Блогът на budha2 :: ОКТОМВРИ 1917-а, СЕПТЕМВРИ 1944-а, НОЕМВРИ 1989

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

05.11.2016 20:26 - ОКТОМВРИ 1917-а, СЕПТЕМВРИ 1944-а, НОЕМВРИ 1989 - Ела зло, че има още по-голямо зло

Автор: budha2 Категория: Политика

Прочетен: 1163 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 06.11.2016 15:12

Комунизма, не беше теория, а практика. Не ми казвайте, че животът е такъв. Ако наистина мислите по този начин, значи не сте и духовни лилипути, а обикновени клозетници, изпълзели сред човеците. Но да беше само това.

Комунистите се преследваха едни-други. Наскоро зърнах да обсъждат едно от произведенията на социалистическия режим, романа „Тютюн“. През онези най-малко 40 години кому позволяваха да издаде книга? На най-верните, на които и партията се доверяваше. Участваше дъщерята на автора – комунист, безрезервно предан на партията, тачен от самия Вълко Червенков.

Не ме учуди или впечатли нито тя – болшевишка интернационалистка в червата, нито приказките на останалите комунисти около масата. Техният образ ми е втръснал. Изваян от най-долнопробните скулптори на милиционерщината, той няма как да смути душевния ми мир. Тези „професори“, „критици“, „знаещи“ милиционери… споменаваха творческия „убиец“ на автора – Панталей Зарев. Обаче не показаха да имат нещо против провъзгласяването на неговия син Владимир за „най-добрия съвременен писател“. Нито отказват да приемат и издигат зетя – Александър Грозев, агент на Държавна сигурност „Пеев“, в чин „професор“. До днес това същество е обилно нахранен директор на измислен кинофестивал! Нейсе.

Друго ме накара за пореден път да се уверя в безнадеждността на всичко тук.

Това друго бяха мненията на зрителите. Сковани от догматична схоластика, те – до едно – възхваляваха въпросната творба, сякаш изваяна от скудоумието на античовеците, каквито несъмнено са комунистите. Прочетох, че „това бил романът на романите“ – най-доброто българско литературно произведение. Ето го резултатът от дългогодишното промиване на съзнанието, продължаващо и днес. „Сивото поточе“, за което с внимателна псевдо ирония намекваха навремето ерзац писателите социалистически реалисти, все така упорито си пробива път. Провира се между плитките бразди в и без друго малките мозъчета на социалистическия човек – Homo Communisticus. За да потвърди тъжното заключение на Иржи Менцел, че има 10 на сто, които разбират и имат полза. Останалите 90 процента са просто глупаци.

Факт. Знаете ли, той лесно може да ви отведе в селенията на тоталния цинизъм и пренебрежение към „малкия човек“. И все пак е добре да се запитаме: Човек ли е той изобщо? А сетне: Поради що да ни е грижа за него?

Обезумелият от самовлюбеността си Йосиф Висарионович бил съвсем наясно какво представлява тълпата. Въпреки, че не бил започнат с трудовете на Платон и Густав Льо Бон, както твърди Дмитрий Волкогонов, той се справял по превъзходен начин с всички – от враговете, до приятелите. Впрочем, както стана ясно, владетелите, вождовете нямат приятели.

„След като в постановление назова имената на писателите, чиито произведения са „чужди на съветската литература“, Сталин се постара да върне следвоенното общество към атмосферата на подозрителност, страх, „лов на вещици“. Той знаеше, че там, където съществува постоянна опасност от страна на вътрешни и външни врагове [както е сега на Запад], е необходим силен вожд, „твърда ръка“, решително ръководство. Сталин беше открил за себе си неотдавна тази стара „тайна“ на всички диктатори. Ако в обществото няма врагове и другояче мислещи, няма борба, нужен ли е диктатор?

Сталин знаеше още една „тайна“ на управлението на общественото съзнание: важно е в него да се внедряват митове, щампи, легенди, които се основават не толкова на рационални знания, колкото на вяра. [Точно така е с комунизма, социализма, фашизма, нацизма, либерализма, ционизма, холокостиката – религиозни течения.] „Краткият курс“ по история на партията, изявленията на „вожда“ – това в значителна степен е пропагандиране на митове и на идеологически щампи. Още в началото на века социологът Ж. Сорел[ Жорж Йожен Сорел (1847–1922) – френски философ и теоретик на революционния синдикализъм, тръгнал от консерватизма, в това число монархизма, и преминал през марксизма. Смятал, че силата на митовете е вдъхновявала марксистите, анархокомунистите, социалистите. Приписват му и фашистите, които няма как да е познавал. Върл противник на елита, той не случайно често нападал еврейските банкери и индустриалци. За което досега го смятат за… „антисемит“. ] издигнал теорията за това, че човешката маса, не притежаваща високо интелектуално равнище, е склонна да се доверява на ирационални митове, които не изискват обяснение. „Митовете“ – писал Сорел, – „създават „интуитивна“ представа за социализма като мечта, идеал, цели.“[ См. Сорель Ж. Размишления о насилии. М. 1907. С. 58, – Бел. на Д.В.] Съвсем не е задължително митовете да бъдат разбирани; в тях трябва да се вярва.

Привикваха хората да вярват в абсолютните ценности на диктатурата на пролетариата, в „новия човек“, във висшите постановления. Ритуални събрания, манифестации, полагане на клетви, приветствени писма освещаваха, канонизираха политическите митове. Превръщаха ги в част от мирогледа. Увереността, основана на истината, беше подменяна от вярата. Тук Сталин постигна много. Хората вярваха в социализма, в него – „вожда“, в това, че нашето общество е най-съвършеното и напредничавото, в непогрешимостта на властта. „Тайната“ на могъществото на един човек не можеше да съществува без митове, които постоянно култивираха и насаждаха.“[Дмитрий Волкогонов – „Триумф и трагедия: Политический портрет И.В.Сталина“, В 2-х книгах, Книга ІІ, Часть 2, Издательство Агенства печати Новости, вече цит. съч., стр. 34-35.]

Сега разбирате ли, как така след промените от 10 ноември 1989 година най-големите атеисти – комунистите и особено тяхната върхушка, се озоваха в черквите. Не пропускат голям празник, на който да се изтъпанят най-отпред и да се покажат. Използват известния им факт за невежеството на тълпата, която нито отваря Евангелските текстове, макар и преправени от фарисеите. Например 23 глава от Матей. Още по-малко разсъждава над тях. Ето го насаждането на митове. Това са конспиративни теории, втълпявани в рамките на отколешен и безконечен заговор, в условията на продължаваща конспирация.

По тази причина виждате най-отявлените и яростни бранители на чистотата на комунистическата идеология и на социалистическия строй, сталинисти, обучавани в Москва, комунисти, преследвали ближните си и донасяли за тях, причинявайки им всевъзможни беди, за пореден път да са в челните редици. Но сега да проповядват „евроатлантически ценности“, да отстояват „чистия натовизъм“, да сочат с пръст нормалните – „те са“. Като по този начин за пореден път внушават омраза. Хейтърите викат дръжте хейтърите, ако мога да си послужа с тази перифраза.

Но и това не беше най-ужасното. Както не е днес, когато все повече навлиза в западните общества, като ги разделя и разлага. Най-страшното на сталинизма бяха милионите избити, захвърлени в концентрационните лагери на смъртта, лишените от собственост, осъдените на безбъдеще. Това бяхме и сме Ние, свестните, безпартийните, некандисалите Хора.

Те, престъпниците, отново са по върховете. Както ги приемаха в Москва – като слуги, даже добичета, подлежащи на дране, така им се „радват“ на Запад. Те не са човешки същества. Затова приемат положението си на одобрени нищожества, чиято роля е да лижат подметки, задници или нещо друго на „големците“ – техните стопани, според съответните предпочитания.

Не са им познати възвишени понятия като вяра в Бога, а не в смъртния вожд, обявяван за безсмъртен; свободата, любовта, съвестта, честността. За тях тези общочовешки ценности са terra incognita.[46] Смятат ги за несъществени. Колко пари ще им дадат, ако ги предложат в заложна къща? Те, прислужниците, са гяволи, приели сатанизма – митологията на комунизма и останалите изми.

„Съзнание, основано само върху митове, губи нещо твърде важно – способността за постоянно социално творчество. [Ето защо социалистическият реализъм не роди нито една вълнуваща творба, а у нас досега „сто души пишат книги помежду си“.] Именно тук се корени един от източниците (редом с причините от икономически и политически порядък) за формирането на такъв социален тип личност, на която, наред с положителните черти, са присъщи равнодушието и пасивността, устойчивата вяра в указанията, възможността и необходимостта от разрешаване на всички проблеми „отгоре“, стремежът за живеене на чужд гръб и неинициативността…

За такова съзнание, категорията лична свобода има второстепенно значение. Човек с такова съзнание чака да го „водят“, „направляват“, „вдъхновяват“. Всичко това стана в резултат на единовластието, на тези сталински „тайни“, с чиято помощ „вождът“ осъществяваше своето управление.“[Непозната земя, лат.]

Бездуховната, безнравствената победа на сталинизма се оказа необратима. Хората се отучиха да мислят. Вместо тях мислеше партията. На нейния връх по правило поставяха съвършен тъпак – безмозъчен (малък мозък) и прост, съвършено недодялан, но примитивно хитър, за да може инстинктивно да лавира и оцелява. Като животно.

Така хората възприеха безличното говорене. Например в магазините „пускаха“ тоалетна хартия. „Докарваха“ банани. Чак до там, че „даваха“ заплати… Сякаш това беше дар!

Равнодушният, безразличният „нов човек“ на социализма живееше с широко затворени очи. Стискаше клепачите си до болка, само и само да не зърне какво става край него. Понеже то беше страшно. Изчезваха хора, от концлагерите и затворите се дочуваха писъците на жертвите. Сталинският ГУЛаг, заченат от Ленин и неговите доверени евреи, не ни подмина. Кой е в състояние да преброи жертвите? Казват, че в СССР, където „так вольно дышит человек“, те са били между 20 и 60 милиона. Нека прибегнем до златната среда – медианата – 30 милиона. Как ви се струват? У нас – 222 000 българи! Малко ли са?

Волкогонов е посветил не малко страници на ужасите в тази status in statu – държава в държавата. Солженицин я определи като империя. И правилно. Ще ви спестя извадките от автентични документи на НКВД, посочени със съответните архивни номера. Те разказват как от непоносим глад майка изяла малкото си момиченце. Не, не става дума за Голодомора в Украйна, за който съм писал. Деянията са след войната – през четиридесетте и петдесетте години на миналия век. Не знаете ли, че 10 ноември 1989 година завари концентрационния лагер Белене пълен и действащ? Не? Понеже – не се обиждайте – но сте продукт на Сталиновия „социалистически човек“. Всъщност – нечовек.

От двайсетте години на ХХ век, през трийсетте, четирийсетте, петдесетте, шейсетте, седемдесетте, даже след Съвещанието в Хелзинки през 1975-а, чак до деветдесетте империята ГУЛаг не беше спирала в СССР, България, Албания, Румъния, Китай. Тя почти бе спряла да работи в САЩ. Там през трийсетте и четиридесетте режимът на Франклин Делано Рузвелт, наречен „новият курс“, но по-точно „новият ред“,[ “New Deal”, което буквално ще рече „нова сделка“, може би „ново разпределение“, тя повтаря Сталиновия и Хитлеровия опит. Кой знае защо у нас е възприет преводът „нов курс“. Макар думата “deal” изобщо да няма такова значение. Вероятно пак въпрос на пропаганда.] създава две-три мрежи от концлагери, наречени „трудови“. Те се отличават от съветските. И въпреки това в тях е погубен животът на изумително много американци – между 7 и 12 милиона души, според различните източници.

Но от 1970 година първата държава, основана по илюминатски, комунистически проект, в чийто химн се пее, че е „земя на свободните“ изпревари всички.

Днес Съединените социалистически американски щати са една от най-сталинистките сатрапии на земята. Властта в тях се крепи върху подозрителността, постоянното следене и подслушване на всички, на внушаването на страх от вътрешни и външни врагове, на доносничеството и на полицейското насилие. А макар да се прави на разтревожен от това и на загрижен, дори президентът Барак Обама не разполага с правомощията и инструментариума да промени Системата. Само констатира.

www.youtube.com/watch

Първо, Обама лъже. По официални сведения, към времето на произнасяне на тази реч – лятото на 2015 година – затворническото население на САЩ наброяваше 2,56 милиона души. Второ, кой най-дълго беше президент през последното десетилетие?

Популярната култура е място, където наричат… ласкателството любов, пропагандата – познание, напрежението – мир…[Крис Джейми с рождено име Кристофър Джеймс Гилбърт – нашумял млад, чернокож американски поет и философ. (Criss Jami – “Killosophy: Killing Knowledge. Loving Wisdom”, Criss Jami, Lynchburg, VA, 2015 г., стp. 80.)]

Ето как старото се проектира върху настоящето. Когато след войната чествали 70-годишнината на Сталин, лидерите на най-големите и мощни западни държави слагачески не пестели суперлативите си за „бащата на народите“. По същото време в Англия Джордж Оруел регистрирал на хартия, за да остане и да го ползваме, следната истина:

„Който контролира миналото – гласеше лозунгът на партията, — контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото.“ И все пак миналото, въпреки че по своята същност е променяемо, никога не е било променяно. Това, което е вярно сега, е вярно от вечни времена за вечни времена. Беше толкова просто. Изискваше се само безкрайна поредица от победи над собствената ти памет. Наричаха го „Контрол над действителността“, на новоговор: „двумисъл“.“[Джордж Оруел – „1984“]

Затова да се върнем към „великите“ Сталинови ласкатели.

„Дьо Гол, когото Сталин смяташе за надменен горделивец, и той призна неговата специална роля за Победата, като подчерта в приветствена телеграма: Вие създадохте от СССР един от главните елементи на борбата против държавите-потисници. [?!] Именно благодарение на това може би беше постигната победата. Великата Русия и лично Вие заслужихте признателността на цяла Европа, която може да живее и процъфтява само, ако бъде свободна.“[Внешняя политика СССР, М., 1947. T. V. C. 602-603, – Бел на Д. В.]

Как заговориха всички след Победата… А какво говореха в навечерието на войната? Колко поздравления има днес! Ето приветствени телеграми от Болеслав Берут,[Болеслав Берут, с псевдоними Яновски, Иванюк, Томаш, Бенковски, Рутковски (1892–1956) – полски комунистически деец, агент на съветските тайни служби, завършил Ленинската партийна школа в Москва през трийсетте. По поръчение на Коминтерна работил в Австрия, Чехословакия и у нас (1930—1932). Отявлен сталинист, станал първия президент на Полската народна република. От 1952 до смъртта си в Москва бил министър-председател и първи секретар на ЦК на Полската обединена работническа партия – ПОРП, компартията на тази страна. Живял с най-малко шест жени. От почти всички имал деца – законни или копелета.]

Чан Кайши,[Чан Кайши (1887–1975) – китайски военен, политически деец и масон, генералисимус, който живеел на семейни отношения с Мао Дзедун – също масон и възпитаник на американско училище, агент на Службата за стратегически услуги, наследена от ЦРУ. Бил е председател на Националното събрание на Китай. Заедно с Мао, под ръководството на съветски и американски съветници, водят борба срещу нахлулите в страната им японци. След войната им заповядват да се разделят. Мао оглавява комунистически Китай, а Чан Кайши – националистически Тайван на остров Формоса, днес – Китайско Тайпе или само Тайпе.]
Йосиф Броз Тито, регентите на България,…… много други държавни лидери…

В доведения до пълен безпорядък свят всичко беше приведено в движение – народи, армии, техните ръководители…“[Дмитрий Волкогонов – „Триумф и трагедия: Политический портрет И.В.Сталина“, В 2-х книгах, Книга ІІ, Часть 2, Издательство Агенства печати Новости, вече цит. съч., стр. 8.]

Ласкателите и диктаторите – двете страни на една монета. У нас нагаждачеството и подлизурството, слагачеството, имат дълги традиции. Особено сред „интелектуалния елит“. Елин Пелин ходел на лов с цар Борис ІІІ, после се сближил с „цар Тарабата“ – Георги Димитров. (Вижте илюстрацията.) Социалистическите критици, които грубо натикваха всичко некачествено и бездушно във великолепната според тях дреха на социалистическия реализъм, му бяха лепнали етикета „певец на българското село“. Клеят е толкова силен, че и досега държи автора на „Андрешко“, изобличителя на буржоазните порядки, сякаш сраснат с това определение. А той е съставял и „майсторски“ либрета за арии на лакейството и угодничеството.

Твърде неуко, когато губи своя ментор и закрилник, цървуланчето Димитър Стоянов (ще стане дума и за друг Димитър Стоянов) от село Байлово, Софийско, не крие мъката си. Излива я във вестник в. „Литературен фронт“, брой 46, от юли 1949 г.:

„Великият водач на работничеството, упоритият борец за социална правда, създател на република България, творецът на новия живот в нашата страна, другарят Георги Димитров почина! Последната страница на голямата и дълбоко съдържателна книга на неговия живот е приключена.

Историята ще запише рязко подчертано неговото забележително име, което ще расте заедно с вековете.

Намирам в бележника си някои къси разговори при случайни срещи с него, които искам да поделя с читателите.

С него се познавахме от млади години, онова време, когато се създаваше работническото движение у нас, когато социалистическите идеи още ферментираха, когато Дядото млад и Янко Сакъзов твърде много запален, когато трибуната в дъсчения цирк „България“ (на мястото на сегашните хали) често трепереше от горещи спорове, които дохождаха понякога и до сбиване…

При завръщането на другаря Георги Димитров след Девети септември имах случай да го видя и да говоря с него няколко пъти. Случайно и набързо.

При първата среща той горещо ми стисна ръка, учудено и внимателно ме загледа и каза:

– Елин Пелин! Ти още си същият. Ти никак не си остарял!…

Неговото внимание ме трогна…

При една друга среща заговорихме за новата съветска литература. Запита ме запознат ли съм с нея.

– Не много добре – казах.

– Тя е в небивал разцвет. Има интересни и дълбоки писатели. Патриоти [?!], всецяло отдадени на творчество. Новият живот е увлякъл всички. Ако искаш да видиш действително един съвсем нов, съвсем друг свят, с удоволствие бихме те пратили за някое време в Съветския съюз…

Веднъж ме попита твърде деликатно как живея, какво ми е положението и как се справям с ежедневието.

Казах му, че съм добре, че моите книги преиздават често и че съм доволен от това, което имам срещу тях. Оплаках му се от ново нареждане за хонорара [все за пусти пари…], за което онова време се говореше. Предвиждаше се при всяко ново преиздаване на книги процентно намаление на хонорара.

– Мисля, че такова нещо се практикува и в Съветите – каза той.

– Да – казах. – Но нашите тиражи са много малки, при това книгите бавно се пласират и смятам, че е абсурдно да се подценява една книга, когато е хубава и се търси повече [бавно се пласират – ?!]. Съветският мащаб е голяма мярка за нашите условия.

– Е да – каза той, като се замисли. – Ние трябва да имаме всякога пред вид нашите условия. Подобни ограничения при преиздаването на наши книги не би трябвало да има…

Той не е вече между живите. Но неговото дело ще остане в развитието на нашия нов живот като светло начало и незаменим подтик към напредък.“[56]

Разбира се, всички тогавашни поети и писатели венцеславят „героя от Лайпциг“. Няма да се спирам на явните комунистически негодници. По-важни са конформистите, опортюнистите, използващи всяка възможност, та като хамелеони да променят политическата си окраска, и да се уредят, както разбират това. Пример е „демократката“ Блага Димитрова. През 1950 година излиза нейната стихосбирка, озаглавена простичко „Стихове за вожда“. Години по-късно зевзеците го допълниха с „който ме оножда“,… но не по неин адрес…

Депутатът от СДС Васил Златаров от семейство на ямболски комунисти, активни борци, лично ми е разказвал за покойната вицепрезидентка от СДС. Бил водач на студентската организация на Българските национални легиони в Софийския университет – по онова време единствен. Съобщили му, че начело на младежката комунистическа организация – тайната РМС, стои опасно момиче. Предложил да го заведат и да му покажат страшната конспираторка.

Видял симпатична руса студентка с коса, завързана на дебела плитка. Останалата част от разказа не е за пред хора. Но в две-трите ни срещи платеният вицаджия и епиграмист на ЦК на БКП[Това е другият Димитър Стоянов, за когото споменах преди малко. Роден в Сливен, като ученик станал член на РМС. После – и на БРП (к). Като студент в Прага е донасял. Но никой не допуска, че е бил такъв. Радой Ралин – с този псевдоним беше известен въпросният втори Димитър Стоянов, се е облажил от социализЪма с най-малко три апартамента. (Вж. напр. „Николай Колев-Босия:online: http://www.blitz.bg/article/30459)] сподели с мен „по мъжки“, че на младини Блажка, както я наричали, била доста да̀шна. Той написа епиграмата:

„Памет“ – Блага Димитрова: Е, сега не й подхождат „СТИХОВЕ ЗА ВОЖДА“, но тогава… нямало е „КАК“, малко отклонение все пак.“[Кирил Назъров – „Писатели в епигРАМКИ: Шаржове словесни за писатели известни“, ИК „Фльорир“, София, 2001 г., стр. 13.] (Вижте илюстрацията.)

Одемократилата се някак Блага – ортодоксална комунистка, крайно враждебна спрямо американския империализъм – да си спомним писмото й до Джон Стайнбек и осиновеното виетнамско момиченце – в болното си въображение е съзирала „фашисткия флаг и кръста пречупен“. А под тези символи на болшевизма в германски националсоциалистически вариант, й се е привидял призрака на комунист, заобиколен „отвред от заплашителни вражи ръце. А той – без защита сам между тях. Но той комунист е и знае добре: милиони другари той има в света.“[Блага Димитрова – „Огънят“, в: Блага Димитрова – „Стихове за вожда“, Издателство „Български писател“, София, 1950 г., стр. 55.]

„Гениално“! „Талантливо“! „Умело, без тавтологии и умопомрачителна плакатност“, разкриваща пропагандните намерения на авторката!

Обаче всеки има право да се променя, нали така? И да посреща американския вицепрезидент Дан Куейл с такава жар в погледа, с каквато навярно е оплаквала „вождовете“ Сталин и Димитров, и е посрещала другарите Хрушчов и Брежнев. По-късно – Франсоа Митеран – също camarade. Преди да направи голяма политическа кариера и да стане президент на Френската република, Митеран е бил другар на нацистите. После изтрил „национал“ от партийната си визитна картичка, и останал само… социалист. Il est…

При споменаването на името Блага Димитрова бивш заместник-министър на външните работи и шеф в Първо главно управление на Държавна сигурност, пък възкликна:

„Да знаете колко безотчетни пари на разузнаването потроши тя в обиколки по света! Пращахме я чак в Бразилия…“

Нейният вдовец, първият главен редактор на вестник „Демокрация“ Йордан Василев, неосветен агент на ония служби с псевдоним „Емил“, по време на следването си при отбиване но военната си служба в „Катедра 22“,[bosia.blog.bg/drugi/2011/04/25/avtobiografiia-prodyljenie.735588] твърди:

„Не, за Сталин и за Червенков тя няма стихове, само за Георги Димитров. Когато той умира, Блага написва книгата „Роденият в житата“, но тя излиза със заглавие от издателството – „Стихове за вожда“.“[ Пенчо Ковачев – „Наде, щом Иван напусна СДС, ще влезе Йордан!“, в. „24 часа“, 24chasa.bg, София, 28 септември 2010 г., online: https://www.24chasa.bg/Article/623703]

Поцелуйковщина и поцелуйковци

На друго мнение е близкият до това семейство, еднакво добре видният отвсякъде „демократ“ Сашко Йорданов:

„Блага Димитрова също ползва този пропуск в първите години след 9-ти септември. Дори в творба като „Първият въпрос“ отива отвъд етикета, не „отбива номера“, а се опитва да създаде „истинска поезия“: вдигналата температура лирическа героиня усеща как Сталин е нейният истински лечител, ангел-хранител: „пак той със лекаря над тебе се навежда поставил длан над пламналото ти чело“.“[63]

Всички са пели дитирамби Сталину, Димитрову, Живкову. Някои „супердемократи“, от „кулашки“ семейства, се оказаха „репресирани“ с изпращане на обучение в Москва. Един такъв – любимият „нов“ хроникьор Стефан Цанев, е посветил стихове на самия Феликс Едмундович и чекистите:

„Дзержински – познат и внезапен, с остър профил и остро име, се изправя като меч и заповед – чекистът е длъжен да има: хладен ум, защото куршумът поставя своята кървава точка веднъж и завинаги.

Думите стрелят многократно и точно: горещо сърце – да бди непрестанно над свободата света [опазил Бог], както левкоцитите денонощно бранят червения цвят на кръвта.

Чисти ръце – непревземаеми коти, върху които не тежи нито мечтата за бъдни изгоди, нито вина от предишни лъжи…

И вървят чекисти – с остри профили и внимателен анфас, в Москва и София – невидими фронтове по улиците, навсякъде, в самите нас…“[Стефан Цанев – „На чекистите“, в: Иван Бакалов – „Ех, що не осъдихме зверствата на БКП. Или какво пише поетът Цанев преди и сега“, e-vestnik, София, 27 февруари 2014 г., online: http://e-vestnik.bg/20034]

Какви ги редяха, какво разпалено прокламират сега! През 1972 година, когато уж е бил забранен, репресиран само с две, вместо с обичайните три длъжности и съответно заплати (Васил Станилов, капитан от Шесто управление на ДС също неизменно заемал най-малко два поста), притежателят на московска диплома Стефан Цанев размахал червен като семафор пръст към останалите стихоплетци:

„Нашата вяра не може да бъде обесена, нито разстреляна. Не може да бъде заключена зад никакви брави. Нашата вяра – заклевам ви: бдете! – може в думи да се удави.

Да говориш скучно за комунизма – значи да говориш против комунизма [ха възразете, ако ви стиска]. Да пишеш скучно за партията – значи да пишеш против партията. [Леле мале!]

Скучната агитация е контраагитация! Мятам се в този бетонен ковчег и в гроба си ще се мятам – заклевам ви до последния човек, до последния комунист на земята:

Не говорете скучно! По-добре мълчете!“[ Стефан Цанев – „Аз питам!“, поема, 1972 г.]

Дали сега, когато допълня с това коя е съпругата му, няма да ме обявят за дясносектант? Доротея Тончева е дъщеря на активния борец против фашизма и капитализма Тончо Тончев. Като голям шеф в Радио „София“ родителят заминал в командировка на кинофестивала в Кан. Когато се върнал, разказал за цялата „буржоазна“ суета:

„Едни дами с рокли без гръб! Едни господа с фракове и смокинги! Изобщо – неглиже!“

Такъв завод на живота си построиха – неглиже. Но насила ни набутаха и нас в него. И както личи, измъкване от него няма. Двата възможни изхода са отвъд пределите на страната и в гробищата, крематориумите.

Ако бяха истински завършени представители на вида Homo Sapiens, т. нар. българи трябваше да се срамуват. Дори от факта, че стигнаха до там железобетонни кратуни, пълни с петолъчки, сърпове и чукове, са узрели да констатират:

„Що се отнася до темата за обслужването на чужди национални интереси от български политици, тя винаги ще е актуална у нас. Склонността на почти всички български държавни мъже и жени да ближат чуждите задници е задължителна норма на поведение през последните двадесет години.“[Георги Асьов – „Офицерът от резерва Красимир Райдовски: Кой сви милионите от членски внос в БКП?“, в. „Минаха години“, брой 14, София, 5 април 2011 г., стр. 7.]

Като всеки болшевик, авторът на горните редове, мой нявгашен колега и заместник-главен редактор на „Демокрация“, изпитва трудност да прекрачи границата, която имагинерно разделя живота ни преди и след 10 ноември 1989 г. Защото трябва да се отрече от своето собствено позорно присъствие на този свят. Истината е, че за да битуват добре, като западни бачкатори, другарите целуваха задници. Завършени измекяри, те го правят отдавна. Целували са винаги.

Посоката на целуване е все отдолу нагоре – по йерархичната стълбица на партията държава. Извън нея – на Интернационала, в зависимост от това къде е текущата му столица. Някога Тодор Живков призна, че Никитa Хрушчов го „драл“. Бях дете и ме хвана срам. Писал съм за тези неща.

Натуралният израз на всичко това е далеч по-експресивен и потресаващ:

„Особен талант и привилегия беше, ако можеш да близнеш душата на др. Тодор Живков, да му дишаш прахта от обувките – само тогава можеш да се почувстваш извисен, богоравен или поне богоподобен. Това си беше начин на живот във висшите партийни кръгове. Хората примираха от удоволствие, стига да могат да се докоснат и отъркат и в по-малките партийни божества – членовете на Политбюро. Но друго си е султанът или членовете на Държавния съвет да те потупат по рамото, да ти кажат някоя блага дума – тогава ти порасват крила…

Офицерът от ДС Славчо Варадинов често казваше…:

„Аз на другаря Живков дупето му ще измия и водата ще му изпия…“…

Собствената ми майка казваше, че докато е жив Тодор Живков, ще има живот, ако го няма – няма да има живот. Такива бяха времената… и бяха хубави…“[ „Дамян Дамянов – син на експредседателя на НС Райко Дамянов: „Славчо Варадинов от ДС искаше да подмие дупето на Живков и… да изпие водата“, едно интерю на Славей Костадинов, в. „Шоу“, брой 14 (596), София, сряда, 6 – 12 април 2011 г., ср. 62.]

А „когато през 1988 г. в кръга на своите най-приближени“ правешкият каскет „подхвърлил идеята да си подаде оставката от най-високия партиен пост“, неговият понастоящем напълно реставриран лиричен теляк „Любомир Левчев почти просълзен, със задавен глас го пита: „На кого ни оставяш, бащице?“[Дамян Дамянов]

Признание на твар, пръкнала се и отгледана в най-високопоставените среди на партията-държава. Не се ли срамувате, че същите „висши партийни кръгове“, с посочената „нравственост“, „интелект“ и чувство за „достойнство“, все така ви водят към нищото? Може би масовите идиоти не разполагат със съзнание. Затова фактът, че от септември 1944 година до настоящия ден все едни и същи унищожават, тормозят, съсипват, просто няма до какво да достигне. „Малките мозъци“, от които е съставена тълпата, не притежават необходимите органи, с които да проумеят елементарна истина като тази: Че Тато и наследниците му, първобитни същества, заедно с останалите простаци от компартийната йерархия надолу, продължават да изтезават и затриват българите и българщината. Провеждат политика на демоцид – ликвидиране на народ, в угода на външни сили.

Какво значение има, къде точно се намира столицата на световната революция в момента? Нали едни и същи мегаломани, мизантропи – отявлени човекомразци, дърпат конците навсякъде – от Вашингтон, Пекин, Москва и Брюксел, до някое Чакърафличковци в тилилейските гори на Африка или Амазония.

Уви, не само не се изчервявате. Това интересува все по-малко твари в човешки образ по тези земи. Ако включите някоя от най-ярко комунистическите телевизии и се вслушате в „гласа на народа“ (за двадесетина години и отгоре не научил се да изключва звука на телевизора), ще бъдете поразени от носталгията ─ „докато беше жив Тодор Живков, имаше живот, като го няма – няма живот“. Понякога имам усещането, че времето е спряло.

Което издава, че пътят, който предците ни са извървели от раждането на най-висшето Божие творение до съвременния човек е прекъснат. Масовият нашенец се е спънал и паднал някъде по него. Може би на онзи кръстопът, който в едната посока предлага избор между свободната воля и труда, а във втората ─ по-лесното и безметежно доверяване на решенията другиму. Последното повдига изключително важния въпрос: Кому?

И това няма значение за местния Homo Communisticus. Нищо че някои ще ме обвинят в крайност. Моят отговор е: “Contra Impudentem stulta est nimia ingenuitas” ─ „прекаленото благородство спрямо безочливия е глупост“.

Откъде се взе и ни връхлетя страхотията на комунизма? На чии крила прелетя тази всепомитаща стихия, за да вършее тук и да унищожи един приветлив, трудолюбив, не до там вярващ, но милеещ за другите народ?

Някой ще рекат – от Първата световна война. Други ще посочат 1881 година, когато предците на някои сегашни „демократи“, крипто комунисти, основали терористична организация. Нейната задача, преследвана под булото на политическа партия, била да свали съществуващата държавна система, основана на относителната свобода, до голяма степен действащо равенство пред закона, и дълготрайни правила, според които хората да са в състояние да планират живота си.

Аз твърдя – по-отдавна. От времената, когато илюминатският комунизъм успял да се промъкне по тези земи и с парите си да вербува т. нар. национал-революционери. Лентяи, мечтаещи за лек живот, постигнат не с труд, а с насилие.

Бивш агент на Щази(Маркус) работещ в групите на ДС(с агентурно име "Магарето") - Стара Загора, за кражби и имотни измами срещу дребен и среден бизнес. Люд - с жълта книжка издадена от психометричните лаборатории на Тора Ностра(не всички еври са комунисти но всички комунисти от 1944 до днес са евреи, хазари или от смесени бракове, т.е. - сив разсад.).

diagnosa.net/

Нагоре