Блогът на budha2 :: Обединена Европа – стар комунистически проект, дооформен в… Москва и/или във Вашингтон

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

09.08.2015 14:10 - Обединена Европа – стар комунистически проект, дооформен в… Москва и/или във Вашингтон

Автор: budha2 Категория: Политика

Прочетен: 728 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 09.08.2015 14:10

По-рано, до съвсем неотдавна, Западът съдеше СССР, но само на думи и никога с дела, за неспазването на човешките права. Едно от тях, навярно главното, беше лишаването на хората от правото на свободно придвижване. Напускането на големия социалистически концлагер представляваше привилегия, рядко достъпна за малцина, най-вече – за номенклатурата.

Европейският съюз доведе до практическото отпадане на границите. Формално, това означава, че всеки разполага със свободата да пътува. Извън рамките на Евросъюза – също, въпреки наличието на визови препятствия. Прекрасно! Осъществена мечта.

По-важното, свободата за безмитно преминаване на стоки и услуги оставаше встрани от медийното – разбирайте общественото – внимание. Което превърна Германия в европейска метрополия и доведе до упадъка на страните от Юга – Гърция, Испания, Португалия, Италия, Кипър и дори Франция – новия „болен човек на Европа“!

Не щете ли, внезапно взе да се чува вой, че видите ли, „свободата на придвижване“ е трагично объркване“! Освен това британски коментатор, доказан консерватор, се възхити:

„Слава Богу, имаме право да установим нашия граничен контрол на френска територия. Без това проблемът щеше да бъде още по-лош.“

Къде отидоха онези ми ти libertй, йgalitй, fraternitй, цялата „трета кошница“ на Хелзинкския процес – въпросните human rights – човешки права? А притокът на имигранти се оказа страшно бедствие, почти катастрофа! А британският държавен министър на имиграцията Джеймс Брокъншайр се закани:

„Правителството ще докаже на имигриращите, че Обединеното кралство не е „земя от мед и масло“.“

How come? And since when? Оти ги ручахме фъшкиите, справедливо би взел да се колебае шопският „Хамлет“?

А Брокъншайр се закани, че кабинетът ще спре притока на нежелани чужденци, като лиши децата им от „автоматично изплащаните социални помощи от по 36,95 лири седмично“. Което означава – по 226,92 евро или 443, 82 лева месечно за всяко невръстно. Мечта за тукашния средностатистически пенсионер, която на Албиона трудно може да бъде превърната в приличен живот. Обаче държавата се грижи и за възрастните… Нали е welfare state – социалистическа?

Откога Владимир Буковски изнесе, че ако бюджетът на здравната каса продължи да нараства с настоящите темпове, около 2030 година всички държавни приходи ще отиват за тази организация!

За да разширя кръгозора ви с нови измерения на тоталната измама и евентуално да доразберете гигантската роля на пропагандата, нека попитам: Какво стана с плана „Монѐ“? Кой пък е този Монѐ? Да разберем от университетска публикация на новия ни „Голям брат“:

„Жан Монѐ е бил наричан „баща на Европа“ от онези, които разбират неговите новаторски и пионерски усилия през петдесетте години за установяването на Европейската общност за въглища и стомана, предшественичката на днешния Европейски съюз.

Схващането на Жан Монѐ за „европейска общност“ беше насочено към прекратяването на безкрайните войни на европейския континент и за насърчаване на напредъка. И ето, че в днешна Европа – да не кажем и по целия свят – Монѐ често е забравяна историческа фигура. А неговият принос за мира и просперитета в Европа е изцяло пропускан.“

Следват суперлативи от рода на „гигант на ХХ век“ и на „личност, повлияла европейската интеграция“.

Действително през 1945 година французинът Жан Монѐ предлага проект, известен като “Thйorie de l’Engrenage”, но по-скоро – като плана „Монѐ“. Той изпреварва с цяла петилетка плана „Шума̀н“. Според някои, не бива да бъде объркван с него. Едва ли е така, както ще видите. В него се съдържат националистически елементи, целящи икономическото отслабване на Германия и засилване на Франция. Планът е приет от „десния“ генерал Шарл Дьо Гол.

Сега предстои най-любопитното. Планът „Монѐ“ предвижда въвеждането на планова икономика и на… петилетки. За целта бил създаден Commissariat gйnйral du Plan – Общ комисариат за планиране. Не малко автори смятат, че той е утвърдил и без друго започналата да се оформя френска „недемократична, неконтролируема технократска бюрокрация“.

Твърди се, че Монѐ е усвоил „формата на национална бюрокрация в Съединените щати“.Дали? По онова време вървели преговорите по плана „Маршал“. Списъкът на страните, които следва да бъдат подпомогнати, бил оглавен от… СССР.

„Самото решение на Държавния департамент вече означаваше, че той не е съгласен да го смятат за готов да изключи Съветския съюз от предложението за помощ. Но се опасявал, че настояването за координиран отговор и за третиране на Европа като една обща икономическа територия, може би няма да бъде приемлива за Москва.“

Леле-мале! Съветският външен министър Вячеслав Молотов бил поканен на разговорите както във връзка с плана „Маршал“, така и на плана „Монѐ“. Чакайте, къде точно се е „родил“ планът „Монѐ“, продължаващ с предложение за единна европейска икономическа зона? Понеже от него се носи смрад на съветски ботуш – планова икономика и съответната институция – Комисариат, петилетки, бюрокрация и т.н.

През 1929 г., когато вече е на 41, Монѐ среща 22-годишната италианска художничка Силивия Джанини, с моминска фамилия Бондини. Тя е младоженка, но лудо влюбеният в нея Монѐ я преследва. Още повече, че изгората му е омъжена за негов подчинен. Така – цяла… петилетка.

Накрая „дамата на сърцето му“ склонила. Легендата разказва, че, понеже на малко места в Европа разводите били разрешени, за по-лесно двамата отишли в… Москва! И не щете ли, бъдещият „баща на Европа“ уредил Силвия да получи… съветско гражданство! Как, по какъв начин, с какви връзки и протекции? И най-важното – защо? Двамата останали в СССР. Поживели заедно и в… Пекин.

„Идеята за московската женитба дойде от д-р Лудвик Райхман, когото Монѐ срещна по време на работата си в Лигата на нациите (Райхман беше свързан със съветския посланик в Китай Богомолов). Изглеждаше сякаш американският и френският посланик в Москва – Уилям Булит и Шарл Ефанд – също изиграха роля…

Семейство Монѐ се завърна във Франция през 1945 г.“

След което Жан предлага своя план! Странно.

Има още нещо, което е невероятно важно.

„Като ръководител на френския Общ комисариат за планиране Монѐ беше истинският автор на онова, което през 1950 година стана известно като плана „Шума̀н“ за създаване на Европейска общност за въглища и стомана, предшественик на Общия пазар.

„След като френско-германското съперничество е заплаха за мира“ – заяви той [Монѐ], – „нека го преобразуваме в мирен съюз. Да преобърнем“ – продължи той. – „нашите арсенали от въглища и стомана в общо промишлено богатство.“

Досещате се, че и това е пропаганда. Колко е важна тя, личи от невероятно важен, но пренебрегван факт. В края на 1945 г. Жан Монѐ е натоварен да доведе до благополучен финал преговорите със САЩ за френския дълг. Те завършват с подписването през май 1945 г. на споразумението Блум-Бърнс, носещо имената на тогавашните външни министри на двете държави – Леон Блум и Джеймс Бърнс. Но основната заслуга е на Монѐ. Нещо, което никой не отрича.

По каква причина това е интересно? За да схванете в по-голяма пълнота значението, което господарите на света отдават на пропагандата. Със споразумението Блум-Бърнс били заличени – отписани – 2,8 милиарда тогавашни долара, които Франция дължала на Съединените щати заради заеми, изтеглени още през Първата световна война. Навярно днес сумата би се равнявала на поне петкратно повече долари. Освен това Вашингтон предоставил на Париж допълнителен нисколихвен кредит в размер на 650 милиона тогавашни долара.

Срещу какво американските финансисти проявили такава щедрост и захвърлили кесиите си с такива несметни богатства? В замяна Франция отворила напълно безпрепятствено своите киносалони за холивудската продукция. По-късно към тях се прибавила и телевизията…

А киното е основно пропагандно средство, нали? Трябваше да изминат цели 36 години, та Жак Ланг, министърът на културата в социалистическата администрация на Франсоа Митеран, да обяви тази инвазия за „културен империализъм“ и да наложи ограничения върху достъпа на американска филмова продукция, музикални произведения и пр.

Прочетох, че „Марѝ-Франс Гаро̀, голистка, съветничка на френския президент Жорж Помпиду, а по-сетне и на министър-председателя Жак Ширак, обвини Жан Монѐ в унищожаването на националната независимост и го укори заради неговото желание за федерална Европа. Тя смяташе, че той е част от американското намерение за изграждане на обединена Европа с цел да отслаби силата на Франция. И в телевизионното предаване “Ce soir (ou jamais!)”твърдеше:

„Той беше американски агент. Даже знаем по колко са му плащали, тъй като сега това е разсекретено.“

Не мога да се закълна, че това е вярно. Обаче делата на хората и резултатите от тях са най-сигурното доказателство. Така ни учи Господ.

Не е ли смайващо, че след като от няколко години ви занимавам с евентуалното кагебистко минало на Дейвид Камерън, днес то започва постепенно да изплува от дълбините на световния шпионски океан. И други забелязват, че поведението на британския министър-председател е нелогично. То не съответства на неговите декларации, заплахи и обещания. Както впрочем и на много други западни лидери. Защо ли? Вярвам във власт, по-голяма от тази
на Дейвид Камерън. Екстремист ли съм?[Джайлс Фрейзър, англикански пастор.]

А пиша „евентуално“, тъй като не разполагам с документи, показания или някакви веществени доказателства, освен с придобития през годините опит на наблюдател, анализатор, коментатор – публицист. Но и на човек. Не малко ми мина през главата. Толкова много бариери бяха спускани пред мен в жизнения ми път, прекалено много спирачки ме превърнаха в „неудачник“, както смятат някои от идиотите. Нещо, което приемам за вярно, но само от гледната точка, която им е вменена.

Идиотът не може да мисли. Той никога не е свободен и самостоятелен. Винаги му трябват „водачи“, които „да го оправят“. Те му спускат „опорни точки“. Израз, който избухна като медийна граната и май отшумя след взрива. Дали нанесе поражения върху мъничките мозъчета на идиотите – масовото население? Сигурно, но какво ме интересува това?

Признавам, че единственият ефект върху мен от носталгията, която идиотите изпитват, е умората. Дотегна ми от някакви „спомени“, когато за цветен телевизор “made in Veliko Tarnovo” се чакаше пред ЦУМ минимум две и половина години. Това беше съпроводено със съставяне на списъци и всекидневно двукратно явяване на опашката за проверка. Дали нашенският идиот е чак толкова безпаметен, та забрави това и останалите още по-ужасни и тягостни „подробности от социалистическия пейзаж“, като онова „ценно“ приятелско уведомление: „Пуснаха тоалетна хартия“?

Не ме вълнува. По-любопитно ми е, как Държавна сигурност е използвала въпросните списъци на потребители-мераклии…

Je suis fatiguй. Je suis fatiguй de cette nostalgie.Уморих се от носталгията по злото.

Тези дни една авторка припомни, как „Маркус Волф, шефът на източногерманската Stasi, каза, че в света на разузнаването „никога нищо не изчезва“. И призна, че подлецът се е оказал прав. Всъщност материалът начеваща така:

„В интервю за “Desert Island Discs” през 2006 г. Дейвид Камерън разказа забавен анекдот за екскурзия до Ялта, когато бил 19-годишен. По обяд в курортния град на Черно море от КГБ „разпитали“ младия министър-председател в очакване да стане такъв с оглед бъдещото му наемане на работа. Сега руските секретни служби хвърлиха сянка върху историята: Москва е шокирана от твърденията като това на Клод-Рейнсовия Капитан Рено, който беше сгащен да играе хазарт в кафенето на Рик в Казабланка. За вечно съмняващите се старци от Студената война има значение една подробност. Бяха извършени разследвания, подушихме около един изказал се, но „не съществуват никакви архиви“ за младия Дейв. Ако е имало опит за сближаване, както твърди източникът, щяха да се пазят документи.

Разбира се, Камерън би могъл да разказва празни приказки. Да раздува значението си като политик? Ние сме шокирани, шокирани! Но голословното руско отричане също не издържа. Беше обичайно за службите от източния блок да се сближават със западняци. Смятаха, че може би си струва да бъдат вербувани като агенти или информатори, без резултатът от това да бъде документиран в мрачните мазета с архивите.

Мога да бъда сигурен в това, защото бях пред финализиране на вербуването ми, но когато в средата на осемдесетте живеех в Източна Германия. Горе-долу по същото време, когато Дейв е бил в Ялта. Като продавач, опасяващ се, че е изпуснал корпоративна цел, вербовчиците често пропускаха да запишат разговорите, които провеждаха в края на онова, което деликатно беше назовавано „продължаваща връзка“.“

Конкретната история на вербуваната или не Ан Макавой не ме занимава в момента. Не – изобщо, а в момента. Тя е учила в Източен Берлин. И какво? Германска литература и… цензуриране! Евала!

Ама как руснаците, на които лично Дейвид Камерън издейства санкции, подскочили като ужилени: Сакън! Не е наше момче, в никакъв случай! Или внезапно са станали изключително почтени?…

Навремето вътрешен министър с инициали като на банкянската Брижит Бардо ми разказа, как големците в Държавна сигурност лично вербували важни агенти, без да ги регистрират. Даже не ги водели на отчет. Спомена покоен главен прокурор.

След време, в неизползваните материали във филма на Илия Троянов за германската телевизия ZDF „Напред, но нека никога да не забравяме. Балада за български герои“, които авторът ми предостави, се натъкнах на същото признание. Този път изречено от Цвятко Цветков – комунист, полковник, заместник-началник на Шесто управление на ДС.

А през 1988 г. Ан Макавой започнала работа в консервативния лондонски “The Times” – по онова време нещо като „Работническо дело“ на Албиона. „Ерата“ на Тачър, на консерваторите… Работи в “The Economist”. Което на мига предизвика следната асоциация у мен. Покойният Георги Тамбуев лично ми е разказвал многозначителна история, която сетне описа:

„Един прелюбопитен случай. На 11, 12 и 13 декември 1989 г. има пленум на ЦК на БКП. В доклада на Петър Младенов са изброени имената на главните виновници за тежкото икономическо състояние на страната (Тодор Живков, Гриша Филипов, ОГНЯН ДОЙНОВ, Стоян Овчаров и Петко Данчев). Кореспондентката на в. „Файненшъл Таймс“ във Виена Джуди ДЕМПСИ, командирована специално в София, изпраща дописката си за пленума и списъка на изброените грешници. Но в него, незнайно защо, е отпаднал Огнян Дойнов и неизвестно как е заменен с… Васил Коларов, въпреки че в нашия печат и в бюлетините на БТА – вътрешен и външен – събитията са отразени точно и такава замяна не е направена.

Едва по-сетне нещата като че ли се проясняват. В кабинета си в Народното събрание Андрей Луканов събира депутати икономисти и като пълководец им дава категорични указания (разбирай заповеди) кой какво да прави. Накрая се обръща към Георги Пирински:

– А ти, Георги, се срещни с НАШАТА ДЖУДИ и й помогни да напише материала за „Файненшъл Таймс“…

Това „НАШАТА ДЖУДИ” стъписва някои от присъстващите: то дава да се разбере как евентуално в предишната кореспонденция на Демпси е сменено името на Дойнов с името на Коларов. Васил Коларов вятър го вее, на 20 декември въпреки протестите на колектива е освободен от длъжността председател на БНБ и на мястото му е назначен „човекът на Луканов“ Иван Драгневски. Явно е, че се жертва един, за да се спаси друг. В случая Огнян Дойнов с широките си връзки е необходим за тъмните афери и името му в чужбина (особено в един толкова авторитетен и меродавен вестник като „Файненшъл Таймс“) трябва да се запази чисто…“

Поради заслугите си в полза на интернационалния комунизъм от известно време другарката Демпси се издигна. Тя е чуждестранен старши сътрудник на „Карнеги Европа“ и главен редактор на изданието “Strategic Europe” – „Стратегическа Европа“. За тези сили се труди срещу солидно заплащане comrade Демпси, която лидерите на БКП наричат „нашата Джуди“.

Освен всички останали ангажименти тя е и нещатна коментаторка на излизащия във Франция американски всекидневник “The International Herald Tribune” – издание на ляво ориентирания еврейски, пардон – „ирландски“ – вестник “The New York Times”. Същият, който през 1938 година обявил Адолф Хитлер за… „човек на годината“!

Ала въпросната Джуди Демпси наистина беше тясно свързана с върхушката на БКП. Не само толкова. Записваше продиктуваните от нейни упълномощени представители текстове и ги обнародваше в централния финансов седмичник на Великобритания – тъй наречената страна на класическия капитализъм. Туй то – „конспиративни теории“!

Тъй като не се бъхтя заради идиотите, а в полза на изключенията, нека представя още свидетелства. Пък и идиоти има навсякъде. Каквото и да приказваме, съществуват различия както в тяхното количество, така и в качеството им. На Запад те са по-малко идиоти и това сравнение ме накара да се засмея… www.youtube.com/watch А пък реката на спомените на Ан Макавой не пресъхва. Да не й пречим да тече. След малко ще стане дума и за новия кандидат за президент на САЩ, настоящия вицепрезидент Джо Байдън.

Иначе, „опитът на КГБ за вербуване на Дейвид Камерън всъщност беше просто „педерастка закачка“. Дали това кара британците да се чувстват още по-горди със своя премиер? Който – според всекидневник на съветското КГБ в Лондон – е устоял на ченгетата. Но не и на извратеняците. Щом са го въртяли – дали не въргаляли – цели три седмици?

„Явно двама руснаци са хвърлили око на младия Дейв.“

Вместо да изясни случая, руският автор още повече го заплита. Понеже самият премиер настоява, че са го забърсали ченгета. От което следва, че КГБ е имало представа за сексуалната ориентация на „зеления“ мераклия за премиер. И е подбрало подходящи вербовчици.

Впрочем, задача с понижена трудност. Всеки островитянин ще ви обясни, че скъпите частни училища, в които традицията за разделение по пол не се нарушават, са инкубатори на хора, изживяващи топли чувства към еднополовите. Журналист от BBC ми беше разказал с подробности и имена, които не ми говореха нищо, колко много високопоставени британци са обратни. Излизат от тези школа без опит в общуването с другия пол. Камерън е излязъл от такава люпилня. Скоро ще разберете, че не е само той…

Но възниква и тревожното питане: Дали страховитите съветски шпионски служби всъщност не са били пълни с „меки китки“? Като имаме представа за интимния живот на основателите им – Ленин, Зиновиев, Сталин, Микоян и прочие, няма как да бъдем особено изненадани. А тукашните ченгета?

Чувал съм да говорят, че обратните били по злобни и отмъстителни…

„Камерън рече: „Двойката [а-ха – чифтосали са се] планираше да купи някаква чуждестранна стока, като джинси. После да я препродаде. А най-накрая да създаде приятелство с две добре изглеждащи британски момчета – имаше и гей-мотив.“

Министър-председателят ни увери отново, че не е станал част от КГБ.“

Абакалъм! Колко тукашни негодници твърдяха същото, пък после излязоха ченгета – „Славейчето“, „Сава“, „Мартин, „Димитър“, „Гоце“, „Павел“, „Дунав“, „Алберт“, „Йолов“, „Огнян“, „Христо“, „Ивайло“, „Явор“, „Гастона“, „Тервел“, „Бончев“, „Николай“, „Попов“, „Кардам“, „Талев“, „Стефан“, „Симеонов“, „Мурад“, „Сидер“, „Чавдар“, „Бор“, „Колев“, „Клуба“, „Иван“, „Еленков“, „Танев“,… легион, защото са много!
Демони. diagnosa.net/

Нагоре