Блогът на budha2 :: ОКТОМВРИ 1917-а, СЕПТЕМВРИ 1944-а, НОЕМВРИ 1989-Съюзници на сатаната

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

05.11.2016 19:36 - ОКТОМВРИ 1917-а, СЕПТЕМВРИ 1944-а, НОЕМВРИ 1989-Съюзници на сатаната

Автор: budha2 Категория: Политика

Прочетен: 952 Коментари: 0 Гласове:

Да се върнем към раболепните, сервилничещи угодници, днешните придворни, които, ако не раждат диктаторите, помагат за тяхното оформяне. В най-голяма степен за това да се възприемат насериозно. Дмитрий Волкогонов, комунистически историк, обърнал палачинката и запретнал ръкави да изследва достъпните архиви, пише въз основа на документи:

„Както винаги, Чърчил се обърна с по-емоционално и, простете, по-задълбочено послание. По поръчение на британския премиер на 9 май госпожа Клементина Чърчил го огласи по радиото. В посланието се казваше: „Изпращам Ви сърдечни поздрави по случай блестящата победа, която постигнахте, като прогонихте завоевателите от Вашата страна, разгромявайки нацистката тирания. Твърдо вярвам, че бъдещето на човечеството зависи от дружбата и взаимното разбирателство между британския и руския народи. Тук, в нашето островно отечество, днес много често мислим за Вас. И от дълбочината на нашите сърца ви изпращаме пожелания за щастие и благополучие. Искаме да стане така, че след всички жертви и страдания в тази мрачна долина, през която преминахме, сега, в лоялна дружба и симпатия, да можем да продължим по-нататък под яркото слънце на победоносния мир.[Внешняя политика СССР, М., 1947. T. V. C. 598, – Бел на Д. В.]“[ Дмитрий Волкогонов – „Триумф и трагедия: Политический портрет И.В.Сталина“, В 2-х книгах, Книга ІІ, Часть 2, Издательство Агенства печати Новости, вече цит. съч., стр. 8.]

Да спрем за малко. Дали, докато е писал тези слова, на онзи, който изготвял речите на comrade Чърчил, Уинстън Спенсърович, „често мислейки за товарищ Сталин“, „разгромил нацистката тирания“, му е хрумвало за другата, многократно по-мащабната, осъществявана от мустакатия генералисимус? Навързвайки думите в горните изречения, сещал ли се е за „всички жертви и страдания в тази мрачна долина“, през която Висарионович прекара народите на СССР? Не малка част от фронтоваците, завърнали се от „разгромяването на нацистката тирания“ попаднали в друга, далеч по-страшна. Един такъв бил членът на КПСС, капитан Солженицин, Александър Исаакиевич, представящ се за Исаевич, например.

Нито този драскач, нито господарят му били преминали през „мрачната долина“, за която споменават. Странно, но за всичките години на Втората световна война, от 5 септември 1939-а до 8 май 1945-а, Адолф Хитлер – вождът на „нацистката тирания“ – нито веднъж не заповядал бомбардирането на Бъкингамския дворец, на Уайтхол[33] или на „Даунинг Стрийт“ в Лондон.

„Винаги съм казвал: Ако Великобритания беше победена във война, щях да се надявам, че бихме могли да намерим един Хитлер, за да ни изведе и върне на заслуженото място сред нациите. Съжалявам, че той не беше узрял за огромния успех, който го навести. Целият свят би се радвал да види един Хитлер на мира и толерантността. И нищо не би украсило името му в световната история толкова много, колкото действия на великодушие и милосърдие, и състрадание към отчаяните и самотните, към слабите и бедните.

След като е бил достатъчно добър да ме посъветва, рискувам да върна комплимента. Herr Хитлер също така прояви прекомерна чувствителност относно другите предложения, които е възможно да съществуват в Германия, освен неговите. Би било удивително, ако сред 80 000 000 души с толкова различен произход, вяра, интереси и състояние, би имало само един единствен образец на мислене. Не би било естествено: то е невероятно. Без съмнение е истина това, че той има властта и – уви! – волята, да потиска необичайните мнения. По-мъдро би било да си отдъхне малко и да не се опитва да плаши хората, да ги докарва до безразсъдство, задето изразяват честно съмнение и различия. Той греши, като мисли, че не разбирам германците от нацисткия режим, когато идват в тази страна. Обратното, само тази година се срещах, по тяхна молба, с Herr Бьоле, Herr Хенлайн и с Gauleiter-а[ Управител на провинция, нем.] на Данциг, и всички те знаят това.

Като всички обикновени английски мъже и жени не бих желал нищо по-добро от това, да видя велика, щастлива, мирна Германия в авангарда на Европа. Нека този велик човек претърси своето собствено сърце и съвест, преди да обвинява някого, че е подпалвач на война. Народите на Британската империя и на Френската република изцяло желаят да живеят в мир, едни до други с германската нация. Но също така са непоколебими в позицията си да защитават своите права и отдавна установена цивилизация. Те нямат намерение да бъдат под ничия власт. Ако очите на Herr Хитлер се спрат върху тези слова, вярвам, че той ще ги приеме с искрения дух, с който те са произнесени.“[ Winston Churchill – “Churchill by Himself: The Definitive Collection of Quotations”, Edited by Richard Langworth, PublicAffairs, Philadelphia, PA, 2008 г.]

Бих могъл да оставя само първото изречение от цитата и да спестя остатъка. Но това щеше да бъде манипулация. Не постъпвам така. На 6 ноември 1938 година сър Уинстън, който произнесъл „храбри“ предупреждения. Защо не – закани. За това, как британците и французите били „непоколебими в позицията си да защитават своите права и отдавна установена цивилизация. Те нямат намерение да бъдат под ничия власт“. За пореден път изтъквам: родният му баща смятал Чърчил за глупак. Не случайно той, „най-великият британец на ХХ век“, тумбил още в първо отделение. Наложило се да го повтори…

Година и половина по-късно товарищ Спенсърович бил министър-председател. А при Дюнкерк, въпросните „непоколебими“ воини били приклещени така от германската армия, че единствено Бог би могъл да ги спаси. Той се появил в лицето на Братството. То скришно прошепнало в ухото на Адолф Алойзович, че се налага да предостави три дни примирие на обкръжените, подгизнали от солените води на Ламанша англо-френски войници, за да се измъкнат.

Ето защо и как, пред изумените погледи на неговото Политбюро и при протестите на недоумяващия Херман Гьоринг, фюрерът оставил почти цялата британска флота с натоварената на нея сухопътна войска, барабар с оцелелите позорно бягащи франсета, да се измъкнат от желязната хватка на Wehrmacht-а. Да споменавам ли, че дори кинолентата е запечатала почудата и удивлението на Гьоринг. Командващият Luftwaffe поискал разрешение с бомби просто да заличат напълно, да изтрият от лицето на земята, британските и френските армии. Без да оставят следа.

Опитвам се да кажа, че Хитлер и Чърчил били участници в огромна геополитическа игра, завършила с катастрофа за десетки милиони европейци, азиатци, американци и африканци. И с триумф на световното еврейство. Двамата знаели сценария наизуст. Е, понякога се налагало да им суфлират, понеже самото представление налагало известни промени в детайлите. Но мислели еднакво.

През 1928 година Адолф Алойзович се насочил към мистиката:

„Ако днес трябваше да дойде сатаната и лично да ни се предложи за съюзник срещу Франция, щях да му подам ръка.“[ Adolf Hitler – “Hitler’s Second Book”, Edited by Gerhard Weinberg, translated by Krista Smithр Enigma Books, New York, NY, 2003 г., стр. хх.]

За изненада на мнозина, Чърчил познавал до подробности всичко, написано и изговорено от Хитлер. И с типичната за него „твърдост“ и „безкомпромисност“, произлизащи от предварително известния му изход на фабулата, заявил в същия стил:

„Ако Хитлер нападне ада, най-малкото щях да се отнеса благосклонно към дявола в Камарата на общините.“[ Winston S. Churchill – “The Grand Alliance: The Second World War”, Houghton Mifflin, Boston, MA, 1950 г., стр. 370.]

Зад гърба на тези безсмислени препирни, на фона на жалко звучащата днес Чърчилова пропагандна фраза „Няма да се предадем“, нацистка Германия и комунистическият Съветски съюз се съюзили формално. Тъй като практически още от 1922 година, със сключването на Договора от Рапало, те станали почти що-годе обща държава.

Последвало германското нахлуване в Полша от запад, поставило началото на най-страшния въоръжен конфликт в историята, но само в Европа. Битките в Азия – агресията на Япония в Китай – бушували от близо два лазарника. Англичани и французи обявили война на Третия райх и обещали някой ден – кога ли – да възстановят демокрацията в Полша. Дали този миг изобщо настъпи?

Обаче тогава, 17 дни след своя събрат диктатор от Третия райх на СССР, Сталин заповядал Съветската армия да влезе в Полша.

Върху общия план в обрисуваната само с щрихи картина, господарят на Кремъл безчинствал над собствения си народ – множество нации. Нещо, което никой друг в историята не е дръзвал да предприеме. Правел го, понеже също бил известен за изхода от събитията. И чудесно знаел – никой нямало да го упрекне ни най-малко за вакханалията от своеволен и безпределен терор, около чиито резултати още се спори. Дали е изтребил 60 или 40 милиона, да речем. Статистика, както сам „бащицата“ смятал.

Това не смущавало американския президент Франклин Д. Рузвелт, отявлен социалист, и британския премиер Уинстън Чърчил. Те се надпреварвали да спечелят любовта и признанието на товарищ Джугашвили, с пагони на генералисимус, без да е бил в казармата… Какво правел той – кремълският самодържец?

„За съветските хора великата победа над фашизма, чиито главни творци бяха народите на Съветския съюз и другите страни от антихитлеровата коалиция, имаше и горчив плод. Победата още повече убеди Сталин в неговата непогрешимост и месианска роля за решаването на съдбите на съветските народи и на социализма. Великата победа окончателно превърна Сталин в земен бог.

Съветските хора защитиха свободата [?!] в борбата с фашизма. Но до свободата от сталинизма все още беше страшно далече. Още няколко десетилетия. Завръщайки се в своите разрушени огнища, гражданите на отечеството, както и техните далечни предци след Отечествената война от 1812 г., се надяваха на положителни промени. Вятърът на свободата, народният триумф, Победата, постигната с цената на милиони жертви, раждаха смътна надежда. Хората искаха да живеят по-добре. Без страх и стенания. Не, както и преди зачитаха Сталин, прославяха го, прекланяха се пред него, превъзнасяха го. Но в същото време вярваха, че повече няма да има насилия, безкрайни кампании, постоянен жесток недостиг на най-необходимите стоки, превърнал се в една от чертите на съветския начин на живот.

Сталин – обратното. Победата го убеди в неотменната необходимост от всички създадени държавни и обществени институции, в дълбоката жизнеспособност на системата, в правилността във вътрешно– и външнополитическия курс. Той скоро даде да се разбере, че във вътрешен план всичко в страната ще остане без промени. Трябва да се работи, да се възстановява разрушеното народно стопанство във основа на указанията, които ще даде той – Сталин.

В „Обръщението на ЦК на ВКП (б)[Съкращение от Всесъюзна комунистическа партия (болшевики).] към всички избиратели във връзка с изборите за Върховен съвет на СССР“, които се проведоха на 10 февруари 1946 г., не беше казана нито една дума за демокрация, народовластие, за участието на обикновените трудови хора в управлението на държавата. Все същите обичайни слова за „блока на комунистите и безпартийните“, за това, че „от многогодишния си опит съветските хора се убеждават в правилността на политиката на партията, отговаряща на коренните интереси на народа“, как „не бива да има нито един избирател, който да не използва това свое почетно право“…[Сталин И.В. Вопросы ленинизма… С. 416, – Бел. на Д.В.] Последният израз вече звучи като предупреждение. Да, да, съветските хора вече знаеха това.

Както винаги, лично Сталин одобри „Обръщението“. Схемата на създадената от него бюрократична система се въртеше неумолимо със скоростта, зададена от „вожда“… Отново, като от конвейер, поеха едно след друго партийните постановления: за изучаване на „Краткия курс“ на историята на партията;[Разбира се с автор Сталин.] за слабата работа на вестниците „Молот“ (Ростов-на-Дон), „Волжская коммуна“ (Куйбишев), „Курская правда“; за спиране на „разделянето на колхозните земи“ (забрана за създаване на лични стопанства и индивидуални градини от работниците и служителите); за слабата работа на ОДИЗ (Обединението на държавните издателства) за осигуряване на съхранението на зърното и т.н., и т.н.

Върху много от документите – резолюции на Сталин. Той, както и преди, безгранично вярваше в магическата сила на указанията, директивите, разпоредбите. Ако преди войната още само пробваха сталинската командно-бюрократична система, отлагаха я, то след Победата тя не само започна бързо да се възстановява, но и да събира сили. Фактически курсът, поет от Сталин след войната, това е курс на тотална бюрокрация. Много ведомства взеха да носят пагони (служителите в железниците – първи). Създаваха се все нови организации, едва ли не главната задача на които беше „контролът върху изпълнението на указанията и решенията“. За да закотвят пожизнено колхозника на село, го лишиха от паспорт. [Това беше крепостничеството при социализма. Тук, в София и Пловдив, съществуваше института на жителството.] Заточенията и изселванията продължиха до края на четиридесетте години. И ведомството на Берия не оставаше без работа.

Окончателно превърнаха всички социолози в немислещи коментатори на „великите“ догми. Отново въведоха в употреба изтощителните и затъпяващи ритуали за възхвала на „вожда“. Както преди откровеността даже с близките хора беше опасна. Интелектуалните надзиратели „от културата“ под ръководството на Жданов убиваха свободата на мисълта. Засиленият бюрократизъм бързо взе да отглежда най-опасният за обществото плод: безразличието и равнодушието на труженика, готовността само да изпълнява. Засилваше се нравствената деградация на много хора. Тя се изразяваше в дуализма на личността (едно е на думи, друго – на дело). Партията все повече се превръщаше в сянка на държавата. Или обратното: държавата ставаше сянка на партията. Никой не можеше да има свое мнение, различно от официалното… Въпреки лозунга, уравновиловъчният социализъм започна да ражда, макар това да изглеждаше парадоксално, бюрократичен елит.“[Дмитрий Волкогонов – „Триумф и трагедия: Политический портрет И.В.Сталина“, В 2-х книгах, Книга ІІ, Часть 2, Издательство Агенства печати Новости, вече цит. съч., стр. 20.]

Последното не ви ли се струва познато? Тези откровения носят датата 1989 година. Цели 18 лета по-рано американецът Гари Алън беше открил и разбрал:

„Тук, в реалността на социализма, имате на върха една съвсем тясна олигархична клика, която обикновено не наброява повече от три процента от общото население, но тя тотално контролира всичкото богатство, цялата продукция и самия живот на останалите деветдесет и седем на сто…

Ако човек прозре, че социализмът не е програма за разпределение на богатството, а фактически е метод за укрепване на богатството и за господство над него, тогава онова, което ви се струва като парадокс – свръхбогатите да пропагандират социализма – се оказва, че изобщо не е никакъв парадокс. Обратното, то става логичният, даже перфектният инструмент за мегаломаните, преследващи властта.

Комунизмът или по-правилно – социализмът, не е движение на потиснатите маси, а на икономическия елит.“[ Gary Allen with Larry Abraham – “None Dare Call It Conspiracy”, Concord Press, Seal Beach, Ca, 1971 г., стр. 32.]

diagnosa.net/

Нагоре