Блогът на budha2 :: Има народи Антропофаги и други Лотофаги. Последните със своето безпаметство стават храна на пъ...

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

20.08.2016 20:39 - Има народи Антропофаги и други Лотофаги. Последните със своето безпаметство стават храна на първите

Автор: budha2 Категория: Политика

Прочетен: 1211 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 20.08.2016 21:08

Истината е борба за живот и доброта,
измамата е слуга и възхвала на злото

Потулването на истината, втълпяването на всякакви лъжи и фалшиви кумири в народното съзнание неусетно и съвсем не случайно ни тласка към неувереност в нашите собствени сили. То вгражда в колективната душа на нас, българите, у̀плах и комплекси за малоценност. Поставя ни в състояние на постоянно подчинение. Като същевременно ни отклонява от правилната посока, по която да дирим причините за нашите неудачи – преди всичко в самите нас и във водачите ни.

Освен това ни натиква в удобен другиму коловоз, който не води нашего брата към възход и успехи, а все към същото вечно разединение и примирение.

Цялата ни история е писана под чужда диктовка. За да внушава комплекси и да издига фалшиви „герои“. И да нанася трудно заличими поражения върху българския дух, самосъзнание и самочувствие.

Така се ражда митологията за „националните герои“. Тя е наложена отвън, от юдеомасоните. Онези, които през ХІХ век, в изпълнение на изискванията на Ротшилдови за обособяване на национални държави, в това число – и на народи, вербували буйни младежи. Обещавайки им власт и пари, тези Франкенщайновци – например евреина масон Джузепе Мацини, ги превръщали в истински чудовища.

Ако решите да опровергаете изградените легенди, да свалите изкуственото злато от лъжовните ореоли на псевдогероите, да покажете техните истински, а не измислени образи, ви нападат легиони от дегенерати, жертви на пропагандата. На същата тази канонада от измислици, която започнала година-две след края на Руско-Турската война – първата касапница на хора заради петрол в историята.

Ако пионерската заслуга на овчаря Захарий е безспорна, масоните дължат най-високото признание на Иван Вазов. До ден днешен поддържат култа както към него, така и към онези, които чрез словото си той изобрази като „икони на националната революция“. Нещо, което никога не се е състояло.

Не случайно някакъв комитет, посветен на Васил Левски, е оглавяван от комуниста и масона Васил Василев, агент на Държавна сигурност с псевдонимите „Паскал“ и „Бобев“. Той е бил вербуван през 1976 година. И е толкова „голям националист“ и „предприемач“, че унищожи столичния Завод за хладилна техника „Мраз“. На всичко отгоре не е превеждал осигуровки на стотици свои работници и служители. Така „патриотично“ ги е обрекъл на мизерни старини!

На младини, които прекарал в средноазиатската част на Русия, неговият брат, бъдещият министър и генерал Георги Вазов, изповядвал следното в разговор с някаква дама:

„Има хора, които се придържат до принципа “Ubi bene, ubi patria“ (където ми е добре, там е моето отечество). Та и въобще по всичко изглежда, че по-голямата част от нашия народ принадлежи в туй отношение към народите, които аз бих нарекъл „Лотофаги“…

Ако сте чели Одисеята, ще си припомните, може би, че там се разказва как Одисея във време на своите скитания пристигнал с другарите си на един остров, където жителите се хранели само с един медоносен лотос, чудесна храна, която обаче имала свойството да кара хората да забравят всичко минало. Другарите му яли и забравили кои са, за какво са тръгнали и вече не искали да се качат на корабите. С голям труд и усилия се удало на Одисея да ги изтласка от острова, да ги качи на корабите и да бяха по-далеч от острова и сладката му отрова…

Има народи Антропофаги и други Лотофаги. Последните със своето безпаметство стават храна на първите, както добитъкът със своето безпаметство е храна на човека. Ако българското племе помнеше своя народ и език и държеше здраво за тях, то в течение на 500 години той би запълнил със своята родливост целия Балкански полуостров и би прелял отвъд морето, в островите и в Мала Азия. Между туй ние го виждаме (населението) все толкова голямо, като че ли никак не е нараснало, защото всичко, което е слязло от дивите балкани в полето, е било изядено от съседните народи – Антропофаги: гърци, сърби, румъни и турци, които обкръжават тоя народ от Лотофаги. Със своята кръв той е поддържал съществуванието на тия изродени раси и тоя процес продължава и до днес. Древните гърци отдавна не съществуват, туй, което виждаме днес, е елиногласни българи. В Сърбия българите съставят една важна част от населението, а в Румъния в повече от половината население тече българска кръв. Така е и с турците, в които нищо османско няма.

– На какво приписвате тоя порок на Вашия народ?

– На няколко хубави качества: способност към чужди езици, способност да се лесно приспособява и отсъствие на шовинизъм. Както виждате, за Лотофагите и добрите качества са вредни. Той има и друго ценно качество – то е търпението. Но това го не ползва също ни най-малко, както не ползва и вола неговото волско търпение, защото казва един наш поет:

„Касапина коли и най-кротките крави, а дивите вълци са живи и здрави!“

Да, безпаметството влече след себе си ужасни последици:

Първо, Лотофагите не помнят нито доброто, нито лошото. Те не умеят да различават приятеля от врага, благодарение на което те често унищожават благодетелите си и стават лесна плячка на враговете си. Понеже нищо не помнят, те вървят след всеки, който умее да ги лъже – там царува демагогията.

Второ, друга лоша последица е, че те не помнят родство, братство и затова отцеубийството и братоубийството са обикновено явление, а когато им не достигне лотос, те се ядат едни други като рибите.“[Георги М. Вазов, Генерал-лейтенант о.з., бивш министър на войната – „В пустините на Средна Азия: Службата ми в Русия. Спомени на един офицер“, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, София, 1993 г., стр. 164-165.]

И ние се ядем, защото сме „лотофаги“.

Подобно на Захарий Стоянов, Стоян Заимов бил масон. Но нима вече нямаме достатъчно улики, че „светлите личности“ Васил Кунчев и Христо Ботйов са членували в „зидарски“ ложи? Не, почти невъзможно е да намерите доказателствата, за които споменатите пропагандисти постоянно претендират. Те затова са тайни общества, за да не оставят следи на светло. Най-малко – документи. Появата на писмени свидетелства е изключение, което потвърждава правилото.

Та Заимов посочва, че не само той, доста българи – „ние“ – „не вярват“, че у нас Ботйовата мечта – „принципите на парижките комунари от 1870 г.“ ще бъде постигната. Обяснява го по най-простия и затова най-верния начин:

„… Защото България няма гладни тълпи, нямала ги е, и за дълго време не ще ги има.“[Стоян Заимов – „Миналото. Етюди върху „Записките“ на Захари Стоянов“, Издателство „Парадокс”, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, вече цит. съч., стр. 263.]

Не чак толкова дълго. Дойдоха комунистите, наложени отвън, за да осъществят Ботйовите комунарски въжделения. Те отнеха имотите и свободата на българите. Така гладът се настани в България. Това е факт, засегнал ме лично. Живял съм го.

Макар и плахи еволюционисти, „цариградските деятели“ отвоюваха независимостта на нашата православна църква и въздигнаха самостоятелната Българска екзархия. Докато Ботйовият и на останалите революционери фалимент се превърна в огромен масов гроб. От години над него – в Батак и Перущица, в Панагюрище и Стара Загора, край Дряново и Копривщица, „лъжливи уста“ мълвят молитви. А зад лицемерното „смирение“ същите предрешени в овче руно „зверове кожата ти да одерат“ и „кръвта да ти змии изпият“.[Вж. Христо Ботйов – „Борба“ в: Христо Ботйовъ – „Съчинения“, Книгоиздателство Ал. Паскалевъ, София, година на издаване не е посочена (вероятно в края на 30-е или началото на 40-е на м.в.), стр. 27.]

Ненадейно срещнах съмишленик в лицето на единствения реален български кандидат за Нобелова награда. Или по-скоро обратното – моя скромност се оказа със сходни на неговите схващания. Като разглежда опитите за биография на Христо Ботйов[260] от Захарий Стоянов и Димитър Т. Страшимиров, поетът Пенчо Славейков се разграничава от тях и то от позицията на противник на всякакви революции. Думите на Захарий Стоянов, че Ботйов бил „човек роден и предназначен от необяснимите стихии да бъде голям човек, за да води подире си тълпите, да заповядва и прави епохи“, синът на просветителя Петко Славейков преценява като проява на овчарското простодушие на техния автор.

Не вярвам в Бог, вярвам в юдаизма[Едгар Бромфман-старши (1929-2013) – канадско-американски бизнесмен, евреин, един от собствениците на корпорацията за спиртни напитки “Seagrams”, създадена през сухия режим чрез престъпна дейност. Фамилията Бронфман е действала съвместно със семейство Кенеди. Този Бронфман беше председател на Световния еврейски конгрес. Неговият син е гаулайтер на американското еврейско Гестапо, наречено Антиклеветническа лига – шпиц-команда на еврейската масонска ложа Б’ней Б’рит – Наследници на завета.]

Според него за мислещия човек Ботйов няма как да бъде такъв, даже не може да бъде герой на „свободната мисъл“. А когато коментира твърдението на Страшимиров, че „Ботев е най-добрият учител на младежта, кристализиран индивид, хармоничен в своите дела и думи“, Пенчо Славейков отсича:

„Не само едно по-основно запознанство с Ботйова… би показало фалшивостта на това положение, но даже един бегъл поглед на разрушителното влияние, което животът и произведенията на Ботйова упражняват върху нашата младеж, би подсетил всекиго, че ние тук имаме работа с нещо мъчно, неуталожено, буйно, нещо, което зашеметява със своя кипеж, а не обистря, както би трябвало да прави онзи, когото поставят за учител на младежта.“

За Славейков Ботйов е тъй „ирационален, че ако ние учим младежта да гледа през призмата на неговия характер и дела, ние ще възпитаме чардафоновска младеж, която ще се интересува само от собствените си вагабондажи.“[Колко прав е бил класикът личи и от това, че даже един изрусен цигански хомосексуалист, който произвежда огромно количество музикален кич, минаващ за „върховно изкуство”, смята нехранимайковците едва ли не за светии. Питат чалгаджията Азис, който всъщност е Васил, но сам се нарича Василка: „Понеже споменахме Левски, кои са според вас националните герои на България?” И той или тя, да ме прости Господ, отвръща: „Левски и Ботев, макар да звучи като клише. За тях трябва да има празници, да се вдигат паметници, да се споменават имената им не само на годишнини от рождението или смъртта.” (Кристина Патрашкова – Азис: Ако можех да избирам, нямаше да бъда гей”, в. „Уикенд”, Брой 27 /295/, София, 4–10 юли 2009 г., стр. 70.) От своя страна, интервюиращата също минава за „висока топка” в театралната- и кинокритиката, за водеща журналистка в областта на културата?! Какъв избор на събеседник и какво възпитание!]

Авторът на „Кървава песен“ смята Ботйов за „човек с незавършен характер и с мътен бродеж на духа“.[Пенчо Славейковъ – „Българска литература“, Книгоиздателство Паскалевъ, София, 1923 г., стр. 110-115.] Нима е случайно, че когато възпява героите на освободителното движение, Ботйов отсъства:

„Борци, проникнати от тоя свят и строг завет, посочиха на бъдещето хода – и паметта за тях в сърцето си народа ще пази, докато пребъде век, и с тях ще се гордей. Смъртта те срещнаха без страх, смърт за свобода, смърт възвишена и свята!

Хаджи Димитър, Левски, Кънчев, Караджата, со своя подвиг те възчудиха света; те, като лястовици дошли пред пролетта, ней жъртва станаха – честита нейна жъртва!…“[ Пенчо П. Славейков – „Кървава песен” в: Пенчо Славейков – „Стихотворения и поеми”, slovo.bg, Сдружение с идеална цел „Словото“, slovo.bg, София, 2000-2009 г., Втора песен: На Ооборище, online: http://www.slovo.bg/old/slaveykov/blood/02.htm]

Разбира се, не съм съгласен с изброените имена. Но не мога да си позволя да ги скрия. Би било манипулация. Несъстоялият се наш Нобелов лауреат явно нямал и най-малка представа за плагиатствата на сина на калоферския даскал Ботьо. Прочее – роден в Карлово. Бащата Петков, не онзи, който уподобил Хайнрих Хайне в най-прочутия си куплет. Дето несръчно, безсрамно и безнаказано, поради общото невежество,[ Няма противоречие с твърдението ми за процъфтяване на образованието. Та по онова време ние нямаме литература и писатели. Преводите били оскъдни, предимно на руски автори и то на народниците, тоест – социалистите, и на нихилистите.] крадял идеи и цели пасажи от пламенните статии на френския социалист-анархист Пиер-Жозеф Прудон.[Това донякъде обяснява защо туземните ни анархокомунисти – шепичка – са най-яростните защитници на Христо Ботйов. Речете ли нещо критично за „светлата“ личност, ще ви избодат очите.]

Добре, ама „спуканият мехур“ на техните „революционни“ блянове и стремежи без време отнесе в отвъдното повече от петнадесет хиляди българи. Такава ужасяваща сметка няма плата! За да не възразите, че завистта тласка Славейков–син, ще цитирам писаното от него за собствения му баща:

„От тримата поети на миналото Славейков е най-разнообразен в темите и формите при тяхната обработка. В историко-литературно отношение той заема преднина пред тях, и ако Ботйов, пряк негов ученик в много неща, го е отминал далеч напред по глъбината на своето поетическо чувство и конкретността на въображението си, все пак поетическите похвати у Славейкова са по-разнообразни. И струва ми се, че няма да сбъркам, като кажа, че Ботйов е надминал Славейкова като поет, но не и като художник.“

Да имах късмета да срещна Пенчо Славейков, бих му рекъл, че любимият му Левски е стократно по-зъл „гений“ в сравнение с Ботйова. Който има сетива за истината и се въоръжи с търпение, ще разбере защо тъкмо от тази публикация. Тя можеше да бъде откъс от книга, но нейсе…

В самата „Нареда“ на Левски съществувал Наказателен закон. Той предвиждал смъртно наказание за щяло и нещяло. Особено строги били правилата за онези, които „застрашавали сигурността на делото“. Никаква прошка не очаквала и „чорбаджиите“, които отказвали да дадат пари за големия „безсребърник“ Васил Иванов Кунчев и за неговата подривна организация. Досущ като днешните престъпници, организирани в т. нар. силови групировки и сполучливо наречени мутри, бившият дякон Игнатий рекетирал по-заможните българи. Изпращал им заплашителни писма, в които недвусмислено предупреждавал:

„На нашето чело е написано: Чиста свобода или юнашка смърт.“

Кунчев лично е убивал и издавал заповеди за убийства на невинни хора. Описани са случаи, когато неговите „революционери“ затривали не само бащите, но и техните деца, станали неволни свидетели на зверствата. За да няма кой да ги издаде. Така постъпва мафията. А тя е част от Интернационала. Съвпадение ли е това, че през 1848 г. излиза „Манифестът на комунистическата партия“ и пак тогава еврейският масон Джузепе Мацини вдига революцията на Апенините? Названието мафия произлиза от акронима „Mazzini Autoriza Furti, Incendi, Avelenameti”, което ще рече „Мацини възлага обирите, палежите и отровителството“.[ Вж. Paul A. Fisher – „Their God is the Devil: Papal Encyclicals And Freemasonry”, American Research Foundation, Inc., Baltimore, Maryland, 1991 г., стр. 17.]

И за какво било всичко това? За пари и власт, за „интересен“ живот. В отговор на писмо от Найден Геров, руския консул в Пловдив, Христо Георгиев, единият от братята карловци, на които дължим сградата на Софийския университет и не само, „говори още по-неласкаво за Левски“, както отбелязва британската разузнавачка Мърсия Макдермот.[Вж. Мерсия Макдермот – „Апостолът на свободата“electronic-library.org/books/Book%200042.html] Братът на Евлоги Георгиев пише:

„Да беше тука главният шпионин Теофан Райнов се можеше да го слъжи и нещо или да го понаучи как да се отнесе, но за зла чест го няма, тръгна за Париж както казват,[Възможно е да е имал среща с предводителя на всички европейски революционери Джузепе Мацини, еврейския масон от Италия.] че какви ще ги рови и по тамо не знам, сега остава вече ако може да се научи нещо от наместника на Райнов – Касабов.

Прокламациите, що сте видели у Дякона, те се отпечатаха тука от Райнов и Касабов, и се придадоха всичките на Дякона, за да ги раздаде. Дяконът е онзи, дето прави лъжливите писма на Райнова, за да се препоръча, че е добър шпионин, какъвто Райнов, такъв е и Дяконът, и двамата за пари и баща си продават…“[ „Из архивата на Найден Геров“, стр. 296-297, писмо 473, Христо Георгиев до Найден Геров, 14 юни 1869 г. в: Евгений Волков – „Христо Ботев“, Превод от руски под редакцията на Михаил Попруженко, Боян Пенев и Михаил Арнаудов, Издание на ФАБ, София, 2009 г., стр. 289; в оригиналното издание: Евгени Волковъ – „Христо Ботевъ“, Библиотека „Мисъль и дейность“ № 2, Печатница „Бр. Миладинови“ София, 1929 г., стр. 117. ]

Погледнете горното вътрешно подзаглавие. Революционерите са като мафиота, контрабандиста Едгар Бронфман-старши. Не вярват в Бога, а в революцията. Тя е зачената от юдаизма, от сатаната – първия бунтовник, ако вярваме на онова, което вменяват синагогата и църквата.

Оженилият се за белградчанка Панайот Хитов отмъкнал пари от букурещкия Централен революционен комитет и си купил лозе край сръбската столица. Когато Христо Ботйов отишъл в Одеса, за да калесва Филип Тотю да оглави чета. Войводата му отговорил, че е професионалист. И поискал 1000 златни наполеона! След 120 лета по същия начин „българският Балцерович“, който според Андрей Луканов бил „откритие за България“,направил „този специфичен жест с потриването на пръстите“, явно давайки знак, че иска да му се плати, според спомените на Желю Желев. Става дума за циганския политикономист и премиер Иван Костов.

Кой не е бил такъв – сребролюбец? Бенковски ли?

„Бенковски, когато пожелава да му обковат сабята дава 40 екатеринки (руски златни рубли – б. а.). В България тогава, като част от Турската империя, хората са се разплащали с турски меджидиета, най-много с някоя и друга австроунгарска пара. Откъде, питам, Бенковски е имал тези руски пари? Че пък и да ги дава за обков само за да задоволи суетността си, с която е бил по-прочут, отколкото с революционната си дейност.“[paper.standartnews.com/archive/
2000/05/10/society/interv.htm]

Така наречените национал-революционери се отнасяли към труда така, както евреите и комунистите. За тях работата била мъчение, тегоба, а не радост.

„Бог и Троцки имат еднакво мнение за труда изобщо – първият го смята за наказание, а вторият счита, че само с принуда и наказания човешките същества могат да се съгласят да вкарат шиите си в хомота…“[ Георги Константинов – „Емигрантски спомени“, Том 1, Издателство „Шрапнел“, София, 2011 г., стр. 371.]

Въпросните национал-революционери не искали да създават, да градят. Тяхната цел била унищожението на българщината чрез погубването на естествения й елит.

„Имало е – винаги съм казвал, винаги ще казвам, ще изтъквам!“ – писа Стефан Бочев, наследник на два от най-заможните и успешните наши родове, прекарал повече от десетилетие в комунистическия концлагер „Белене“, – „друга една българска буржоазия: онази, давала средства за черквите, училищата, за зараждащата се книжнина, за националната (включително и под формата на „Черковния въпрос“) борба. Но тя е в… ХІХ век! А в ХХ век тя изчезна, бе в широк размер изместена…“

На нея са й видели сметката. Кои? Оцелелите разбойници от бандата на Левски, Ботйов и останалите, които през живота си един камък не са преместили. Но са живели охолно благодарение на своите външни, враждебни нам господари, или на гърба на околните. Ликвидирали са я т. нар. поборници, начело с физическия и духовен гном, страхливия масон и крадец Стефан Стамболов, шубелията и предателя Стоян Заимов и останалите от антибългарската хайдушка шайка. Все заради пусти пари – екатерининки, лири, наполеони…

Но как е било извършено това коренно преустройство на българския национален характер?

Още в своята пространна поема „Кървава песен“ Пенчо Славейков разкрил къде се корени злото, задаващо се пред българщината. Той ни е оставил образи на водачи – уж революционери – които нямали нищо общо с народа. Самовлюбени твари, чиято единствена цел била властта и богатството. Готови на несправедливости и на отчаяни мерки – даже на убийства.

Сега, със закъснение, отнасящо се поне до мен, от истинските архиви от онова време – 1876 година, узнаваме, че всички тези мекерета – „националните герои“ – били отомански агенти. Както с искрено негодувание писали през лятото на 1876 г. пратениците на истанбулските българи Драган Цанков и Марко Балабанов:

„Защо турските власти се преструваха, че не знаят уж нищо за действията, повече от явни, на някои пратеници или апостоли, които кръстосваха свободно страната в началото на пролетта? Защото тия апостоли, облечени в костюм на български патриоти, действаха със знанието често на самите тия власти, желаещи да предизвикат по тоя начин едно изкуствено движение, от което да вземат повод, за да турят в действие скроения си план да изтребят българите и да опустошат България.“

Откъде Пенчо Славейков бил наясно? Ами преживял го е от детска възраст. Баща му – Петко Рачев – който писал за него „Пенчо бре, чети, Пенчо не чете“, все отсъствал. Семейният живот му тежал. Харамийството било вътре в него, ама не съвсем. Не понасял жена си, ала нямал нищо против нейните бащини жълтици. Хем си падал по разгулния живот в кръчмите и с булките от шантаните, хем се правел на бунтар…

Ето как малкият Пенчо, дето все бил виновен, че „го мързи“, който на практика израснал куц и без баща, схванал какви са тези хайдути, революционери, въстаници. Още юноша и младеж, след т. нар. освобождение станал свидетел на опустошението на трудолюбиви хора. Човеци с достойнство и заслуги пред националната ни общност, ставали обект на поругаване. Съвсем по маниера, предаден от Захарий Стоянов в биографичния му очерк за Христо Ботйов:

„Описвал им живота на анекдотичните тогава казаци, как те живеели безгрижно, как крадели хитро и изкусно, как се канели да дойдат в България и хвърлят фереджите на всичките кадъни.

– Тия са истински хора, които разбират от живот и от тоя свят – говорил той. – Къща, покъщнина, робуване цяла година за парче хляб, треперене над жена и деца са работи смешни и бабешки. Аз като им казах, че ще си дойда да обиколя баща си и майка си, те се хванаха за корема и умряха от смях.

– Ах, дявол да го вземе, как аз да се докопам до такива хора, с тях да си умра! – възразил един Ботйов комшия, който си отивал само посред нощ у тях и който биел жена си всеки ден, че нямала късмет.

– Един кон, една пушка, която се дава от царщината, ето ти покъщнината на казака – продължил Ботйов. – Песни, веселби, рахати, какъвто у нас и чорбаджи Неделчо със своя шиник жълтици не може да види…

Разказвал им още Ботйов, че само тука, в България, а най-много в Калофер, хората зяпали глупаво в устата чорбаджиите и се бояли от тях, а сиромасите всеки подритвал. В другите земи, гдето той ходил, светът бил съвсем наопаки. Там, напротив, сиромашта била на почит, а богатите, като кърлежи на чужда пот, всеки ги мразел и презирал…“[Захарий Стоянов – „Христо Ботйов: Опит за биография”, Издателство „Захарий Стоянов”, София, 2001 г., стр. 52-53.]

Нито веднъж не станало дума за това, как „чорбаджиите“ са станали такива. И на какво се дължала „сиромашта“ на някои.

„– Хайдутите и всички горски обитатели – говорил той [Ботйов], – са най-честните в България хора, които най-много милеят за сиромашта.

– Ах, техният живот е живот! А ние – ние сме кокошкари и само теглим и да работим сме родени. Оня ми ти войвода брадат и космат, опасан с четири-пет кратуни барут, с фишеци и старо шишене на рамо, повел си момчетата като пилци – отгдето премине, трева не расте вече и гората му се покланя. Отиде на овчарското пладнище, дръпне костурата и овчарят засуква скути да коли и върти на шиш най-хубавото шиле. Седнат момчетата около своя баща до главата на някой студен извор, изгърмят с пищовите, па тогава захващат да ядат. Цар и султан? Що е царят при един горски войвода?

Това казвал пламенният Ботйов…“[244]

Изглежда, „овчарят“ ще да е бил „чорбаджия“! Може би затова „хайдутите и всички горски обитатели –най-честните в България хора, най-много милеят за сиромашта“. Като я ограбвали, за да пълнят търбусите си.

Сетне шумкарите вършели същото. Ще илюстрирам твърдението си с личните разкази на един от основните им „герои“ – командира на шумкарския отряд „Чавдар“, дългогодишния министър на отбраната, другаря Добри Джуров с псевдоним Лазар. Например той си спомня случай, в който шумкарите – все представители на селската утайка, се излежавали преяли и доволно се оригвали. Задала се полиция, та им развалила рахатлъка. Трябвало бързо да си обират крушите.

„До вратата е застанал Генчо Компетенцията и нещо се бави. Да не се е уплашил!

– Хайде, Генчо! – викат тези, които са зад него.

Генчо се обръща назад, посочва нещо с ръка и после хуква през битото поле. След миг е при мене.

– Какво се мотаеш?

Не стига, че се мотае, ами и прав минава! Заслужава здравата да го накастри човек. А сме приятели от години.

– Кравата, Лазаре…

– Каква крава?

– Закланата. Лежи до портата и никой не се сеща парче месо да отреже.

– Е?…

– Аз си отрязах два-три килограма и викам на ония чукундури да направят като мене, а те…“[Добри и Елена Джуров – „Мургаш“, Четвърто издание, Военно издателство, София, 1983 г., стр. 641-642.]

Както се убеждавате, освен, че се борили предимно за стомасите си, явно „народните хайдуци“ се „обичали“ и се отнасяли „ласкаво“ помежду си. Например с толкова „сърдечното“ определение „чукундури“!

diagnosa.net/

Филмът " Въртене в Самсара" - масовка на планетата Земя .
Режисьори - малките юзърчета .
В главните роли : Егрегорите на парите , държавата и семейството .
Сюжет - задръжка на инкарнираното съзнание в ниските вибрации .
Приятно гледане на черно-белия , богат на персонажи и беден на идеи филм