Блогът на budha2 :: Истината ли? Коя истина? Чия истина?

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

12.01.2016 22:20 - Истината ли? Коя истина? Чия истина?

Автор: budha2 Категория: Политика

Прочетен: 1071 Коментари: 1 Гласове:

Кое от всички неща е на мястото си? Кам ги политическите полюси, другарки и другари? Сега всички са социалисти. Признаха го с корица на едно от техните най-популярни издания. Утре ще стане ясно, че са комунисти, построили собствения си социализъм. Народите кучета ги яли. На Тях не са им необходими толкова много хора на земята…

Няма как да пропусна и факта, че основателят и вожд на Йобик е евреинът Габор Вона. Какво чудно? Само че не друг, а предвожданата от него партия се отличава с яростни антиеврейски изказвания. Самата Марин Льо Пен прогони от партията си своя собствен баща, който я основа. Заради същото, което плещят в Йобик – не съвсем ласкаво отношение към евреите?!

Хората се лутат между „изми“. С тази наставка завършват изкуствено създадени понятия, които служат за изфабрикуване на формулировки, ситуации и събития, които да объркват човеците и да им вредят.

Няма повече от една истина. Субективното възприемане на обективната действителност е отклонение от правдата. Днес ви говорят едно, утре – друго. По правило го правят все едни и същи лица. Как е възможно да им вярвате, след като сменят позициите си, както шахматист мести пешките по игралната дъска?

Свободата на словото в нейния абсолютен вид не е съществувала никога и никъде. Обаче крайностите в битката на сатанистите срещу истината и правото да бъде обявявана публично и отстоявана, водят до ужасни увреждания на масовото съзнание. Ще дам пример с главния редактор на един от най-известните турски всекидневници – “Cumhuriyet”, на български –„Джумхуриет“. Което означава „Републиката“. Това е истанбулско светско издание, което се представя за социал-либерално. Всеки да го тълкува, както желае.

Преди два месеца Джан Дюндар, главният редактор на “Cumhuriyet”, беше арестуван заедно с шефа на бюрото в Анкара. Двамата се оказаха обвинени в участие в терористична организация, в шпионаж, и в разкриването на секретни документи. Заплашва ги доживотна присъда.

Ето част от обяснението на самия Дюндар:

„В началото на 2014 г. камион, за който се разбра, че принадлежи на Турските разузнавателни служби (MIT) беше спрян близо до сирийската граница. Представителите на жандармерията и на разузнаването, които контролираха конвоя, насочиха оръжия едни срещу други. Това беше моментът, в който двете сили, конкуриращи се, коя да управлява държавата, се изправиха лице в лице. Камионът беше претърсен. Под прикритията, съставени от кашони с лекарства, бяха намерени оръжия и амуниции. Камионът беше задържан за кратко. Но след намесата на правителствени фигури му беше уредено сигурно преминаване в Сирия.

Правителството незабавно уволни прокурора и жандармериста, които спряха конвоя, и ги арестуваха. Беше декларирано, че камионите са съдържали хуманитарни помощи. Този инцидент, който раздуха твърденията за намесата на правителството на Реджеп Тайип Ердоган в Сирийската гражданска война, бързо беше прикрит.

Обаче през май 2015 г. всекидневникът “Cumhuriyet”, вестникът, в който работя като главен редактор, се сдоби с видеозапис от този инцидент. Виждаше се съвсем ясно, че камионът беше натоварен с оръжия. По този начин беше документирано, че разузнавателната служба вкарва нелегално оръжия в гражданската война, разпалена в една съседна страна. Това беше голяма новина. Публикувахме подробности от операцията, придружени от снимки и видеозапис, качен на нашата страница в интернет.

Ердоган беше поразен. Не можеше да отрече историята. Затова избра да цензурира публикацията и да заплаши журналиста, отговорен за нея. Това бях аз. В предаване на живо по държавния телевизионен канал той заяви: „Лицето, което е написало тази история, ще заплати тежка цена за деянието си; не ще го оставя ненаказан.“ Добави още, че видеозаписът е „държавна тайна“. А обнародването му представлява „шпионски“ акт. Нещо повече, сякаш, за да докаже, че това не е държавна, а негова тайна, той отправи лично оплакване до кабинета на главния прокурор.

Наказанието, за което претендираше, беше две доживотни присъди за мен – за „предателство“ и за „придобиване и публикуване на секретна информация с шпионска цел“. Това послужи като сигнал за арестуването на онези от нас, които бяха достатъчно наясно, че желанията на президента на републиката са възприемани като заповеди от съдиите в наказателния съд.

Така, на 26 ноември, бях арестуван заедно с Ердем Гюл, шефа на нашето бюро в Анкара, който помести репортажа с признанието на жандармерията: „Да, в камионите имаше оръжия“. Само 10 дни преди арестуването ми получих награда за свобода на печата от „Репортери без граници“, присъдена на „Джумхуриет“.

Притиснат от критиките за ареста от страна на вътрешни и международни медии и организации за човешки права, министърът на правосъдието обяви, че „всяка страна е чувствителна относно сигурността“. И се позова на примерите с Джулиан Асанж и Едуард Сноудън. Посланикът на САЩ в Турция отговори: „Ние преследвахме онези, които изнесоха информацията, а не тези, които я публикуваха.“

Къде ви е свободата, другари демократи? Какво означава „преследвахме онези, които изнесоха информацията“? Ако тази информация е насочена против човечеството и неговата свобода?

Помня, как, когато през 1945 година военен трибунал съдел покойния ми баща, задето е предал заповед за евакуация, комунистическите рабфаковци, надянали униформите на болшевишката Темида, го попитали, защо се е подчинил? Трябвало е да спре тази „антинародна заповед“, както се изразили.

Нямам намерение да разказвам случая, който с Божията, и с ничия друга помощ, приключил комично и с освобождение на татко. Но месеците на изтезания в милиционерското следствие, както и куп други неща вписани в досието му, неусетно, незабележимо, вървяха след него. Преследваха го до края на неговите земни дни. Тази дамга – мен също. В ония години извергите, които са го мъчили, не смятаха, че „всеки има право да се променя“. Пък и нямаше защо. Липсваха причини да изневеряваме на морала и манталитета си.

Искам да кажа, че не бива да съществува оправдание с „държавна тайна“. Човекът, гражданинът, стои по-високо от държавата. Съвкупността от личности я създава, за да им служи. А не те – на нея. Ако второто е вярно, за какво ни е държава? Всеки сам ще се брани. Било е и така…

Какво друго представлява миналият и настоящият репресивен опит за държава, притежавана от алчно червената фашистка мафия?

Лицемерието на Запада превръща комунистически престъпници от ранга на Владимир Путин в симпатични, и даже в големи ръководители от световен мащаб. Така изглежда той на фона на сбирщината от нищожества, повечето от чиито агентурни дела от КГБ той държи в ръцете си. А с това – и тях самите.

Това ме обижда – лично. Но не по-малко – отсъствието на всякаква свобода на словото в онзи свят, който измамно смятахме за свободен.

Какви репресии и пребиваване зад решетките, гарантират съдилищата в Австрия, ФРГ, Франция, Швейцария, донякъде в Холандия, само за изразено мнение относно евреите и спрямо данните за холокоста. А те са не повече от 25 милиона сред 7,3 милиарда земни жители! Ами ако бяха мнозинство?

Тези дни качиха в интернет един доказан фалшификат – прословутия дневник на Ане Франк. Да, точно така – фалшификат. Да не споменавам, че бащата на детето е бил сътрудник на нацистите.

Нима е било различно преди 140 лета? Знаете ли, какви напътствия дал на проводените като „български делегати“ двама русофили, единият от които – и агент на империята, британският либерал и опозиционер Уилям Гладстон? Не?

Българската общност в Истанбул се поразбунила след кървавото потушаване на Априлското въстание през май-юли 1876 година. Нещо, което наистина не е било необходимо, но не било спряно, а донякъде насърчено от правителството на султана-русофил Абдул Азис. Като такъв той „бе представен поради благосклонната му политика спрямо могъщата му съседка Русия, като предател на турската държава, предател също на ислямските интереси“. Издевателствата продължили и при наследилия го за кратко след преврата и убийството му негов племенник Мурад V.

Та цариградската българска общност, както се самоназовавали предците ни, жители на този град с най-многобройно нашенско население, решила да изпрати делегати в странство. За да защитават българската кауза. Елитът ни в отоманската столица бил подпомогнат финансово и от патриотични чорбаджии от тукашните територии, иначе наричани „изедници“. Но на първо място и с почти решаваща сума от Емлоги Георгиев. Единият от братята, които не криели истинската същност на „Дякона“ Левски – разбойник, убиец, крадец, който „за пари и баща си продава“.

Та тези хора проводили Драган Цанков – руски възпитаник и шпионин, служител в Екзархията, и Марко Балабанов – отявлен русофил, издател на вестник „Век“, да пропагандират страданията на българите и да просят помощ от западните велики сили и от Санкт-Петербург.

В Лондон Гладстон им предложила да ги посети. Но, заети с пътуване до Бирмингам, превърнали се в обект на внимание, канени на банкети, срещи и тем подобни, първоначално те даже не благоволили да отговорят на писмото му. А неговата аудиенция уж била мечтата на двамината?! Завърнали се в столицата, намерили второ писмо от вече възрастния политик. Уговорили се, те да го навестят.

Така, най-сетне, „трогнати от тази любезност на великия мъж“, в четвъртък, 14/26 октомври 1876 г., Цанков и Балабанов се завлекли до дома на лорд Гренвил, където Гладстон бил отседнал.

„Тоя уречен ден и тъкмо в определения час ние бяхме при Гладстон, който ни посрещна и прие като баща. „Светла физиономия, ясен ум, добра душа“, съм забелязал буквално в записките си след това незабравимо свиждане.“

Няма да цитирам целия спомен от срещата, възторгнала автора до сълзи. Да не пропусна – обемистият том е пълен с описания на сълзи – все негови, уж мъжки. Можете да стиснете книгата с надежда да прокапе… Да не се учудвате, когато при най-малкото бедствие, дължащо се на управленска некадърност и нехайство, както и на човешка леност, по телевизията ви покажат плачещи мъже. Явно за мнозинството нашенци това е унаследено…

Но към края на приема Уилям Гладстон „ни посъветва да разправяме навсякъде – и в публичните си говорения, и в писанията си, че България, веднъж освободена, ще се отнася справедливо към всички възможни малцинства, турци, гърци, евреи, католици, арменци и др., защото, ни каза той, това е едно от най-силните възражения, които се правят срещу премахването на турското управление…

Той впрочем особено налагаше на тая мисъл, че в наш интерес щяло да бъде, ако при добиването нашата свобода ние успеем да почитаме малцинствата в България и ако се отнасяме към тях справедливо и безпристрастно, защото това е най-умната политика за една страна на Балканския полуостров, дето се кръстосват толкоз иностранни елементи. Той също налагаше именно и върху доброто ни отнасяне към еврейския народ, към който, казваше, във Влашко, в Гърция, в Сърбия не се отнесоха както трябваше и приличаше в интереса на самите тия страни. После прибави да не слушаме това, що казват някои противници на нашето дело.“

Схванахте, нали?

Онова, което масмедиите предлагат, не е популярно изкуство, а забавление, което да бъде консумирано като храна, бързо забравено, и заменено от ново блюдо

Няколко думи за самото Априлско въстание, които принадлежат на първия български министър на външните работи Марко Балабанов. В пространна реч пред събрание в Лондон, той го описал по следния начин:

„Необмислено, неустроено, недозряло, едно поместно българско въстание, избухнало частично и не по установения план, биде потушено в неколко деня. Но това българско въстание, ако може да се нарече то въстание при тия условия, турците като че да го беха чакали самите те с пълно знание на работата, като че да бяха го подготвили и предизвикали те самите, за да дадат свободен ход на всички свои кръвожадни и диви инстинкти. Въстаници те скоро вече не виждаха никъде пред себе си, но пред тях имаше едно невинно, едно беззащитно българско население, пробуждането и трудолюбието на което беше отколе като трън в очите им.“

Де ги сега патриотарите – все комунета, свързани с Москва, да им припомня оня епизод, когато платеният руски агент Гаврил Хлътев, който си купил с откраднати от затворниците в Диарбекир пари полското фамилно име Бенковски, застанал в местността Лисец над горящото Панагюрище, което сам запалил. И пред цялата чета възторжено заявил:

„Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей; а на Русия – нека тя заповяда.“

Васил Балевски, учен от БАН, справедливо и логично се възмущава:

„Питам аз, а защо да не заповяда Австро-Унгария, например?“

Вие си търсете отговорите. Аз съм ги дал отдавна. Още в телевизионните си изяви, както и в поредицата, посветена на първата петролна война в историята, поместена в тази медия.

Да не подмина, че след преврата и свалянето на княз Александър I Батенберг, Драган Цанков бил основен автор на „махзара“ от 26 февруари 1887 г. – прошението до истинския държавен глава на страната ни – султана. В коленопреклонната молба либералстващите социал-русофили искали Отоманската империя повторно да… се намеси за умиротворяване на положението, като окупира южната част на Княжество България, бившата Източна Румелия!

По-късно имигрирал в… Русия. После го направили председател на Народното събрание. „Патриотичен“ елит…

Днес столичен булевард носи неговото име. Нито една улица не е наречена на името на някой истински, а не измислен борец против комунизма.

diagnosa.net/

Нагоре