Блогът на budha2 :: Глупостта е дарбата на сбърканяка

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

22.10.2015 18:33 - Глупостта е дарбата на сбърканяка

Автор: budha2 Категория: Политика

Прочетен: 1409 Коментари: 1 Гласове:

Последна промяна: 22.10.2015 22:25

Всяка идеология всява неприязън. Разделя хората на категории, изолира ги в доктринални клетки. Заключва съзнанието им в рамките на съответната догма. Веднъж възприета от родителите, и оформен в техни възгледи, идеологическият способ започва да се предава по наследство. Това е имал предвид Бог, когато е постановил, че:

„Добро дърво не може да роди лоши плодове, нито е възможно лошо дърво да даде добри плодове. Всяко дърво, което не ражда добри плодове, ще бъде отсечено и хвърлено в огъня.“

Вродената непоносимост към другите, различните, води този тип извратеняци към постоянна омраза. Те са уверени, че който не е с тях, е против тях. Ненавиждат католиците, англиканците и протестантите, понеже не са „православни“, както са им внушили. (Още повече, че техните деноминации – повече от 100, около 150 на сто от общо 2,4 милиарда християни по земята – не допускат икони.) С още по-голяма сила – будистите, хиндуистите, кришнарите… Но най-вече – мюсюлманите. За подобни перверзници милиард и половина човешки същества по земята са изконен враг.

Същият изрод, когото цитирах, отдавайки му незаслужено голямо внимание, материализира своята „вяра“ посредством рисунки на дърво, наричани икони. Светият дух не го е докоснал. За да вярва, нему е необходимо предметно изражение – око да види, ръка да пипне.

При тези плодове на лоши дървета се наблюдава тотална психическа дисхармония. Стара песен на Елвис сякаш беше посветена на тях:

“Nine and nine make fourteen, four and four make nine. The clock is strikin’ thirty I think I lost my mind.”

Което ще рече:

„Девет плюс девет прави четиринадесет, четири и четири е равно на пет. Часовникът бие 30 часа, мисля, че губя разсъдъка си.“

Точно така – такива типове са слепи и глухи за научните постижения. Доверяват се на общоприетото, на официалното. Непрестанно търсят „на баницата мекото“. Така, чрез вродения си усет за нагаждане, успяват да се наместят на топло местенце. Не отхвърлят възможността да предават ближните си в името на своя личен кариерен напредък и материални придобивки. След което – най-вероятно малцина от тях – преживяват остатъчни, затихващи душевни смущентия. И търсят опрощение от иконите, мощите, светиите, поповете… До окончателното изчезване на тази тревожност, страх и боязън от Бога.

По-рано им обещаваха за награда правото да стрелят с револвера на Феликс Дзержински. Сега им предлагат парченца от кости, наречени на някого, „чудотворни“ икони, срещи с „пророчици“, преспиване на конкретна дата в определено място, телефонно-телевизионни гаранции за изцеление, пари или работа в чужбина, изричани от всевъзможни гадателки…

Обикновено всички тези „екстри“ на „вярата“ имат някаква парична цена. За нормалните хора – за жалост, все по-оскъдни на брой – това са суеверия. Те ги подминават. В повечето случаи – даже без пренебрежение. С безразличие. Което е най-страшната присъда за дегенерата. Но той не притежава капацитет, за да проумее нейното значение. Обречен е.

Ето как се роди Homo communisticus – едно нищо в човешки образ. Говорещ и шаващ предмет.

Очаквате от тези вещи да се обединяват? Немислимо, изключено! Това са напълно оформени, ококорени, плямпащи безумия мушмороци, които ще бъдат пометени от напиращата човешка вълна на народи, които поне в момента доказват своята жизненост и целеустременост към по-добро грядуще.

Подобни твари са опасни, защото, както ни е предупредил Христос:

„Пазете се от фалшиви пророци, които идват при вас в агнешки кожи, но отвътре са ненаситни вълци“.

Уводът е необходим, за да проумеете, поради що идиотът ще приеме думите на лондонската журналистка, че „вече няма такова нещо като левица и десница“. Но никога по-рано не е вярвал на същото, изречено и написано от моя скромност. Обратното – поругавал го е.

Местният идиот е потомък на онези „българи от старо време“, за които отдавна е писано:

„Само знаем и можеме, и щеме един други злобно да се ядеме… Помежду си лихи, буйни, топорни, пред други сме тихи, мирни, покорни…“

Съжалявам, че ще го припомня, но защо да крия истината? Пак аз, преди десетилетие, от телевизионния екран, ви „преподадох“ тези стихове. Понеже бяха забравени. Няколко поколения не ги бяха чели или чували. А са верни.

Не веднъж съм писал, че за другите нашенци са toujours, готови на действието obtenir vos culottes bas pour l’йtranger – изуй гащи пред чужденеца. За българите са винаги jamais.

Така ще стане и сега, обзалагам се. А се отнасям със снизхождение, меко казано, към баба Джанет Дейли, понеже от години попрочитам „творбите“ й. „Милата“, откога пропусна точното време да гледа внуци, ако ги има. (Доколкото знам, все още е бездетна мома.)

Тя е типична представителка на онази прослойка с увредено съзнание, за която избягалият в Канада съветски шпионин Юрий Александрович Безменов, известен и като Томас Дейвид Шуман, даде разяснения още през 1983-а. Че от шейсетте години съветското идеологическо влияние е дълбоко проникнало в САЩ. А днес неговите продукти заемат най-висшите управленски постове във Вашингтон и отделните щати.

Джанет Дейли е точно такъв продукт. На всичко отгоре, произведен в една от фабриките за човешки тухли за стената на сградата на новия световен ред, която изработва най-висококачествена стока – Университета на Калифорния в Бъркли. Наричаха го Народна република Бъркли – People’s republic of Berkeley или Berkeley people’s republic. После я проводили да трови умовете на младите англичани като преподавателка по философия – сещате се каква – в Лондонския университет.

От 1987 г. е хонорувана коментаторка на „десните“ вестници “The Times”, “The Daily Telegraph”, “The Spectator”. Била е щатна редакторка в “The Independent” преди фалита му и продажбата на изданието на настоящия британски гражданин и лондончанин Александър Лебедев, член на КПСС и подполковник от КГБ. Поредното доказателство, че Юрий Безменов е бил прав.

Comrade Джанет е била партньорка на „умерения“ еврейски водещ Дейвид Ааронович в предаването “Head to Head” – „Глава до глава“, на телевизия BBC News. И ето, чак сега, на 71-годишна възраст, Дейли е узряла за истината. И заявява: „Еврика!“ „Вече няма такова нещо като левица и десница!“

Социалистическият реализъм – триумф на плиткоумието и абсурда в условията на тотална несвобода

Туземният ни масов идиот ще й повярва. На мен – в никакъв случай. Поради гореизложените причини, както се изразяват социалистическите бюрократи. Което е ярък израз на отсъстващо чувство за национална принадлежност и за малоценност. С други думи – на дегенерация.

Преди точно половин век неколцина момчета от североизточния английски град Ню Касъл на река Тайн пееха песен, която не се нравеше на елита. На тамошния. Тукашният – болшевишкият – беше забранил изрично всякакво подобно „упадъчно западно влияние“. Петимата английски младежи бяха нарекли групата си “The Animals” – „Животните“. Когато ги попитали защо, с достатъчна самоирония отговорили с въпроса: „Не виждате ли на какво приличаме?“ Та те пееха:

„Ще променя света, да, наистина! Ще обърна лошото в добро. Можеш да се обзаложиш на живота си, скъпа, заложи своя живот, и моя – да.

Забрави, какво ти казваха твоите хора. Мисли си само за онова, което искаш да правиш. Приемай хората такива, каквито са. Или този стар свят няма да стигне много далече.

Ще променя света, мила, ще го променя, да! Ще обърна лошото в добро. Можеш да се обзаложиш на живота си, скъпа, заложи своя живот, и моя – да.“

И още:

„Този свят е твърде корав, за да пробия. Всичко добро в него отдавна е било отмъкнато. Но скъпа, има начини определени твари да бъдат накарани да си платят. Нахлузил всички тези дрипи, аз ще понеса сабя някой ден.

Чуй, какво ти говоря. Ще обяздя тази змия. Нямам повече време, за да се потя за единия наем. Слушайте моята заповед: Освобождавам ви, защото няма никакъв смисъл да ви държат в потисничество.

И скъпа, запомни: Това е моят живот и ще върша, каквото си ща. Това е моят ум и ще мисля, каквото желая. Покажи ми, когато греша.“

Уви. „Промениха го“… Не се понасят помежду си и се съдят за… пари!

Първо, човечеството не се научи да приема различността. Затова, макар да повлияха много върху възгледите на някои от моето поколение и мен самия, петимата от “The Animals” и още много като тях не успяха да променят света. Обаче познаха едно: „Този стар свят няма да стигне много далече“!

По същото време тук народните маси бяха принудени да слушат „ох, как ужасно е, да си момиче“, „без радио не мога“, „много дни лунните пътеки ще блестят, много дни чайките самотно ще крещят, много дни ще се сърдят морските вълни, много дни без тебе ще боли“, „панаири, панаири“, „продават се, мамо, белите манастири“ (още тогава), „едно момиче ме попита, къде е улица „Ракита“.

Понякога лиричният герой изразяваше разочарование, но не от социалистическата реалност. Опазила го Партията! Например, не можеше да консумира изстудена сладост, защото… го болеше гърлото. Обаче споделяше огорчението си от страданието с все така приповдигнат социалистически тон. Ето как:

„Сладо-сладолед има го навред, ледено студен, но не е за мен. Сладоледа гледам с поглед най-смутен.“

Социалистическата естрада постигаше и удивителни „върхове“. Съвсем правилни в идеологическо отношение. Може би на тружениците от града и селото са им били и забавни. Не знам. Стараех се да не бъда един от тях, без това да се натрапва на очи. Тъкмо незабелязаността беше убежището ми.

На един такъв истински апогей на естрадната соцкулутура се натъкнах, докато търсех образи на „високото културно майсторство на социалистическия реализъм“. Предлагам „незабравим“ откъс:

„Ти спомняш ли си тази топла вечер, с тополите и княжевския път, когато на завоя спря и рече, мечтая за семеен кът.“

На единствената ми едноседмична студентска бригада наизустих следната ашлашка „фолклорна“ пошлост:

„Ах как припаднъх, кат ма видя, и кат ми речи: „Вър’ да изядем по един лакунь.“

Да намирате сходство? Обаче изявеният творец на стихоплетството при социализЪма е продължил с комунистическата „романтика“:

„Сега нощта е, като теменуга, [това изобщо не е изплагиатствано] и въздухът ухае на липи, в леглата са щастливите съпрузи, но ти стоиш, защо не спиш?

Дали, защото някоя ти каза, с тревога плаха и със загрижен тон, че твоят дом ще бъде вечно празен, докато аз съм с форма и пагон?

Понякога се връщам прашен, кален, целуна те с изпръхнала уста, въздъхнеш и косата ми погалиш, но кратко трае радостта.

Отново нейде трябва да замина, отново служба и неизвестен път, но пак застива твоята усмивка, а твойте мигли мокри пак блестят.“

Ха сега, де! Обаче социалистическият реализъм е метод, изтъкан от „оптимизъм“. Естествено, той се развива на фона на омразата към врага, който на всяка цена трябва да бъде победен и стъпкан. Тогава „буржоазните остатъци“, „недоубитите фашисти“, „кулаците“, „бившите хора“ и техните деца изпълваха изцяло представата за образа на врага. И западният империализъм в добавка, за цвят. Затова историята приключва така, „обнадеждаващо“:

„Но ако все пак някой ти предложи да промениш живота си за миг, аз знам, ще отговориш, не, не може, защото ти самата си войник.“

Туй то! Но песничката завършва с израз на удовлетворение, на блаженството от крайния триумф:

„На, на, на, на, на…“

И така нататък до затихване…

Там – порив за свобода, самостоятелност, добро и усъвършенстване. Тук – чалга. Колко поколения израснаха с нея? Възможно ли е елементарни създания да излъчат друг елит, освен първобитен?

Ликувайте! Имате го.

В такъв случай каква картина можете да очаквате, освен сумрачния пейзаж след соцреализЪма, издържан в бозавите тонове на един от неговите „титани“, другаря масон Светлин?

Защо до ден днешен въпросните вехти боклуци, оформени като песни, продължават да владеят толкова много нашенци? Ще обясня, като припомня, постановлението на Стоян Михайловски, че „българинът е освободен, но не е свободен“.

Истинско изкуство се прави от свободни хора. Макар и масов жанр, американо-английският рок-енд-рол беше проникнат от духа на свобода. Неговата разкрепостеност донасяше надежди и на нас, затворниците на големия комунистически концлагер. Вярно, не на всички. На Запад се твореше – литература, изобразително изкуство, музика, театър, кино… Разбира се, появяваха се образци на декаданса – на истинския упадък на духа. Но те отминаваха. Времето им бързо изтичаше.

Тук социалистическата псевдокултура – този ерзац, отразяващ равнището на бездуховността на компартийната върхушка, индоктринирана и у широките слоеве от населението, доведено до материална и нравствена нищета, успя да изтрие традициите на българите. Промени изцяло светогледа на преобладаващото мнозинство. Превърна милиони в Homo communisticus – сиво-бозави, изглеждащи еднакво, униформено мислещи стада от шаващи покойници.

Култура се прави от свободни хора. Впрочем, както всичко останало. Не се учудвам, че толкова много туземци все още гледат отвратителните буламачи на социалистическото кино. Докато на Запад, сред ширещата се масова култура, се появяваха творби като „Телевизионна мрежа“, „Уморените коне ги убиват, нали“, „Хладнокръвният Люк“, „Апокалипсис сега“, „Полет над кукувиче гнездо“, а днес – „Господарят на войната“, да речем.

У нас смъртта покоси всички българи. Бог да ни прости. Нищо, че мърдаме. Това е остатъчното движение, както след заколването на пиле. Ще стихне.

Иначе – леви, десни! Левски, Ботев, Димитров!… Може би и новите вождове – Станишко, Б.Б., Волен или Радан “El Judio Comunista” Кордоба…

Колко изроден трябва да е някой, и то от поне три поколения, за да се радва на успехите на потисническата комунистическа държава? Възможно ли е нормално човешко същество да пълни залите, в които се състезава казионният волейболен отбор, който не е български, а на Номенклатурия, например? Или да ликува на други подобни явления и събития, които са триумф на непокътнатата комунистическа диктатура? Завистта е признанието,което бездарникът отдава на талантливия

Нито един човек – повтарям: човек – не може да празнува постиженията на болшевишките спортисти от „Левски“, ЦСКА, „Лудогорец“, Славия“, „Литекс“, „Берое“, „Ботев“, „Черно море“ и т.н. Нито да се тъпче на стадион, където се изявяват комунистическите марионетки Славчо и неговата текезесарска шайка с многозначителното название „Куку бенд“.

Също така – да смята за „национален връх“ тлъстите хонорари за изявите на оперни певци, пианисти, цигулари, успели благодарение на диктатора и неговата дъщеря. Какви бяха Николай Гяуров, Никола Гюзелев? Или все още мърсящият земята Павел Герджиков – агент „Петър“? Издънки и подлоги на партийната „аристокрация“, които никога не са държали името на родината им да бъде отпечатвано на афишите.

Нима Райна Кабаиванска не е изместила цяла плеяда далеч по-талантливи оперни изпълнителки, чиито бащи не са били шумкари като нейният?

Ами алчно червения Минчо Минчев, откраднал цигулката „Страдивари“, купена от правешката „принцеса“ с милиони народни пари? Той живее, преподава и концертира във ФРГ. С точно този инструмент. Къде другаде дават така?

Кой изтласка люлянското цигуларче Васил Василев – първо в Москва, а сетне – на Запад? Не бяха ли отново Тодор Правешки и Людмилата му?

Какво общо има това със свободата, с нормалната човешка държава? Толкова ли е трудно да прогледнете, за да видите, че става дума за експонати във витрината на интернационалния милиционер-социализъм? Това мафиотско образувание ли искате да почиствате с езиците си? Като давате левчетата си за изявите на цялата болшевишка измет правите инвестиция не само за почернянето на собствените си души, но и в унищожение на всинца ни.

Какъв е смисълът да продължавам? Това ли са радостите ви? Ако е така, вие сте не съучастници, а неделима част от престъпната окървавена диктатура, която изтреби повече от 222 000 достойни българи и докара страната до настоящата катастрофа. Общо в цели пет войни – Сръбско-българска, двете Балкански, Първата и Втората световна, нашите предци са дали доста по-малко жертви.

Още през 1916 година комунистите и земеделците обявиха война на българите. През целия ХХ век та до ден днешен тази необявена гражданска война ни изтънява като народ. Утрепва духа, идеалите и мечтите ни, за да ни доведе до изчезването като народност.

Опитът за държава, наречен Народна република България – не се заблуждавайте от отпадането на определението – не е нашата земя. Това е територията, заграбена от онези, които искат да ни убият. Българите, човеците, останали съвсем малко, нямат по-голям враг от нея.

Залисват ви. Някой осъзнава ли, че вместо всячески да саботира действащата комунистическа диктатура, допринася за тържеството на болшевизма, ликвидирал българите и българщината – хуманизма? И способства за окончателното ни изтриване от лицето на земята, както повеляват юдео-комунистическите „богове“ Яхве-Йехова, известен и като Магог, Мамон, сатана, както и следващите – Ротшилд, Маркс, Ленин…

Никой ли не помни, няма ли кой да ви разкаже, каква привлекателна и уютна страна е била България, преди комунистите, подчинени на левитския Интернационал, да я стъпчат и унищожат?

Колкото и да ви втълпяват, че и тя – видите ли – не е била управлявана добре – знайте от мен едно: Царството е било хиляда пъти по-добро от всичко, в което съществувате през последните 70 лета. Може да не е било идеално. (Къде ли е?) Само че германци и австрийци, чехи и унгарци, прииждали в него, за да си търсят щастието. Не съм чувал за нито един случай чужденец да е избягал в… Народна република България. Ако все пак е имало – един или двама, объркалите се със сигурност са били вкарани в лудница. Защо ли?

Повтарям: Не знам за нито една толкова тежка проява на психично заболяване.

Някога не измервали величието на управниците с продължителността на тяхното властване, а с доброто, което са допринасяли за народа си. С искрения, сърдечния смях на хората и с постиженията на изкуството; с продължителността на тишината в залите на представленията, след като бардове разказвали в стихове, за сторените благодеяния…

След 1925 година Царят и министрите му имали куража да се опитват да направят земята си богата, а своите сънародници – щастливи. Далеч от войни, в законност и справедливост. С деца, отглеждани в здравословна семейна среда – умно и силно младо поколение, което да продължи пътя на българския кораб през бурните води на безбрежния световен политически океан. Така, че никакви вълни да не са в състояние да го отклонят от маршрута. И винаги да може да пусне яка котва на своя бряг.

Ето какво е най-скъпоценното и най-трудно достижимото майсторство на управлението. Никой комунист не притежава такива качества. Не са му били вродени, не ги е наследил. Нито е срещал вещи таланти на политическото и държавническо изкуство, които да му предадат своя опит и сръчности.

Тъкмо напротив! Комунистите извършиха планини от престъпления, за да ликвидират знаещите и можещите. Казвал съм, но ще повторя: Повече от седем десетилетия се лутаме като конника без глава.

Когато през 1973 г. ме принудиха да мина през тримесечна студентска строителна бригада, се запознах с мой връстник – чернокож южноафрикански комунист. Бяха го накарали да бачка с нас. Чудесен младеж. Още не знаеше езика ни. Но само шест-седем седмици му бяха необходими, за да си вдигне партакешите и да отпраши за Холандия. Отказа се и от комунизма. Проумя, че си е въобразявал неосъществими неща.

Преди да се разделим, ми призна, че е готов да се завърне в родината си. Семейството му живеело в петстаен апартамент в Йоханесбург. Неговият по-голям брат завършил медицина. Практикуващ доктор, вече бил заможен човек. Тук колегите му сменяха подлогите на пациентите срещу, стотина лева месечно. Понеже медсестрите, особено партийките, им бяха началнички.

Та южноафриканецът ми заяви, че системата на Тодор Живков е по-лоша от апартейда в Южна Африка. Тук мнозина вече му бяха предлагали несметни за времето суми, за да свали от задника си своите джинси “Levi’s”, и да им ги продаде.

Толкова огромно и безвъзвратно ли е умопомрачението ви, та не схващате? Нали всяка победа на спортистите или признание на културтрегерите – атавизъм от милиционер-социализЪма, представляват сполука за БКП и нейните крилца и перца. За режима на висшата компартийна класа, която винаги с готовност е угодничела на всеки чорбаджия. Стига поредният сайбия да я оставя необезпокоявано да яха народа и безмилостно да го ограбва.

Това ли искате? Такова ли е предназначението ви на този свят?

Трупате грехове. Толкова огромни, че оформят непосилно бреме върху гърба на нацията и я обричат. Смятате, че Бог не вижда, а съдбата ще ви отмине? Лъжете се. Всичко се плаща.

Аз всекидневно издължавам своето. Например, ще отрече ли някой от редовните посетители на тази медия, че доста отдавна обясних: Икономиката не е наука. Въпреки, че притежавам диплома, с която ми е присъдена квалификацията „икономист“. Нищо от онова, което ми преподаваха, никога не ми е било необходимо. Не ми е послужило нито в трудовата ми дейност, нито в бита. Всичко, което знам за икономиката, научих сам през годините. И продължавам.

И така, икономиката не е наука. Когато написах това, получих „възнаграждението“ си – куп груби епистоларни отзиви, чиито автори сигурно вярваха, че със своите обиди ме жигосват. Обратното е – пада върху самите тях.

Млад, по-мургав от обичайното, варненски копой с псевдоним – простете – nick-name, заимстван от фамилията на премиер-мангал, ме обяви за „неудачник“. В продължение на месеци изливаше върху мен и най-близките ми поток от най-цинична лава. Зер, всички тези „отракани“ дегенерати – също били удостоени с дипломи от множеството икономически академии, университети, институти, клонове… Все филиали на Пералната академия.

Как са се сдобили с тапиите, е отделна тема. Важното е, що за твари са ги „просвещавали“ и с какво? Нали кадрите във всички т. нар. ВУЗ-ове са флагрантни произведения на милиционер-социализЪма, натъпкани до преливане с догмите на Ротшилдовия комунизъм – марксизма-ленинизма?

Обаче всяка година Нобеловият комитет присъжда награда за… икономика. Между другото, това беше един от аргументите на многобройните ми хулители – безпросветни всичкознайковци. И какво от това? Може би изобретателят на динамита е бил поредният „учител“, завещал истината?

Не, първо, Алфред Нобел не е страдал от чак такъв комплекс за малоценност. Второ, в неговото завещание за учредяване на награда на името му, са записани категориите: физика, химия, „физиология или медицина“, литература, „насочена към отстояване на идеали“, за личност или организация, които най-самоотвержено служат на каузата на „братството между народите, за забраната или намаляването на действащите армии, и за осъществяване и пропагандирането на мирни конгреси“.

Толкова. Икономиката не присъства. Не случайно през 2001 г. Петер Нобел, пра- праплеменник на учредителя на приза, настоятелно поиска Bank of Sweden да разграничи своята награда за икономисти, присъждана „в памет на Алфред Нобел“, от петте останали отличия. Неговата обоснована претенция засили противоречията относно това, „доколко Наградата на Шведската банка в сферата на „икономическите науки в памет на Алфред Нобел“ действително е законна, легитимна „Нобелова награда“.

Кой мислите, че е в състояние да спре или попречи на централната банка на Швеция, след като сме наясно за силите, които командват всички такива институции по света?

Древните са знаели:

“Da mihi factum, dabo tibi ius” – „дай ми фактите и ще ти дам правото“.

За всезнайковците никаква мъдрост, закони, максими, нямат значение. Водят ги силите на дегенерацията и господарите им, които, познавайки тяхната обремененост, се възползват от вроденото и отгледаното им малоумие. В действителност те са кръгли незнайковци.

И ето, във връзка с поредното престъпване на волята на учредителя-дарител на Нобеловите награди, се намери западняк, който независимо от моя скромност е стигнал до същия извод:

„Икономиката не е наука“ – постанови и датчанинът Лоорис Лойъндейк, който работи в лондонския “The Guardian”.

Сега, най-сетне, туземните ни многознайковци, може би, изувайки съдраните си гащи, ще сведат глава и ще започнат да повтарят извода като мантра. Тъй като не идва от българин, а от западен човек. Е-хе, това вече е друга работа!… http://diagnosa.net/

Нагоре