Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.11.2016 19:13 - Страхът се ражда от робството и е източник на ново поробване
Автор: budha2 Категория: Политика   
Прочетен: 508 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image



Страхът се ражда от робството и е източник на ново поробване[Иван Александрович Илин (1883–1954) – руски религиозен философ, писател и публицист, антикомунист, привърженик на Бялото движение и аргументиран критик на комунистическата власт в родината си, който нито за миг не е отстъпил от своите схващания и позиции. Прогонен със заповед на Ленин, имигрирал в Германия, а сетне в Швейцария. До самата си смърт не престанал да се стреми към организиране на борба против комунизма навсякъде по света. Неговите възгледи са повлияли на консервативни автори, които той приживе нито познавал, нито навярно би признал. За един от поклонниците му е смятан членът на КПСС Александър Солженицин – евреин. (Иванъ Александровичъ Ильинъ – „Кризис Безбожия“, 1935 г., стр. 7. Статията е достъпна в оригинал от online: http://imwerden.de/pdf/ilijn_krizis_bezbozhiya_1935.pdf)]

Как стана така? Откъде се появи страхът? По какъв начин го укрепиха до там, че цели народи да бъдат държани в ужас и това да продължава с десетилетия? Ето как.

„Методите, с помощта на които другарят Сталин изграждаше своята държава върху пепелището на унищожената Русия, са общоизвестни. Сякаш няма престъпление, на което не е бил способен „вождът на всички народи“. Милиони и милиони са разстреляните и превърнатите на лагерна прах. Педантично и последователно изпълнение на всички Ленинови завети. Достатъчен е един поглед върху списъка на обречените, за да стане пределно ясно доколко Йосиф Висарионович е бил верен ученик на Ленин. Той не само стриктно спазва духа и буквата на заветите на своя учител, но и не си позволява никакви импровизации или своеволни допълнения. Сталин беше слаб в теорията на социализма и съзнаваше това. Така че, ако в началото на 40-те години някой от посочените в списъка категории население все още е бил жив, той е можел да се намира само зад бодливата тел.“[Игор Бунич – „Златото на партията“, Издателство „Прозорец“, София, 1995 г., стр. 121-122.]

По-възрастните, да си припомнят какво беше. Младите е добре да го запомнят. Когато се сетят за мама и тате комунисти, за баба и дядо активни борци, през гънките на мозъчетата им като мълния да премине стрелата на зверствата на предците. Та да си представят, макар и за миг, колко много са жертвите на техните обични близки. Даже без онези повече от двеста и двадесет хиляди българи, чийто живот комунистите или отнеха по най-дивашки начин, или го скъсиха така, че да напуснат този свят без време. Да ги жегне мисълта за всички най-малко 5 милиона нашенци, които техните предци de facto бяха лишили от правото да бъдат достойни човешки същества.



Оставете затворите и концлагерите, целия пряк терор. Помислете само за насилственото коопериране и национализация, превърнало свободните и независими хора, разчитащи на своя труд, в аморфно стадо, отказало се да мисли и забравило мнението си у дома. Достатъчни са тези милиони. Но защо да не поменем и преките жертви? Те също имат наследници, нали? Когато вие, децата и внуците на комунисти и ченгета, изпитвате обич и съчувствие към вашите неизменно „добри“ най-близки роднини, и ги оправдавате за престъпленията, извършени от тях пряко или като съучастници, да ви жегне мисълта за другите – със съсипаните съдби. Нима според вас техният живот не е струвал нищо?



А Сталин, преди него Ленин, след тях Хитлер, Рузвелт и Чърчил, Хрушчов, Дьо Гол, Брежнев, Джонсън, Никсън, Димитров, Червенков, Живков…? В наши дни двамата Буш, Блеър, Саркози, Обама? Те до един вписаха имената си в историята като тирани и унищожители на хора – на цели народи или прослойки от тях.

image

„Такава е съдбата на диктаторите. Макар около тях винаги да се суетят множество люде, те са самотни. Диктаторите сами се лишават от нормални, обичайни човешки контакти; подлизурството, угодничеството, подлайването, ласкателството, славословието на обкръжението само подчертават самотата им сред тълпата.

Славата, могъществото така изолираха Сталин от хората, че той, живеейки сред тях, отдавна загуби способността за истински човешки отношения и същински чувства. Някак изведнъж застигналата го старост все по-често го караше мислено да се връща в миналото. На старини това е най-достъпният лукс за всички. Старите диктатори не са изключение…

По-рано Сталин рядко се отдаваше на напразни размисли. Сега все по-често го теглеше към миналото… В живота нищо не може да се върне. Но мислено може да се отиде в онова завинаги отишло си време. Диктаторът вече не можеше само да действа. Дойде времето и на спомените. Той постигна всичко, но усещаше, че приближава все повече до онази черта, от която няма връщане. За никого. Също – и за вождовете.

Може би в края на живота си той разбра, че въпреки победата над всички, все пак загуби? Може би го плашеше историческата обреченост на неговата лична победа? Може би сенките на хилядите загинали негови другари, приятели, съратници, които лично отправи към смъртта, докоснаха струните на съвестта, скрити дълбоко в душата му? Какво ли видя, втренчвайки просълзените си от температурата очи, които се превръщаха във въглищна пепел? Като знам какво говореше и вършеше този човек, не мога да повярвам, че е можел да съжалява за нещо. Навярно го е потискала само безпощадността на времето, което се отнася еднакво безмилостно и към палачите, и към жертвите. С тази единствена разлика, че завинаги покрива първите с презрение, а откроява другите с вечната скръб на мъчениците.



Той, като земен бог, огледал се наоколо на „седмия ден от сътворението“, можеше да каже, че е постигнал своето: създаде могъща държава, направи великия й народ послушен, победи всички свои врагове, сдоби се с неподправената любов на милиони свои съграждани. Но защо ли тъгата не го напуска?

image

Може би, защото не успя със световната революция? Или се убеди, че нейните продължителни кървави социални експерименти в края на краищата не смогнаха да противопоставят нещо по-съществено на частното предприемачество? А може би той зърна обречеността на своите идеи, основани върху насилието? Не мисля. Това не подхожда на Сталин. Той просто като всеки комунист се боеше от смъртта. Както през целия си живот се страхуваше от покушения, заговори, диверсии.

Опасяваше се и от това, че след смъртта му ще станат известни всички негови злодейства. Боеше се за създаденото от него детище. Не искаше то да стане различно. Защото тогава щеше да се окаже, че там няма място за него. Както си спомняше Хрушчов, през последните години от живота си Сталин често говорел за своите съратници: „Какво ще правите без мен? Ще пропаднете като мачоци!“ Тук сгреши: неговият свят, порядките му, неговият божествен култ просъществуваха съвсем не задълго.“[17]

Такива са повечето диктатори. Какво говоря – почти всички. Не изгради ли Шекспир галерия от литературни образи, рисувани не от натура, а по спомените на съвременниците и според хрониките? Ричард ІІІ, Макбет… Изключенията са рядкост. Например Наполеон.

Заобиколени от ласкатели, диктаторите, представяни от медиите като всевластни храбреци, издигнали се именно поради своята храброст, решителност, но и заради ума и идеите си, които отстояват, в действителност са жалки мижитурки. Достатъчно е да си спомните прословутия потулван инцидент с Тодор Живков във Враца.

Когато на 1 юни 1980 г., по време на Ботевите тържества във Враца, нещастен, гладен младеж се завтекъл да му се оплаче, „правешкият герой“ се опуснал в гащите си от страх.

image

„Тичах има около 15 м, стигнах до Живков точно като слезе, един му държеше вратата. Хванах го за ръката, от инерцията леко го повлякох и той залитна“, описа Цветан инцидента.“

„Нападателят“ Цветан Килограмски от Кнежа едва докоснал диктатора и той паднал от шубе. Да го кажем направо – насрал се.

„Направи ми впечатление колко е тънка ръката му, ръкавът беше почти празен, само кокал.“

Представяха Живков като „безстрашен“, „енергичен“ и „силен“ мъжага. Така постъпват при подобни насилнически режими. Обикновено диктаторите са гномове. Наполеон, Сталин и Хитлер били ниски. Първите двама не надхвърляли 165 сантиметра…

Живков смаял Килограмски с още нещо. Вцепенен от страх, той се обърнал към Цветан.

„Лицето му се сбръчка, той ме изгледа и каза: „Какво съм ти направил?“…

Някои твърдят, че Живков е бил повален на земята в суматохата или че охраната го е съборила долу, за да го предпази от евентуална стрелба.“

Снимките доказват съвсем друго – паднал, тресящ се от страх нещастник, лазещ на четири крака. (Виж илюстрацията.) Такива са ви „героите“ – нищожества… „Пръдльо“ – би могъл да отсъди първият зет за Първия – своя тъст.[Вж. Иван Славков – „Батето – 2 том“, Книгоиздателска къща „Труд“, София, 2010 г., стр. 76.]

Цветан Килограмски – „терористът“ от Кнежа – беше осъден на 5 години затвор. Но го държаха заключен чак до… 10 ноември 1989 г.

А ласкателите? Сталин бил заобиколен от много и отвсякъде. На практика ръководителите на най-могъщите държави го венцехвалели и провъзгласявали за герой на героите – най-големия за всички времена. Как да не получи главозамайване, да устои? Той, синът на обущаря от грузинското градче Гори, „възпитан“ с толкова много лобут от неизтрезняващия си баща?

„Сталин разбираше, че неговият авторитет – преди войната непререкаем само вътре в страната, а – да, навярно също и в Коминтерна[ Начело със слагача с шестокласно образование Георги Димитров – „Тарабата“ от село Ковачевци, Радомирско.] – стана международен, световен. При лични срещи лидерите на западните държави, в течение на обширната кореспонденция, въздаваха похвали на ръководителя на съветската държава, върховния главнокомандващ на въоръжените сили на СССР. В послание до Сталин новият президент на САЩ Хари Труман отбеляза, че: „Вие демонстрирахте способността на един свободолюбив и в най-висока степен храбър народ да съкруши злите сили на варварството, колкото и мощни да бяха те. По случай нашата обща победа ние приветстваме народа и армията на Съветския съюз и тяхното превъзходно ръководство.“[Внешняя политика СССР, М., 1947. T. V. C. 598, – Бел на Д. В.]“[Дмитрий Волкогонов – „Триумф и трагедия: Политический портрет И.В.Сталина“, В 2-х книгах, Книга ІІ, Часть 2, Издательство Агенства печати Новости, вече цит. съч., стр. 7-8.]

Какъв контраст се съдържа в следващото! През юли 1945 г. американският генерал Джордж Патън пише на жена си Беатрис от окупирана Германия:

„Берлин ме натъжи. Унищожихме онова, което би било една добра раса и ще я заменим с монголски диваци.“…

На 31 август споделя с Беатрис: „Всички неща, които вестниците пишат за някакво побратимяване, са бош-лаф… Всички писания са дело на евреи, за да си отмъстят. В действителност германците са единствените свестни хора, останали в Европа… Предпочитам германците. Същото важи и за нашите братовчеди“ – иска да каже британците. В средата на септември той описва евреите като „по-долни от животни“…“[ Дмитрий Волкогонов – „Триумф и трагедия: Политический портрет И.В.Сталина“, В 2-х книгах, Книга ІІ, Часть 2, Издательство Агенства печати Новости, вече цит. съч., стр. 7-8.]

image


Да съзирате някакво признание за наличието на някакви „злите сили на варварството“ с изключение на евреите? В лицето на онези, което смелият военачалник определя като „монголски диваци“ Хари Труман съзира „в най-висока степен храбър народ“?!

Истината ли? Чия истина?

„С примери от еврейски източници по-рано разкрих“ – напомня британският журналист и писател Дъглас Рийд, – „с какви методи с течение на години евреите бяха „отделяни“ от масата жертви на Хитлер и от ден на ден техният брой се увеличава. (Хитлеровите книжни клади станаха „изгаряне на еврейска литература“; неговите концентрационни лагери, в които 90 на сто от затворниците бяха германци, се превърнаха в концентрационни лагери за евреи; едно военновременно съобщение за избиването на „150 000 белоруси, украинци и евреи в Киев“ беше променено на „150 000 евреи“. И така до безкрайност.)

image

Твърдението за „шестте милиона евреи“, което мина, без да бъдат разпитани подсъдимите,[26] беше крайният продукт на този процес. През шестте години на войната германците, японците и италианците, като използваха всички смъртоносни средства, убиха 824 928 британски войници, бойци от Британската общност и американски военни, моряци от търговския флот и цивилни. Ако приемем, че в Европа германците унищожиха половината от тях, да речем, (според горното твърдение) излиза: пак там те са избили петнадесет пъти повече евреи. За да го сторят, щяха да се нуждаят от такова количество хора, оръжия, транспортни средства, охрана и материали, които биха им позволили многократно да победят във войната.

Нямаше да обръщаме внимание на това число, ако то не беше използвано, за да жигоса Втората световна война с клеймото „еврейска война“. И по този начин предвещава форма̀та на една трета война. Затова следва да бъде проучена тук.

Броят на изповядващите юдаизма, на юдеите или на евреите, живели през определен период, не може да бъде определен никога в историята, от древността до наши дни. Поради това броят на пострадалите в което и да е бедствие също не може да бъде установен. А съществуват още много причини, поради които не може да бъде фиксиран броят на еврейските жертви във Втората световна война.

image

Процесът на мистификация започва от „Битие“[Първата книга на Библията – чиста фантасмагория, компилация от легенди и митове на други, по-древни народи.] и продължава в цялата Тора (седемдесетте души, отведени от Яков в Египет, например, очевидно са се умножили до два или три милиона в рамките на 150 години). Във всички епохи се появяват големи, а понякога дори огромни вариации в „оценките“. А само оценки са възможни, тъй като настоящият термин „евреи“ е юридически неопределим и статистически хлъзгав.“[ Дъглас Рид – “Спорът за Цион”, Издателство “Жар птица”, София, 2002 г., стр. 509-510.]

Ционистите, които хвърлили съплеменниците си на кладата пред олтара на своя нов идол – еврейската държава в Палестина, в никакъв случай не били чак такива садисти. Те знаели, че доста от техните ще отидат мърцина, но едва ли правели траурните си изчисления в милиони. Макар – знае ли човек?


Например пред участниците в Двадесетия ционистки конгрес, проведен през август 1937 г. в Цюрих, главният им шеф, тогавашният президент на Световната ционистка организация, а сетне пръв президент на Израел, д-р Хаим Вайцман, преразказал своето изявление пред британската комисия за надзор на Палестина, оглавявана от херцог Пийл:

„Заявих пред Британската кралска комисия, че… надеждата на шестте милиона европейски евреи бяха съсредоточени в имиграцията. Попитах: „Можете ли да отведете шест милиона евреи в Палестина?“ Сам отговорих: „Не.“…

Възрастните ще умрат… Те са „прах“, икономическа и морална пепел в един жесток свят…“[ Chaim Weizmann, Barnet Litvinoff – “The Letters and Papers of Chaim Weizmann: December 1931-April 1952”, Transaction Publishers, Piscataway, NJ, 1983 г., стр. 286.] (Вижте илюстрацията.)

image

Не коментирам откъде още през 1937 година е знаел всичко, което все още предстояло?…

Кой и кога изрича истината?

„Трудно е да назовете поне един методологичен термин, който благодарение на усилията на специалистите да не се е превърнал в безсмислен път за придобиване на неконтролирано многосмислие. Опитайте да разберете, какво е това причина (вече ни се струва обичайно и няма по-банален термин), и ще получите десетки несъвместими отговори.

С многосмислието на терминологията е свързан един нов тип дискусии по спорни проблеми. По идея научната дискусия трябва да се състои в това, че едни учени поднасят някои точно формулирани твърдения, а други ги оспорват. Еднозначността на терминологията, еднозначното разбиране на смисъла на спорни твърдения – ето необходимото условие за провеждане на такъв научен спор. В обсъжданията от новия вид нарушението на това условие представлява основата на самата дискусия. Затова вероятността за туй, че истината ще се роди в спора, е толкова голяма, колкото вероятността слонът да роди от общуването си с фокстериер на мотоциклет.

Истината се губи в спора.“[Александр Зиновьев – „Зияющие высоты“, Йditions L’Вge d’Homme, Lausanne, 1976 г., стр. 133.]

image


Живеем в епоха на постоянно намаляване на индивидуалните свободи на личността и на първо място – на тази да изразяваме безпроблемно нашите убеждения, схващания, мнения. Това е право, уж гарантирано от Хартата на ООН и в сходния документ, недействащ в Европейския съюз. За по-тъпите и необразованите, за масите, които са неосведомени, това не е вярно. Не бих се учудил, ако ме посочат с пръст. Тези дни чух по една телевизия интервю с чешкия кинорежисьор, сценарист и актьор Иржи Менцел. Той сподели ето какво:

www.youtube.com/watch

Съгласен съм с кинаджията. Може би, макар да не сме от едно и също поколение, имаме сходни преживявания. И на двамата ни животът мина в трагедията на военния комунизъм – пълната несвобода на реалния социализъм. Други ще отхвърлят думите му. Но няма как да отрекат: При комунистическите диктатури действаше тотална цензура. В Европейския съюз – новия СССР, както и в САЩ – напълно съветизирани, в повечето държави по света, или наблюдаваме същото, или то е намерило по-перфидна форма, наречена „политическа коректност“.

Какво „некоректно“, тоест – „неправилно“, откривате в това да се търси истината за историческите събития? Понякога се чувствам като Галилей. Я поставете на обсъждане онова, което днес преподават като отделна учебна дисциплина, наречена „холокост“. Откъде накъде трябва да се съгласявам с нейните догми? Ако е новата глобална религия, би било почтено да ни известят, че е така. Да знаем, че ще ни я наложат, понеже живеем в несвободен свят. Пък всеки да му дири колая… Другото е насилие, тоталитаризъм, комунизъм.

image

Толкова по темата за истината и правото на свободно изразяване.

diagnosa.net/



Гласувай:
1
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: budha2
Категория: Други
Прочетен: 6048848
Постинги: 4190
Коментари: 1145
Гласове: 1517
Календар
«  Юли, 2019  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031