Постинг
20.08.2016 19:35 -
Чарлз Лейниъс „Видях как руснаците превземат България“.
Омраза, пренебрежение и изконно недоверие – това е физическият свят на комунизма; една медицинска диагноза би постановила,
че това е патологичен негативизъм[Карел Чапек – известен чешки писател, драматург, литературен критик, публицист, издател и фотограф. (“Why I am not a Communist?” by Karel Čapek, translated and provided by Martin Pokorny, “Přнtomnost”, № 4, December 2, 1924 г., online: http://capek.misto.cz/english/communist.html)]
В броя от октомври, но през 1945 г., от страница 16 на най-многотиражното списание в САЩ – “Reader’s Digest”, започва репортажът на Чарлз Лейниъс „Видях как руснаците превземат България“.
„Първите руснаци преминаха границата на 8 септември. Уморени като кучета, мръсни от битките, но досущ като завоеватели, те караха своите очукани автомобили. Имаха невъзмутим вид като индиански войници, издялани от дърво. Бяха със снаряжението от битките и изглеждаха така. Розовобузи младежи, съсипани от времето ветерани, широкоплещести великани и измършавели дребосъци – всички имаха нещо общо – приличаха на свирепи, безмилостни воини.
Лъскав американски „Пакард“ водеше покритата с кал безлична колона. Джипове и камиони, произведени в Америка, съставляваха половината от автомобилите…
Слухове за изнасилвания и грабежи, идващи от провинцията, предхождаха руснаците. Но радостните поздравителни възгласи започнаха, още когато първата кола премина под портрета на Сталин, окачен върху набързо издигнатата арка на победата, украсена с червени знамена. Българите крещяха своите приветствия.
Същата вечер софийските ресторанти и кафенета бяха препълнени с гладни руснаци. Военни полицаи с червени фуражки патрулираха по улиците. Напети рускини, издокарани в ботуши и автомати, изглежда поемаха движението. Седмица по-късно руснаците приключиха окупирането на България.
Червената армия започна операции за събиране на храна. Селяни, които допреди часове бяха развявали червени знамена, виеха от мъка, когато съветските войници отнасяха прасета, коне и говеда, и си присвояваха храната и фуража им. След няколко злополучни случая обаче селяните разбраха, че е най-добре да оставят войниците да вземат каквото искат.“
„Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата война и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население“. Лично съм го чел и мога дори да посоча къде съм го чел; та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Финския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя, плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия – и ще се бием за вярата на поробените!
„Как смеят!“ – кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, гледат ни накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!…
И се надигна врява.“[ Федор Михайлович Достоевский – „Ноябрь – Глава первая: II. Самый лакейский случай, какой только может быть“, във: Ф.М. Достоевский – „Собрание сочинений в 15 томах“, Том четырнадцатый – Дневник писателя. 1877, 1880, август 1881, Издательство „Наука“, Санкт-Петербург, 1995 г., стр. 347-348, online: http://www.rvb.ru/dostoevski/01text/vol14/01journal_77/314.htm]
Този път, след 9 септември 1944 година, пак имало врява, но съвсем различна. Както е писал класикът, „освободителите“ червеноармейци „не взимали само от голо риза, дете от майка“…
„Скоро стана ясно, че Съветите ще управляват България по непреклонен тоталитарен начин. Те ръководеха косвено, но ефикасно чрез Отечествения фронт, безпартийна организация от типа, който Москва обикновено предпочиташе и покровителстваше.
Отечественият фронт беше организиран от лукавата червенокоса Цола Драгойчева, фанатична комунистка, обучена от Москва, а днес диктаторка на България. С комунистите, които контролираха добре въоръжените шумкари, и при наличието на руската армия, проникнала в страната, за нея беше сравнително лесно да постави комунисти на ключовите постове в новото правителство.
По времето на преврата комунистите не брояха повече от 5 процента от цялото население, което възлизаше на около 6 000 000. Мнозинство са славянски селяни, традиционни симпатизанти на Русия, но със сигурност не и прокомунистически настроени. Почти всеки селянин притежава свое собствено стопанство. И сам си е господар. Гражданите на София, прекомерно разраснал се провинциален град, са синове и внуци на селяни. Когато спечелят пари, обикновено ги влагат в недвижими имоти. Големи богаташи всъщност няма…
Във всеки град и село на България комунистите завзеха гражданската администрация. Обикновени престъпници – убийци и крадци – бяха освободени от затворите и назначени на постове в полицията на Югов.[Антон Югов – комунистически фунционер, първият министър на вътрешните работи в доминираното от комунистите правителство на престъпната коалиция Отечествен фронт. То е съставено от БРП (к), БЗНС, БРСДП, кръг „Звено“ и „независими“. Един от министрите – без портфейл, е Никола Петков, подписал се под приетата на 20 декември 1944 г. Наредба-закон за трудововъзпитателните общежития, евфемизъм за концентрационните лагери. Негов помощник и съветник – разбирайте слуга, е Аврам Кало – баща на депутата и говорителя на Георги-Първановата Партия „АБВ“ – пряк филиал на БКП и ръководената от нея ДС. Във второто правителство на ОФ има и… радикал-демократ!] Те често арестуваха хора просто, защото са добре облечени. С куршуми решаваха стари лични спорове. Българи ми съобщаваха, че във всяка община полицейският началник, кметът и данъчният, а понякога и техните заместници, са били разстрелвани или пребивани до смърт.
Повече от сто бивши регенти, министри, заместниците им, народни представители и служители на починалия цар, бяха осъдени на смърт от така наречения Народен съд, натъпкан с комунистически прокурори, съдии и съдебни заседатели.
Според официалните сведения „народните съдилища“ са осъдили на смърт 2007 души, а 3064 други – на затвор. Бившият министър-председател Багрянов, който се постара да сключи примирие със Съюзниците и заяви на германците, че България излиза от войната, беше един от тях. Мнозина загинаха, просто защото можеха да се издигнат като опозиционни лидери и да застрашат новия режим.“
Когато се държиш като роб или слуга, получаваш онова, което заслужаваш. Ние продължаваме с това – ту към Съветите, ту към американците, ту към европейците. Слънчогледи – не всички, има малобройни изключения – със самочувствието на slaves, което ще рече – без никакво. Както справедливо отсъдил Петко Славейков:
„И не знаем, не можеме, не щеме да работим за себе си със време. Само знаем и можеме, и щеме един други злобно да се ядеме…“[ Петко Р. Славейков – Не сме народ“, 1875 г.]
Да напиша ли като него:
„Не сме народ, не сме народ, а мърша, хора, дето нищо не щат да вършат. Всичко тежко, всичко мъчно е за нас! „Аз не зная! Аз не мога!“ – общ е глас.“[ Пак там.]
Двадесет и четири месеца след публикацията в американското списание “Reader’s Digest” животът у нас е тотално променен. Минал е незаконният референдум „за република“. Нелегитимен, понеже действащата Търновска конституция не предвижда провеждане на допитвания до народа. Което не пречи и днес комунистически „юристи“, за момент забравили произхода си, или захвърлили го като износена дреха, да твърдят, че тя била най-прогресивната и най-демократичната за времето си.
Зетят на министър-председателя Георги Кьосеиванов, късен агент на ДС, журналистът и дипломатът Стефан Бочев, сетне – дългогодишният концлагерник от Белене, свидетелства:
„Интересна беше тая американска дипломация у нас: още Ърл, пратеникът на Рузвелт до края на 1941 г., бе някакво недоразумение – кабаретен герой и той. Идваха ми Баб и Стив на уикенд, в Чамкория, прекарвахме много мило: те бяха идеално чисти, добри американски младежи – просто изложбени екземпляри за превъзходността на американската образователна система. Но нямаше какво да си кажем с тях, колежанчетата…
„Американската мисия беше в едновремешната сграда на БТА, там, където сега е хотел „София“
.[ За по-младите – „Радисън“, ако за пореден път не са променили името, съгласно пристрастията на поредния „собственик“, назначен от ЦК на БКП. Последният, който ми е известен, е любимецът на отявлените съветски комунисти и на „избягалите“ висши буржоазни дейци Спас Русев – комсомолски натегач, висш бригадирски шеф в ЦК на ДКМС, личен шофьор на Стоян Марков – „Стенмар“, член на Политбюро на ЦК на БКП, близък на Огнян Дойнов и Робърт Максуел, тъст на Георги Велчев, чийто брат Милен беше вицепремиер и финансов министър в кабинета на бившия цар. Но също така Русев се оказа приятел не само със Симо, с лондонския му син Кирил, и с Иван Станчов, а с цялата болшевишка колония, проводена от Държавна сигурност в британската столица. Освен това комунистът Русев, щатен сътрудник на Управление „Безопасност и охрана“ – УБО, на ДС, беше легнал на сърцето на комунистическите „антикомунисти“ от СДС Лея Коен и Петко Симеонов, както и на „демократката“ Юлия Берберян, в чието сътрудничество с ония служби никой не може да ме разубеди. До скоро Спас Русев се водеше собственик на доста неща, на първо място – на БТК. А братята Велчеви и другарят Катев – също от лондонската шайка на БКП-ДС, са начело на управляващото тяло на тукашния филиал на кагебистката VTB Capital plc (ВТБ Капитал) – бивша Внешторгов банк. В това си качество Милен Велчев е и в ръководството на „Вива телеком България“.
Каква гъста мрежа от комунистически връзки, пръснати по цялата планета!]
Като влязох, вътре пълно с очевидни ченгета: бай ти Барнс[Главата на американската мисия в Съюзническата контролна комисия.] „ангажирал персонал“, доставен му все от… „другарите“.“[ Стефан Бочев – „Автопортретът ми като журналист и дипломат“, Фондация „Комунитас”, София, 2009 г., стр. 295.]
„Като си отиде Барнс, останаха да управляват мисията две мили американски колежанчета – Баб Хорнър и Стив Кливланд, единият 26-годишен, другият едва на 23, а пък съпругата му само на 19 години, една прекрасна руска княгиня (Стив беше внук на президента Кливланд). Тях бе намерил държавният департамент да прати в София да се борят с болшевикуса азиатикус! Толкова се и пребориха, милите, та в края на краищата работите се докараха до нечуваното унижение да се обсажда американската легация от въоръжена милиция и САЩ да се съгласи да предаде в ръцете на „народната“ власт своя собствен дългогодишен преводач Милчо Ш. Когото „народната“ милиция веднага така изкуландри [употреби], та призна, че комай и месечината бил откраднал; и досега – сетне, като го оставиха на мира – си остана чалдисан и завърши живота си в едно градче в Стара планина.“
diagnosa.net/
че това е патологичен негативизъм[Карел Чапек – известен чешки писател, драматург, литературен критик, публицист, издател и фотограф. (“Why I am not a Communist?” by Karel Čapek, translated and provided by Martin Pokorny, “Přнtomnost”, № 4, December 2, 1924 г., online: http://capek.misto.cz/english/communist.html)]
В броя от октомври, но през 1945 г., от страница 16 на най-многотиражното списание в САЩ – “Reader’s Digest”, започва репортажът на Чарлз Лейниъс „Видях как руснаците превземат България“.
„Първите руснаци преминаха границата на 8 септември. Уморени като кучета, мръсни от битките, но досущ като завоеватели, те караха своите очукани автомобили. Имаха невъзмутим вид като индиански войници, издялани от дърво. Бяха със снаряжението от битките и изглеждаха така. Розовобузи младежи, съсипани от времето ветерани, широкоплещести великани и измършавели дребосъци – всички имаха нещо общо – приличаха на свирепи, безмилостни воини.
Лъскав американски „Пакард“ водеше покритата с кал безлична колона. Джипове и камиони, произведени в Америка, съставляваха половината от автомобилите…
Слухове за изнасилвания и грабежи, идващи от провинцията, предхождаха руснаците. Но радостните поздравителни възгласи започнаха, още когато първата кола премина под портрета на Сталин, окачен върху набързо издигнатата арка на победата, украсена с червени знамена. Българите крещяха своите приветствия.
Същата вечер софийските ресторанти и кафенета бяха препълнени с гладни руснаци. Военни полицаи с червени фуражки патрулираха по улиците. Напети рускини, издокарани в ботуши и автомати, изглежда поемаха движението. Седмица по-късно руснаците приключиха окупирането на България.
Червената армия започна операции за събиране на храна. Селяни, които допреди часове бяха развявали червени знамена, виеха от мъка, когато съветските войници отнасяха прасета, коне и говеда, и си присвояваха храната и фуража им. След няколко злополучни случая обаче селяните разбраха, че е най-добре да оставят войниците да вземат каквото искат.“
„Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата война и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население“. Лично съм го чел и мога дори да посоча къде съм го чел; та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Финския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя, плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия – и ще се бием за вярата на поробените!
„Как смеят!“ – кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, гледат ни накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!…
И се надигна врява.“[ Федор Михайлович Достоевский – „Ноябрь – Глава первая: II. Самый лакейский случай, какой только может быть“, във: Ф.М. Достоевский – „Собрание сочинений в 15 томах“, Том четырнадцатый – Дневник писателя. 1877, 1880, август 1881, Издательство „Наука“, Санкт-Петербург, 1995 г., стр. 347-348, online: http://www.rvb.ru/dostoevski/01text/vol14/01journal_77/314.htm]
Този път, след 9 септември 1944 година, пак имало врява, но съвсем различна. Както е писал класикът, „освободителите“ червеноармейци „не взимали само от голо риза, дете от майка“…
„Скоро стана ясно, че Съветите ще управляват България по непреклонен тоталитарен начин. Те ръководеха косвено, но ефикасно чрез Отечествения фронт, безпартийна организация от типа, който Москва обикновено предпочиташе и покровителстваше.
Отечественият фронт беше организиран от лукавата червенокоса Цола Драгойчева, фанатична комунистка, обучена от Москва, а днес диктаторка на България. С комунистите, които контролираха добре въоръжените шумкари, и при наличието на руската армия, проникнала в страната, за нея беше сравнително лесно да постави комунисти на ключовите постове в новото правителство.
По времето на преврата комунистите не брояха повече от 5 процента от цялото население, което възлизаше на около 6 000 000. Мнозинство са славянски селяни, традиционни симпатизанти на Русия, но със сигурност не и прокомунистически настроени. Почти всеки селянин притежава свое собствено стопанство. И сам си е господар. Гражданите на София, прекомерно разраснал се провинциален град, са синове и внуци на селяни. Когато спечелят пари, обикновено ги влагат в недвижими имоти. Големи богаташи всъщност няма…
Във всеки град и село на България комунистите завзеха гражданската администрация. Обикновени престъпници – убийци и крадци – бяха освободени от затворите и назначени на постове в полицията на Югов.[Антон Югов – комунистически фунционер, първият министър на вътрешните работи в доминираното от комунистите правителство на престъпната коалиция Отечествен фронт. То е съставено от БРП (к), БЗНС, БРСДП, кръг „Звено“ и „независими“. Един от министрите – без портфейл, е Никола Петков, подписал се под приетата на 20 декември 1944 г. Наредба-закон за трудововъзпитателните общежития, евфемизъм за концентрационните лагери. Негов помощник и съветник – разбирайте слуга, е Аврам Кало – баща на депутата и говорителя на Георги-Първановата Партия „АБВ“ – пряк филиал на БКП и ръководената от нея ДС. Във второто правителство на ОФ има и… радикал-демократ!] Те често арестуваха хора просто, защото са добре облечени. С куршуми решаваха стари лични спорове. Българи ми съобщаваха, че във всяка община полицейският началник, кметът и данъчният, а понякога и техните заместници, са били разстрелвани или пребивани до смърт.
Повече от сто бивши регенти, министри, заместниците им, народни представители и служители на починалия цар, бяха осъдени на смърт от така наречения Народен съд, натъпкан с комунистически прокурори, съдии и съдебни заседатели.
Според официалните сведения „народните съдилища“ са осъдили на смърт 2007 души, а 3064 други – на затвор. Бившият министър-председател Багрянов, който се постара да сключи примирие със Съюзниците и заяви на германците, че България излиза от войната, беше един от тях. Мнозина загинаха, просто защото можеха да се издигнат като опозиционни лидери и да застрашат новия режим.“
Когато се държиш като роб или слуга, получаваш онова, което заслужаваш. Ние продължаваме с това – ту към Съветите, ту към американците, ту към европейците. Слънчогледи – не всички, има малобройни изключения – със самочувствието на slaves, което ще рече – без никакво. Както справедливо отсъдил Петко Славейков:
„И не знаем, не можеме, не щеме да работим за себе си със време. Само знаем и можеме, и щеме един други злобно да се ядеме…“[ Петко Р. Славейков – Не сме народ“, 1875 г.]
Да напиша ли като него:
„Не сме народ, не сме народ, а мърша, хора, дето нищо не щат да вършат. Всичко тежко, всичко мъчно е за нас! „Аз не зная! Аз не мога!“ – общ е глас.“[ Пак там.]
Двадесет и четири месеца след публикацията в американското списание “Reader’s Digest” животът у нас е тотално променен. Минал е незаконният референдум „за република“. Нелегитимен, понеже действащата Търновска конституция не предвижда провеждане на допитвания до народа. Което не пречи и днес комунистически „юристи“, за момент забравили произхода си, или захвърлили го като износена дреха, да твърдят, че тя била най-прогресивната и най-демократичната за времето си.
Зетят на министър-председателя Георги Кьосеиванов, късен агент на ДС, журналистът и дипломатът Стефан Бочев, сетне – дългогодишният концлагерник от Белене, свидетелства:
„Интересна беше тая американска дипломация у нас: още Ърл, пратеникът на Рузвелт до края на 1941 г., бе някакво недоразумение – кабаретен герой и той. Идваха ми Баб и Стив на уикенд, в Чамкория, прекарвахме много мило: те бяха идеално чисти, добри американски младежи – просто изложбени екземпляри за превъзходността на американската образователна система. Но нямаше какво да си кажем с тях, колежанчетата…
„Американската мисия беше в едновремешната сграда на БТА, там, където сега е хотел „София“
.[ За по-младите – „Радисън“, ако за пореден път не са променили името, съгласно пристрастията на поредния „собственик“, назначен от ЦК на БКП. Последният, който ми е известен, е любимецът на отявлените съветски комунисти и на „избягалите“ висши буржоазни дейци Спас Русев – комсомолски натегач, висш бригадирски шеф в ЦК на ДКМС, личен шофьор на Стоян Марков – „Стенмар“, член на Политбюро на ЦК на БКП, близък на Огнян Дойнов и Робърт Максуел, тъст на Георги Велчев, чийто брат Милен беше вицепремиер и финансов министър в кабинета на бившия цар. Но също така Русев се оказа приятел не само със Симо, с лондонския му син Кирил, и с Иван Станчов, а с цялата болшевишка колония, проводена от Държавна сигурност в британската столица. Освен това комунистът Русев, щатен сътрудник на Управление „Безопасност и охрана“ – УБО, на ДС, беше легнал на сърцето на комунистическите „антикомунисти“ от СДС Лея Коен и Петко Симеонов, както и на „демократката“ Юлия Берберян, в чието сътрудничество с ония служби никой не може да ме разубеди. До скоро Спас Русев се водеше собственик на доста неща, на първо място – на БТК. А братята Велчеви и другарят Катев – също от лондонската шайка на БКП-ДС, са начело на управляващото тяло на тукашния филиал на кагебистката VTB Capital plc (ВТБ Капитал) – бивша Внешторгов банк. В това си качество Милен Велчев е и в ръководството на „Вива телеком България“.
Каква гъста мрежа от комунистически връзки, пръснати по цялата планета!]
Като влязох, вътре пълно с очевидни ченгета: бай ти Барнс[Главата на американската мисия в Съюзническата контролна комисия.] „ангажирал персонал“, доставен му все от… „другарите“.“[ Стефан Бочев – „Автопортретът ми като журналист и дипломат“, Фондация „Комунитас”, София, 2009 г., стр. 295.]
„Като си отиде Барнс, останаха да управляват мисията две мили американски колежанчета – Баб Хорнър и Стив Кливланд, единият 26-годишен, другият едва на 23, а пък съпругата му само на 19 години, една прекрасна руска княгиня (Стив беше внук на президента Кливланд). Тях бе намерил държавният департамент да прати в София да се борят с болшевикуса азиатикус! Толкова се и пребориха, милите, та в края на краищата работите се докараха до нечуваното унижение да се обсажда американската легация от въоръжена милиция и САЩ да се съгласи да предаде в ръцете на „народната“ власт своя собствен дългогодишен преводач Милчо Ш. Когото „народната“ милиция веднага така изкуландри [употреби], та призна, че комай и месечината бил откраднал; и досега – сетне, като го оставиха на мира – си остана чалдисан и завърши живота си в едно градче в Стара планина.“
diagnosa.net/
То свърши вече... И ако ме питаш мене, всичкото елит са един отбор. Аз вече не ги деля, защото виждам, че и двата лагера искаха да унищожат България. И им се удаде...
цитирайТърсене
Блогрол
1. ПАРАЛЕНА РЕАЛНОСТ
2. spectator-bg.
3. http://smoloko.com/
4. Андромеда Нео Нула
5. universalnite1neo
6. Религия-maranatha
7. Митът за Холокоста
8. get
9. Как бяха измислени “волжките българи”.
10. gepard96
11. memoriabg.com
12. История-Записки колымчанина
13. rebellion
14. Портос
15. Terra Byzantica
16. история
17. Нео Нула
18. bainiki
19. dbs
20. За Буквите,Числата и Времето...
21. windowsnikolai
22. mominasylza
23. shtaparov
24. автор: jedidiah
25. Ламбо
26. Логик
27. ezdra
28. Древните
29. Илюминати
30. netsky
2. spectator-bg.
3. http://smoloko.com/
4. Андромеда Нео Нула
5. universalnite1neo
6. Религия-maranatha
7. Митът за Холокоста
8. get
9. Как бяха измислени “волжките българи”.
10. gepard96
11. memoriabg.com
12. История-Записки колымчанина
13. rebellion
14. Портос
15. Terra Byzantica
16. история
17. Нео Нула
18. bainiki
19. dbs
20. За Буквите,Числата и Времето...
21. windowsnikolai
22. mominasylza
23. shtaparov
24. автор: jedidiah
25. Ламбо
26. Логик
27. ezdra
28. Древните
29. Илюминати
30. netsky
