Блогът на budha2 :: Криминале: Нашествието на репресираните комунистически престъпници

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

31.01.2016 23:32 - Криминале: Нашествието на репресираните комунистически престъпници

Автор: budha2 Категория: Политика

Прочетен: 1579 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 31.01.2016 23:33

Мои приятели и познати живеят в бедност. Някои от тях – в ужасяваща мизерия.

Някой ще рече, че половината нашенци са така. Пишe го и в медиите. Изнасят всякакви данни, сред които човек да се обърка. Даже такива, които просто няма как да бъдат верни. Като следното да речем:

„6 милиона българи живеят в бедност.“

Тъй като, вярвате или не, в момента цялото население на страната не надхвърля 6,4 милиона души. От тях българите едва ли са повече от 4,5 милиона.

Дали средствата за масово оглупяване го правят умишлено? Самите журналя – едва ли. Те са проститутки. Заемат онази поза, която им поискат чичковците и лелките с парите. По същия начин плямпат врели-некипели. Понеже – видите ли – и те семейства хранят?! Но сега, за разлика отпреди 26 години, имат избор. Дали да се продадат на комунистическите гангстери, държащи медиите, или да запазят достойнството си. Ако имат такова.

Навремето даже цеховете в затворите принадлежаха на комунистическия режим. Нямаше мърдане. Днес е по-различно. Намирането на друго занятие не е „мисия невъзможна“. Ако не сте съгласни, излиза, че е време да приемем ли проституцията като нравствен занаят. Може би, както пишат същите журналя.

Господарите им със сигурност вършат всичко с ясно съзнание. Те са в ролята на мадам – управителки на публичните домове. Онези, които плащат, задават темите. Често определят и жанровете. Пак те подават и „данните“. Останалото е въпрос на можене – доколко куртизанките умеят да се връткат…

Например можете да срещнете следното описание:

„Над 5,8 млн. българи преживяват всеки месец без необходимите средства за нормална издръжка – 560,81 лева. Това сочи анализ на потребителските цени и издръжката на живот през третото тримесечие на годината, изготвен от Института за социални и синдикални изследвания на КНСБ. Данните показват, че 2,3 млн. души живеят в крайна бедност, с доход от 295,41 лева месечно. Доходите на останалите над 3,5 млн. българи лавират между крайната бедност и нужните за нормален живот 560,81 лева.“

Анализът е на комунистическият профсъюз. Имате право да ме поправите – наистина други няма. Стана така, понеже се поддадохме на няколко илюзии.

Първата, започнала около година преди вътрешнопартийните промени в БКП през ноември 1989 г., беше всеки да му дири колая другаде. Защото тук не можем да променим нищо.

Само през първите две години на прехода към нищото вълната от имигранти достигна 2 милиона души! Като развързани добичета, пред които портата на обора беше отворена, тези хора се втурнаха в капиталистическата чужбина, за да мият чинии, да берат плодове и зеленчуци, да поправят канализации, или да гледат опускащи се в креватите си старци. Само и само да не са тук – в компартийния „рай“.

С еднопосочните си билети към чужди земи и с краката си те практически дадоха най-точната оценка на милиционер-социализЪма: Не ви го щем, другарки и другари. Стойте си във вашия болшевишки „Едем“. Без нас!

Това беше вид референдум, който мнозина все още не проумяват.

Разбира се, ония служби вкараха свои верни синове – шпиони, агенти за влияние, крадци и убийци сред тези човешки стада, държани тъй дълго зад телените огради на животновъдната ферма, превърната в концлагер за хора. Не малко представители на номенклатурата, клели се в лоялност на Партията и на СССР, бяха попътували. Изръшкали свят, прозрели огромната измама на социализЪма като „едно недоносче“, както го нарече краварят им, също проводиха своите наследници „в оная тежка чужбина“. Не само, но преди всичко от тях се роди класата на „репресираните комунисти“, която нормалният човешки ум нямаше как да предвиди.

Докато поробеното „простолюдие“ – тълпата, както ни възприемаха „висшите“ от БКП, БЗНС и ДС, беше заключена в по-големия Аушвиц или Белене, младите жители на Номенклатурия се внедряваха успешно в онзи свят, който те, а преди тях родителите им, бяха рисували с най-мрачни краски. Светът на капитализма може действително да е загнил. Обаче се оказа, че не само мирише по-хубаво, но и вкусът на живота в него е по-сладък.

Лишен от имущество, народът съвсем логично и оправдано беше престанал да ражда. Не се самовъзпроизвеждаше. Българите се топяха. Хората гледаха с недоверие към всички и всичко. И имаха право. При новоговора на другарите всяка дума имаше обратно, противоположно значение. Така например, „гнил Запад“ се разбираше като „привлекателен“. Но единствено у дома. Понеже партията имаше очи и уши навсякъде.

Когато получихме достъп до информация, с изумление узнахме, че най-големите капиталисти са сътворили комунизма. Чрез свои довереници са подбрали комунистите и от техните разбойнически среди са излъчили и издигнали свои партньори, съдружници, да не река – приятели. По този начин, онези от нас, които по една или друга причина хартисаха на тази територия, станаха свидетели как ушите и очите на комунистическата партия се превърнаха в „демократи“ и „евроатлантици“.

Започна парадът на метаморфозите. Членове на БКП, офицери и нещатни сътрудници на репресивните органи на тоталитарния режим, първоначално взеха да се появяват като оратори. Някои станаха политици. Други – едни от най-ревностните пропагандисти на марксизма-ленинизма – останаха по местата си на водещи журналисти. Обърнаха същността си с хастара навън. И промениха своите възгледи, ако изобщо някога са имали такива. Тъй като всеки имал право на това…

Ето как яростни комуняги по наследство, всякакви ченгета и друга паплач от присъдружието на комунистическата власт, се оказаха ментори, проповядващи морал и съвест на народните маси. По-рано пак бяха правили същото. Тогава с назидателен тон ни учеха на социалистически морал и комунистическа съвест!

Това – на повърхността. В тъмата на дълбоките води под нея течаха други процеси. Трансформираха уж общонародната собственост в частна. Комунисти, пламенно изразявали вярата си в учението на Маркс, Енгелс и Ленин, принадлежността си на партията с главно „П“, и своята безрезервна подкрепа лично на Живков, се превръщаха в капиталисти и милионери. Ако някой се опиташе да покаже на светло истинската им кърваво червена мутра, биваше охулван и изхвърлян в обществената кал.

„Политически формации“ се сменяха в управлението. Идваха правителства на „демократичните сили“. Но грабежът, който медиите омекотяваха с евфемизма „първоначално натрупване на капитала“, не секваше. За да стигнем до там, че цяла плеяда висши функционери на споменатите „демократични сили“ взеха да сочат едного – по-тъмно червен, и да го обвинят, че е превърнал комунистическата номенклатура в класа от богаташи.

Да, да, не крия – става дума за лицето Иван Йорданович Костов. Говорили са го Димитър Луджев и Петър Стоянов, Едвин Слугарев и Костадин Тренчев, кой ли не. Все отбрани „демократи“ с тежък алчно червен произход и доносническо минало.

Проточеният преход, в който нищо хубаво не се случваше, доведе до апатия. Когато хората загубиха и малкото – семейни спестявания, а рискувалите да станат дребни предприемачи – даже жилища, им спретнаха поредната промяна. Те дълго чакаха край бреговете на нейната река, за да дойде златната вода. Всуе. Вместо това видяха как в мътно червения поток от „демократи“ като Костов и компания, Симеон и сие, бяха позлатени най-страшните обесници на комунистическата тирания.

Тогава настъпи безразличието, бързо заменено от отчаяние.

В цялата тъй хитро замислена и толкова ловко въведена измама се стигна до там, че вопиущата бедност на фона на крайното неравенство принуди маса нашенци да въздишат по социализЪма и да копнеят за връщането му. С неговата мизерия, в която обаче редовно им подхвърляха по къшей хляб. А високите дувари и цензурата криеха разкоша, в който тънеха жителите на Номенклатурия.

Те виждаха, че сега даже онзи лукс е многократно надминат. Вилите на другарите изглеждаха като чичо Томовата колиба на фона на палатите на днешните парвенюта. Никой не се постара да обясни, че тези дворци принадлежат на същите стари компартийни величия и на техните наследници. Че всичко е постигнато посредством масовото ни ограбване.

Всеки опит за осветяване и озвучаване на тези факти, биваше наказван по един или друг начин. Най-често и безболезнено за преторианската гвардия на номенклатурата – ДАНСуващите и останалите милиционери – чрез запушване на устите. Тъй де – много, много да не знаем…

Нашенци се убедиха, че ако просто псуват властта, милицията не ги арестува. Но кой им разясни, че истинската свобода не се изчерпва с това? Тя регламентира правото за изява на всеки при равни условия. Пък пазарът, потребителите да решат.

В изтрезняването след първоначалното пиянство, по-интелигентните разбраха, че:

„Партията все пак някак си се съгласяваше да храни своите роби, но хора, осъзнали свободата си, тя нямаше намерение да храни.“

Мога да свидетелствам, че даже някои смятащи се за „умници“ от средите на тази псевдо интелигенция, до ден днешен не са в състояние да схванат, че партията ни хранеше с нашата собственост. С всичко, което сами бяха създали, а тя открадна. Още по-малко – че съществува изход. Но той изисква усилия. Та неизбежно да стигнем до друг цитат от същото произведение:

„Номенклатурия, както и преди, ще храни само себе си и ще се подхранва от Запада. Народът, отучил се да мисли и да работи, нека мре. Той вече за нищо на никого не е нужен.“

Точно така – „отучил се да мисли“. В тази суматоха, в която вместо хрантутниците от самозваните „профсъюзи“, всевъзможни институти, министерства, НПО-та, и прочие бюрократични ведомства, съхранили удобното си живуркане, да предложат начини за ликвидиране бедността, пътища за духовното ни възраждане ни, способи за възвръщане на материалното благосъстояние на нацията отпреди нахлуването на комунистическите орди, непрестанно отклоняват вниманието на масите с „най-важните“ проблеми.

Например, дали е имало турско робство, трябва ли да светят очите на някакъв паметник, силиконови ли са гърдите на иначе цицless „фолкзвезда“, кой ритнитопковец от западнала африканска страна ще ощастливи агитките на футболните клубове, притежания на мафията, и т.н. Новинарските емисии на най-влиятелните телевизии започват с катастрофи с убити и ранени. Преминават през битови убийства и грабежи. За да завършат или с докторски грешки, или с предстояща визита на някой холивудски актьор, който не ни е удостоил с вниманието си, а просто идва, за да бачка. Щото и те – в Холивуд, семейства хранят и скъпи имения поддържат…

За да стигнем до сравнително ново явление – появата и дори нашествието на „репресирани“ комунисти. Преди дни, вечеряйки, станах свидетел на изявата на една такава – силно „репресирана“ комунистка от най-висша – разбирайте най-долна – проба.

www.youtube.com/watch

Нямам възможност, иначе бих се гордял истински, ако от мен навън можеше да излезе онова, което тази негодница квалифицира като „недостойно“. От години говоря и пиша за нея и семейството й – архи-злодеи от режим, който със закон е обявен за престъпен.

Разбира се, че след малко за пореден път ще припомня коя е тази другарка, която се чувства „репресирана“ у нас. Тя е генерална секретарка и кандидатка за генерална секретарка. Понастоящем – е генсек на Организацията за наука и образование на ООН – съкратено ЮНЕСКО, втори мандат. Освен това някъде издигнаха кандидатурата й за генерална секретарка на ООН. Факт, който, сам по себе си, изумява. Естествено – онези, предпочели все така да битуват, заровени в невежеството си. И не желаят да узнаят нищо ново.

Запад ли? Какъв Запад? Кой Запад?
Сега всички са социалисти

Ако перифразирам неуважаван от мен писател – казват – майстор на жанра „фентъзи“ в соцреализма (признавам, че току-що го измислих) – всеки и навсякъде ходи със собственото си невежество. У един то е колкото главичка на топлийка, у друг – с размерите на купа сено.

За да не ме обвините в голословност, знаейки, че няма да прегледате архива на тази медия, нека припомня как на 22 април 2015 година изтипосах „репресираната“ потомствена комунистка и генерална секретарка на световната култура и образование, другарката Ирина Бокова.

www.youtube.com/watch

Id est situ, Minke.[Това е положението, Минке, лат.]

Да се върна към самото начало. Към онези мои близки, които буквално бедстват. Ще опитам да проектирам тяхната съдба върху биографията на camarade-madame Бокова. По време на комунизма, когато тя ходеше из облаците, те са били политически затворници на режима, наложен със сопата от нейния баща и аналогичните му касапи на хора. При това личности. Хора с качества, многократно надвишаващи нейните. В това число – професионални и като обща култура. Ще карам според възрастта.

Първият, икономист, владеещ три чужди езика, е бил шеф на финансите в киноцентъра. Макар от семейство, близко по характер това на товарищ Бокова, вместо да ползва привилегии, предизвикал съветската власт, установена у нас. Осъдили и прекарал повече от четири години в политическите отряди на Старозагорския затвор.

След дранголника е бил принуден да чисти стълбища на жилищни кооперации. После беше носач в склад на Сточна гара, където се пенсионира, когато навърши 70 години. През втората половина на осемдесетте, под властта на Бокови и идентичните им изверги, преди всеки празник го арестували. Хвърляли го в килия в мазето на едно от районните управления на МВР в столицата. По четири пъти годишно!

Направи партия. И какво постигна? Сега води полугладно съществуване с пенсия от около 260 лева месечно. Централното отопление му е спряно. Почти не ползва електроенергия. Няма телевизор… Признат е за репресиран. Не се явява на пресконференции на лъжерепресираните. Никой, освен мен, когато партията-майка и нейните служби ме допуснат, не го кани в медии. Той се надява Бог да му даде дни, за да види как изпращат в геената не само комунягите, но овчето и стадо. Прав е.

В духа на Хелзинки, от края на седемдесетте вторият е призовавал западните посолства да предприемат някакви действия в защита на тотално погазените човешки права в Народна република България. Изпращал е писма до американския президент Роналд Рейгън, до британската министър-председателка Маргарет Тачър и т.н. Юрист, асистент в Софийския университет, опълчил се срещу самия Ярослав Радев – член на ЦК на БКП, също така член на Държавния съвет на НРБ, председател на Съвета по законодателство към Държавния съвет, заместник-председател на Държавния съвет и председател на Законодателната комисия на Народното събрание.

Пред очите на уж бранещите го американски дипломати е арестуван и въдворен на задължителна тежка работа в Девня. После е съден и прекарва почти шест години и половина в Пазарджишкия и Софийския затвор. Лидер на партия, основана от него. Депутат във Великото народно събрание. Университетски преподавател по няколко дисциплини в правните науки. Автор на повече от… 70 издадени книги. Не му позволиха да защити професура и докторска дисертация – напълно подготвени. Пенсионира се като доцент.

Топлофикация запорира половината му пенсия. Неговата съпруга, която има две висши образования, негласно практически е лишена от право на труд. С дъщеря, завършила с отличие езикова гимназия, не по-малко усърдна студентка, направо изнемогват.

Двете деца на Ирина Бокова са добре устроени в САЩ, където другарката „има имоти. Но аз имам една от най-големите заплати в системата на ООН и произходът на парите ми е доказан, обясни тя. Заплатата ми е около 150 хиляди долара годишно и допълнително има коефициент за допълване на сумата, който е горе-долу същата сума, допълни тя.“

За мен този контраст и то в „свободния свят“ е израз на крайна нехуманност и цинизъм! А за вас?

Третият мой близък е най-млад, но е прекарал най-дълго зад решетките на комунистическата сатрапия – цели 14 години в рамките на две присъди. Не съм срещал човек с по-ограбен живот от него. Арестували го още ненавършил пълнолетие. Докато съучениците му отивали на абитуриентски бал, него го карали към следствието на Държавна сигурност…

Автор на четири книги, днес, надхвърлил шейсетте, е принуден да работи на две не особено престижни места и допълнително – в дома си. Оцелява на ръбъ, ако използваме нахалния каламбур на другия комунистически изедник, герой на настоящата публикация.

Изобщо не ще отварям дума за онези мои роднини, приятели и близки, пострадали косвено – загубили дядовци, с майки, бащи, чичовци и т.н., хвърляни в концентрационните лагери и занданите на комунистическата държава. Напълно изключвам себе си. Повечето от тези достойни, образовани, възпитани хора, владеещи чужди езици, израснали в здрава българска среда, чието наследствено имущество е било отнето и не беше върнато – реституирано, устояха и не продадоха душите. С малки изключения, никой от тях не живее кой знае колко по-различно от първите трима.

Докато Бокова…

По повод нейното назначение за генерална секретарка на ЮНЕСКО, сполучило благодарение на рамото, ударено й от Вашингтон, в известие на американското посолство в София – т. нар. грама – четем за нея:

„Дипломат от кариерата и политик, Бокова е родена на 12 юли 1952 г. Произлиза от семейство с дълги връзки с бившата Българска комунистическа партия и настоящата Българска социалистическа партия (БСП). И единствената отрицателна реакция спрямо нейното избиране произтича от тези семейни връзки.

Нейният баща Георги Боков беше високопоставен деец на Българската комунистическа партия и главен редактор на партийния вестник. Брат й – Филип Боков – служеше като началник на кабинета на бившия български министър-председател Сергей Станишев. А сега е посланик на България в Словения.

След като през 1971 г. завършва Английската езикова гимназия в София, през 1976 г. Бокова получава магистърска степен по международни отношения в московския Държавен институт за международни отношения. Година по-късно тя започна дипломатическа кариера, прекарвайки повечето от времето си в Ню Йорк и София. От 1990 до 1991 г. беше депутатка в Седмото велико народно събрание. През 1996 г. Бокова беше кандидатка на БСП за вицепрезидент заедно с Иван Маразов, който загуби изборите. Същата година Бокова стана заместник-министърка на външните работи, а по-късно беше назначена за министърка на външните работи в кратко управлявалото социалистическо правителство на Жан Виденов – от 1996 до 1997 г.

През 2001-2005 година, като представителка на Коалиция за България, Бокова беше депутатка в 39-о Народно събрание. Понастоящем тя е посланичка на България във Франция и постоянна делегатка в ЮНЕСКО.

Бокова се радва на добри отношения с президента Георги Първанов, който застана твърдо зад нейната кандидатура за поста в ЮНЕСКО. Женена е за Калин Митрев, директор за България, Полша и Албания на Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) и има две деца от предишен брак. Говори отличен английски, както и руски, френски и испански.“

Ако си направите труда и погледнете адресатите на информацията, ще откриете, че на първо място е ЦРУ, а на второ – Военното разузнаване на САЩ. Доста по-назад е дипломатическото ведомство в лицето на държавния секретар. Какво ви говори това? За дипломатическа или шпионска дейност? Не сте ли наясно, че двете вървят ръка за ръка?

И смятате тези червени като семафори другари за „свободен“ и „демократичен“ Запад? Чисти комунета – по-лоши и от местните. Защото се крият зад най-различни маски – либерални, социални, консервативни…

diagnosa.net/