Блогът на budha2 :: Триумфът на кейнсианството

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

03.08.2016 22:42 - Триумфът на кейнсианството – социализма

Автор: budha2 Категория: Политика

Прочетен: 781 Коментари: 0 Гласове:

Да се върнем към малцината „дисиденти“ от средите на Интернационала. Всеки опит за несъгласие се наказва по особен начин.

Помните ли Доминик Строс Кан – еврейския шеф на Международния валутен фонд? Колко лета продължи съдебната му сага за някакво „изнасилване“ на… проститутка? Колко „почтени“ жени се присъединиха в обвиненията срещу него? Е, нищо. Но като пренебрегнем, че от материална гледна точка пообедня и все пак живее чудесно, той е приключен.

По стъпките му се е запътила неговата наследничка, май. В средата на юли тази година й наредиха да призове правителствата към повече държавни разходи. Ставаше дума за специално обръщение към най-големите като абсолютни стойности икономики, което да отправи на завършилата преди две седмици среща на Г20 в Пекин. Изглежда нафуканата Кристин Лагард е отказала. И какво последва?

На 22 юли бяха тиражирани съобщения, че родената във Франция американска възпитаничка Кристин Лагард, дългогодишната предводителка на Международния валутен фонд, за пореден път е заплашена със съд заради корупция. Като министърка на финансите облагодетелствала бившия премиер Бернар Тапи, който на свой ред…

„Върховният апелативен съд на Франция постанови в петък [22 юли], че шефката на Международния валутен фонд Кристин Лагард трябва да бъде съдена заради нейната роля в превеждането от страна на държавата на 400 милиона евро (440 милиона долара) на бизнесмена Бернар Тапи.

Когато е подписала решението за намиране на крайно рядко извънсъдебно уреждане на спора между държавата и Тапи, струвало твърде скъпо на данъкоплатците, тя беше френска министърка на финансите.

Съдът отхвърли нейната жалба срещу съдебната заповед през декември за изправянето и в процес пред Cour de Justice de la Republique,[ Буквално: Републиканския съд на справедливостта, фр. Обяснението следва веднага в текста.] специален съд, който съди министри за престъпления по служба. Процесът ще бъде едва петият в историята на трибунала, който е съставен от трима съдии и шестима законодатели от двете камари на парламента.

Нейното дело може да влезе в съда преди края на годината, ако бъде намерена дата, която да задоволява съдиите и законодателите, заяви източник от правосъдието.

Нейният адвокат Патрик Месаньов изрази съжалението си за решението и каза, че е убеден – процесът ще докаже нейната невинност.“[ “IMF’s Lagarde to stand trial in Tapie case” by Chine Labbй, Paris, Reuters, reuters.com, London – New York, Friday, July 22, 2016 г., online: http://www.reuters.com/article/us-france-lagarde-idUSKCN1021D7]

Само ден по-късно беше разпространено ново известие. То представлява истински триумф на кейнсианството – социализма:

„Международният валутен фонд е призовал държавите от Г20 да засилят правителствените разходи, след като натискът на крайно ниските лихви започва да достига своите граници в развитите страни.

Шефовете на централни банки и финансови министри от 20-е върхови икономики на света се събраха в югоизточния китайски град Ченгду, за да се справят с проблемите, пред които е изправена глобалната икономика, засилени от британското гласуване за напускане на Европейския съюз.

„Глобалният икономически растеж остава нисък, а рисковете за снижаването му са станали по-очевидни“ – се казва в доклад на МВФ, разпространен преди срещата на Г20. – „Икономическият растеж би могъл да се окаже още по-нисък, ако настоящото увеличаване в икономическата и политическата несигурност продължи вследствие на гласуването за “Brexit” продължи.

В свои актуализирани прогнози от април МВФ намали предвижданията за глобален икономически растеж през тази и следващата година, съответно с 0,1 до 3,1 на сто и с 3,5 процента…[Става дума за размера на самото снижение.]

Обаче МВФ иска напреднали икономики като Германия и Съединените щати да изсипят повече държавни пари за обществени разходи във вид на инвестиции в инфраструктурата, за да подпомогнат насърчаването на икономическия растеж. Тема, която възпламени разногласия сред членките на Г20.

„Реформи, които благоприятстват засилването на инвестициите в инфраструктура, биха помогнали за нарастване на обема на производството, биха тласнали пряко краткосрочното търсене и биха насърчили частните капиталовложения“ – се казва в доклада.

По време на по-раншна среща на Г20 през февруари финансовите министри обещаха да използват „всички политически инструменти“ – парични, данъчни и структурни – за да подкрепят икономическия растеж.“

Всичко това – под ръководството и надзора, както се предполага, на другарката Кристин Лагард. Какъв контраст с твърдата й позиция денонощие по-рано! Тя е била обучавана да отстоява принципите на свободната пазарна икономика. А я принуждават да прибягва към социалистически мерки – държавата като главен инвеститор, тоест – работодател. Не ви ли е познато?

Чакайте, малко по-рано посочих, че Брюксел следи спазването на решенията за съотношението на бюджетните дефицити към брутния вътрешен продукт на отделните страни-членки на Евросъюза. От друга страна, Международният валутен фонд принуждава големите номинално икономики, доста от които са в Европейския съюз, да харчат държавни пари. Което неминуемо ще доведе до нарастване на техните бюджетни дефицити.

Как се връзва едното с другото? Само икономически слепец не забелязва крещящото противоречие!

И спомняте ли си, че от най-малко две години, от време навреме, уж между другото, споменавам, как обстановката на планетата напомня тази през трийсетте години на миналия век?

Да оставим СССР и Сталин. Там всичко се е водило държавно. На практика е било подчинено на комунистическата върхушка – новата номенклатурна класа. Говоря за партийни бюрократи, повечето от които не са имали елементарни представи за това, какво представляват конкретните производства, по какъв начин се управлява предприятие, камо ли икономика. Затова ръководеха. Нарекоха системата им, насочена към лично облагодетелстване за сметка на „широките народни маси“, командно-административна!

Резултатите са известни. На Сталин е било вменено да се готви и за война. По тази причина предприел т. нар. чистки – всъщност – прибиране на заграбеното народно богатство, наречено „златото на партията“. Интернационалното Братство било наясно, че „великият“ Съветски съюз представлява медиен колос. Истинското му грамадно туловище било поставено върху глинени крака и едва се крепяло връз тях. Нямало как да издържи. Ето защо се наложило да пренасочат средства от друга социалистическа икономика – на навлизащите в държавно-капиталистическия си стадий САЩ. За да помогнат на съветската.

През трийсетте Съединените щати, бавно измъкващи се от кризата, предприели мерки, идентични с тези, за които днес настоява МВФ. Държавата станала основен работодател. Тогава започнало мащабното строителство на пътища, язовири, железопътни линии и т.н., финансирани предимно от държавата. Невижданата по размери безработица намерила решението си в принудителния труд за нищожни надници. Концлагерна Америка заприличала на Съветския съюз с неговата империя в империята – ГУЛаг.

Но Съединените щати трябвало да подпомагат и другия гигант, доведен до колапс през Първата световна война – Германия. Американските банки и промишлени корпорации инвестирали в Третия райх. Не прекъснали да вършат това през цялата Втора световна война. За целта финансистите от Братството основали в Базел, където през 1897 година било основано ционисткото движение, Банката за интернационални разплащания – Banque des rиglements internationaux, по-скоро Bank for International Settlements. Тя съществува до ден днешен. Тя, а не друго, поддържа Конфедерация Швейцария тъй богата, стабилна и привлекателна. Не можем да отречем мъдростта на народите й. Те си кротуват и не шумят около своята страна в сърцето на Европа.

И още нещо. Докато вършели всичко това, интернационалистите от Братството – днешните глобалисти, допуснали или по-точно тласнали, СССР да се превърне в приемна държава за германската военщина – от производствените предприятия, през обучението на офицерите и войниците, до провеждането на мащабни учения.

Върнете се към предсказанията на Уилям Рапар, директора–основател на женевския Университетски институт за висши международни науки, оказали се пророчества:

„Ако някой мисли, че веднъж войната свършила и Съветите изиграли ролята си, ще бъдат подбрани от западните – обратно да се върнат в Азия, – заблуждава се… Западните страни,… за да бъдат веднъж вдигнати срещу германците, трябваше последните да докажат сами своята абсолютна непоправимост. Но да се обърнат англо-американците срещу своите съюзници, щом свърши войната? Не, само който не познава тежката психическа машинария на задвижване на общественото мнение в тези страни, може да си въобразява такива развития. Свърши ли войната, страшна вълна за мир ще залее целия Запад: никой няма да може да вдигне тогава Запада срещу Съветския съюз…“[Стефан Бочев – „Автопортретът ми като журналист и дипломат“, Фондация „Комунитас”, вече цит. съч., стр. 229-231.]

От 1945 година насам във вълната на „борбата за мир“ се удавиха най-малко десет милиона души! По вярно е да речем, че тя ги потопи и затри. Струва ви се малко? Това – по официални данни. Както признаха британците, никой не води сметка на жертвите…

Подходът, предлаган от Международния валутен фонд, оглавяван от подсъдимата Кристин Лагард, е кейнсиански. Тъкмо Джон Мейнърд Кейнс развил две теории: за държавата като инвеститор и за потреблението като двигател на производството. Но това превръща обществената система в държавно-капиталистическа. Казано с терминологията на марксизма – в социалистическа.

„Ако човек прозре, че социализмът не е програма за разпределение на богатството, а фактически е метод за укрепване на богатството и за господство над него, тогава онова, което ви се струва като парадокс – свръхбогатите да пропагандират социализма – се оказва, че изобщо не е никакъв парадокс. Обратното, то става логичният, даже перфектният инструмент за мегаломаниаците, преследващи властта.

Комунизмът или по-правилно – социализмът, не е движение на потиснатите маси, а на икономическия елит. Тогава планът на заговорниците от най-вътрешния кръг е да социализират Съединените щати, а не да ги комунизират.“

„Веднъж установена, тази организация може да съществува без компартия, без марксистка идеология и дори с многопартийна система.“[Сюзан Лабен – „Тайният план за завладяване на Европа”, Издателство Монархическо-Консервативен Съюз, София, 1993 г., стр. 60.]

Честото повтаряне на тези истини не представлява догматизъм. Опитвам се да накарам повече хора да се замислят, да разсъждават над тях, да ги опровергаят, ако успеят. Ако не – да проумеят, че са ни закачили на страшно апашко хоро и ни водят към небитието. Народи от Изтока и Запада, от цялата планета.

Макар да познавал отлично ролята на пазара и неговото значение като регулатор на икономиката, Кейнс залагал на инвестициите, и то на държавните. По времето, когато развивал идеите си, централните банки вече били превзели главните икономически и военни сили на земята. Военно-промишленият комплекс, зад който стоял финансовият елит, бил факт. Дуайт Дейвид Айзенхауер само го констатирал и му пришил етикета.

Преди финансовата криза, обявена през 2008 година, но стартирала доста по-рано, евреинът Хаймън Мински бил непознат дори на преподавателите по икономика. Сам той бил такъв. Роден в Чикаго, произлизал от семейство на социалисти меншевики, имигрирали от Беларусия – Руската империя. Двамата му родители били активисти на профсъюзното и социалистическото движение в САЩ. Крушата не пада далеч от дънера. Като изследовател на икономиката самият Хаймън се запалил от идеите на Джон Мейнърд Кейнс. В зряла възраст му посветил цяла книга и отрекъл неговата „неокласическа синтеза“, която на практика е осъвременяване и апотеоз на марксизма…

От 2007 година насетне централните банкери първи забелязали Мински и взели да се оправдават с неговите „открития“. Финансовите търговци даже въвели понятието „Момент на Мински“, посмъртно превръщайки го в медийна „звезда“. Един вид – финансовата криза е неизбежна. Което си е чиста проба марксизъм. Мордехай Леви смятал, или му вменили, че кризите са присъщ недъг на капитализма. Затова са неизбежни. Обаче…

Ами до началото на Първата световна война кризите били почти непознато явление. Всички историци на икономическото развитие ще го признаят. Където възниквали, се проявявали локално и се оказвали предизвикани от определени хора. Най-вече – умишлено, понякога несъзнателно, от алчност, която обикновено е съчетана с глупост.

Втората половина на ХХ век – „мирната епоха“ след Втората световна война (нито една секунда въоръжените конфликти не са секвали) – беше провъзгласена за „ерата на пазара“. Даже люде с дипломи, награди и титли го представяха като универсално средство за напредък и стабилност.

„Може да има случайно пропадане на фондовите пазари или парични сривове [познаваме такива на британската лира, на долара; спестяваха ни тези на рублата и останалите соцвалути], но изглеждаше, сякаш съвременните икономики бяха надделели над техните най-лоши демони.“
[ “Financial stability – Minsky’s moment: The second article in our series on seminal economic ideas looks at Hyman Minsky’s hypothesis that booms sow the seeds of busts”, “The Economist”, economist.com, London, Saturday, July 30th 2016 г., online: http://www.economist.com/news/economics-brief/21702740-second-article-our-series-seminal-economic-ideas-looks-hyman-minskys]

Израснал в условията на следкризисна Америка – бил роден през 1919 г. – Хаймън Мински се захванал тихичко да изследва причините за депресиите. Днес го наричат „бухал“, защото не афиширал резултатите от своите изследвания. За мен те са по-скоро разсъждения. Някои – полезни, други – безсмислени.

Навярно най-важното постижение на Мински е дефиницията на инвестиция. В основата си той изяснил, че става дума за „обмяна на днешни пари срещу утрешни пари“. Една фирма плаща сега за строителството на фабрика. Ако предприятието бъде управлявано добре, печалбите от неговата дейност ще представляват – според учения „ще се трансформират в“ – бъдещи пари. Те ще дойдат през следващите години.

Грубо казано, днешните пари могат да дойдат от два източника: от собствените налични авоари на фирмата или от тези на други хора. Второто – например, ако компанията вземе заем. Докато не го изплати, тя не е собственик на дяловете, покриващи размера на кредита с лихвите.

Хаймън Мински смятал, че равновесието – балансът – между двата източника е решаващият, ключовият въпрос за цялата финансова система. И тук попаднал в клопката на банкерите, или му се наложило да им служи.

Мински „открил“ три вида финансиране. Първият – най-сигурният, което според мен е единствено такъв, е предприемачът да разчита на собствените си средства. Според икономиста Мински – и на бъдещия паричен поток, с който да се разплати с всичките си кредитори. За мен второто вече прекрачва червената линия на риска. Защото в реалния живот постоянната и достатъчна печалба не е гарантирана никому.

Онези един процент най-богати, вече притежаващи повече от половината световно богатство, са не само изключението, което потвърждава правилото. Те предизвикват и направляват катаклизмите. Затова твърдя, че икономиката не е наука. Тя не се занимава с изучаване на естествени, обективно действащи явления и процеси.

Вторият метод за финансиране според Мински е „спекулативният“. Смятал го е за по-рисков. При него фирмите разчитат само на бъдещите парични потоци, за да издължи своите заеми с лихвите. Тоест – да погасят своя дълг към принципала – действителния собственик. Нещо възможно, докато икономиката функционира безпроблемно. Всяко мърдане надолу може да причини застой и даже срив. И тогава…

Третият начин за финансиране според Хаймън Мински е най-опасен. Той представлява пирамидално набиране на средства от типа на „схемата на Понзи“.[куха пирамидална структура, която се пълни с пари чрез обещания за забогатяване, разчитайки на алчността на мераклиите. Съществуват математически формули за подобни „игри на щастието“. Някои от тях достигат до… аритметична прогресия. Печалбита започват от върха – създателите и първите вложители, обикновено – техни близки. Две-три нива надолу схемата – пирамидата – се разпада.] Фирмата набира средства от много хора, съблазнени от нейните активи и перспективите, които се разкриват пред дейността й. Фалитите са неизбежни, а само първите вложители могат да разчитат на възвръщане на средствата си. Този вид „игри на щастието“ се основават на неутолимото човешко користолюбие.

Какво „откритие“ е направил Мински, когато е формулирал, че „икономиките, доминирани от финансиране със собствени средства – с мощни парични потоци и ниски равнища на дълга – са най-стабилни“? Всяка домакиня го знае…

Докато банките не се намесвали сериозно в икономиките, стопанствата на държавите били стабилни. От първата четвърт на ХІХ век, когато Ротшилдови превзели Bank of England и били обявени за „експерти по златото“, нещата се променили. Най-значително, даже решаващо – от края на декември 1913 година. Тогава, часове преди Коледа, американският президент Уудроу Уилсън положил подписа си под току-що приетия Закон за Системата на Федералния резерв на САЩ. Оттогава „банките допринасят за динамиката“ на икономическото развитие. Те го управляват чрез онова „тихо оръжие“, което Майер Амшел Ротшилд изобретил –алчността на хората.

Щом като мнозинството от тях са готови да предоставят парите си на банкерите срещу голото обещание за повече пари, моля. Банките ръководят икономиката, като планирано снижават своите кредитни стандарти. Преведено на нормален език, това означава – правят заемите по-масово достъпни. Така предизвикват икономически ръст – бум, както се изразяват икономистите. Той е резултат от невидимата машина на пазара. Как действа тя?

От една страна, парите задвижват производството. На свой ред, неговото нарастване води до увеличаване на доходите. Те стимулират потреблението, което налага още производство и така нататък. През такива периоди животът изглежда наситено розов и безметежен. Но това не е perpetuum mobile. Идилията на икономическия бум продължава, докато някоя също невидима ръка не се намеси на уж вездесъщия пазар.

Тъкмо тук Хаймън Мински има известен принос в икономическите учения. Той е смятан за създател на теорията за икономическата стабилност. Достигнал е до констатацията, че „стабилността захранва нестабилността. Периодите на просперитет проправят път за финансова уязвимост.“

Иначе казано, икономическият растеж хвърля семето на финансовите кризи. Което е вярно, но единствено в съвременните условия – след трийсетте години на ХХ век, когато са въведени неестествени фискални тегоби – облагането на трудовата дейност: на печалбата на фирмите, подоходното облагане, задължителното пенсионно осигуряване, а по-късно – и здравното. Всички те действат в нарушение на повечето конституции. Съществуването им е наложено от монополната привилегия на централните банкери да емитират пари и да ги продават като стока на съответните държави. Тъй като правителствата няма откъде да намерят средства за да платят на банкерите, облагат гражданите – юридическите и физическите лица.

Най-голямата от всички други беди, които банките са в състояние да предизвикат, е придобиването на правото да управляват паричното снабдяване. Така е била организирана прочутата Велика депресия – кризата от 1929 година, съпроводена с прословутия срив на Нюйоркската фондова борса. Умишлено предизвиканият недостиг на пари в обращение довел до нея. Тя е христоматиен пример, който днес се изучава само в някои подбрани икономически школи.

След тази кратка и съвсем непълна лекция, се надявам да ви е станало ясно, защо кейнсианството е несъстоятелно. Този социализъм, при който държавата става основен предприемач и работодател, предоставя на тепсия икономиката й в ръцете на частните банкери. Тъй като те печатат парите и ги предоставят на правителствата срещу лихва. С други думи – дърпат конците в цялото стопанство. А това означава – и на политиката. А както знаем, тя е продължение на икономиката. Където и това свърши, идва войната – икономика с други средства.

Не случайно Майер Амшел Ротшилд заявил:

„Дайте ми контрола над националната валута и няма да ме интересува кой прави законите.“

Неговият син Нейтън, поставил в Лондон солидните основи на могъщото семейно богатство и проправил пътя му към световното господство, през двайсетте години на деветнадесетото столетие, когато овладял Bank of England, безсрамно обявил:

„Не ме е грижа каква кукла е поставена на английския трон, за да управлява империята, над която слънцето никога не залязва. Човекът, който контролира снабдяването на Британия с пари, контролира Британската империя. А аз контролирам снабдяването на Британия с пари.“

Какво изрекъл в началото на ХХ век Джон Дейвид Рокфелер – агент на Ротшилдови в Америка? Следното:

„Конкуренцията е грях, затова трябва да я ликвидирате.“

Оттогава е напълно безсмислено и жалко да се говори за някаква пазарна икономика. Истинският пазар предполага договаряне между продавач и купувач. Когато не се разберат, просто няма сделка. Останалото е кейнсианство, държавен капитализъм, социализъм. За мен – комунизъм.

А той представлява висша форма на егоизъм, алчност и мракобесие. За жалост войните са най-печелившата човешка дейност. Те зависят от правителствата, които, на свой ред, чрез парично-кредитната система са поставени под тоталния контрол на крупните интернационални банкери. Затова планетата постоянно гори в пламъците на военни пожари. А от много години сме свидетели на сливания и окрупнявания на и без друго гигантски корпорации.

По асоциация, заради течащата докато пиша стачка на обслужващия персонал в най-голямата френска авиокомпания, нейното название е “Air France–KLM”. И тя е френско-холандска. Получи се след сливането през 2004 година на френската “Air France” и холандската “KLM” – съкращение от “Koninklijke Luchtvaart Maatschappij” N.V. – „Кралски холандски авиолинии“ АД. Ала двете са част от обединението “SkyTeam”, основано на 22 юни 2000 г. То е едно от трите – засега – най-значими обединения в отрасъла.

Другите две са най-голямото – “Star Alliance”, събрало в едно шведската “Scandinavian Airlines” или “SA”, тайландската “Thai Airways International”, канадската “Air Canada”, германската “Lufthansa”, американската “United Airlines”, бразилската “VARIG”, австрийската “Austrian Airlines Group” (“Austrian Airlines”, “Tyrolean Airways” и “Lauda Air”), сингапурската “Singapore Airlines”, британската “BMI” (“British Midland”) и мексиканската “Mexicana Airlines”, и “Oneworld” – германската “Air Berlin”, американската “American Airlines”, британската “British Airways”, хонгконгската “Cathay Pacific”, австралийската “Qantas”, испанската “Iberia”, финландската “Finnair”, японската “Japan Airlines”, южноамериканските “LATAM Brasil” и “LATAM Chile”, малайзийската “Malaysia Airlines”, катарската “Qatar Airways”, йорданската “Royal Jordanian”, руската “S7 Airlines” (Авиакомпания „Сибирь“), шриланкската “SriLankan Airlines” и още 30 техни дъщерни авиокомпании.

diagnosa.net/

Нагоре