кули се вижда не толкова пазара, трансфера на нефт и газ и парите. Вижда се обмена на политическо влияние срещу заплахата от политическа дестабилизация.
За Москва района на Средния Изток и Задкавказието е далеч по-важен и съществен, отколкото някакви Балкани. Основния съперник е Турция, Западът и САЩ. Неуспехът за разбирателство по кюрдския проблем, Кипър, отношението към фундаментализма и навлизането на интереси в района на Кавказ при посещението на Черномирдин в Анкара провокира ехото на „Топенерджи“ в България.
Защото преносът на газ през нашата територия е стратегически коз за Москва от гледна точка на потенциалната заплаха за дестабилизация на Турция, а оттам и на целия Близък и Среден Изток. Контролът върху нашата територия отрязва като с нож почти уговореното трасе „Изток-Запад“ – за над 100 млрд. кубометра газ и около 80-100 млн. тона нефт.
С тази логика всички приказки за нефтена връзка „Новорусийск-Бургас-Александропулис“ и газопровод към съседите ни са преднамерен блъф. Например в края на декември 1996 г. руският външен министър Примаков в поверителен разговор с тогавашната турска премиерша Тансу Чилер обеща, че ако страната й наложи вето над разширението на НАТО, то цялата газ и нефт ще тече през нейна територия. Месец по-рано бе роден в дълбока тайна проектът „Син поток“ – газопровод под Черно море. Роди се по времето на Жан Виденов, когато още нямаше скандал. Същата теза за НАТО и ролята на Турция защити наскоро и Черномирдин – готов на всякакви други отстъпки в нейно име. Не ги получи и „Топенерджи“ експлодира на следващия ден.
Пример за подобна политика е войната в Чечня. Понеже Русия не можа да попречи на навлизането на чужди интереси в района на нефтоносното Каспийско море, чрез етническия конфликт тя блокира пътищата за износ на петрол. Щом нарасна опасността да се потърсят други икономически ефективни връзки на юг, като с магическа пръчка войната спря.
Затова скандалът около „Топенедржи“ е онзи смокинов лист, който прикрива добре наточеното острие на руската рапира. Доставките на газ за нуждаещата се отчаяно от енергийни ресурси Турция се блокират. Пътят по дъното на Черно море може технологически да се окаже възможен, но финансово той остава повече от спорен. Сумата от 3.5 млрд. долара едва ще се изкопае отнякъде, за да започне осъществяването на проекта. Блокира се доставката на газ и за Западна Европа. Блокира се обратния поток от Северно море към Балканските държави, което е ключ за енергийната им независимост.
На този фон газовият скандал у нас е размахването на пръчката към такъв непослушен съсед като Турция. Ние можем да се ангажираме пред София да си решите бързо проблемите, но… Недоизречената фраза на Черномирдин в Анкара показва за какво иде реч.
В този случай Костов може да загуби. Защото интересът не е 1 или дори 5 милиарда долара, а стотици милиарди. Заради тях се жертва всичко по-малоценно. Заради тях „Мултигруп“ се прави на силна днес, след което със сигурност ще стане излишна. Независимо от изхода на сражението й.
Подобна руска позиция обаче може да се окаже губеща поради един прост фактор – дефицитът на време. Забавянето на проектите за пренос на нефт с инструмента на войната в Чечня родиха и вече реализират други пътища за трансфер на течното злато.
Забавянето на проектите за трансфер на газ през България като с магическа пръчка стимулират решаването на спорните политически възли в Средна Азия и Кавказ. Факт е новата позиция на Иран и САЩ за преговори помежду им, наченките на диалог между враждуващите кланове в Афганистан, нарастването на натиска срещу Садам Хюсеин, обръщането на Турция към партньорство със страните от Персийския залив. Факт са поредица търговски договори за газопроводи и нефтопроводи – все от юг. Които обаче не прекрачват българския праг. Засега…
Уреждането на нашите отношения с Македония без значение на споровете около езика и прочие досадности е част от голямата игра. Защото един недвусмислен и категоричен ангажимент на България за реализация в съкратени срокове на петролопровода от Бургас до Вльора и транспортна магистрала „Изток-Запад“ са онези козове, които ще изцакат изкуствено създадения газов проблем. И ще придвижат от мъртвата му точка фиктивния засега проект за нефтопровод Бургас-Александропулис.
Въпросът е дали така ще поиска да играе правителството? Понеже газовият скандал е пробен камък за отхвърлянето на политическото опекунство на БКП-БСП, упражнявано пряко и косвено 45 години почти още седем след тях. И мерилото за превръщането на България в действително независима страна вместо сегашното й състояние на протекторат.
В изграждащия се нов свят на взаимна зависимост и взаимообвързаност има място както за националните приоритети, така и за частните и чуждестранните. Мерилото е подходът, с който пристъпваме през неговия праг. И начина, по който го защищаваме от нечисти ботуши.
Всеки може да потърси аналогии днес с написаното преди 18 години.
Григор Лилов                                                                  trophyplus.org/