Блогът на budha2 :: Комунизмът като апотеоз на злото, омразата, алчността, жестокостта, подлостта, предателството

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

20.08.2016 20:54 - Комунизмът като апотеоз на злото, омразата, алчността, жестокостта, подлостта, предателството

Автор: budha2 Категория: Политика

Прочетен: 927 Коментари: 0 Гласове:

Ако разтворите „партизанските спомени“ на най-видните комунистически агитатори и терористи, няма как да не се убедите, че те всъщност представляват летопис на пладнешкия хайдутлук над невинните мирни трудови хора. При превъплъщението си в образа на партизанския командир Лазар другарят Джуров гордо изнася поредица от престъпления срещу най-обикновени и напълно невинни, работливи българи:

„Вечерта командирът Тодор Дачев докладва:

– Свързахме се с бай Марко и се уговорихме да разузнае положението в мандрата. След няколко дни ни изпрати вест:

„Горе има 3–4 тона масло и кашкавал. Освен работниците на постоянен пост са изпратени четирима стражари. Картечници нямат.

Решихме да нападнем мандрата през деня. Отидохме, огледахме, постреляхме се малко с полицаите, ранихме единия, а останалите вдигнаха ръце. Влязохме в мандрата. Да видиш какво чудо! Питите наредени една до друга. Пресен балкански кашкавал, само яж! Наредих всеки да вземе по една пита неприкосновен запас, да яде кой колкото може, да вземе кой колкото иска.

Почна едно ядене, което после ни излезе през носа…[Не, не през носа, а от друго място. Народът го е казал: „Лаком гъз кръв…“]

Същия ден подмамихме от елешнишката селска чарда един юнец“ – продължава бай ви Добри Джуров, – „покрихме го с войнишко платнище, да не се белее из гората, и го отведохме в нашата база „Дивата гора“.

Бяхме четирима – Тоне, Митрето, бай Стоян и аз.

Касапски нож нямахме, а туристическите бяха тъпи, та трябваше да заколим юнеца с наточената като бръснач чекия на Митрето. Тази задача възложиха на мене. Гътнахме юнеца. Тоне хвана предните му крака, Митрето и бай Стоян налегнаха задните.

Докато режех гердана, юнецът кротуваше. Но щом досокнах гръкляна, той изведнъж скочи, като отхвърли настрана и Тоне, и Митрето и бай Стоян. Аз изпуснах ножчето, но успях да го хвана за рогата. После отново го гътнахме на земята и другарите отново налягаха върху него. Ясно бе, че с нашата чекия няма да свършим работа, и затова аз започнах да извивам главата му дотогава, докато шийните прешлени се пречупиха…

После, като варяхме месото, Тони се подсмиваше:

– Брей, да не си теле и да не си в ръцете на Лазар!…

След десетина дни от юнеца, който тежеше около сто и петдесет кила, останаха само оглозгани кости…“[Добри и Елена Джуров – „Мургаш“, Четвърто издание, Военно издателство, София, 1983 г.]

Оставям на вас коментарите на варварството! Каква лакомия – четири души! „Народните закрилници“ отмъкнали телето от стадото на обикновените селяни!

Впоследствие, когато Червената армия ги слага на власт като верни васали на Кремъл, тези садисти започват да се отнасят така с хората. По разкази на съвременници, познавали милиционера Добри Джуров, този изверг е извил вратовете на най-малко сто човека. Дали той и другарите му са канибалствали? Нищо чудно. Нали за това са мечтали в шумата:

„– А знаеш ли какво ми каза онзи ден Васко? „Бай Лазаре, ти ще станеш началник джоте – полицай, а аз старши джоте. Ще обикаляме из нашия край и ще чистим гадовете.“

„Гадовете“ били българите и на първо място образованите, ерудираните, опитните, можещите – истинският народен елит.

Според вас хора ли са това? Животни, зверове, за които животът на другите няма никаква стойност. Хищници, мислещи единствено за охолството си:

„Храна имахме достатъчно. И масло, и кашкавал, а бай Марко ни беше осигурил 600 килограма брашно, така че никой не се оплакваше от глад. Но нали апетитът идва с яденето, нашите момчета дойдоха да ме помолят, ако е възможно, да се пооблажим малко. Наблизо бяха хванали едно теле и го доведоха с връв през шията. Такива операции не бяха за препоръчване[От гледна точка на сигурността и спокойствието им, макар явно никой да не ги е преследвал.] и ние ги разрешавахме само в краен случай, но Алекси и Ножчето бяха много убедителни:

– Бай Лазаре, това не е теле, а „сърна“. Хванахме я в гората, няма да я пуснем, я!

Махнах с ръка:

– Щом е „сърна“, карайте.“

Когато споменавам селянѝя, ето какво имам предвид. Онези, които даже не го разумяват, са именно представителите на агресивния провинциализъм.

Но това не наченало от 1941 година, когато първите шумци – дотогава съюзници на германските нацисти, на фашистите, хванали гората. Горе долу същото наблюдавал Пенчо Славейков или слушал хвалбите за подобни „подвизи“.

Стоян Заимов лично познавал Христо Ботйов. Той опровергава Захарий Стоянов, който по масонска линия и за пари създава противоречива и не достатъчно вярна биография на „поета-революционер“. Заимов не е особено ласкав в оценките си за войводата:

„Ботев не е заповядвал никого, защото е нямало кому да заповядва; да заповядва на хъшлаците си другари… Ботев не е създал епоха с делата си, с поетическите си творения, политическите си статии и фейлетони, Защото Раковски и Каравелов бяха отворили въстаническия път Ботеву, по който той триумфално мина-замина.“[Стоян Заимов – „Миналото. Етюди върху „Записките“ на Захари Стоянов“, Издателство „Парадокс”, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2004 г., стр. 262.]

Но и Пенчо Славейков се отнася с презрение към Ботйов. Несъстоялият се наш Нобелов лауреат се стреми да бъде обективен:

„Съвсем иначе е при Каравелова и Ботйова. Преди да познаят себе си, хората и обстоятелствата, преди да влязат в живота – те се ангажират в борба с убеждения на предположения, с вяра на вересия. Не в борбата се уяснява и определя техният идеал, а още на ученическия чин. Такъв обществен идеал, несъобразен с времето и възможностите, е мехур в ръцете на дете – доде го надуйш – пуква се…

Изобщо Ботйов би могъл да се назове поет на възмущението. В това е главният елемент на неговия характер. И като всякой млад, той често се възмущава от неща, които заслужават най-много една усмивка. И това подбива цената на човека у поета.“[www.slovo.bg/old/slaveykov/pub/
bgpoetry.htm]

Тогава от какъв зор ни го натрапват като едва ли не „най-великия герой, олицетворение на пълното покриване между думи и дела“, което също няма нищо общо с истината? Пак сам Заимов ни дава отговора:

„Ако неговите [на Ботев] стихотворения „Молитва“ и „Борба“ подействат върху бъдещите поколения и ги приготвят за една българска велика революция със социалдемократическо знаме, и ако в името на Ботева и в принципите на неговата „молитва“ и „борба“ обърнат казармите на обществени жилища, царските палати и капиталите на богатите в общо достояние на „комуната“ – тогава да, ще се съгласим, че Ботев е създал епоха с две само стихотворения, в които са изказани чувствата и принципите на парижките комунари от 1870 г.; но дотогава ние ще отказваме, че Ботев е създал епоха. А дали ще дойде някога си това „тогава“, ние не вярваме, защото България няма гладни тълпи, нямала ги е, и за дълго време не ще ги има.“[Стоян Заимов – „Миналото. Етюди върху „Записките“ на Захари Стоянов“, Издателство „Парадокс”, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, вече цит. съч., стр. 262-263.]

Обърнете внимание на две твърде важни за разбирането на истината неща. Първо, сам поборник, Стоян Заимов определя Ботйовите другари като „хъшлаци“. И второ, твърди, че в България и по-рано не е имало „гладни тълпи“.

Пенчо Славейков продължава:

„В сравнение с цариградските деятели, емигрантите са знаели твърде малко своя народ, материала, с който са искали да градят палата на бъдещето. При очертанието на кризата у Каравелова, аз вече говорих за това, тук го поменавам пак при изтъкването на факта – че Ботьов стана без временно жертва на това незнание или недоразумение, ако щете. Фалиментът[Провалът, фалитът – от fallimento.] е неизбежен при фалшиво водени сметки. Недостатъчно внимание се е обръщало досега у нас на безсмъртните думи на Ботьова, на неговото изтрезвяване: „Онова, което съм мислил и работил през целия си живот, два дни бяха доволно да го опровергаят, да покажат моето дълбоко заблуждение.“

Но е било късно. Изпаднал в паника, треперещ като лист от страх, неосъщественият, набеденият войвода паднал, убит от другарите си – „хъшлаците“. Тази тема е детайлно изяснена от неколцина почтени изследователи, непрофесионални историци. Тоест – истински. Напълно отдадени на своето любимо занимание, а не платени пропагандатори с дипломи, ченгесарски досиета и псевдоними, със звания, които отговарят на милиционерски чинове.[ Вж. напр. „Ботев – в сянката на паметника“, документален филм, сценарий: Марин Дамянов, режисьор Жезко Давидов, 2015 г., online: https://www.youtube.com/watch?v=pyHdlR18uLo]

diagnosa.net/

Нагоре